РЕШЕНИЕ
№ 115
гр. В 11.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:С.Ж.С
Членове:Г.П.Й.
Н. Д. Н.
при участието на секретаря А.А.Т.
като разгледа докладваното от Г.П.Й. Въззивно гражданско дело №
20241300500182 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Дял втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно
обжалване/.
С Решение № 11/14.02.2024 г. по гр. дело № 310/2024 г. по описа на
Районен съд- Б е осъден Л. Г. Л. ЕГН ********** от гр. Д, обл. В да заплати
на Ю. И. Д. с ЕГН ********** от гр. В . сумата 2 740.01 лв. - обезщетение за
причинени имуществени вреди под формата на пропусната ползва от
реализиране на трудово възнаграждение от престиране на труд, както и 3
000.00 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди на основание
чл. 74, ал.1 Закона за защита от дискриминация в резултат на установено от
Комисията за защита от дискриминация дискриминационно поведение под
формата на "тормоз", ведно със законната лихва върху всяка една от
главниците /2 740.01 лв. и 3 000.00 лв. /, считано от датата на подаване на
исковата молба - 07.07.2023 г. , до окончателното им изплащане. В разликата
съответно до предявените размери от 4 420.95 лв. и до 8 000.00 лв. -
предявените искове за причинени имуществени и неимуществени вреди с
1
правно основание чл. 74, ал.1 Закона за защита от дискриминация са
отхвърлени като неоснователни.
Осъден е Л. Г. Л. ЕГН ********** да заплати по сметка на Районен съд-
Б разноски по делото в размер на 229.60 лв. - държавна такса, 100.00 лв. -
възнаграждение за в. лице, 5.00 лв. - държавна такса в случай на служебно
издаване на изпълнителен лист в полза на съда и 5.00 лв. - държавна такса - за
издаване на изпълнителен лист в полза на ищеца, който е освободен от
заплащане на държавна такса.
Осъден е Л. Г. Л. ЕГН ********** да заплати на Ю. И. Д. с ЕГН
********** разноски по делото в размер на 688.53 лв. - адвокатско
възнаграждение.
Осъдена е Ю. И. Д. с ЕГН ********** да заплати на Л. Г. Л. ЕГН
********** разноски по делото в размер на 914.43 лв. - адвокатско
възнаграждение.
Така постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано от
Л. Г. Л., ЕГН ********** ,с постоянен адрес: гр. Д, чрез адвокат М. П.
М.,личен адв. № **********, вписана в Адвокатска колегия В
Поддържа се във въззивната жалба,че обжалваното решение е
недопустимо, неправилно и незаконосъобразно и се иска да бъде отменено
изцяло и вместо него да бъде постановено друго, с което да се отхвърлят
изцяло исковите претенции ,като се присъдят на въззивника всички
направени разноски, вкл. и за въззивната инстанция.
Поддържа се ,че обжалваното решение е недопустимо тъй като
първоинстанционният съд бил допуснал разглеждане на искова молба, която е
недопустима.На първо място искът, с който бил сезиран съдът, касаел
обезщетение по смисъла па ЗЗДкр. за имуществени и неимуществени вреди,
причинени от длъжностно лице - кмет на община, работодател. В този смисъл
искът следвало да е с правно основание чл. 74 ал. 2 от Закона за защита от
дискриминация и да се разглежда по ЗОДВПГ, тъй като ответникът бил
действал в качеството на длъжностно лице. Квалификацията на иска но
ЗЗДискр. била от значение за компетентния съд, тъй като в единия случай /чл.
74, ал. 1 от ЗЗДискр./ това е районният съд, а в другия / чл.74 ал.2 ЗЗДискр./
това е административният съд.
2
От друга страна въззивникът , призован в лично качество като физическо
лице ,не бил легитимна страна в процеса. В своята практика съдилищата
приемали, че нормата на чл. 130 ГПК задължава съда да следи служебно за
наличието на положителни и липсата на отрицателни процесуални
предпоставки за допустимостта на иска. Въпреки направените възражения в
отговора към исковата молба и в последствие, делото не било прекратено, а
съдът се произнесъл по същество срещу ненадлежен ответник. Процесуалната
легитимация била абсолютна процесуална предпоставка и при липсата й
съдът нямал право да разгледа и реши спора по същество, а бил длъжен да
прекрати делото.
На следващо място съдът бил допуснал постановяване на осъдително
решение при неясен петитум, който въпреки направените от насрещната
страна възражения, в това число и след доклада, не бил коригиран. В този
смисъл въззивникът бил осъден да заплати неимуществени вреди в размер на
3000 лв., които съдът приемал за дължими за неясно какъв период. След
направените указания процесуалният представител на ищцата в съдебна зала
заявил, че претендира обезщетение за неимуществени вреди за периода
„2015-2018 г.“, без да посочва конкретно дати. В този смисъл размерът на
поисканото обезщетение не можел да бъде обвързан с период, което води до
невъзможност да бъде определен въобще.
Поддържа се ,че обжалвалото решение е неправилно и
незаконосъобразно, тъй като било постановено при липса на доказателства
или при събрани негодни такива. Мотивите, обосновали съдебния акт
,противоречали на правната логика и съдебната практика.
По отношение на признатите имуществените вреди се поддържа,че по
делото не било доказано по безспорен начин, че ищцата е останала без работа
в претендиралия период от 01.06.2018 г. - до 01.02.2019 . Видно от писменото
доказателство - трудова книжка, предоставено с исковата молба (стр. 21 от
документа), ищцата била постъпила на работа на 02.10.2018 г. като Директор
на ДГ - с. А а на 28.10.2019 г. трудовото й правоотношение било прекратено.
Трудовото й възнаграждение е било в размер на 950 лв. На същата страница от
трудовата книжка на ищцата бил виден печат за прослужено време, поставен
от Общинска администрация –Д, на който ясно бил оформен трудовия й стаж
за 27.12.2013 г.- 28.10.2019 г. Това доказателство било достатъчно, за да
3
послужи за отхвърляне на исковата претенция.
От друга страна, видно от справката ,предоставена по делото от Бюро по
труда - гр. В (във второто съдебно заседание), ищцата не била регистрирана
като безработна, която да търси работа за инкриминирания период. Това
обстоятелство водело до два извода: че ищцата е имала работа или ако се
приеме хипотетично, че не е била на работа ,то твърдяното й евентуално
оставане без такава се е дължало единствено и само на нейния личен избор да
не работи. В този смисъл мотивите на съда, касаещи несвоевременно
изложение на тези факти, както и разточителната му обосновка за практиката
на ВКС по прилагането на чл. 131 от ГПК, били напълно несъстоятелни, тъй
като, видно от съдържанието на делото, ответната страна научила за тях след
представянето на служебната бележка от ИБТ-В своевременно изискана от
ответника и приобщена по делото едва в последното съдебно заседание.
По отношение на признатите имуществените вреди се поддържа ,че
решението е:
1. незаконосъобразно - постановено при липса на конкретно и ясно посочен
в исковата молба период, за който се претендират неимуществените вреди (от
- до кой ден и месец); постановено при изтекла погасителна давност и при
направено своевременно възражение за това;
2. необосновано - постановено при липса на мотиви (изложените били
само форматни, без да са обвързани конкретно с иска);
3. неправилно - без да са налице доказателства.
Уваженият размер на иска за неимуществени вреди бил нереално и
несправедливо завишен ,като претенцията била несъответстваща на
претендираните страдания. При определяне размера па неимуществените
вреди съдът бил достигнал до погрешни правни изводи, ръководейки се от
предположения.
Поддържа се ,че първоинстанционният съд приемал, че претендираното
вземане на ищеца за неимуществени вреди е за период, както е записано в
решението „2015 – 2018 г.“ Съобразявайки се частично с направеното от
ответника възражение за изтекла погасителна давност, съдът приемал, че
вземането не е погасено по давност след 07.07.2018 г., поради което уважил
частично исковата претенция. Недоумение будел въпросът как и въз основа на
какво съдът е изчислил дължимото обезщетение,на какво базирал
4
предположението си, че така посочения от ищеца период „2015 – 2018 г.“
засягал месеците след юли 2018 г. Единственото писмено доказателство, което
цитирал,било решение 132/07.04.2023 г. на КЗД, като посочвал, че видно от
същото „кметът на община Д - ответникът, е извършил спрямо ищцата акт на
дискриминация под формата на „тормоз” през периода м.06.2017 - м.06.2020
г.“ Но не това съдържание било инкорпорирано в решението. В
действителност от диспозитива на последното не ставало ясно за кой период
КЗД приема, че кметът на община Д е извършил действия на „тормоз“ спрямо
ищцата. Нещо повече - ответникът е бил кмет на община Д до месец ноември
2019 г. /това ставало ясно и от съдържанието на решението на КЗД/.
Недоумение будело защо първоинстанционният съд приема в мотивите си, че
ответникът е осъществявал тази длъжност до м. 06.2020 г. В обобщение, видно
от посоченото по-горе, първоинстанционният съд бил достигнал до изводите
си, позовавайки се на несъществуващи факти и погрешно възприети
доказателства.
На следващо място, в мотивите на съда липсвала обосновка относно
наличие на лична вина у ответника за твърдените състояния на дискомфорт и
душевни страдания на ищцата.
Сочи се ,че в решението не били обсъдени свидетелските показания,
които не доказали по безспорен начин претърпени неимуществени вреди, нито
пък причината за тях, както и в какво се изразяват и за кой точно период от
време.
Тъй като съдът не бил коментирал в постановения от него акт и
останалите писмени доказателства, представени от ищцата, а именно -
съдебните и експертните решения на ТЕЛК,се поддържа,че и те също не били
взети под внимание,въпреки че по съществото си от решенията на ТЕЛК
можело да се заключи, че ако е налице депресивно разстройство у ищцата, то
същото било възникнало в период, далеч преди назначаването й на работа като
директор на ДГ „Кокиче", с. А
С оглед на горното се иска :
1. Да се обезсили решение № 11 от 14.02.2024 г., постановено по гр. дело №
310/2023 г. по описа на Б районен съд като недопустимо по изложените по-
горе съображения и се прекрати производстото по делото или в условията на
евентуалност;
5
2. Да се отмени изцяло решение № 11 от 14.02.2024 г., постановено по гр.
дело № 310/2023 г. по описа на Б районен съд като неправилно,
незаконосъобразно и необосновано и вместо него да се постанови друго, с
което да се отхвърлят изцяло исковите претенции;
3. Претендират се и всички направени разноски в настоящата и
предходната съдебни инстанции.
Въззиваемата страна е депозирала писмен отговор вх.№1255/27.05.2024
г. ,в който изразява подробни доводи относно неоснователността на
предявения иск .
Процесуалните представители на страните поддържат становищата си в
с.з.
Видинският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по делото
доказателства и доводите на страните ,прие за установено от фактическа
страна следното :
Пред Районен съд-Б са предявени обективно съединени искове за
заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 4
420.95 лв. и неимуществени вреди в размер на 8 000.00 лв. от извършена
дискриминация под формата на "тормоз" с правно основание чл. 74, ал.1 от
Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр. / .
Ищцата Ю. И. Д. излага в предявената искова молба,че работила като
директор на ДГ „Кокиче“ с. А Община Д през периода 22.05.2013 г. -
01.06.2018 г. През този период била уволнявана от ответника Л. Л./бивш кмет/
четири пъти, които уволненията са били признати за незаконосъобразни и
отменени от съда.
С решение на КЗД № 132/07.04.2023 г. било установено, че през периода
м.06.2017 г. - м.06.2020 г. кметът на община Д-ответникът е извършил спрямо
ищцата акт на дискриминация под формата на "тормоз" по см. на § 1, т.1 от ДР
на ЗЗДискр. по защитения съгл. чл. 4 ал.1 ЗЗД признак "лично положение"
Твърди се ,че ответникът бил причинил имуществени вреди на ищцата,
изразяващи се в пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение -
същата била останала без работа поради уволненията, които впоследствие
били обявени за незаконосъобразни за периода 01.06.2018 г. - 31.12.2018 г.
6
Твърди се ,че ответникът е причинил неимуществени вреди на ищеца,
изразяващи се в : получено депресивно разстройство и сърцебиене,
съпроводено с недостиг на въздух през периода 2015 г./първо уволнение/ -
2018 г./четвърто уволнение/ .
Ищцата моли съдът да постанови решение, по силата на което да осъди
ответникът да й заплати сумата в размер на 4 420.95 лв. - обезщетение за
причинени имуществени вреди - пропуснати ползи от неполучаване на
трудово възнаграждение за периода 01.06.2018 г. -31.12.2018 г. и
неимуществени вреди в размер на 8 000.00 лв., ведно със законните лихви
върху главницата, считано от датата на предявяване на иска, до окончателното
й изплащане.
Ответникът е оспорил предявения иск в представения писмен отговор
.Брани се с правни доводи/твърди, че от изложените факти не следва
претендираното от ищеца право/ ,че на ищеца било изплатено обезщетение
съгл. чл. 225 ал. 1 КТ от работодателя, че ответникът лично не дължи
обезщетение за вреди от незаконно уволнение - неполучени доходи, поради
оставане без работа; уволнявал е ищцата, но в качеството на кмет/която
длъжност вече не заема/, респ. ответника лично не дължи иск. суми; ищцата е
с депресивни оплаквания от 2002 г., поради което не е налице причинна връзка
м/у уволненията на ищцата и претендираните вреди Претендира разноски.
От фактическа страна се установява ,че ищцата е работила по трудов
договор на длъжност директор на ДГ „Кокиче“ с. А Община Д,обл.В. .Със
заповед № 5/31.05.2018 г., считано от 01.06.2018 г. ответникът е прекратил на
трудовия и договор на основание чл. 328 ал.1, т.12 КТ. Заповедта е отменена
като незаконосъобразна с Решение № 169/31.08.2018 г. по гр. д. № 409/2018 г.
на БРС, влязло в законна сила на 15.09.2018 г.Със заповед № 11/03.10.2018 г.,
считано от 04.10.2018 г. ответникът е прекратил на трудовия и договор на
основание чл. 325 ал.1, т.2 КТ, вр. с чл. 345 ал.1 КТ. Заповедта е отменена
като незаконосъобразна с Решение № 9/22.01.2019 г. по гр. д. № 658/2018 г. на
БРС, потвърдено с решение № 37/17.05.2019 г. на ВОС, недопуснато до
касационно обжалване и влязло в законна сила.
С решение № 132/07.04.2023 г. на Комисията за защита от
дискриминация ,влязло в сила на 10.05.2023 г./справка Регистър по чл. 47 т.7
ЗЗДискр. ,че през периода м.06.2017 г. - м.06.2020 г.ответникът в качеството му
7
на кмет на Община Д е извършил спрямо ищцата акт на дискриминация под
формата на "тормоз" по см. на § 1, т.1 от ДР на ЗЗДискр. по защитения съгл.
чл. 4 ал.1 ЗЗДискр. признак "лично положение", като през този период ищцата
е уволнявана два пъти и два пъти е възстановена на работа.
С влезли в сила решения на Районен съд-Б на ищцата е присъдено
обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода 01.06.2018 г.-31.08.2018 г.( с
решение №169/31.08.2018 г. ) и за периода 05.10.2018 г.-5.01.2019 г. ( с
решение № 9/22.01.2019 г. ) .
Ищцата не е работила през периода 01.06.2018 г. - 31.12.2018 г.
поради уволнението ,извършено със заповеди № № 5/31.05.2018 г. и
11/03.10.2018 г. на кмета на Община Д, обл. В които впоследствие са обявени
за незаконосъобразни
Видно от заключението на вещото лице по изслушаната съдебно-
счетоводна експертиза обезщетението за времето, през което ищеца е останал
без работа след уволнение с цитираните заповеди за периода 01.06.2018 г. -
01.02.2019 г. е в нетен размер на 2 740.01 лв., като от дължимото брутно
трудово възнаграждение са приспаднати дължимите данък общ доход,
осигурителни вноски и платени обезщетения по чл. 225 ал.1 КТ.
През исковия период ищцата не е била регистрирана като безработна в
Д БТ.
В показанията си свидетелят Ю.Е Г.а твърди, че ищцата започнала да
работи от 2018 г. в детската градина в с. А Знае, че е уволнявана от кмета на
селото. Когато я уволнили изпаднала в депресия. Мисли, че ищцата взима
антидепресанти откакто е закрита ДГ в Д - някъде 2008-2009 г., а след като я
уволнили от ДГ в Апак започнала да взима антидепресанти.
В показанията си свидетелят В.Т.Т твърди, че ищцата е работила в с.
А2018 г - 2019 г. като директор на ДГ. Два пъти е уволнявана от ответника и
после възстановена и пак уволнявана. Това много се отразило на
здравословното и състояние - получила стрес, почнала да ходи на кардиолози,
на психиатри, почнала да пие успокоителни лекарства за нерви, за стрес, била
в криза.
Така установената фактическа обстановка се доказва от събраните по
делото писмени и гласни доказателства и по същество не се оспорва от
страните ,които спорят единствено относно приложението на материалния
8
закон .
С оглед на така установената фактическа обстановка, Видинският
окръжен съд намира следното от правна страна:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по
всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност
на въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в
случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната
правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и
възраженията на страните. Вън от това той проверява само посочените в
жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата
процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически
констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената
задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния
касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от
12.03.2012 г. по гр. д. 212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр.
д. № 307/2011 г. II г. о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г.
Съгласно задължителните указания и разясненията относно
правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от
ГПК, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. на ОСГТК, въззивният съд се произнася служебно само по
въпросите относно валидността и процесуалната допустимост на
първоинстанционното решение, а при проверката относно правилността на
същото -само за приложението на императивни материал но правни норми и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за
интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне
на мерките относно упражняването на родителските права, личните
отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище; като по
останалите въпроси въззивният съд е ограничен от релевираните във
въззивната жалба основания и в рамките на заявеното с нея искане за
произнасяне от въззивния съд.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и
9
допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на
родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е
подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в
преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес,
поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната
жалба се явява неоснователна, поради следните съображения:
Неоснователни са развитите във въззивната жалба доводи относно това
,че обжалваното решение е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд
е допуснал разглеждане на недопустима искова молба. ,тъй като се касаело за
обезщетение по смисъла па ЗЗДкр. за имуществени и неимуществени вреди,
причинени от длъжностно лице - кмет на община, работодател ,поради което
искът следвало да е с правно основание чл. 74 ал. 2 от Закона за защита от
дискриминация и да се разглежда по ЗОДВПГ (заглавието изменено на
ЗОДОВ), тъй като ответникът бил действал в качеството на длъжностно лице.
Наистина квалификацията на иска по ЗЗДискр е от значение за
компетентния съд, тъй като в единия случай /чл. 74, ал. 1 от ЗЗДискр./ това е
районният съд, а в другия / чл.74 ал.2 ЗЗДискр./ това е административният
съд.В конкретния случай обаче искът е допустим ,тъй като е предявен пред
надлежния съд и разгледан по надлежния съдопроизводствен ред поради
следното :
Законът за защита от дискриминация определя изчерпателно способите
за защита от нарушения на равенството в третирането - по административен и
по съдебен ред. Глава четвърта "ПРОИЗВОДСТВО ЗА ЗАЩИТА ОТ
ДИСКРИМИНАЦИЯ" съдържа Раздел I "Производство пред Комисията за
защита от дискриминация" - чл. 50-70, и Раздел II "Съдебно производство" -
чл. 71-75. След приемането на Административнопроцесуалния кодекс,
обнародван в ДВ, бр. 30 от 11.04.2006 г., в сила от 12.07.2006 г. и със
създаването на административните съдилища, като първоинстанционни
съдилища, разглеждащи спорове, произтичащи от административни актове и
административна дейност, измененията в Раздел II "Съдебно производство" -
чл. 71-75 от Закона за защита от дискриминация, са в ал. 3 на чл. 71 (Изм. -
ДВ, бр. 59 от 2007 г.) и чл. 73 (Изм. - ДВ, бр. 30 от 2006 г.). При проведено
производство по Раздел I пред Комисията за защита от
10
дискриминация,какъвто е настоящия случай , съгласно чл. 68, ал. 1 (Изм. - ДВ,
бр. 30 от 2006 г., бр. 39 от 2011 г.) решенията на комисията подлежат на
обжалване по реда на Административнопроцесуалния кодекс.
Провежданата пред районния съд съдебна защита по чл. 71 от Закона за
защита от дискриминация и защитата в административното производство по
Раздел I, Глава IV пред Комисията за защита от дискриминация са
алтернативи, които засегнатите от дискриминационно третиране лица могат
самостоятелно да изберат. И двете процедури важат за всички случаи на
дискриминация срещу всички субекти, като целят установяване и
санкциониране на установената дискриминация. Засегнатото лице има право
на избор относно реда за защита за установяване на дискриминация и
преустановяването й: административно производство пред Комисията за
защита от дискриминация или съдебното производство пред районния съд.
Законът за защита от дискриминация предвижда различна подсъдност
само в случаите по раздел I, когато се претендират вреди от нарушение на
права по този или други закони, уреждащи равенство в третирането, в
зависимост от органа, причинил неравенството в третирането, в хипотезата на
чл. 74, ал. 2 от закона във връзка с чл. 128, ал. 1, т. 5
Административнопроцесуалния кодекс, като исковете се предявяват по реда
на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.
Съгласно чл. 14, ал. 1 от Гражданскопроцесуалния кодекс общата
подведомственост по гражданските дела принадлежи на гражданските
съдилища. Административнопроцесуалният кодекс определя в отделни
хипотези компетентност за административните съдилища да разглеждат
искове за обезщетения за вреди - чл. 128, т. 5, чл. 203 и чл. 204 от
Административнопроцесуалния кодекс ,но административните съдилища по
аргументи от чл. 14, ал. 1 от ГПК и чл. 128, ал. 2 от
Административнопроцесуалния кодекс не притежават обща компетентност да
се произнасят по установителни искове и осъдителни искове, различни от
искове за обезщетения за вреди в посочените вече хипотези.
Компетентността на административните съдилища по установителни
искове е само при липса на друг ред за защита - чл. 128, ал. 2 от
Административнопроцесуалния кодекс. Всички спорове, извън изброените в
чл. 128 от Административнопроцесуалния кодекс, подлежат на разглеждане от
11
гражданските съдилища (в горния смисъл е Тълкувателно постановление № 1
от 16.01.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г., ОСГК и ОСС на Първа и Втора
колегия на Върховния административен съд, докладвано от съдиите Ф.Н и С
Б. ).
В настоящия случай компетентен да разгледа спора е районният съд
,тъй като общите граждански съдилища разглеждат исковете за установяване
на дискриминация, съответно и на обезщетение на вредите от същата, при
отношение на равнопоставеност между насрещните страни.Ответникът е
осъществил дискриминационно действие не при изпълнение на функциите си
на държавен орган,упражняващ власт ,а в качеството си на работодател
.Правната теория и съдебната практика категорично възприемат становището
,че когато работодателят е държавен орган ,то страните по трудовото
правоотношение ,в които той е страна ,са равнопоставени .Трудовото
правоотношение е синалагматично и се характеризира с насрещни права и
задължения на страните по него ,като на задължението на едната страна
съответства право на другата.Страните по трудовото правоотношение са в
отношение на юридическа равнопоставеност ,т.е. с равни възможности да
имат права и задължения по трудовото правоотношение Тя е последователно
проведена при учредяването на трудовото правоотношение ,защото от тяхната
свободна воля зависи дали да встъпят или не в трудово правоотношение.
Юридическата равнопоставеност между страните, „започнала“ при
възникване на трудовото правоотношение, продължава и при неговото
действие. Тук тя се определя от техните взаимни права и задължения,
произтичащи от трудовото правоотношение, но е вече сериозно променена и
добива една уникална особеност: отношенията между юридически
равнопоставени страни се йерархизират, при което работникът или
служителят се намира в подчинено положение спрямо
работодателя.Положението на страните разкрива особености и при пре‐
кратяване на трудовото правоотношение. Те са равнопоставени във
възможностите им да го прекратят едностранно, без предизвестие, при
определени от закона условия и ред (чл. 327 и 330 КТ) и да сторят това във
всеки момент по взаимно съгласие (в този смисъл „Трудово
право,В.Мчетвърто издание,Сиби, 2004,стр.34-35). В горния смисъл е и
Решение № 73 от 12.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 311/2012 г., IV г. о., ГК ,в
което се казва ,че „деянията, за които се поддържа, че са дискриминационни
12
,са осъществени по повод трудови правоотношения между страните, т.е., на
равнопоставеност, което определя компетентност за общите съдилища“.
Неоснователни са развитите от въззивника доводи относно това ,че не
следвало да отговаря в лично качество като физическо лице ,поради
което решението било недопустимо като постановено срещу ненадлежен
ответник . Когато уволнението е признато за незаконно, работникът или
служителят има право на обезщетение за причинените му от това вреди, но
само за имуществените, изразяващи се в пропуснат доход от възнаграждение
за престиране на труд, съответно разликата между получавано преди
уволнението и по-ниското по размер възнаграждение по нововъзникнало
правоотношение. Ако уволненият служител е претърпял действително повече
вреди, той може да ги търси, но само от длъжностното лице, издало заповедта
за уволнение и то, ако с това действие му е причинено непозволено
увреждане. В тази хипотеза искът е по чл. 45 ЗЗД и се предявява срещу
издателя на незаконната заповед за уволнение.
Когато действието по уволнението е признато и за дискриминационно,
тогава се прилага специалният ЗЗДискр. и исковете се разглеждат по чл. 71, ал.
1, т. 3 или 74, ал. 1, съответно ал. 2 ЗЗДискр., като могат да се предявят, както
срещу прекия извършител на дискриминационното действие, така и срещу
юридическото лице - възложител. Няма ограничение за вида на вредите, за
които може да се претендира обезщетение - важи общият принцип на чл. 51,
ал. 1 ЗЗД (в този смисъл е напр. Решение № 73 от 12.06.2013 г. на ВКС по гр.
д. № 311/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията А.Б. ) .
Както е изяснено в Постановление № 4/1975 на Пленума на Върховния
съд на Република Б. ,когато издателят на заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение е ползвал служебното си положение, за да
постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че
липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е
издал заповед в този смисъл и в други подобни случаи,издателят на заповедта
отговоря за действително претърпените вреди .В постановлението изрично се
казва ,че в тази хипотеза искът се предявява срещу издателя на незаконната
заповед за уволнение.
В конкретния случай ищецът е разполагал с правната възможност да
предяви иска срещу прекия извършител на дискриминационното действие и
13
се е възползвал от тази правна възможност ,поради което искът не е
недопустим.
Ищецът претендира имуществени вреди от незаконно уволнение, което е
признато за дискриминационно .Тези вреди могат да се изразяват както в
пропуснати доходи от труд, така и в разликата между пропуснатите и
действително получените доходи. При положение, че има и присъдено
обезщетение с решение по чл. 225 КТ, присъденият размер следва да се
съобрази при определяне на вредата по чл. 74 ЗЗДискр (в горния смисъл
Решение № 73 от 12.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 311/2012 г., IV г. о., ГК,
докладчик съдията А.Б.) ,което е сторено в случая .
В случаите, когато дискриминационното действие е установено от
Комисията за защита от дискриминация или от административен съд по пътя
на обжалването съдът не установява повторно осъществена ли е
дискриминация, от кого и срещу кого, а преценява единствено има ли
причинени на пострадалото лице вреди, какви са те, пряка последица ли са от
дискриминационното нарушение и какъв е размерът на обезщетението. / така
Решение № 73 от 12.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 311/2012 г., IV г. о., ГК /.
В конкретния случай фактът на осъщественото дискриминационно
противоправно и виновно поведение от ответника спрямо ищцата е
безспорно установен с влязло в сила решение № 132/07.04.2023 г. на
Комисията за защита от дискриминация ,като е установено, че ответникът е
извършил спрямо ищцата акт на дискриминация под формата на "тормоз" по
см. на § 1, т.1 от ДР на ЗЗДискр. по защитения съгл. чл. 4 ал.1 ЗЗДискр.
признак "лично положение", в резултат на издадени заповеди, с които
трудовият и договор е бил прекратен, като уволненията са признати за
незаконни с влезли в сила съд. решения.
Неоснователни са развитите във въззивната жалба доводи относно това
,че причинените имуществени вреди не били доказани по безспорен начин
.От представеното по делото копие от трудовата книжка на ищцата се
установява, че през исковия период не е работила по трудово правоотношение
, с което иска за пропуснати ползи е доказан по основание. Видно от
заключението по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза (л.105 от
делото) обезщетението за времето, през което ищеца е останал без работа след
уволнение с цитираните заповеди за периода 01.06.2018 г. - 01.02.2019 г. е в
14
нетен размер на 2 740.01 лв.Размерът на обезщетението е изчислен като от
дължимото брутно трудово възнаграждение на ищеца са приспаднати
дължимите осигурителни вноски и ДОД ,както и присъдените на ищцата
обезщетения с решения на Районен съд-Б .Пропускането на възможността
ищцата да получи доход от престиране на труд за времето 01.06.2018 г. -
01.02.2019 се дължи на действията на въззивника ,незаконосъобразно
прекратявал трудовото правоотношение с действия, признати за
дискриминационни .
Недопустимо е възражението на въззивника във въззивната жалба
относно това,че ищцата „не била регистрирана като безработна ,която да
търси работа през инкриминирания период“.Това възражение е изложено едва
в писмената защита ,поради което не е своевременно въведено в процеса
нито в отговора на исковата молба, нито до приключване устните състезания
,поради което е преклудирано съобразно правилата на поетапната
преклузия.Районният съд е изложил подробни съображения в тази насока
,които изцяло се споделят от въззивната инстанция.ГПК дава възможност
страните да развиват правните си тези в писмени защити (чл. 149, ал.3 ГПК),
но с това се изчерпва ролята на последните в процеса-недопустимо е едва в
писмената защита да се твърдят факти ,подлежащи на доказване.
С оглед гореизложеното въззивната инстанция споделя крайния извод на
районния съд относно това,че предявеният иск за заплащане обезщетение за
причинени имуществени вреди с правно основание Чл. 74, ал.1 ЗЗДискр. е
основателен и доказан в установения от съдебно-счетоводната експертиза
размер от 2 740.01 лв.
Въззивната инстанция намира за необходимо да отбележи ,че Чл.225
ал.1 КТ не предвижда каквито и да било условия за заплащане на
обезщетението –регистрация на работника в „Бюро по труда“ ,търсене на
подходяща работа и пр.Работникът или служителят не е длъжен да заеме
каквато и да било работа след незаконното уволнение само и само за да
намали размера на евентуално дължимото от работодателя обезщетение ,тъй
като заставянето на едно лице да престира труд против неговото желание
съставлява форма на принудителен труд, изрично забранен от Конвенцията
относно принудителния или задължителния труд ,приета на 28.06.1930 г. от
общата конференция на Международната организация на труда на нейната
15
четиринадесета сесия,в сила от 1.05.1932 г., в съответствие с член 28.
Ратифицирана с Указ № 14 от 7.07.1932 г. Обн., ДВ, бр. 91 от 26.07.1932 г. В
този смисъл е и правната доктрина (напр. „Трудово право,В.Мчетвърто
издание,Сиби, 2004,стр.648-650 ).
Неоснователни са развитите във въззивната жалба доводи относно това
,че по отношение на признатите неимуществени вреди решението е
незаконосъобразно ,необосновано и неправилно .
Неоснователен е доводът ,че в обжалваното решение не били обсъдени
свидетелските показания и че последните които не доказали по безспорен
начин претърпени неимуществени вреди, нито пък причината за тях, както и в
какво се изразявали и за кой точно период от време. В мотивите си районният
съд е обсъдил показанията на разпитаните свидетели Ю.Е Г. и В Т. Т.
,излагайки съществената им част относно това ,че в резултат на уволненията
ищцата изпаднала в депресия,започнала да взима антидепресанти ,да ходи
често на медицински прегледи при кардиолози и психиатри, почнала да пие
успокоителни лекарства за нерви, за стрес, била в криза.Показанията на
свидетелите и приложената от ищцата медицинска документация доказват
иска по категоричен начин .
Районен съд-Б се е позовал също така правилно на установената
съдебна практика/ решения № 73/12.06.2013 г. по гр.д. № 311/2012 г.,IV г.о.;
№ 350/20.10.2015 г. по гр.д. № 1730/2014г., IV г.о. , Решение № 112/05.05.2016
г. на ВКС по гр.д. № 6128/2015г., III г.о. и много др./ ,която приема ,че в
случаите когато дискриминационното действие е установено от КЗД, съдът не
установява повторно осъществена ли е дискриминация, от кого и срещу кого,
а преценява единствено има ли причинени на пострадалото лице вреди, какви
са те и какъв е размерът на обезщетението. Когато нарушението е такова, че с
осъществяването му неизбежно се засяга достойнството на лицето, като се
създава унизителна или обидна среда /каквато е посочената в ЗДискр. § 1 от
ДР на закона дефиниция на понятието "тормоз"/, изрично не е необходимо да
се установяват причинените неимуществени вреди и да се доказва тяхната
причинна връзка с нарушението, защото те естествено следват по човешка
презумция и имплицитно се предполагат. Така нАмер в Решение №
112/05.05.2016г. на ВКС по гр.д. № 6128/2015г., III г.о. се сочи ,че
„установените като извършени от ответника дискриминационни поведения са
16
достатъчни да обосноват увреждане, без да е необходимо представянето на
допълнителни доказателства, установяващи причиняване на вреди.
Поставянето на условия за незабавно връщане на работа на болно лице, за
което по надлежния ред е установено, че следва да се лекува и което разполага
с право за това, незачитането на законово признати права, отправянето на
заплахи от лице, което има власт да предприеме неблагоприятни мерки,
осъществяването на действия с които се накърнява личното достойнство,
засяга се правото на свободен избор за бъдещето и се създава застрашена
среда, неизбежно причиняват неимуществени вреди - стрес, притеснение,
несигурност, безпокойство, а в случая и - влошаване на здравословното
състояние. Пряка последица от така осъществения "тормоз" е и последвалото
"преследване", определено от законодателя в § 1, т. 3 б. "а" от Закона за защита
от дискриминация като "по-неблагоприятно третиране на лице, което е
предприело действие за защита от дискриминация". Връзката между двете
деяния, налага общо овъзмездяване на причинените неимуществени вреди.“
В конкретния случай въззивникът е демонстрирал незачитане на
гарантираното от конституцията право на труд на въззиваемата Ю Д. чрез
многобройни и безмотивни уволнения ,с което при съществуващото високо
ниво на безработица е създал у въззиваемата чувство на несигурност
,безпокойство ,стрес,неувереност в бъдещето и пр.Както се посочи по –горе в
конкретния случай дори не е необходимо представяне на доказателства в тази
насока ,тъй като вредите се следват по човешка презумция и имплицитно се
предполагат .
Неоснователно е развитото във въззивната жалба възражение относно
това ,че районният съд произволно бил определил исковия период в
противоречие с доказателствата по делото .Районният съд е посочил изрично
,че искът е основателен за част от исковия период –от 07.07.2018 г.до края на
исковия период -01.02.2019 г.
Неоснователен е развитият във въззивната жалба довод ,изразяващ се в
това ,че ответникът е извършил спрямо ищцата акт на дискриминация под
формата на „тормоз” през периода м.06.2017 - м.06.2020 г. ,включващ и
период след месец ноември 2019 г.,когато ответникът не е бил вече кмет на
община Д .В решението си районният съд е цитирал решение №
132/07.04.2023 г. на КЗД ,в което е установено, че кмета на община Д-
17
ответника е извършил спрямо ищцата акт на дискриминация под формата на
"тормоз" през периода м.06.2017 г. - м.06.2020 г./стр. шеста от това решение,
лист 44 от делото/ ,но след това изрично е посочил ,че „за времето след 2018
г. до м.06.2020 г. претенцията не е предявена от ищеца“.
Неоснователен е и развитият във въззивната жалба довод относно това
,че в мотивите на съда липсвала обосновка относно наличие на лична вина у
ответника за твърдените състояния на дискомфорт и душевни страдания на
ищцата-личната вина на въззивника се установява от решение на КЗД №
132/07.04.2023 г. ,което констатира, че през периода м.06.2017 г. - м.06.2020 г.
въззивникът в качеството си на кмет на община Д е извършил спрямо
ищцата акт на дискриминация под формата на "тормоз" по см. на § 1, т.1 от ДР
на ЗЗДискр. по защитения съгл. чл. 4 ал.1 ЗЗД признак "лично положение".
От страна на ответника е предявено възражение за изтекла погасителна
давност на задължения към ищеца за неимуществени вреди за периода 2015 г.
- 2018 г.,което съдът е приел за частично основателно ,излагайки убедителни
мотиви .Решението в тази му част не е обжалвано ,влязло е в законна сила и не
е предмет на въззиван контрол .
Въззивната инстанция намира ,че определеният размер на
обезщетението за неимуществени вреди от 3 000 лв. е съобразено с
икономическата конюнктура и практиката на съдилищата .
Предявеният иск над този размер е отхвърлен.Решението в тази му част
не е обжалвано ,влязло е в законна сила и не подлежи на въззивен контрол .
ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ
С оглед изхода на делото Л. Г. Л. ЕГН ********** следва да бъде осъден
да заплати на Ю. И. Д. с ЕГН ********** разноски по делото в размер на 950
лв.разноски за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание Чл.272 Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 11/14.02.2024 г. по гр. дело № 310/2024 г.
по описа на Районен съд- Б .
ОСЪЖДА Л. Г. Л. ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на Ю. И. Д. с ЕГН
18
********** разноски по делото в размер на 950 лв.разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението е окончателно .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19