Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. Сливница, 27.02.2023 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД – гр. Сливница, пети състав, в публично заседание, проведено на
двадесети и осми февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРИАНА МАРКОВА
при секретаря Галина Владимирова, като разгледа докладваното от съдията гр.
д. № 234 по описа на съда за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са искове с правно основание чл.200 от КТ и чл. 86 от ЗЗД от Т.А.Р. и М.П.И.
срещу „Б. – Х. Т.“ ЕООД, с ЕИК ………. със седалище и адрес на управление, в гр.
Божурище, Софийска област, ул. „Р. К.“ № 8, представлявано поотделно от управителите
М. Й. Н. и К. Б., за заплащане на сумата от по 100 000 лева на всеки един
от ищците, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди
вследствие смъртта на Т.Р. И. – дъщеря на ищцата и съпруга на ищеца, причинена
при трудова злополука, настъпила по време на обичайното й пътуване до работното
място при реализирано на 16.01.2020 г.
ПТП в района на 21-ви км. на път І –8, ведно с обезщетение за забава, считано от
16.01.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.
В
молбите е отразено, че по силата на трудов договор 10052/23.05.2019 г. и
допълнително споразумение към него починалата Т. И. е била назначена на
длъжност „монтажник електронни елементи“ в „М. Б.“ ООД за изпълнение на временна
работа в предприятие - ползвател „Б. - Х. Т.“ ЕООД. На 16.01.2020 г. тя е следвало да бъде нощна
смяна с работно време от 22:00 часа до 06:00 часа, поради което на тази дата
тръгнала от гр. Драгоман за работното си място, намиращо се в гр. Божурище с
лек автомобил марка „Рено“, модел
„Сценик“, с peг. № .., управляван от нея, движейки се по ПП – І – 8. Около
20:40 часа на 21-ви км. в отсечката между гр. Драгоман и гр. Сливница,
настъпило ПТП с л.а. марка „Фолксваген“, модел „Пасат“ с рег. № ., управляван
от турски гражданин, в резултат на което била причинена смъртта на Т. И..
Отразено е, че ответното дружество като работодател е декларирало злополуката пред ТП на НОИ -
София област и същата е приета като трудова такава, съобразно чл. 55, ал. 2 КСО, тъй като леталният изход за Т. Илиева е настъпил по време на обичайния път
при отиване от основното място на живеене до работното място за нощна смяна.
Отразено е в исковите молби, че
съобразно чл. 200, ал. 1 КТ, за вреди от трудова злополука или професионална
болест, които са причинили смърт на работника или служителя, работодателят
отговаря в пълен размер за настъпилите имуществени и неимуществени вреди.
Ищците поддържат, че за настъпилите вреди следва да
отговаря именно ответото дружество независимо, че не е пряк осигурител на
починалата, поради което те поканили работодателя доброволно да заплати на
всеки от тях обезщетение за неимуществени вреди вследствие на смъртта на Т. И..
Работодателят имал сключена със „ЗАД Алианц България“ АД застраховка на
работниците за риска „трудова злополука“, оформена с № 0142/9/19/300/000082,
валидна от 05.11.2019 г. до 04.11.2020 г. Изтъкват, че са депозирали претенции
и пред застрахователното дружество, което образувало щета № 0142/20/001/500016,
по която на всеки ищец е определено обезщетение от застрахователя в размер на
34 860 лв., представляващо ½ ид. ч. от общо дължимата сума от 69
730 лв., съобразно чл. 9, ал. 2 от ЗН и същото им е заплатено.
В исковата молба на
ищцата Т.Р. е отразено, че ищцата е майка на починалата, като отношенията
помежду им били топли и близки, основани на взаимна привързаност и уважение.
Вследствие на процесния пътен инцидент ищцата е повлияна емоционално, чувства
мъка и отчаяние от загубата на дъщеря си, затворена е в себе си, като преживява
изключително тежко смъртта на единствената си дъщеря и е изпаднала в депресия
от случилото се.
В исковата молба на
ищеца М.И. е отразено, че е съпруг на починалата, като отношенията помежду им
били топли и близки, основани на взаимна привързаност, обич, подкрепа и
уважение. Вследствие на процесния пътен инцидент ищецът се чувства безпомощен,
не може да преживее смъртта на спътника в живота си, която е полагала основните
грижи за семейството, вследствие на което животът му се е преобърнал.
Ищците считат, че
дължимото се обезщетение за претърпените от всеки един неимуществени вреди
възлиза на не по-малко от 135 000 лв., като обезщетяването следва да бъде
съотносимо с болките и страданията им и следва да се вземат предвид възрастта
им и отношенията с починалата. При тези съображения за ищците е налице правен
интерес от предявяването на исковете. Претендират и разноски.
В едномесечния срок по чл. 131 ГПК от получаване на исковата молба ответното дружество „Б. – Х. Т.“ ЕООД, с ЕИК ….. чрез пълномощниците си адв. Б. и
адв. И. е депозирало писмен отговор, в който заявява, че предявените искове са
недопустими, а по същество ги оспорва като неоснователни за претендирания от
всеки ищец размер на обезщетението.
Ответното дружество не оспорва
изложената в ИМ фактическа обстановка.
Във връзка с недопустимостта на
исковете поддържа, че „Б. – Х. Т.“ ЕООД не се е
намирало в трудово правоотношение с починалата при процесния пътен инцидент и
не е било неин работодател, поради което не е надлежен ответник по исковете. То
се явява предприятие-ползвател по
смисъла на § 1, т. 18 от ДР на КТ, при което починалата е била изпратена от
работодателя си „М. Б.“ ООД да извършва временна работа. Поради това и исковете
за заплащане на обезщетение не следва да са насочени към него.
По същество излага
аргументи за евентуална солидарна отговорност по исковете с правно основание
чл. 200, ал. 1 от КТ с предприятието, осигуряващо временна работа - „М. Б.“ ООД
при условията на 107у, ал. 3 от КТ. Изтъква, че инцидентът се е случил на път
I-8 извън рамките на предприятието му, не през работното време, поради което и
не следва да отговаря за настъпилите вреди. Позовава се на чл. 3, ал. 1, т. 3
от сключения между двете дружества договор, в който е уговорено, че дължими
възнаграждения и обезщетения ще бъдат изплащани от дружеството, което осигурява
временната работа, което се явява пълноправен работодател.
Ответното дружество
оспорва като завишен претендирания от всеки ищец размер на обезщетението за
неимуществени вреди. Счита, че при определянето на обезщетението следва да
бъдат отчетени възрастта на ищцата, фактът, че починалата не е единственото й
дете, че двете не са живяли в едно домакинство и ищцата не е разчитала дъщеря й
да полага ежедневни грижи за нея.
По отношение на ищеца
посочва, че при определяне размера на обезщетението следва да се има предвид,
че той се е намирал в граждански брак с ищцата от около 6 г. преди инцидента и
следва да се отчете и възрастта на ищеца, който е в състояние сам да се грижи
за себе си.
Счита за справедлив и
съобразен с трайната съдебна практика при подобни случаи размер на
обезщетението не по-висок от по 50 000 лв. за всеки ищец, като при
определянето му следва да се приспадне вече изплатеното от застрахователното
дружество обезщетение в размер на по 34 860 лв. на всеки ищец Претендира разноски.
Предявен е обратен иск от
ответника срещу ТЛП „М. Б.“ ООД, с ЕИК *********, с
който претендира при уважаване на главните искове по чл.200, ал.1 КТ,
последното да бъде осъдено му заплати две суми от по 100 000 лева, ведно
със законната лихва, считано от 17.01.2020 г. и при условията на евентуалност
да заплати на основание чл.107у, ал.3 КТ и чл.3, ал.1, т.3 от Договор № 1717/
19.02.2019 г. директно на всеки от
ищците сумата от по 100 000 лева, ведно със законната лихва. Правният
интерес за предявявен на исковете се обосновава със сключения между двете
дружества в качеството им на предприятие, осигуряващо временна работа и
предприятие – ползвател договор № 1717/19.02.2019 г., в изпълнение на който
починалата, като служител на дружеството ТЛП е била изпратена на работа в
ответното дружество. Ответникът посочва, че е уведомило „М. Б.“ ООД веднага
след настъпване на трудовата злополука. Поддържа, че съгласно чл.3, ал.1, т.3
от договора трудови обезщетения се изплащат от предприятието, което осигурява
временната работа. Изтъква, че в чл.107у, ал.3 КТ, на който се позовават ищците,
е предвидена солидарна отговорност на двете предприятия за задълженията към
работника или служителя, възникнали при, по повод или във връзка с изпълнението
на възложената му работа. Претендират се и разноски по обратните искове.
В едномесечния срок по чл. 131 ГПК от получаване на исковата молба ТЛП и ответник по обратния иск „М. Б.“ ООД,
с ЕИК …, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Никола Мирчев“,
офис 3, представлявано от управителя А. Х. чрез адв. Я. от АК – гр.
Благоевград, е депозирал писмен отговор, в който оспорва предявените обратни
искове като неоснователни за претендирания размер на обезщетението с оглед вида
и интензитета на твърдяните увреждания.
Не оспорва, че по силата на
сключения между двете дружества договор № 1717/19.02.2019 г., ТЛП в качеството
му на предприятие, осигуряващо временна работа е предоставило срещу
възнаграждение на ответното дружество като предприятие – ползвател работници по
срочни трудови договори. ТЛП посочва, че неговите задължения са били свързани с
администрирането на трудовото правоотношение, а непосредственият контрол върху
работата, задълженията по ЗЗБУТ, сключването на застраховка „трудова злополука“
са били възложени на предприятието – ползвател. В изпълнение на горецитирания
договор е сключен срочен трудов договор № 10052/23.05.2019 г. между починалата
и предприятието – ползвател, съобразно който тя е била назначена на длъжност
„монтажник електронни елементи“ с място на работа в завод на ответното дружество
в Икономическа зона София – Божурище, гр. Божурище. Отразено е, че починалата
се е съгласила да й бъдат заплащани транспортни разходи и се е отказала от
ползването на организирания от ответника транспорт. Поддържа, че по отношение
на признаването на злополуката като трудова трудовото законодателство
приравнява предприятието – ползвател на осигурителя. Изтъква, че актът, с който
злополуката е призната за трудова няма действие спрямо предприятието,
осигуряващо временна заетост, тъй като то не участва в това производство,
поради което е изключена имуществената му отговорност по чл.200 КТ. Счита, че
последиците от трудовата злополука следва да се отнесат към предприятието –
ползвател, което се явява работодател по отношение на пострадалия работник. ТЛП
оспорва настъпването на описания в главните искове пътен инцидент, механизма на
настъпването му и евентуално, че не представлява трудова злополука. Твърди, че
не са представени доказателства, че инцидентът е станал по повод или във връзка
с изпълнението на възложената работа, съответно при отиване или връщане от
работното място. Оспорва констатациите в протокола за ПТП. Изтъква, че са
налице разлики относно съществени елементи в декларацията за трудова злополука
и съставения от ответното дружество протокол за разследване на трудовота
злополука, поради което не може да се направи категоричен извод за начина на
настъпването на такава. Счита за недоказани твърденията за виновно поведение на
водач на друг лек автомобил и непредотвратимостта на инцидента за починалата.
В случай, че съдът приеме за
осъществен фактическия състав на трудовата злополука, ТЛП посочва, че размерът
на дължимото обезщетение следва да се намали на първо място до разликата между
причинената вреда и получените от ищците по главните искове размери на
обезщетенията по общественото осигуряване и на второ място – с размера на
получените от ищците по главните искове суми по застраховка „трудова
злополука“. Прави възражение за съпричиняване на трудовата злополука от страна
на пострадалата и съответно намаляване на отговорността на предприятието –
ползвател по чл.201, ал.2 КТ.
ТЛП оспорва като прекомерен
размера на претендираното от всеки от ищците по главните искове обезщетение за
неимуществени вреди, поради липсата на доказателства за вида, характера,
тежестта, продължителността и интензитета им и за евентуално проведено лечение
на депрсивно състояние.
Във връзка с уредената в чл.
107у, ал.3 КТ солидарна отговорност на предприятието – ползвател и
предприятието, осигуряващо ввременна заетост, която е предвидена в интерес на
работника, ТЛП счита, че неговото участие не е задължително, след като ищците
по главните искове изрично са избрали да насочат исковете си само срещу първоначалния ответник. Поради това поддържа,
че претенцията за заплащане на цялото евентуално присъдено вземане за сумата по
обратния иск е неоснователна.
На последно място счита, че
съобразно с предоставената от чл.107у, ал.1, т.10 от КТ възможност, в чл.5,
ал.10 от договора, сключен между дружеството – ползвател и дружеството, осигуряващо
временна заетост, оперативният риск от заплащането на законоустановени
обезщетения на работника за времето на полагане на труд от работника в
предприятието – ползвател, е прехвърлен на последното, като то следва да ги
заплати на предприятието, осигуряващо временна заетост. По този начин
предвидената в закона солидарна отговорност е разпределена по различен начин
във вътрешните отношения между ответното дружество и ТЛП. При тези аргументи
претенциите по обратните искове се явяват неоснователни като противоречащина
цитираната клауза на договора. ТЛП моли обратните искове да бъдат отхвърлени,
евентуално, ако бъдат уважени, да бъде намален размерът на присъденото
обезщетение. Претендира разноски.
Предявен е обратен иск от
ответника срещу ТЛП „ЛВМ Ландесвиртшафтлихер Ферзихерунгсферайн Мюнстер а.Г“
чрез неговия кореспондент – представител в Р България – „Авус България –
регулиране щети“ ЕООД в качеството му на застраховател по сертификат „Зелена
карта“ на виновния за причиненото на 16.01.2020 г. ПТП водач М. Й.. Правният
интерес от привличането е обоснован с обстоятелството, че ако ответното
дружество бъде осъдено да заплати обезщетение за неимуществени вреди от трудова
злополука, при която е настъпила смъртта на Т. Илиева, поради описаното ПТП,
причинено от застрахован по сертификат „Зелена карта“, застрахователят по
застраховка „ГО“ отговаря по чл.429 КЗ за вредите, причинени от виновното
поведение на водача на застрахованото МПС. Изтъква, че в чл.54 ЗЗД вр. чл.226 и
чл.229 КТ е предвидена правната възможност работодателят, изплатил обезщетение
по чл.200 КТ, да насочи регресната си претенция към застрахователя на
причинителя на вредата, който носи риска от настъпването на застрахователното
събитие.
В едномесечния срок по чл. 131 ГПК от получаване на исковата молба ТЛП и ответник по този обратен иск „ЛВМ
Ландесвиртшафтлихер Ферзихерунгсферайн Мюнстер .Г“ чрез неговия кореспондент –
представител в Р България – „Авус България – регулиране щети“ ЕООД, със
седалище и адрес на управление в гр. София, ул. Й.В.Г.“ № ….., представлявано
от управителя Ч. М. Я.- Б. чрез адв. Б. от АК – гр. Пловдив, е депозирал писмен
отговор, в който не оспорва предявения иск. Не оспорва наличието на валидно
сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ с водача
на л.а. „Фолксваген“, модел „Пасат“, с рег. № BCYM34. Посочва, че по силата на
този договор и постигнати с ищците, като наследници на починалата, извънсъдебни
спогодби, застрахователят е заплатил на ищцата обезщетение в размер на
120 000 лева и на ищеца – в размер на 150 000 лева и последните са
заявили, че са напълно удовлетворени за претърпените вреди от инцидента.
Отразено е в отговора, че при определяне на размера на заплатените на ищците
обезщетения, застрахователят не е съобразил наличието на сключена между
работодателя и „ЗАД Алианц България“ АД застраховка „трудова злополука“ по
полица № 0142/9/19/300/000082. ТЛП изтъква, че прекият причинител на вредата,
работодателят и застрахователят отговарят на различни основания, но за едни и
същи вреди. С настъпването на трудова злополука за наследниците на починалия
възниква правото на обезщетение за причинените им вреди от прекия причинител на
увреждането и от работодателя, като имат право да получат за тях само едно
обезщетение до размера дължим от причинителя. Поддържа, че доколкото
отговорността на последния е безвиновна и възниква само поради съществуващото
трудово правоотношение, за заплатеното обезщетение той разполага с регресно
право срещу деликвента, когато последният е трето за трудовото правоотношение
лице. Излага, че при съпричиняване на резултата от страна на пострадалия,
размерът на обезщетението може да бъде намален с размера на обезщетението от
общественото осигуряване, както и с размера на получените суми по сключени от
работодателя договор за застраховка „Трудова злополука“. Изтъква, че
отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите е договорна. Счита, че ако е осъществено плащане от работодателя
или от деликвента, те имат регресно право срещу застрахователя за платената
сума. При тези съображения ТЛП счита за
основателни предявените искове.
Съдът, след като обсъди доводите
на страните и прецени събраните по делото доказателства, прие за установено
следното от фактическа страна:
Безспорно
е между страните по делото, а и от приетите доказателства се установява, че ищцата
Т.Р. е майка, а ищецът М.И. - съпруг на починалата Т.Р. Илиева.
По
силата на трудов договор № 10052/23.05.2019 г. и допълнително споразумение към
него № 3357/07.08.2019 г. починалата Т. Илиева е била назначена на длъжност
„монтажник електронни елементи“ в „М. Б.“ ООД за изпълнение на временна работа
в предприятие - ползвател „Б. - Х. Т.“ ЕООД съобразно сключен между двете
дружества договор № 1717/19.02.2019 г.
На
16.01.2020 г. починалата Т. Илиева е следвало да бъде нощна смяна с работно
време от 22:00 часа до 06:00 часа, поради което около 20.00 ч. на тази дата
тръгнала от гр. Драгоман за работното си място, намиращо се в гр. Божурище с
лек автомобил марка „Рено“, модел
„Сценик“, с peг. № .., управляван от нея, движейки се по ПП – І – 8. В
автомобила като пътник на предна дясна седалка се возел колегата й св. А.С..
Автомобилът се движел с около 50 км./ч. В района на Алдомировското блато,
намиращо се на 21-ви км. в отсечката между гр. Драгоман и гр. Сливница,
починалата Т. Илиева и св. С. забелязали как лек автомобил от лентата за
насрещно движение предприел изпреварване на колоната от автомобили и навлязъл в
тяхната лента, непосредствено след което видяли светлини от фаровете му срещу
тях. Поради това Т. Илиева намалила скростта на движение на около 30 км./ч. Насрещно
движещият се автомобил не намалил скоростта си на движение и не се прибрал в
своята лента по посока на движение. Непосредствено след това около 20:40 часа
настъпил удар между управлявания от Т. Илиева автомобил и л.а. марка
„Фолксваген“, модел „Пасат“ с рег. № …, управляван от турския гражданин М. Й..
В резултат на реализираното ПТП била причинена смъртта на Т. И..
Ответното
дружество като работодател е декларирало
злополуката пред ТП на НОИ - София област и с разпореждания № 5103 -22 -
20/17.02.2020 г. и № 5104-22- 20/21.02.2020 г., същата е приета като трудова
такава, съобразно чл. 55, ал. 2 КСО, тъй като леталният изход за Т. И. е
настъпил по време на обичайния път при отиване от основното място на живеене до
работното място за нощна смяна.
От представеното по делото
удостоверение изх. № 1029-21-11101Х1/13.09.2021 г. се установява, че на всеки
от ищците е заплатена сума в размер на 270 лева, представляваща парична помощ
при смърт на осигурено лице по чл.11, ал.2, чл.12, ал.2 и чл.13, ал.2 от КСО.
Не е спорно между страните, а и в
исковата молба и в проведеното о.с.з. на 18.10.2021 г. е направено изрично
признание от процесуалния представител на ищците, че във връзка с настъпилата
трудова злополука на всеки от ищците е заплатено обезщетение в размер на 34 860 лв. по щета № 0142/20/001/500016 от
„ЗАД Алианц България“ АД – застраховател на работодателя по застраховка
„трудова злополука“, оформена с полица № 0142/9/19/300/000082, валидна от
05.11.2019 г. до 04.11.2020 г.
От
представените от ТЛП „А. Б. – регулиране щети“ ЕООД споразумения за
извънсъдебно уреждане на претенции за обезщетение от 27.11.2020 г. и от
02.10.2020 г. е, че ищцата Т.Р. е получила обезщетение в размер на 120 000
лева и ищецът М.И. е получил обезщетение в размер на 150 000 лева.
Обезщетенията за неимуществени вреди са заплатени от застрахователя по ЗЗ „ГО“
на виновния за настъпилото ПТП водач - „ЛВМ Ландесвиртшафтлихер
Ферзихерунгсферайн Мюнстер а.Г“ чрез неговия кореспондент – представител в Р
България – „Авус България – регулиране щети“ ЕООД.
От
показанията на свидетеля А.И.С., който е бил колега на починалата Т. Илиева и в
деня на инцидента е пътувал с нея, се установява механизмът на
настъпване на ПТП в резултат на предприето неправилно изпреварване от страна на
водача на насрещно движещ се л.а. марка „Фолксваген“, модел „Пасат“ с рег. № .. - турския
гражданин М. Й..
От
показанията на св. Д. Т. К. се установява, че отношенията между ищцата и починалата й дъщеря
били много близки, двете всеки ден комуникирали по телефона и поддържали
постоянни контакти. Тъй като ищцата живеела сама, дъщеря й я обгрижвала. Св. К..
посочва, че след смъртта на дъщеря си ищцата изпитвала мъка и празнота,
споделяла, че не било редно първо дъщеря й да почине, а трябвало да е тя.
Твърди, че ищцата приемала медикаменти за сърцето и често е търсила лекарска
помощ след случая. Св. Крумова заявява, че починалата била първородна дъщеря на
ищцата, която имала и двама сина.
По
делото е разпитана и св. М. А. И. споделя, че непосредствено след настъпване на
ПТП тя и ищецът И., който й е чичо, са отишли на място, където установили, че
съпругата на последния е починала. Св. И. заявява, че ищецът се разплакал при
гледката на починалата си съпруга. Св. И. посочва, че той и починалата не са
имали деца от брака си, но двамата са се грижили изключително много за нея и
сестра й. Имали са хармонично семейство. Св. И. твърди, че след смъртта на съпругата
му ищецът не е същия човек, не е
психически стабилен, споделял, че за него не е оснало нищо, за което да живее.
В първите два месеца след инцидента св. И. била неотлъчно до него, той приемал
успокоителни медикаменти, всяка събота ходел на гроба й и постоянно е разстроен. Освен това св. И.
посочва, че починалата често посещавала гр. Сливница, където живеели майка й и
единия й брат (който също бил починал) и с които били в много добри отношения.
Съдът
възприема като достоверни показанията на всички разпитани по делото свидетели,
тъй като същите са непротиворечиви, в тях са изложени собствени възприятия
относно релевантните към предмета на делото обстоятелства, тъй като св. С. е
очевидец на настъпилото ПТП, а св. И. и К. са от близкия семеен и приятелски
клъг на ищците. Показанията на свидетелите се подкрепят от всички останали
събрани по делото писмени доказателства и експертно заключение, поради което за
съда не е налице основание да ги подложи на съмнение.
От
заключението на приетата по делото съдебно – психологическа експертиза, се
установява, че ищецът М.П.И. е с посттравматично стресово разстройство,
свързано с преживяната загуба на неговата съпруга при ПТП, както и неговите
изживявания като последстиве от катастрофата. Непосредствено след инцидента е
била налице остра стресова реакция с протрахирани депресивни симптоми до три
месеца. Има известно възстановяване на емоционално-психическите оплаквания, но
персистират депресивно-невротичните изживявания. Тежестта е със средна степен и
е била налична през целия период и до момента. Анхедонията, депресивитета,
безперспективността, безсънието ще се възстановят трудно е но по-рано от
година, година и половина от случилото се, като на когнитивно ниво могат да
продължат оплаквания от невровегетативно естество. Обостряне на симптомите
могат да се очакват около годишнини от загубата.
Съдът
кредитира заключението на съдебно психиатричната експертиза, тъй като същото е
ясно и обосновано, обективно и компетентно е изготвено като в пълнота отговаря
на поставените въпроси.
Гореописаната
по делото фактическа обстановка съдът приема за установена от всички
събрани и неоспорени от страните писмени
и гласни доказателства и експертно заключение.
При
така възприетата фактическа обстановка, която не се оспорва от страните, съдът
направи следните правни изводи:
Фактическият
състав за възникване на отговорността на работодателя по чл.200, ал.1 КТ, имаща
по съществото си обективен характер, за обезщетяване на вреди, настъпили в
резултат на трудова злополука, включва кумулативното наличие на следните
предпоставки: 1.наличие на трудово правоотношение; 2.настъпила злополука с
трудов характер; 3. наличие на причинна връзка между трудовата злополука и
смъртта на работника или служителя; 4.наличие на претърпени вреди като техният
размер трябва да надвишава плащанията, получени от общественото осигуряване и
застрахователните суми по сключени договори за застраховане на работниците или
служителите, тъй като обезщетението при трудовата злополука и професионалната
болест е в размер на разликата между тези плащания и действителните вреди (арг.чл. 200, ал. 3 и, ал. 4 от КТ).
В процесния
случай горепосочените правопораждащи факти са безспорно доказани по делото. Към
датата на процесната злополука - 16.01.2020 г. между ответника като предприятие
– ползвател и наследодателя на ищците Т. И. е съществувало валидно трудово правоотношение,
по силата на което последната е заемала длъжността „монтажник електронни елементи“ в
„М. Б.“ ООД и е изпълнявала временна работа в ответното предприятие - ползвател
с месторабота - в гр. Божурище. На посочената дата
при реализирано ПТП е настъпила смъртта на работника по време на
обичайния път при отиване от основното място на живеене до работното място за
нощна смяна. Посочената злополука има характер на
трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО,
според който трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало
през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка
работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило
неработоспособност или смърт. Характерът на злополуката като трудова и
наличието на причинно - следствена връзка между нея и смъртта се установява от
разпореждания № 5103 -22 - 20/17.02.2020 г. и № 5104-22- 20/21.02.2020
г. на длъжностно лице по чл. 60 КСО. Издаденото разпореждане по чл.55, ал.1 КСО представлява
индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука,
а от друга страна, то е официален удостоверителен документ за установените в
него факти, и в частност за наличието на трудова злополука като юридически
факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на
работодателя. Влязлото в сила разпореждане има доказателствена сила за
гражданския съд, разглеждащ спора по чл. 200 КТ и
е недопустимо да се преразглежда въпросът, доколко увреждането е в причинна
връзка с извършваната работа по трудовото правоотношение.
Налице
и другият елемент от фактическия състав на чл.200, ал.1 КТ - наличието на неимуществени
вреди, изразяващи се в претърпени от наследниците на починалия работник (майка
и съпруг) болки и страдания. От събраните по делото гласни доказателства и
експертно заключение се установява, че ищците са преживели и преживяват непреодолима скръб от
загубата на своята съпруга и дъщеря, тъй като в семейството им е имало разбирателство,
хармония, обич, взаимопомощ и силна емоционална привързаност. Те са лишени от
близостта и подкрепата на Т. Илиева, загубили са своята житейска сигурност и
стабилна опора в живота си. Съдът приема, че в еднаква степен това важи за двамата
ищци, тъй като болката от загубата на починалата съпруга и дъщеря и усещането
за необратимост ще съпътстват двамата ищци през целия им живот. От една страна
обвързаността на ищеца с починалата му съпруга, съчетана с липсата на родени от
брака им деца, и увереността, че може да разчита на нея във всичко е довела за
емоционалния му срив. От своя страна загубата на единствената дъщеря за ищцата,
чийто един син също е починал, а другият живее в чужбина, е довела до
непреодолима тъга и празнота.
С
настъпването на смърт при условията на трудова злополука за наследниците на
починалия работник възниква право на обезщетение за причинените им вреди,
респективно задължение за репарирането им от прекия причинител на увреждането
по силата на чл. 45 ЗЗД и от работодателя по силата на чл. 200 КТ. Отговорността на работодателя е обективна и безвиновна -
тя не зависи от това дали негов орган, друг негов работник/служител или трето
лице има вина за настъпването на вредата, дали е резултат на случайно събитие
или непреодолима сила, а възниква само поради съществуващото между него и
увредения трудово правоотношение. Отговорността е гаранционно-обезпечителна,
защото е за вреди, причинени от или за които отговаря друго лице, поради което
пострадалият има право да получи за тях само едно обезщетение до размера,
дължим от причинителя.
В тази
връзка следва да се посочи че разпоредбата на чл. 107у, ал. 3 КТ ясно
и еднозначно предвижда, че предприятието, което осигурява временна работа, и
предприятието ползвател отговарят солидарно за задълженията към работника или
служителя, възникнали при, по повод или във връзка с изпълнението на
възложената му работа, а съгласно чл. 122, ал. 1 и 2 ЗЗД кредиторът може да търси изпълнение на цялото задължение
от всеки от солидарните длъжници, като предявяването на иск срещу един
солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо останалите съдлъжници.
Същевременно
законодателят не изключва обезщетяване на тези вреди по общия граждански ред за
непозволено увреждане, когато вредите са причинени виновно от друго лице.
Когато
увреждането е причинено виновно от трето по отношение на трудовото
правоотношение лице, работодателят разполага с регресното право срещу него по чл. 54 ЗЗД за заплатеното обезщетение. Целта на регресните права е отговорността
за вредите да бъде понесена от причинилия ги. Отговорността е за всички вреди,
които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Тя може да се намали
при съпричиняване от пострадалия поради допусната от него груба небрежност, с
размера на обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване, както и с
размера на получените суми по сключени от работодателя договори за застраховане
на работниците/служителите за риска „трудова злополука“. Разпоредбите за
имуществената отговорност на работодателя при увреждане на работник/служител не
предвиждат, но и не изключват намаляване или дори покриване на цялата му
отговорност /ако е до размера на застрахователната сума/ при наличие на застраховка
„Гражданска отговорност“, включително задължителната застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ /ЗЗГОА/. Отговорността на застрахователя е
договорна, тя е функционално свързана с отговорността на застрахования за
причинените от него на трети лица вреди в границите на уговорената
застрахователна сума. Една от особеностите на тази застраховка е, че по нея е
застраховано всяко лице, което ползва МПС на законно основание и е отговорно за
причинените при управлението му вреди. Прекият причинител, работодателят и
застрахователят отговарят на различни основания, но за едни и същи вреди.
Безпротиворечива
е практиката на ВКС по въпроса, че когато подлежащите на обезщетение вреди
черпят основанието си от един и същ правопораждащ факт, пострадалият има право
на избор срещу кого да насочи претенцията си, но може да получи обезщетението
само веднъж. Когато работодателят е осъден да заплати обезщетение за вредите -
пострадалият няма основание да търси повторно обезщетение от застрахователя и
обратно. Това е така, защото и застрахователят и работодателят имат спрямо
увредения еднакво задължение за възстановяване на вредите. Работникът има право
да получи или застрахователната сума, или обезщетение за причинените му
имуществени и неимуществени вреди от работодателя.
В
случаите, в които от застрахователя на деликвента (причинител на вредата) е
заплатено обезщетение за вреди, които се претендират и в производството по чл. 200 КТ, то следва да се съобрази при определяне размера на обезщетението,
понеже плащането на обезщетение на увреденото лице от което и да е от
отговарящите за деликта лица, освобождава от отговорност другите лица,
отговарящи за същата увреда.
Освен
изложеното, при преценка размера на дължимото обезщетение за вреди следва да се
съобрази и обстоятелството, че в ТР № 1/2016 от 30.01.2017 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ВКС, ОСГТК е възприето становището, че при
удовлетворяване на пострадалото лице от застрахователя на виновното лице (деликвент)
и изплащане на обезщетение в пълен размер, претенцията на пострадалия против
деликвента по чл. 45 и сл. ЗЗД се смята за
удовлетворена. Същото становище е застъпено и в мотивите на т. 1 на ТР №
1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ВКС,
ОСТК, според която, когато обхватът и размерът на вредите са едни и същи, те
имат обвързващо действие в материалноправно отношение, въпреки че отговорността
на застрахователя и на деликвента произтичат от различни правоотношения, същите
са функционално свързани.
В
заключение, ако пострадалият е получил обезщетение от застрахователя на прекия
причинител на вредата, той не може да получи обезщетение за същите вреди и от
своя работодател, предвид принципа за еднократност на обезщетенията (в този
смисъл и разясненията в т. 3 на ТР № 45/1990 г. на ВКС, ОСГК ). Съгласно разясненията,
дадени в мотивите на ТР № 1/30.01.2017 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/16 г., увреденото лице може да получи обезщетение само за вреди,
които са останали неудовлетворени - т. е. за други по вид и/или новонастъпили
вреди.
Принципът
застъпен в закона и практиката на съдилищата е, че за едни и същи вреди
пострадалият не може да бъде обезщетен два пъти, защото би се получило
неоснователно обогатяване. Следователно, работодателят може да бъде осъден за
обезщетение само за вреди, за които не е получено друго обезщетение от
пострадалия.
Ако
плащане е осъществено от работодателя или от деликвента, те имат регресно право
срещу застрахователя за платената сума до размера на застрахователната сума.
Това следва от целта на застраховането - застрахователят да поеме риска /изцяло
или частично/ от настъпването на застрахователно събитие.
В
случая процесното ПТП представлява едновременно и застрахователно събитие, и
трудова злополука, а изплащането на обезщетение от застрахователя или
работодателя обезщетява вредите на ищците и погасява правото им да търсят
същите вреди, а платилият обезщетението има право на регрес.
Като съобрази
посочената практика настоящият състав стигна до извода, че заплатените в полза
на ищците обезщетения за неимуществени вреди от ПТП в размер на 150 000 лв. по
извънсъдебната спогодба от 02.10.2020 г. и в размер на 120 000 лева по
извънсъдебна спогодба от 27.11.2020 г. със застрахователя на деликвента по
застраховката „Гражданска отговорност“ – ТЛП „ЛВМ Ландесвиртшафтлихер Ферзихерунгсферайн Мюнстер
а.Г“ чрез неговия кореспондент – представител в Р България – „Авус България –
регулиране щети“ ЕООД, покриват изцяло претенцията на
всеки от тях за неимуществени вреди. Съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК
съдът е длъжен да взема предвид фактите от значение за спорното право,
настъпили след предявяване на иска. Съдът трябва да изгради своя извод относно
спорното право на всички такива факти, независимо от това дали те са се
осъществили преди предявяването на иска или са настъпили след това, но преди
приключването на съдебното дирене. Решението на съда трябва да отразява
правното положение между страните по делото такова, каквото е то в момента на
приключване на съдебното дирене. Преценката на съда за основателността на иска
следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на
приключване на съдебното дирене (а не в деня на предявяване на иска), което
може да стане, ако съдът вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването
на иска, както го
задължава разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК стига те да са от значение за
спорното право.
Фактът на извършеното плащане на
дълга от страна на третото лице помагач – застраховател на деликвента по
застраховка „Гражданска отговорност“, преценен
съобразно чл.235, ал.3 ГПК, означава, че исковете
на М.П.И. за заплащане на обезщетение в размер на 100 000 лв. и на Т.А.Р. за
заплащане на обезщетение в размер на 100 000 лв. за неимуществени вреди, болки
и страдания, вследствие на трудовата злополука от 16.01.2020 г. следва
да се отхвърлят като погасени чрез плащане в хода на процеса.
С оглед акцесорния характер на
исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД те също подлежат на отхвърляне.
С
оглед изхода от спора по главните искове, съдът не дължи произнасяне по
предявените обратни искове. Последните имат за предмет регресното притезание на
ответника срещу привлечената от него подпомагаща страна, спрямо което правото,
предмет на първоначалните искове, е преюдициално. При отхвърляне на главните
искове, условието, под което са предявени обратните искове не се е сбъднало,
поради което съдът се счита десезиран с тях.
По
общото правило на чл. 78 ГПК присъждането на разноски на
страните се основава на вината на противната страна, която с поведението си е
предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу неоснователно
предявен срещу нея иск. Т.е., логиката на закона е, че разноски винаги
се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна сфера. В този смисъл
задължението за заплащане на разноски е задължение
за заплащане на понесените от съответната страна вреди.
Ответникът
може да се освободи от отговорност за разноски, но само ако с поведението си не е дал повод за
завеждане на делото и е признал иска - чл. 78, ал. 2 ГПК. Т.е., възлагането
на разноските в тежест на ищеца е предпоставено от кумулативното наличие на
установените в посочената разпоредба изисквания. Преценката в тази насока е
винаги конкретна с оглед фактите по делото и неговия предмет.
Когато
ответникът е дал повод за завеждане на делото и развитието на производството е обусловено
от новонастъпили обстоятелства, независещи от ищеца, а възникнали в резултат на
действия на ответника, извършени след подаване на исковата молба и водещи до
отпадане необходимостта от съдебна защита на заявеното като спорно право -
например извършено плащане на претендираната сума, ищецът има право на
направените разноски. В този случай е допустимо
съдът при разпределяне тежестта за разноските да изследва по аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК дали нуждата от съдебна намеса не е отпаднала в резултат на
извънпроцесуалното поведение на ответника, който иначе е дал повод за
предявяването на иска.
В случая исковете, за предявяването на които ответникът безспорно е дал повод, са отхвърлени не поради липсата на изискуемо вземане на ищците, а като погасени чрез плащане в хода на процеса – факт, който съдът е взел предвид съобразно чл.235, ал.3 ГПК.
Ето защо следва да се присъдят разноски на всеки един от ищците в размер на 3 530 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Не следва да се присъждат разноски на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, въпреки наличието на отхвърлителен диспозитив, тъй като отхвърлителната част се дължи на заплащането на обезщетение от застраховател, и то настъпило след завеждане на делото, а не поради неоснователност на иска, като заплащането на обезщетение от страна на застраховател е факт, изцяло независещ от волята на ответника, поради което и не следва да окаже влияние на разноските по делото. Затова не е налице хипотезата на отхвърляне на иска, поради което не му се дължат разноски.
В полза
на третите лица помагачи съдът не присъжда разноски, при съобразяване забраната
на чл. 78, ал. 10 ГПК, според която третите лица помагачи нямат право
на разноски в производствата.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Т.А.Р., с ЕГН **********, с адрес
*** и М.П.И., с ЕГН **********, с адрес ***, чрез адв. К. от САК, срещу „Б. –
Х. Т.“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление, в гр.
Божурище, Софийска област, ул. „Р. К.“ № ., представлявано поотделно от
управителите М. Й. Н. и К. Б., чрез адв. Б. от САК, искове с правно основание чл.200 от КТ и чл. 86 от ЗЗД за заплащане
на сумата от по 100 000 лева на всеки един от ищците, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на Т.Р. И. –
дъщеря на ищцата и съпруга на ищеца, причинена при трудова злополука на
16.01.2020 г. вследствие на ПТП, ведно с обезщетение за забава, считано от
16.01.2020 г. до окончателното изплащане на сумите, поради плащане в хода на
процеса от страна на „ЛВМ Ландесвиртшафтлихер
Ферзихерунгсферайн Мюнстер а.Г“ (застраховател на
виновния за настъпилото на 16.01.2020 г. ПТП водач по застраховката „Гражданска
отговорност“) чрез неговия кореспондент – представител в Р България –
„Авус България – регулиране щети“ ЕООД на
застрахователно обезщетение в размер на 120 000 лева на ищцата Т.А.Р. и в
размер на 150 000 лева на ищеца М.П.И..
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, „Б. – Х. Т.“ ЕООД, с ЕИК ., със
седалище и адрес на управление, в гр. Божурище, Софийска област, ул. „Р. К.“ № .,
представлявано поотделно от управителите М.Й. Н. и К. Б., да заплати на Т.А.Р., с ЕГН **********, с адрес
***, сумата от 3530 лева, представляваща
направени разноски за адвокатско възнаграждение, и да
заплати на М.П.И., с ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 3530 лева, представляваща направени
разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на третите лица помагачи на ответника - „М. Б.“ ООД и „ЛВМ
Ландесвиртшафтлихер Ферзихерунгсферайн Мюнстер а.Г“ чрез неговия кореспондент в
Р България „Авус България – регулиране щети“ ЕООД.
Решението,
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването на препис от него на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: