№ 5929
гр. София, 20.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Наталия П. Лаловска
Яна Борисова
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20211100513289 по описа за 2021 година
Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение №20153678/08.07.2021 г. на СРС, 49 с - в, по гр. д. № 5634/2020 г., на
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, е признато за
установено, че П. М. П., ЕГН ********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ****
сумата от 618, 52 лв. - главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия
за периода от м. 07.2016 г. до м. 04.2018, ведно със законната лихва от 12.06.2019 г. –
подаване на заявлението до окончателно изплащане на вземането, сумата от 75, 21 лв. -
лихва за забава за периода от 14.09.2017 г. до 28.05.2019 г., както и суми за дялово
разпределение в размер на 26, 10 лв. - главница за периода от м. 05.2016 до м. 04.2018, ведно
със законната лихва от 12.06.2019 до окончателно изплащане на вземането и 5, 13 лв. - лихва
за забава за периода от 30.06.2016 г. до 28.05.2019 г. Ответникът е осъден за заплащане на
разноски в исковото и заповедно производства.
Недоволен от решението е останал ответника - П. М. П., който го обжалва, в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК. Излага доводи, че решението е незаконосъобразно и
необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и събраните
доказателства. Основното възражение на жалбоподателя е, че неоснователно СРС е
приел, че страните са в договорни отношения, по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Потребител на ТЕ е собственикът, лицето, на което е учредено вещно право на
ползване или което е подало молба - декларация за откриване на партида. Позовава се
на практика на съдилищата по този въпрос. Самото установяване на облигационни
отношения по ЗЕ не доказва, че потребителят е поръчал доставката на ТЕ. Счита, че на
основание чл. 62 ЗЗП, дори да се достави ТЕ на потребителя, той не дължи
заплащането й ако не се установи, че я е поръчал. Възразява и срещу начисляването на
суми за дялово разпределение, като поддържа, че не са доказани по основание и
1
размер. Не са представени доказателства, че ищецът е заплатил такава услуга на ФДР в
процесния период. Излага и съображения, че ищецът не е установил дължимост на
сумите за лихви за забава от негова страна, тъй като не е ангажирал доказателства за
публикуване на фактурите на страницата на дружеството или за настъпването на
забава в плащане на задълженията за доставена ТЕ и услуга дялово разпределение.
Поддържа, че исковете не са доказани и незаконосъобразно са уважени. По тези и
допълнителни съображения, моли да се отмени решението и исковете да се отхвърлят
изцяло.
Въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД оспорва въззивната жалба
като неоснователна в писмен отговор, подаден в срока по чл. 263 ГПК. Поддържа, че
съдът е съобразил доказателствата с нормите на материалния закон и обосновано е
приел, че претенциите са доказани по основание и размер. Моли да се остави
въззивната жалба без уважение. Претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение и прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната
страна, като възразява срещу присъждането на разноски по реда на чл. 38 ЗАдв. в полза
на ответника.
Въззивният съд констатира, че по делото погрешно е призовано първоначално
конституираното трето лице помагач на ищеца - „МХ Елвеко“ ООД, тъй като
определението на СРС, с което това дружество е конституирано, е било отменено,
с определение на съда в първото по делото заседание 10.02.2021 г. Съдът е приел, че
дяловото разпределение в имота в процесния период е извършено от „Топлофикация
София“ ЕАД.
Като съобрази изложеното в жалбата по реда на въззивната проверка,
настоящият състав намира следното от фактическа и правна страна :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено. Производството по
чл. 422, ал. 1 ГПК е образувано след подадено от ответника възражение в срока по чл.
414 ГПК.
В допълнение към изложеното от СРС и във връзка с доводите във въззивната
жалба, съдът намира следното :
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.),
„клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция,
дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.).
Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.)
„битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.
Не следва нищо по - различно и от разясненията по въпроса, дадени в ТР № 2 от
17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. Според възприетото тълкуване в т. 1 от ТР
№ 2/2018 г. на ОСГК на ВКС, „собствениците, респективно титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на
доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на
2
договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и
топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на
топлинна енергия за битови нужди дължи цената й“.
Следователно, законът е предпоставил качеството потребител на ТЕ за битови
нужди от доказване на обстоятелството, че ответникът е собственик, вещен ползвател
или лице, което изрично е поискало откриване на партида на свое име.
В съответствие със събраните в производството доказателства СРС е направил
извод, че страните са обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл.
153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ, по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ при действие на Общите
условия за периода.
Пред СРС е представен договор за дарение от 26.06.2009 г. по нотариален акт №
31, том І, peг. № 3058, дело № 26 от 2009 г., с който М. П. П. и Л.А. П.а са дарили на
сина си П. М. П. следния свой недвижим имот, а именно: апартамент, находящ се в гр.
София, на ул. ****. Според договора Л.А. П.а е запазила правото си на ползване върху
имота до края на живота си.
Видно от направената от СРС справка от НБДН, Л. П.а е починала още през 2012
г. Поради това е обоснован извода на СРС, че запазеното в нейна полза вещно право на
ползване е погасено със смъртта й, в съответствие с чл. 59 от ЗС.
Тъй като от доказателства се установява непротиворечиво, че ответникът е
собственик на процесния имот, той качеството потребител на топлинна енергия, както
приема и СРС. Доколкото нищо различно не е установено в производството,
основателно СРС е направил извод, че страните са обвързани с договорно
правоотношение по доставката на ТЕ в периода.
Законодателят не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила приемане
от страна на потребителите, въпреки че е уредено право на потребителите да искат
специални условия като внесат в топлопреносното предприятие писмено заявление. Не
са представени доказателства ответникът да е възразил срещу прилаганите от ищеца
ОУ в периода.
Сградата е етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е
подавал в нея топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство -
чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. При прилагане на
дяловото разпределение чрез индивидуални топломери ТЕ се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през периода Наредба № 16 - 334 от
06.04.2007 г. В случая, според данните в производството, измерването на
индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на
разходите между топлоснабдените имоти в сградата се извършва от ищеца.
Реалното потребление на топлинна енергия в процесния имот, както и
стойността на топлинната енергия се установява от доказателствата по делото и от
неоспореното заключение на ССчЕ. Установява се, че в имота е начислявана в
периода само ТЕ за отопление/сградна инсталация, а ТЕ за БТВ не е начислявана в
периода. Кредитирайки заключението на ССчЕ съдът е приел, че стойността на
топлинната енергия е в размер на 618. 52 лв. за периода м. 07.2016 г. - м. 04.2018 г., а
сумата за дялово разпределение е в размер на 26.10 лв. за периода м. 05.2016 г. – м.
04.2018 г. Въззивната инстанция не намира основание за промяна на изводите,
3
направени от СРС по въпроса за установената стойност на количеството използвана ТЕ
в посочените периоди.
Във връзка с дължимостта на сумата за дялово разпределение и като съобрази
възраженията в жалбата, настоящият състав намира следното :
Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ (изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.)
отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се
възлага на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по
дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в
публичния регистър по чл. 139 а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата
„дялово разпределение на топлинната енергия“ е определен в ЗЕ - съгласно чл. 139 в,
когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са
регистрирани по реда на чл. 139 а, те сключват писмен договор за извършване на
услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139 б
(при ОУ), в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение
на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към
топлопреносното предприятие, а след това - от топлопреносното предприятие към
търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия.
По делото се установява, че ищецът не е сключил отделен договор за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия по чл. 139 в, ал. 2
ЗЕ за сградата, в която се намира процесния имот, поради което тази сума е част от
главното вземане на ищеца за ТЕ. Въззивният съд намира, че доколкото дялово
разпределение на ТЕ е извършено от ищеца, му се дължи сума за извършването на
такова разпределение. Възраженията на ответника в обратния смисъл, направени в
жалбата, са неоснователни.
По отношение претенциите за лихви за забава върху главните задължения - по
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съдът намира следното :
Вземане е за главница за периода м. 07.2016 г. до м. 04.2018 г., за който период
приложение ще намерят ОУ на дружеството от 2016 г. – одобрени с решение № ОУ-
1/27.06.2016 г. на КЕВР.
Според нормата на чл. 32, ал. 2 ОУ от 2016 г., месечната дължима сума за
доставената топлинна енергия, се формира въз основа на определеното за него реално
количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача, като съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ - 2016 г.,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.
32, ал. 1 и ал. 2 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ 2016 г., продавачът начислява обезщетение за забава в
размер на законната лихва само за задълженията, неплатени в посочения срок.
Следователно съгласно ОУ от 2016 г. изпадането в забава вече не е обусловено от
изпращане на покана до длъжника, а отново има конкретен срок за изпълнение - 45 дни
след изтичане на периода, за които се отнасят месечните задължения.
Доколкото искът за лихва за забава е предявен само за размер от общо 75, 21 лв.
за периода 14.09.2017 г. – 28.05.2019 г. съдът намира, че той основателно е уважен за
пълния предявен размер, установен от заключението на ССчЕ.
По отношение на лихвите за забава за услугата дялово разпределение, като част от
общото задължение за заплащане на ТЕ в полза на ищеца, важи изложеното по - горе
относно забавата на длъжника. Доколкото според ССчЕ лихвата за забава върху сумата на
дяловото разпределение е в размер на 5.13 лв. за периода от 30.06.2016 г. до 28.05.2019 г.,
4
искът основателно е уважен изцяло от СРС.
Понеже изводите на въззивният състав съвпадат с тези на СРС, решението е
постановено в съответствие с материалния и процесуален закон и следва да се
потвърди, на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК. Този извод се отнася и до присъдените в
полза на ищеца разноски за исковото и заповедно производства, които са съобразени с
изхода от спора и доказателствата за реално направени разноски по делото.
По разноските пред СГС :
При този изход от спора право на разноски за въззивното производство има
ищеца. Съдът присъжда в полза на ищеца разноски за юрисконсултско възнаграждение
в размер на 50 лв., на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК, тъй като от негова страна
е подаден единствено отговор на въззивната жалба, без да е осъществено същинско
процесуално представителство.
При тези мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20153678/08.07.2021 г. на СРС, 49 с - в, по
гр. д. № 5634/2020 г.
ОСЪЖДА П. М. П., ЕГН**********, със съдебен адрес: гр. София, ул. ****,
чрез адв. Сачева да заплати на „Топлофикация София" ЕАД, ЕИК ****, с адрес: гр.
София, ул. ****, на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК, юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50 лв. за СГС.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5