Р Е Ш Е Н И Е
№ 260335/05.02.2021 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито съдебно
заседание, проведено на девети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
при участието на секретаря Ани Динкова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 11306 по описа на съда за 2019
г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени от
„О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление *** срещу А.М.В., ЕГН **********,***, обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл.
9, ал. 1 от ЗПК и чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, да бъде прието за установено в
отношенията между страните, че ответника дължи на ищеца следните суми: сумата 9987,47
лв., представляваща дължима главница по сключен между „Б. Д.” ЕАД и ответника Договор
за кредит за текущо потребление от * г. и Допълнително споразумение от
30.07.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 09.08.2012
г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата
908,27 лв., представляваща редовна лихва за периода 22.12.2011 г. - 09.08.2012
г., сумата от 223,35 лв., представляваща санкционна лихва за периода 21.05.2012
г. – 09.08.2012 г., както и сумата от 60,00 лв., представляваща неплатена
заемна такса, които вземания са прехвърлени на ищеца съгласно
сключен с „Б. Д.” ЕАД Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
22.12.2012 г., които суми са предмет на Заповед за изпълнение № * г., издадена
по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, съединени в условията на евентуалност с осъдителни искове за сумата 7894,42 лв – неизплатена главница, ведно със
законната лихва върху нея от предявяване на исковата молба до окончателното
изплащане, представляваща сбор от падежирали вноски по погасителен план към
допълнително споразумение от 30.07.2010г. с № 47-107; сумата 186,31 лв. –
неизплатена главница, ведно със законната лихва върху нея от предявяване на
исковата молба до окончателното изплащане, представляваща предсрочно изискуема
вноска по допълнително споразумение от 30.07.2010г. с № *; сумата 1477,32 лв. – дължима
договорна лихва за периода 22.06.2016г. – 22.06.2019г., представляваща дължима
договорна лихва по падежирали вноски съгласно допълнително споразумение от
30.07.2010г. с № 71-107; сумата 506,75 лв. – наказателна надбавка за периода
22.07.2016г. – 22.06.2017г.
В исковата молба ищецът, чрез процесуалния си представител – юрк. Тр., излага, че на 20.07.2009 г. между „Б. Д.” ЕАД и ответника е сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който дружеството предоставило
на ответника сумата от 10000,00 лв. Кредитът следвало да бъде погасен до
20.07.2019 г. на 120 месечни вноски с падеж 15-то число на месеца, при годишен
лихвен процент 15,95 % и ГПР 16,91 %. Задължението на длъжника било обезпечено
с поръчителството на Я. Н.Я. На 30.07.2010 г. страните подписали допълнително
споразумение с което приели, че е налице неизплатена главница в размер на
9784,77 лв., редовна договорна лихва в размера на 516,86 лв. и наказателна
лихва в размер на 118,21 лв. Бил уговорен гратисен период от 12 месеца, лихвата
била фиксирана на 14,95 %, поръчителството било запазено, а падежната дата
променена на 22-ро число на месеца. Сочи, че поради забава в плащанията на
основание чл.12.2 от Допълнителното споразумение във връзка с чл.20.2 от Общите
условия, на 24.02.2012 г. кредитът станал
предсрочно изискуем и банката е предприела необходимите действия за събиране на
вземането си по съдебен ред, като е инициирала заповедното производство по чл.
417 от ГПК. Посочва,
че длъжникът не е бил
уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията по кредита, поради
което моли съдът да приеме, че това е сторено с получаването на препис на
исковата молба от ответника. Твърди, че по силата на Договор за покупко-продажба на вземания от 22.11.2012
г. между „Б. Д.” ЕАД като цедент и „О.Ф.Б.” ЕАД като
цесионер, ищецът е придобил вземането на банката по процесния кредит, ведно с
всичките му привилегии и обезпечения. Излага, че ответникът не е получил
уведомителното писмо по чл. 99 от ЗЗД, като моли същият да се счита за уведомен
с връчване на исковата молба. Сочи, се че
санкционната лихва се начислява на основание т. 20.1 от ОУ. Излага се, че сумата от 60,00
лв. представляваща заемна такса за обслужване на кредита се дължи на основание
т.12 от Приложение № 5.1. от Тарифата на „Б. Д.“ ЕАД за таксите и комисионнни
във връзка с т.8 от ОУ към допълнителното споразумение от 30.07.2010 г. към
договора за кредит. По изложените съображения моли предявените искове
да бъдат уважени изцяло. Претендира присъждане на сторените в заповедното и в
исковото производство разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът А.М.В. е
депозирал отговор на исковата молба, подадена от „О.Ф.Б.” ЕАД, с която исковете
се оспорват изцяло по основание и размер, както и като недопустими. Излага, че
представените доказателства не установяват предаването на паричната суми, нито
валидността на цесията. Оспорва да е надлежно уведомен за прехвърлянето на
вземането, тъй като уведомлението по чл. 99 от ЗЗД било изпратено на грешен
адрес – ж.к. Тр. *. Твърди, че не е обвързан от цесията и защото е продължил да
извършва плащания по кредита към „Б. Д.“ ЕАД. Излага, че претендираните от
банката суми не кореспондират на прехвърлените с цесията. Сочи, че кредитът е
изцяло погасен предвид извършените плащания от общо 15335,99 лв. - 4709,15 лв.
в периода 21.7.2009 г. до 30.10.2012 г. и 10626,84 лв. по изпълнителното дело в
периода 13.10.2012 г. - до 07.01.2019 г. Излага, че не са били налице
предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на задълженията по
кредита, като сочи, че представя извлечения от банкова сметка, ***. до датата
на предсрочно обявяване на кредита за изискуем – 24.02.2012 г., са извършвани
редовни ежемесечни плащания. Поради това счита, че счетоводната справка, въз
основа на която е издаден изпълнителният лист по ч.гр.д. № 11611/12 г. е
неистински документ, доколкото сочи, че длъжникът е бил в забава в плащанията
по кредита повече от 90 дни. Моли се отхвърляне на предявените искове по тези
съображения и присъждане на направените по делото разноски.
В проведените съдебни заседания страните поддържат изразените
позиции по спора чрез процесуалните си представители.
След съвкупна преценка на събраните по делото
доказателствата, становището на страните и приложимия закон, съдът по вътрешно
убеждение прие за установено следното от фактическа и правна страна:
Не се спори между страните, а и се установява от материалите по приобщеното
ч.гр.д. № * г., по описа на ВРС, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена
заповед за незабавно изпълнение за претендираните суми. срещу която в срока по
чл. 414 от ГПК ответникът е възразил. Искът е предявен в предвидения в закона
преклузивен едномесечен срок, което обуславя допустимост на производството и
правен интерес от воденето му за ищеца.
За успешното провеждане
на исковете в тежест на ищеца е пълно и
главно да докаже следните правнорелевантни факти, от които се ползва –1/ че с „Б.Д.” ЕАД е сключен
договор за покупко-продажба на вземания, предмет на който е и вземането на
банката срещу ответника; 2/ съобщаването на цесията на ответника; 3/ наличието на сключен между „Б. Д.” ЕАД и ответника
договор за кредит; 4/ усвояването на кредита от страна на ответника; 5/ факта на
осъществяване на всички предпоставки по договора за отнасяне на кредита в
предсрочна изискуемост; 6/ че уговореният лихвен процент и ГПР са в
съответствие с типичните разходи на кредитора и обичайната му печалба; 7/ размера на претендираното вземане по отделни пера.
От горните обстоятелства няма
такива, които да са отделени за безспорни между страните и ненуждаещи се от
доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК.
В случая ищецът извежда материалната си легитимация по спора от качеството
на цесионер по договор за прехвърляне на вземания от 22.11.2012 г., сключен с „Б. Д.“
ЕАД - страна по материалното
отношение с ответника, от което произтича прехвърленото вземане. Видно от текстовете
на чл. 1.1 и чл. 2.1 от договора, ищецът се е споразумял с финансовата
институция да придобие всички дължими на банката суми по предоставени просрочени
потребителски кредити, ведно с привилегиите, обезпеченията и другите им
принадлежности, включително и с изтеклите лихви посочени в приемно-предавателен
протокол. В тази връзка по делото е представено извлечение от визирания
протокол (л. 69), в което е посочено името, ЕГН-то на
длъжника, датата на договора и размера на прехвърленото вземане, които
кореспондират напълно на твърденията на ищеца за съществените елементи на
кредитното правоотношение, поради което съдът намира, че предметът на цесията е
индивидуализиран в
достатъчна степен, съответно процесният договор за цесия от 22.11.2012 г. от
формална страна легитимира ищеца като титуляр на претендираните права към
момента на образуване на делото.
До извод за обратното не води принципно основателното от
фактическа страна възражение на ответника, че последният като длъжник по
първоначалното заемно правоотношение не е редовно уведомен за
цесията, доколкото такива доказателства действително не се съдържат в кориците
на делото. В тази връзка трайно е разбирането в съдебната практика, че главната цел на уведомяването по чл. 99
ал. 3 от ЗЗД, е да позволи на длъжника да се позове на добросъвестно
осъществено от него изпълнение преди узнаването на цесията (Решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, Решение №
123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. по описа на ВКС, ІІ т. о.), а такива
възражения изобщо не се правят в настоящия процес. След като ответникът не
релевира възражение за извършено погасяване преди датата на иницииране на
съдебния спор, а напротив оспорва същите по основание и размер, следва
настоящата искова молба да се зачете като уведомление по реда на чл. 99, ал.3
от ЗЗД.
В случая за
установяване валидното възникване на заемно правоотношение между цедента „Б. Д.“ ЕАД и ответника, с исковата молба е представен двустранно подписан препис
от Договор
за кредит за текущо потребление от 20.07.2009 г., ведно с ОУ (л. 9
- 15), съгласно който банката се е задължила да отпусне на ответника А.М.В. заем от 10000,00 лв. със срок на издължаване от 120
месеца. Между страните е уговорено възнаграждение за ползвания кредитен ресурс
във фиксиран размер от 15,95 % на годишна база, при
ГПР от 16,91 %. Договорът е обезпечен
с поръчителството на едно физическо лице.
С представеното допълнително
споразумение от 30.07.2010 г. страните са се договорили, че остатъкът от дълга
по кредита
от 10485,00 лв. ще бъде погасяван по нов погасителен план,
подписан и от двете страни, съобразно който за периода 22.07.2010 г. –
22.07.2019 г. ответникът следва да върне тази сума и 9116,00 лв. договорна
лихва.
Доколкото
процесният договор за кредит се явява частна хипотеза на заема за послужване,
кумулативно-необходим елемент от фактическия състав за валидното му възникване
е предаването от заемодателя на заемателя собствеността върху пари или други
заместими вещи. В тази връзка по делото е изслушано неоспореното заключение на
допуснатата ССчЕ, кредитирано от съда като обективно, компетентно и пълно,
което сочи, че при подписване на договора на 20.07.2009 г.
кредитът е бил предоставен по банков път на ответника, както и че в периода 21.07.2009
г. – 11.12.2012 г. последният е извършил погашения в общ размер на 5263,10 лв.
Последното обстоятелство съдът кредитира като сигурно извънсъдебно признание
чрез конклудентни действия на неизгодния за ответника факт, че е получил реално
заемната сума. следователно се установява нейното усвояване. В тази връзка
самият ответник с отговора на исковата молба е представил извлечение от
банковата си сметка (л. 104), от която се установява, че на 21.07.2009 г.
сметката му е заверена със сумата от 10000,00 лв.
С оглед на горната
доказателствена съвкупност и предвид липсата на спор по валидността на
изявленията на страните по сключване на договора и допълнителното споразумение и
извършването на частични погашения, съдът приема за доказано валидното
въникване на заемно правоотношение за сумата от 10000,00 лв.
На
следващо място доколкото процесният заем е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК,
клаузите на специалния закон следва да бъдат преценени от съда служебно за
съответствие както с императивните норми на ЗПК насочени в защита интереса на
потребителя, така и за неравноправност по смисъла на ЗЗП, тъй като в създадената
между страните облигационна обвързаност ответникът има качеството потребител по
смисъла на § 13, ал.1 от ДР на ЗЗП. Анализът
включва и оценка на облигационното
правоотношение, в частта му досежно изпълнението от страна на заемодателя на задължението му за предоставяне на потребителя на необходимата писмена информация
за съдържанието и условията по кредита, вкл. обективните критерии,
въз основа на които разходите могат да се изменят, индивидуалното договаряне на
условията по договора, както и обоснованост на уговорените размери на лихвите (възнаградителна и
мораторна) и останалите разходи (такси) в съответствие с типични разходи на
кредитора и обичайна печалба.
В случая претенциите на ищеца за
главница и договорна (възнаградителна) лихва съдът намира, че са договорени в
съответствие с горепосоченият комплекс от императивни разпоредби. Не така обаче
стои въпросът с клаузите уреждащи вземанията на кредитодателя за санкционна
лихва и заемни такси по следните съображения:
Макар ищецът изрично да сочи в
уточняващата молба от 17.02.2020 г., че санкционната лихва е начислена на
основание т. 20.1 от приложените ОУ, в действителност същата е уговорена в т.
19 от ОУ, към договора от 20.07.2009 г., съгласно която при забава на плащането
на месечната вноска, частта от нея, представляваща главница се олихвява с
договорената лихва, в случая 14,95 % съгласно допълнителното споразумение,
както и с надбавка за забава в размер на 10 % пункт или с лихвен процент от
общо 24,95 %. Следователно посоченото вземане e с мораторен характер, доколкото
възниква под условие за настъпил падеж на главните
задължения, едновременно с което надхвърля този на законната лихва, за периода
в който е начислено, възлизаща на 10,00 % върху падежиралите погасителни вноски
за главница (при лихвен процент на
законната лихва съставен от съответния определен от БНБ основен лихвен
процент от 0,00 % и десет пункта надбавка). Същевременно, съобразно императивното правило на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва в размер на законната
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Така с
претендирането на вземането за наказателна лихва на практика се постига
заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и се въвежда плащане, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с хипотеза на забава
на длъжника, но размерът му надвишава нормативно установения предел, а именно
законната лихва. С оглед изложеното съдът приема, че вземането за лихвена
надбавка за забава колидира с нормата чл. 33 от ЗПК, тъй като преследва
забранена от закона цел да се присъди обезщетение за забава в завишен
размер.
Досежно вземането за заемни такси, в
уточняващата молба от 19.09.2019 г. е посочено, че размерът и дължимостта на
вземането са уговорени в т. 8 от ОУ и т.12 от Тарифата за лихвите, таксите и
комисионните, които Б. Д.. Видно от цитиранита клауза
на т.8 от ОУ същата изобщо не визира правопораждащ състав на парично вземане, а
единствено съдържа изявление, че кредитополучателят предварително се задължава
да заплаща всички такси и комисионни по Тарифа на Б. Д. ЕАД
за таксите и комисионните, текстът на т. 12 от която тарифа от своя страна не
съдържа дори минимална яснота за действието, за което се събират такса доколкото
същото е описано единствено като „оперативно обслужване на кредити в случаите
когато същите станат изискуеми“. Респективно възнивкането на това вземане е
уговорено по напълно неясен за потребителя начин с договора и ОУ, което сочи,
че то противоречи на императивното изискване на чл. 10а, ал.4 от ЗПК
задължаващо кредитодателят да дефинира ясно видът, размерът и действието, за
което събира такси и/или комисиони.
Наред с това вземането е уговорено да възникне под условие за настъпил падеж на главните задължения,
следователно договореното е в противоречие с императивното правило на чл. 33,
ал. 1 от ЗПК, съгласно което при забава на потребителя кредиторът има право
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
В обобщение вземанията за сумите от 223,35 лв. за санкционна лихва и от 60,00 лв. за заемни такси противоречат
на нормите на чл. 10а, ал.4 и чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, респективно цитираните
по-горе се явяват негодни да породят права и задължения за страните по договора
за кредит. Следователно ответникът не дължи визираните суми, а предявените от
ищеца искове за това вземане следва да се отхвърлят като неоснователни.
Ищецът основава претенцията си на твърдения за настъпила предсрочна
изискуемост на вземането, което ответникът изично оспорва. Задължението за плащане на погасителните вноски по
договора за кредит става изискуемо с настъпване на падежа на съответната вноска
съгласно уговореното в договора, съответно в погасителния план, а предсрочната
изискуемост настъпва при осъществяване на предпоставките в договора за кредит и
достигане на волеизявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем до кредитополучателя. Възможно е преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение да са настъпили предпоставките за упражняване
на потестативното право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, но
банката да не го е упражнила към този момент, като в т.18 на ТР №
4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС бе разяснено, че в хипотезата на предявен иск
по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането произтичащо от договор за банков кредит, става
изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно
изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на
определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ,
правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва изрично да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
В случая от заключението на в.л. по изслушаната съдебно- счетоводна
експертиза стана ясно, че до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 09.08.2012
г., е падежирала и не е била заплатена главница от 455,40
лв. и договорна лихва от 832,91 лв., респективно към този момент са били
настъпили предпоставките на чл. 20.1 от ОУ към договора и в полза на кредитната институция е възникнало правото
да обяви цялото вземане за предсрочно изискуемо. Липсват доказателства и
твърдения обаче правото да е било надлежно упражнено преди подаване на
заявлението чрез изрично уведомление в този смисъл. Напротив, ищецът собствени
сочи с исковата молба сочи, че ответникът не е бил уведомен за нсатъпването на
предсрочна изискуемост. Поради това и доколкото моментът, в който настъпва
предсрочната изискуемост на кредита е датата, на която волеизявлението на
кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника -
кредитополучател, при доказано осъществени обективни предпоставки за изгубване
преимуществото на срока съдът намира, че не са настъпили предпоставките за
предсрочна изискуемост на вземането по договора предхождащо подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК. Следователно,
съдът следва да съобрази постановките на ТР № 8/02.04.2019г. по т.д. № 8/2017 г.
на ОСГТК на ВКС, съгласно т. 1 от което е допустимо предявеният по реда на чл.
422, ал.1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен за вноските с настъпил
падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.
При формиране на извода досежно размера на исковите
претенции съдът е обвързан от постановеното по т.9 на ТР № 4/18.06.2014 г. по
т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съобразно което в производството по чл.422,
респ. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за
изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в
исковия процес, но нормата на чл.235, ал.3 от ГПК не намира приложение по
отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение при удовлетворяване на вземането чрез осъществено
принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на
разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Респективно
в настоящото съдебно производство не могат да бъдат съобразени сумите погасени
при принудителното изпълнение предприето срещу ответника, като при наличие на
внесени суми над присъдените с настоящото решение за главница, договорна и
законна лихва, същият може да се снабди с обратен изпълнителен лист за тях.
На следващо място от погасителния план към
допълнителното споразумение от 30.07.2010 г. е видно, че падежът на последната
погасителна вноска е уговорена на дата 22.07.2019 г., т.е. понастоящем са
падежирали всички вноски за главница по кредита в предоговорения размер на
дълга от 10485,00 лв. Видно от заключението на вещото лице, след 30.07.2010 г. по
кредита са извършени погашения за главница от общо 446,40 лв. Следователно и с
оглед спазването на диспозитивното начало искането за присъждане на главницата
е доказано именно в пълния заявен размер от 9987,47 лв.
Ищецът претендира и редовна договорна лихва в размер на 908,27 лв., дължима за периода 22.12.2011 г. -
09.08.2012 г. От заключението
на вещото лице е видно, че размерът на договорната възнаградителна лихва за този период възлиза на 832,91 лв., както и че същата е начислявана в уговорения в допълнителното споразумение лихвен процент от 14,95
%. Следователно, искът за възнаградителната лихва се явява основателен и
доказан до размера от 832,91 лв., а за разликата до пълния заявен размер от 908,27 лв. следва да се отхвърли като неоснователен.
Исковата претенция за падежиралата до 09.08.2012 г. и незаплатена главница от общо 455,40 лв., следва да се присъди ведно със
законната лихва от датата на подаване на
заявлението - 09.08.2012
г. до окончателното погасяване на
задължението, а доколкото предсрочната изискуемост на вземането не е настъпила
за вноските с падежни дати по погасителен план от 22.08.2012 г. до 22.07.2019 г.,
законната лихва следва да се счита присъдена от датата на падежа - 22-ро число
на месеца, до окончателното погасяване на задължението, като искането за
присъждане на законна лихва върху главницата за вноски с падежи по погасителен
план от 22.08.2012 г. до 22.07.2019 г., считано от датата на подаване на
заявлението- 09.08.2012 г. до деня предхождащ падежите на
вноски по погасителен план от 22.08.2012 г. до 22.07.2019 г. се явява
неоснователно.
Предвид несбъдването на вътрешнопроцесуалното
условие за разглеждането им, съдът не следва да се произнася по заявените в
условие на евентуалност осъдителни искове.
Предвид изхода на спора право на разноски в производството имат и двете
страни. В заповедното производство ищецът претендира присъждане на разноски в
общ размер от 697,16 лв., които с настоящото решение следва да бъдат редуцирани
с оглед отхвърлената част от исковете до размер от 674,78 лв., която сума следва да се присъди на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 и
8 от ГПК. В настоящото производство ищцовото дружество представя доказателства
за сторени разноски за държавна такса 325,92 лв., 350,00 лв. депозит за ССчЕ, а
предвид направеното с исковата молба искане съдът определя по реда на чл. 78,
ал. 8 от ГПК на страната и юрисконсултско възнаграждение от 100,00 лв. След
направените изчисления съдът намира, че в полза на страната съобразно уважената
част от исковете следва да бъдат присъдени разноски в общ размер от 751,01 лв., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Предвид оказаното от адв. Пл. П. безплатно процесуално представителство на ответника в прцеса, на същия
следва да се присъди адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал.2 от
ЗА в размер на 27,77 лв., съобразно отхвърлената част от исковете, предвид
относимия минимален размер на адвокатското възнаграждение изчислено по реда на
чл. 7, ал.2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. от 865,37 лв.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните, че
в полза на ищеца „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление *** съществува вземане срещу
ответника А.М.В., ЕГН **********,*** за сумите, както следва: сумата 9987,47 лв.,
представляваща дължима главница по сключен между „Б. Д.” ЕАД и ответника Договор
за кредит за текущо потребление от * г. и Допълнително споразумение от * г., ведно със законната лихва върху падежиралата до 09.08.2012 г.
главница от 455,40 лв., считано от датата на подаване на заявлението - 09.08.2012 г. до окончателното ѝ погасяване и върху вноските с падежни дати по
погасителен план от 22.08.2012 г. до 22.07.2019 г., считано от от датата на
падежа - 22-ро число на месеца, до окончателното погасяване на задължението, както и сумата 832,91 лв., представляваща
редовна лихва за периода 22.12.2011 г. - 09.08.2012 г., които вземания са прехвърлени на ищеца съгласно сключен с „Б. Д.” ЕАД
Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.12.2012 г., които суми са предмет
на Заповед за изпълнение № * г., издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, на основание 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК и чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, като ОТХВЪРЛЯ
исковете за присъждане на законна лихва
върху вноски за главницата с падежи по погасителен план от 22.08.2012 г. до
22.07.2019 г., считано от датата на подаване на заявлението - 09.08.2012 г. до деня предхождащ падежите на
вноските с падежи по погасителен план от 22.08.2012 г. до 22.07.2019 г., за разликата над присъдената сума от 832,91 лв. за договорна лихва до пълния заявен размер от 908,27 лв., за сумата от 223,35 лв.,
представляваща санкционна лихва за периода 21.05.2012 г. – 09.08.2012 г., както
и за сумата от
60,00 лв.,
представляваща неплатена заемна такса, като неоснователни.
ОСЪЖДА А.М.В., ЕГН **********,*** да заплати на „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление ***, сумата
от 674,78 лв., представляваща сторените в заповедното производство по ч.гр.д. № * г. по описа на ВРС, съдебно-деловодни разноски, както и сумата от 751,01 лв.,
представляваща сторените в настоящото производство съдебно-деловодни разноски,
на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК, съобразно уважената част от
исковете.
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление *** да заплати на адв. П. П., вписан във АК- Варна, личен номер *, със служебен адрес: гр. В., ул. „С.“
№ *, сумата
27,77 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за исковото производство, на
основание чл. 78, ал. 3
от ГПК вр. чл. 38, ал. 2 от ЗА, съобразно отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: