Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 08.01.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в
публично съдебно заседание на девети декември две хиляди и двадесета година
в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря Светлана Влахова като разгледа докладваното от съдията т.д. № 1506 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно и субективно съединение искове с правна квалификация, както следва: чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът - „Финансова къща Л.- ТМ” АД, твърди, че на 08.10.2018 г. между него, в качеството му на заемодател, и ответниците „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД, в качеството му на заемател и Л.Д.П., в качеството му на солидарен длъжник, е сключен договор за заем. По силата на този договор на заемателя е предоставена за ползване сума в размер на 217 292, 71 лв., като той е поел задължение да я върне в срок до 08.12.2018 г, както и да заплати неустойка при забава плащането на главницата в размер на 1% от размера на дължимата сума за всеки ден забава /чл. 10, ал. 1 от договора за заем/. Ищецът посочва, че ответниците не са изпълнили задължението си, за което отговарят солидарно, да върнат предоставената за ползване сума на падежа, поради което дължат неустойка за забава, която за периода от 09.12.2018 г. до 27.01.2019 г. е в размер на 55 550 евро, чиято левова равностойност е 108 646, 36 лв. Ответниците са погасили част от възникналото в тяхна тежест задължение за неустойка, като към настоящия момент непогасената част от него възлиза на сумата от 89 358, 69 лв. Ищецът посочва, че е предприел действия за събиране на тези свои вземания по съдебен ред, в резултат на което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която от страна на ответниците е подадено възражение. С оглед на това ищецът моли да се постанови решение, с което да се признае за установено по отношение на него, че „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД и Л.Д.П. му дължат солидарно сума в размер на 217 292, 71 лв., представляваща такава предоставена за временно ползване по договор за заем, сключен на 08.10.2018 г., която подлежи на връщане, както и сума в размер на 89 358, 69 лв., представляваща неплатена част от неустойка за забава, дължима за забавено плащане на главницата съгласно чл. 10 от договор за заем, сключен на 08.10.2018 г., която е начислена за периода от 09.12.2018 г. до 27.01.2019 г. Претендира в негова полза да бъдат присъдени направените в производството разноски.
Ответникът Л.Д.П. оспорва предявения иск. Твърди, че договорът за заем е нищожен. Посочва, че той не го е подписвал и не е изразявал съгласие за това, че поема задължение да отговаря солидарно за изпълнение на задълженията, които са възникнали за заемателя по този договор. Заявява, че договорът е подписан от негово име от пълномощник, който не е имал надлежно учредена представителна власт да го представлява към датата на сключване на договора, защото даденото му пълномощно от 05.10.2018 г. е било оттеглено. Ответникът сочи, че не е потвърждавал извършените от представителя действия по подписване на договора за заем и по поемане на задължение да отговаря солидарно със заемателя по него. Счита, че с оглед на това договорът за заем е недействителен като сключен от лице без представителна власт. Ответникът прави възражение за недействителност на договора за заем, тъй като със сключването се увреждат неговите интереси, което увреждане се изразява в нееквивалентност на престациите на страните по договора – даденият в залог скъпоценен камък, който е собственост на ответника, е на много по-висока стойност от предоставената в заем парична сума. Ответникът посочва, че уговорката в договора за дължимост на неустойка за забава е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, защото размерът й е прекомерно висок. Поради изложеното моли предявените срещу него искове да се отхвърлят. Претендират присъждане на направените в производството разноски.
Ответникът „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД не е подал писмен отговор в срока по чл. 367 ГПК.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и правна следното:
По исковете с
правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД:
От приетите в
производството писмени доказателства се установява че
между „Финансова къща Л.- ТМ” АД, от една страна, и „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД, в
качеството му на заемател, и Л.Д.П., в качеството му
на солидарен длъжник, от друга
страна, е сключен договор за заем от 08.10.2018 г. Това е
видно от представения по делото писмен договор от 08.10.2018 г., който е подписан от всички страни по сделката и обективира тяхното съгласие за сключването му със
съдържание на правата и задълженията, които възникват в полза и в тежест на
всеки един от съдоговорителите, такова, каквото е
отразено в неговите клаузи.
По силата на този договор „Финансова къща Л.- ТМ” АД е поело задължение да предостави на заемателя „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД за
временно ползване парични средства в размер на левовата равностойност на 111
100 евро, а заемателят е поел задължение да върне
предоставената му в заем в срок до 08.12.2018 г.
Заемът за потребление е реален договор, поради което той се счита сключен с предаване на парите или заместимите вещи на заемателя. Ето защо, за да се приеме, че между страните по спора са възникнали облигационни отношения по договор за заем, следва да се докаже в процеса, освен това, че между тези лица е постигнато съгласие за това, който факт се установи, че е осъществен, но също така и че уговорената парична сума реално е предадена от заемодателя на заемателя.
По делото не е спорно, че заемателят „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД е получил парични средства в размер на 217 292, 71 лв. от „Финансова къща Л.- ТМ” АД в изпълнение на уговореното в писмения договор от 08.10.2018 г., чиято еврова равностойност възлиза на посочената в договора за заем стойност на сумата, която се предоставя в заем, а именно на 111 100 евро. Това се твърди от ищеца в исковата молба и не се оспорва от ответниците, нито в подадения от един от тях писмен отговор, нито в който и да е друг момент в хода на развитие на настоящото съдебно производство. Настъпването на това обстоятелство се и доказва от представеното по делото преводно нареждане от 08.10.2018 г., което е съставено за извършен банков превод на сума в размер на 217 292, 71 лв., от банкова сметка *** „Финансова къща Л.- ТМ” АД по банкова сметка *** „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД и в което като основание за извършения превод е записано „договор за заем от 08.10.2018 г.“, който отговаря като вид и дата на сключване на процесната заемна сделка.
С оглед на изложеното се налага крайния извод, че по делото се доказа, че са осъществени всички елементи от фактическия състав, при който възникват облигационни отношения по сключен договор за заем за потребление и такива са възникнали между страните по спора „Финансова къща Л.- ТМ” АД и „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД.
По силата на процесния заемен договор в тежест на заемателя „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД е възникнало задължение да върне на заемодателя получената в заем сума, която е в размер на 217 292, 71 лв.
В договора за заем, е постигната и уговорка между страните по него, че физическото
лице Л.Д.П.,
който също участва при сключването му и е изразил съгласие с всички клаузи от неговото
съдържание, се задължава да отговарят солидарно със заемателя
за изпълнение на всички задължения, които са
възникнали в негова тежест по договора. Това означава,
че вторият ответник
Л.Д.П. отговарят
солидарно с първия „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД за изпълнение на възникналото в тежест на това
дружество задължение по процесната сделка да върне на
заемодателя получената в заем сума в размер на 217 292, 71 лв.
Ответникът Л.П. е направил в процеса правоизключващи възражения, че за него не са възникнали задължения по договора за заем от 08.10.2018 г., включително и такова да върне на заемодателя получените от заемателя за временно ползване парични средства, тъй като описаният договор е недействителен и не е породил правни последици. При съобразяване на фактите, на които тази страна се позовава, съдът намира, че направените възражения за недействителност на договора за заем намират своето основание в чл. 42, ал. 2 ЗЗД и в чл. 40 ЗЗД.
Първото от направените от ответника Л.П. възражения за недействителност на договора за заем се основава на следните факти, които това лице твърди: 1) че договорът за заем е подписан от негово име от пълномощник, който не е имал надлежно учредена представителна власт да го представлява към датата на сключване на договора, защото даденото му пълномощно от 05.10.2018 г. е било оттеглено; 2) че не е потвърждавал извършените от представителя действия по подписване на договора за заем и по поемане на задължение да отговаря солидарно със заемателя за изпълнение на възникналите в негова тежест по тази сделка парични задължения. След като ответникът се позовава на това, че от негово име, макар и от друго лице, е изразена воля за сключване на процесния договор, то трябва да се приеме, че това възражение не представлява такова за нищожност на договора поради липса на съгласие по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД. С оглед на това и доколкото Л.П. заявява, че волеизявлението за сключване на този договор е направено от негово име от представител, който обаче към момента на неговото извършване не е имал надлежно учредена представителна власт, то трябва да се приеме, че той основава своето възражение за недействителност на договора за заем на чл. 42, ал. 2 ЗЗД. В тази насока са и задължителните за съда указания, дадени в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г., постановено по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, за това при какви факти порокът на един договор е липса на съгласие и води до абсолютна нищожност и при какви факти порокът представлява основание за недействителност по чл. 42 ЗЗД.
В т. 2 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г., постановено по тълк.д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, са дадени задължителни за съдилищата указания по тълкуване на чл. 42, ал. 2 ЗЗД. В него е прието, че договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици. Тези последици настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. При липса на потвърждаване, недействителността от висяща става окончателна, тъй като окончателно отпада възможността договорът да бъде потвърден, като на тази недействителност може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници.
От титулната част на представения по делото писмен договор за заем от 08.10.2018 г., както и от описанието на представителите на страните, които се подписват в него, се установява, че той е подписан от името на ответника Л.П. от физическото лице В.Б.С., който е действал като пълномощник на страната по силата на пълномощно, дадено в писмена форма с нотариална заверка с рег. № 2907/2018 г. на нотариус Б.Н.. Следователно ответникът Л.П. е лицето, от името на което е бил сключен процесния договор за заем и той има правото да се позове на уредената в чл. 42 ЗЗД недействителност на тази сделка, каквото позоваване е заявено в процеса с направеното възражение в тази насока и съдът дължи да го разгледа.
От събраните по делото доказателства се установява, че на 05.10.2018 г. Л.П. е изразил воля да овласти физическото лице В.Б.С. да извърши правно действие по сключване от негово име и за негова сметка на договор със заем, със заемодател „Финансова къща Л.- ТМ” АД и заемател „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД, с който договор да го задължи да отговаря като солидарен длъжник за всички задължения на заемателя по тази сделка. Това се установява от съдържанието на пълномощно, извършено в писмена форма, с нотариална заверка на подписа на упълномощителя с рег. № 2907/2018 г. на нотариус Б.Н., което е подписано от Л.П. и обективира неговото изявление за упълномощаване на лицето В.С. и за определяне на обема на представителната му власт, такава, каквато е посочена в пълномощното, а именно да сключи конкретно посочена в него сделка, която видно от описанието е точно договора за заем, който се сочи като правопораждащ предявените в настоящия процес вземания факт. От това следва извода, че към момента на извършване на упълномощителната сделка в обема на представителната власт на пълномощника В.С. се е включвало извършването на правни действия по сключване от името и за сметка на Л.П. на процесния договор за заем и по поемане от негово име на задължение да отговаря солидарно със заемополучателя „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД за изпълнение на задълженията на дружеството към „Финансова къща Л.- ТМ” АД, възникнали по тази сделка. Съдът обаче трябва да отговори на въпроса дали към момента на сключване на договора за заем това пълномощно е имало действие по овластяване на пълномощника С. да подпише договора или неговото действие е прекратено чрез оттеглянето му от упълномощителя.
Упълномощаването, което е възникнало по силата на едностранна сделка се прекратява с оттеглянето му от упълномощителя съгласно чл. 38, ал. 3 ЗЗД. За да настъпи прекратяването на представителното правоотношение, освен наличие на изявление на упълномощителя, с което той упражнява правото си да оттегли пълномощието, трябва да бъде осъществен още един факт – това волеизявление да достигне до насрещната страна по правоотношението, за да породи правни последици.
От представените в производството писмени доказателства се установява, че от ответника Л.П. е изразена изрична воля за оттегляне на пълномощията, дадени на В.С. с пълномощното, извършено в писмена форма, с нотариална заверка на подписа на упълномощителя с рег. № 2907/2018 г. на нотариус Б.Н.. Такова е обективирано в писмения документ, съставен на 06.10.2018 г., намиращ се на л. 53 от делото на СГС, който е подписан от ответника и съдържа негово изявление за оттегляне на пълномощията.
За доказване на факта, че изявлението на упълномощителя П. за оттегляне на пълномощията, дадени на В.С. за сключване на процесния договор за заем, е достигнало до пълномощника по делото е прието писмено доказателство, което е документът, намиращ се на л. 53 от делото на СГС. В този писмен документ, освен изявлението на ответника П. за оттегляне на упълномощаването, е обективирано и изявление на пълномощника В.С., под което той се е подписал и с което е удостоверил настъпване на конкретен факт от обективната действителност, а именно на факта на достигане на 06.10.2018 г. до него на изявлението на Л.П. за оттегляне на упълномощаването, направено с пълномощното, извършено в писмена форма, с нотариална заверка на подписа на упълномощителя с рег. № 2907/2018 г. на нотариус Б.Н.. С оглед на това трябва да се приеме, че посоченият документ в тази си част има характер на частен свидетелстващ документ. Частният свидетелстващ документ се ползва с материална доказателствена сила, само когато удостоверява неизгодните факти и тя важи в гражданския процес единствено срещу неговия издател, но не и по отношение на други лица, които не са го подписали. Документът, намиращ се на л. 53 от делото на СГС, в описаната част не е подписан от представител на ищцовото дружество „Финансова къща Л.- ТМ” АД, на коeто той се противопоставя в процеса, поради което и това дружество няма качеството на негов издател. Ето защо и този документ не се ползва с материална доказателствена сила срещу ищеца и съдът не може да приеме за доказано от него в настоящия процес, че фактите, за които той свидетелства, са се осъществили така, както е посочено в него, т.е. не може да приеме за доказано от него, че изявлението на ответника П. за оттегляна на упълномощаването е достигнало до пълномощника на 06.10.2018 г. /посоченият документ има доказателствена сила само срещу неговия издател В.С., което физическо лице обаче не е страна по делото/.
Фактът на достигане на изявлението, направено от Л.П. за оттегляне на пълномощията, дадени на В.С. за сключване на договор за заем с „Финансова къща Л.- ТМ” АД и датата, на която е станало това, се установяват от показанията на разпитания по делото свидетел, който е самият пълномощник В.С.. В разпита си пред съда той посочва, че е узнал от упълномощителя П., че пълномощното му е оттеглено през лятото на 2019 г., като сочи изрично и че не е уведомяван за това по-рано. Изнесените от този свидетел факти не се опровергават от нито едно друго доказателство, което да е събрано в производството и да има доказателствена сила – нито от показанията на втория разпитан свидетел И.С., който заявява, че не знае за оттеглянето на пълномощното, дадено от Л.П. на В.С. за подписване на процесния договор за заем, нито от което и да е писмено доказателство, включително от документа, намиращ се на л. 53 от делото на СГС, който, както се посочи, няма доказателствена сила срещу страните в настоящия процес. С оглед на това съдът приема за установено по делото, че изявлението на Л.П. за оттегляне на пълномощията, дадени на В.С. с пълномощното, извършено в писмена форма, с нотариална заверка на подписа на упълномощителя с рег. № 2907/2018 г. на нотариус Б.Н., е достигнало до последния най-рано през лятото на 2019 г. и от този момент то е породило присъщите си правни последици по прекратяване на упълномощаването. Това като време е след момента, в който е сключен договора за заем, от който произтичат предявените в процеса вземания, поради което се налага извода, че упълномощаването на В.С. да сключи от името и за сметка на ответника Л.П. процесния договор за заем не е прекратено към датата на неговото сключване - 08.10.2018 г.
След като в обема на представителната власт на В.С., учредена с пълномощното, извършено в писмена форма, с нотариална заверка на подписа на упълномощителя с рег. № 2907/2018 г., се включва извършването на правно действие по сключване от името и за сметка на Л.П. на договор за заем и по поемане от негово име на задължение да отговаря солидарно със заемополучателя „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД за изпълнение на задълженията на дружеството към „Финансова къща Л.- ТМ” АД, възникнали по тази сделка, както и предвид факта, че това упълномощаване не е прекратено към датата на сключване на процесния договор за заем, то трябва да се приеме, че посоченият договор е сключен от лице, което е надлежно упълномощено да извърши това действие от името и за сметка на ответника П. и следователно не е в състояние на недействителност по чл. 42, ал. 2 ЗЗД и няма нужда от потвърждаване от упълномощителя, за да породи присъщите си правни последици. Това означава, че възражението на ответника, че договорът за заем от 08.10.2018 г. е недействителен като сключен от лице без представителна власт и при отказ на представлявания да го потвърди е неоснователно.
Ответникът Л.П. заявява в процеса и второ възражение за недействителност на подписания на 08.10.2018 г. договор за заем, което се основава на следните факти: - договорът е сключен от негово име от упълномощения представител В.С.; - със сключване на договора се причинява вреда на представляваното физическо лице Л.П., тъй като с него е предвидено, че като обезпечение на задължението за връщане на предоставената в заем сума следва да бъде учреден залог на притежаван от това лице инвестиционен диамант, който е на стойност много по-висока от тази на задължението, чието изпълнение обезпечава; - че при сключване на договора упълномощеният представител В.С. е целял да измами и увреди представлявания Л.П.. При съобразяване на тези твърдения съдът счита, че ищецът се позовава на недействителност на догoвoра за заем като сключен от представител във вреда на представляваното дружество, която недействителност е уредена в чл. 40 ЗЗД,
В разпоредбата на чл. 40 ЗЗД е установен случай на недействителност на договор, който е сключен от представител, от името и за сметка на представлявания. Тази недействителност е уредена единствено и изключително в интерес на представляваното лице, което е увреденият от договора правен субект. Както беше посочено, при сключване на договора за заем от 08.10.2018 г., който се твърди да е недействителен, ответникът Л.П. има качеството на представляван, като този документ е подписан от негово име от упълномощен представител – В.С.. Това означава, че това физическо лице може да се позове на уредената в чл. 40 ЗЗД недействителност на договора за заем, каквото позоваване е направено от него в процеса със заявеното в срока за подаване на писмен отговор по чл. 367 ГПК възражение.
В тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г., постановено по тълк.д. № 5/2014 г. по описа на ОСГТК на ВКС, са дадени задължителни за съда указания по тълкуване на разпоредбата на чл. 40 ЗЗД, като е прието, че фактическият състав, пораждащ недействителността, предвидена в тази норма, се състои от два елемента: 1) първият елемент е обективен и се изразява в това, че сключеният от представителя договор уврежда представлявания, като е посочено, че увреждането на интересите на представлявания може да има най-различни проявни форми, например: договор, сключен при неизгодни за него условия; имуществото му е неоправдано обременено с уговорени тежести или договорът поражда допълнителни бъдещи и/или условни задължения, нетипични за конкретния тип договори; предоставените на пълномощника права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт, както и най-различни други хипотези; 2) вторият елемент е субективен и се изразява в наличие на споразумяване между представителя и насрещната страна по договора за увреждането на представлявания и се свежда до недобросъвестност на представителя и третото лице относно увреждането на представлявания – и двамата, знаят /съзнават/, че сключеният договор обективно уврежда представлявания, като тази недобросъвестност не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания.
Предвид изложеното, трябва да се посочи, че за да се направи извод, че договорът за заем от 03.10.2018 г. представлява недействително съглашение по чл. 40 ЗЗД, по делото трябва да се докаже първо, че с неговото сключване от упълномощения представител и дружеството „Финансова къща Л.- ТМ” АД, коeто е насрещна страна по този договор, реално се увреждат интересите на представляваното физическо лице Л.П..
При сключване на договора за заем ответникът П. не участва като страна, за която възникват някои от правата и задълженията, които са характерни за заемната сделка – той няма качеството на заемател и не получава за временно ползване уговорените парични средства. По силата на този договор това физическо лице поема единствено задължение да отговаря солидарно със заемателя за изпълнение на възникналите в негова тежест задължения, с което по същността си той предоставя едно лично обезпечение за кредитора по нея, който получава правото да търси изпълнение от още един правен субект за пълния размер на паричните задължения на заемателя. За ответника П. не възникват насрещни права по договора за заем срещу поетите от него задължения. С оглед на това в случая при преценката дали договорът за заем е сключен при неизгодни за солидарния длъжник условия не следва да се търси сравнение за еквивалентност на насрещните престации по тази сделка и оттам да се преценява дали уговорените с нея условия са неизгодни за длъжника по нея. На въпроса дали тази сделка уврежда ответника Л.П. трябва да се отговори като се прецени дали по нея е договорено, че имуществото на това лице ще бъде неоправдано обременено с тежести или че за него ще възникват допълнителни бъдещи и/или условни задължения, нетипични за конкретния вид договор.
С чл. 9, ал. 1 от съдържанието на сключения договор за заем от 08.10.2018 г. е постигнато съгласие, че за обезпечаване на главницата, лихвата, таксите, комисионните, неустойките и разноските по предоставения заем Л.Д.П. учредява в полза на заемодателя реален залог върху следната своя собствена вещ: скъпоценен камък. В тази връзка на първо място трябва да се посочи, че при предоставяне на парични заеми е типично в сключените за това договори да бъде постигнато съгласие в полза на кредитора да бъде учредено обезпечение чрез залог върху движима вещ съответно ипотека върху недвижим имот, които вещи са собствени или на заемателя или на някой друг от длъжниците, които са изразили воля да отговарят солидарно със заемателя за изпълнение на възникналите в негова тежест задължения. Ето защо и наличието в процесния договор за заем на уговорка, с която солидарният длъжник Л.П. поема задължение да учреди залог върху своя движима вещ, с който да обезпечи изпълнението на задълженията по заемната сделка, за които той носи лична отговорност, е типично за този вид договори. На следващо място, съдът съобразява, че в договора за заем не е индивидуализиран скъпоценният камък, върху който е постигнато съгласие, че следва да се учреди залог, поради което и няма как да се приеме, че той е точно този, който е посочен от ответника П. в писмения отговор и да се направи сравнение между неговата цена и стойността на поетото задължение, за да се установи, че последната е много по-ниска от първата, както твърди тази страна. Дори и да се приеме, че скъпоценният камък, който е уговорено, че следва да служи за обезпечение, е на стойност много по-висока от сумата, предоставена в заем по силата на сключения договор, то това не означава, че имуществото на солидарния длъжник е неоправдано и прекомерно обременено с тази тежест, защото страните по договора са се съгласили, че залогът ще обезпечава освен главното задължение по него за връщане на предоставената в заем сума, но така също и акцесорните задължения за заплащане на възнаградителна лихва и неустойка, както и задълженията за заплащане на такси, комисионни и разноски. Освен това трябва да се посочи и че при допуснато неизпълнение на някое от тези задължения кредиторът ще може да се удовлетвори от стойността на заложената вещ, представляваща скъпоценен камък, само до размера на дълга си, като останалата част от цената, получена при нейното осребряване, ще остане за собственика й.
Предвид изложеното, съдът счита, че по делото не се доказа, че със сключването на договора за заем от 08.10.2018 г. се увреждат интересите на представлявания правен субект Л.П..
По делото не се твърди и не са ангажирани и никакви доказателства, от които да се установява настъпването на определени факти, въз основа на които да може да се направи обоснован извод, че дружеството „Финансова къща Л.- ТМ” АД, действащо чрез упълномощения си представител адвокат К.Р., е знаел, че със сключване на договора за заем причиняват вреда на Л.П.. Осъществяването на конкретни обстоятелства в тази насока не се доказва и от показанията на разпитаните по делото свидетели. В производството не е доказано и че между упълномощения представител С. и дружеството-заемодател съответно неговия законен или упълномощен представител съществуват някакви конкретни взаимоотношения и връзки, които да правят сигурно наличието на знание у тези лица за това как се отразява сключването на договора за заем върху имуществото на ответника П..
С оглед горното се налага крайният извод, че по делото не се установява да е осъществен фактическият състав на чл. 40 ЗЗД и възражението на ответника за това, че договорът за заем от 08.10.2018 г. е недействителен, е неоснователно.
Предвид всичко изложено се налага крайния извод, че договорът за заем от 08.10.2018 г. е действителна сделка, тъй като не страда от пороци, които да водят до неговата недействителност по чл. 42, ал. 2 ЗЗД и по чл. 40 ЗЗД, поради което е породил целените с него правни последици, включително такива по възникване на предвидените в съдържанието му задължения за всяка от договарящите страни.
По силата на процесния заемен договор в тежест на заемателя „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД е възникнало задължение да върне на заемодателя получената в заем сума от 217 292, 71 лв., за изпълнение на което солидарно с дружеството отговаря и физическото лице Л.П.. Това задължение е срочно, доколкото в договора страните са уговорили изрично датата, до която то трябва да бъде изпълнено, която е 08.12.2018 г. Към датата на сезиране на съда с иска по чл. 422 ГПК, който се счита предявен с подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, т.е. от 11.04.2019 г., е настъпил падежа, на който е следвало да бъде изпълнено задължението за главница в размер от 217 292, 71 лв., поради което следва да се приеме, че към този момент то е изцяло изискуемо и „Финансова къща Л.- ТМ” АД може да претендира изпълнението му, включително по съдебен ред. Ответниците не твърдят и не доказват да са изпълнили задължението си за заплащане на главницата нито в срока, уговорен по общо съгласие на страните, нито към настоящия момент. Това прави предявеният установителен иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД изцяло основателен.
По исковете с правно основание чл. 422 ГПК
вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
С чл. 10, ал. 1 от договора за
заем, сключен на 08.10.2018 г., страните
са уговорили неустойка, която се дължи от заемателя
при забава в плащането на дължимата главница и възнаградителна
лихва, която е в размер на 1 % на ден върху просрочената сума за времето на
забавата, като съгласно чл. 10, ал. 2 от договора общият размер на всички неустойки,
дължими по тази сделка, не може да надвишава 50 % от размера на заема.
Цитираната договорна клауза, доколкото представлява отнапред уговорено от
страните обезщетение при неточно във времево отношение изпълнение на
задълженията на заемателя, има характер на уговорка
за дължимост на мораторна
неустойка. При тълкуване на волята на страните, изразена в съдържанието на чл.
10, ал. 1 от договора, следва да се
приеме, че предвидената с нея неустойка има за цел да обезпечи точното изпълнение,
съответно да обезщети вредите от неизпълнението както на задължението за
погасяване в срок на дължимото главно задължение, така и на това за заплащане
на възнаградителна лихва, чиято дължимост
е уговорена в договора.
Ответникът Л.П. e направил възражение за нищожност на тази договорна клауза, като считат, че с оглед уговорения с нея размер на неустойката тя противоречи на добрите нрави, поради което е нищожна.
В чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е предвидено, че нищожни са договорите, които
накърняват добрите нрави. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожна поради наличие на
посочения порок може да бъде и само отделна договорна клауза. За да се отговори
на въпроса дали уговорената с чл. 10, ал. 1 от договора за заем, сключен
на 08.10.2018 г., неустойка е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, трябва да бъдат съобразени задължителните
указания, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС. В
това тълкувателно решение е прието, че нищожна поради накърняване на добрите
нрави е клаузата за неустойка, тогава, когато е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
като преценка за това се прави за всеки конкретен случай и към момента на
сключване на договора.
От съдържанието на сключения
договор за заем се установява, че уговореният по общо съгласие на страните
размер на дължимата неустойка за забава се изчислява като 1 % дневно върху
размера на неплатеното в срок задължение за главница и/или лихва. При
съобразяване на този начин на определяне на размера на неустойката се налага
извода, че за период от един месец той достига 30 %
от стойността на неплатеното в срок задължение, като за 50 дни забава неустойката
вече възлиза на половината от неплатеното на падежа задължение, а за 100
дни забава, т.е. за малко повече от три месеца, неустойката вече е равна по
размер на този на забавеното задължение. С
оглед на това съдът намира, че начинът, по който е уговорено да се изчислява размера
на неустойката за забава, е такъв, че води до нейното много бързо нарастване,
като за кратък период от време тя
достига стойността на неплатеното в срок парично задължение. Това, че съгласно
чл. 10, ал. 2 от договора за заем страните са уговорили максимален общ размер
на дължимите неустойки за забава, който е 50 % от предоставената в заем парична
сума, не променя направения извод, тъй като този максимален размер не би бил
приложим тогава, когато размерът на забавеното задължение е по-малък от този на
предоставената за ползване сума, например при забава на задължението за възнаградителна лихва и при забава на част от главното
задължение за връщане на предоставената в заем сума. Например при забавено
задължение в размер на 20 000 лв. – неустойката за 50 дни забава е 10 000 лв.,
за 100 дни забава е 20 000 лв., за една година е 72 000 лв. и в нито един
момент не достига максималното ограничение по чл. 10, ал. 2 от договора, което
възлиза на 108 646 лв. Причината за това бързо нарастване на размера на
неустойката за забава не е поведението на длъжника, а предвидената в договора по съгласие на страните завишена база при
формирането й. Трябва да се посочи, че уговореният
между страните размер на неустойката по чл. 10, ал. 1 от договора за заем
многократно превишава и размера на действителните
вреди от забавеното изпълнение от заемателя на
паричните задължения да върне предоставените в заем парични средства и да
заплати възнаградителна лихва, които се изразяват в невъзможността на кредитора да
използва в търговската си дейност парични средства в размер, равен на този на предоставената
за ползване и невърната на падежа парична сума и/или на забавената възнаградителна лихва, включително като ги предоставя за
временно ползване на други правни субекти. Това
превръща тази неустойка в средство за неоснователно обогатяване само на
едната от двете насрещни страни по сделката – на заемодателя, за сметка на
другата, което излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции. Ето защо съдът намира, че уговорката
за заплащане на тази мораторна неустойка, която е
част от съдържанието на договора за заем от 08.10.2018 г., противоречи на
добрите нрави и е нищожна, поради което не поражда присъщите й правни
последици. Въз основа на нищожната
клауза на чл. 10 от договора в тежест на солидарните длъжници
не може да възникне претендираното задължение, което
налага извода, че искът за установяване дължимостта
от ответниците на сума в размер на 89 358, 68 лв., представляваща
неустойка за забава, начислена съгласно чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от договора за заем,
е неоснователен и като такъв трябва да се отхвърли.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед изхода на делото и това, че от страна на ищеца е заявено своевременно искане за присъждане на направените по делото разноски, такива му се следват. По делото се доказаха реално заплатени разноски, както в исковото, така и в заповедното производство, които съдът разглежда също в настоящия процес съгласно указанията, дадени с т.12 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г., постановено по тълк. дело № 4/ 2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, в размер от 12 266, 06 лв. – платена държавна такса за разглеждане на заявлението по чл. 417 ГПК и на исковата молба, от 500 лв. – платен депозит за възнаграждение на вещо лице по ССЕ, от 7 854, 76 лв. – адвокатско възнаграждение за защита в заповедното производство, за което са представени доказателства, че е платено и от 19 980 лв. – адвокатско възнаграждение за защита в исковото производство, за което са представени доказателства, че е платено.
От страна на ответника П. е направено възражение за прекомерност на заплатеното в полза на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение, което съдът счита за основателно. Налице са основанията на чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като заплатеното възнаграждение е прекомерно с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, по което са проведени само две открити съдебни заседания, като не е имало никакви усложнения в процеса на събиране на доказателства. Ето защо съдът намира, че в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер по - нисък от заплатения. Той не може да бъде намален под минимално определения размер съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, а именно под размера за съответния вид работа, предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет /ВАС/. В случая това означава, че в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не може да присъжда адвокатско възнаграждение за исковото производство под размера, посочени в чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., т.е. под 7 985, 49 лв. и не може да присъжда адвокатско възнаграждение за заповедното производство под размера, посочени в чл. 7, ал. 7 вр. чл. 7 ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., т.е. под 4 757,75 лв. При съобразяване на това ограничение, както и на вида на извършената защита в производството от упълномощения от ищеца адвокат, съдът счита, че в негова полза следва да се присъдят разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 4 757, 75 лв. за заповедното производство и 8 000 лв. за исковото производство. Следователно общият размер на доказаните от ищеца като направени от него разноски в производството, които могат да бъдат присъдени в негова полза, е 25 523, 81 лв. При съобразяване на изложеното и на размера на уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 17 182, 70 лв.
От ответника Л.П. също е направено искане за присъждане на направените по делото разноски. Тази страна е представила доказателства за платени разноски в общ размер на 8 915 лв., от които 15 лв. – платен депозит за призоваване на свидетел и 8 900 лв. – адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства, че е платено. При съобразяване на изложеното и на размера на отхвърлената част от исковете на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на Л.П. разноски в размер на 2 468, 08 лв.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл. 422 ГПК, предявени от „Финансова къща Л.- ТМ” АД, с ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:***, срещу „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД, с ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:***, и Л.Д.П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, че „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД и Л.Д.П. дължат солидарно на „Финансова къща Л.- ТМ” АД на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 217 292, 71 лв. /двеста и седемнадесет хиляди двеста деветдесет и два лева и седемдесет и една стотинки/, представляваща предоставената за временно ползване парична сума по договор за заем, сключен на 08.10.2018 г., между „Финансова къща Л.- ТМ” АД, като заемодател, „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД, като заемател, и Л.Д.П., като солидарен длъжник, която подлежи на връщане, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 11.04.2019 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Финансова къща Л.- ТМ” АД, с ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:***, срещу „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД, с ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:***, и Л.Д.П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД и Л.Д.П. дължат солидарно на „Финансова къща Л.- ТМ” АД сумата от 89 358, 68 лв. /осемдесет и девет хиляди триста петдесет и осем лева и шестдесет и осем стотинки/, представляваща неустойка за забавено плащане на главницата по кредита, начислена за периода от 09.12.2018 г. до 27.01.2019 г., дължима за забавено плащане на главницата съгласно чл. 10 от договор за заем, сключен на 08.10.2018 г., между „Финансова къща Л.- ТМ” АД, като заемодател, „Е.Д.п.И.Г.” ЕООД, като заемател, и Л.Д.П., като солидарен длъжник.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Е.Д.П.И.Г.” ЕООД и Л.Д.П. да заплатят на „Финансова къща Л.- ТМ” АД сума в размер на 17 182, 70 лв. /седемнадесет хиляди сто осемдесет и два лева и седемдесет стотинки/, представляваща направени разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Финансова къща Л.- ТМ” АД да заплати на Л.Д.П. сума в размер на 2 468, 08 лв. /две хиляди четиристотин шестдесет и осем лева и осем стотинки/, представляваща направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: