Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 14. 10. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Д въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и осми април две
хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател:
Красимир Мазгалов
Членове:
1. Силвана Гълъбова
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в.
гр. д. № 6708 по описа на Софийския
градски съд за 2020 г., за да се произнесе,
съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и
следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „У.Б.“ АД, ЕИК *****, седалище и адрес на управление ***, пл. „*****,
съдебен адрес ***, офис 4 (въззивник/банка), чрез процесуалния представител адвокат И.Б. срещу решение № 77712, постановено на 20. 03. 2020 г. от Софийския
районен съд, 120-и състав, по гр. д. № 25154 по описа за 2019 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение
районният съд изцяло
е уважил предявените кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26,
ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) във връзка с чл. 143 от
Закона за защита на потребителите (ЗЗП), съответно с правно основание чл. 55,
ал. 1 ЗЗД, като е осъдил въззивника-ответник да заплати сумата от 16 835
лева и 89 стотинки, представляваща недължимо платени суми за анюитетни вноски
за периода 08. 05. 2014 г. – 08. 05. 2019 г., която сума представлява
надплатена сума, получаваща се при превалутиране от швейцарски франкове към
лева и обратно по отпуснатия кредит.
Въззивникът твърди,
че обжалваното решение е неправилно. Поддържа, че районният съд неправилно е
възприел и тълкувал изразената от страните воля по договора за ипотечен кредит.
Заявява, че рискът от разликата в курс купува и/или продава на швейцарския
франк към друга валута за срока на действие на договора се носи от
кредитополучателя и без да е налице специална клауза, която да го предвижда.
Твърди, че чл. 10, ал. 9 от договора всъщност не предвижда прехвърляне на
риска, който по правилото на чл. 2 от Закона за кредитните иснтитуции (ЗКИ)
следва да се носи от банката. Позовава се на изключението по чл. 144, ал. 3, т.
1 ЗЗП с оглед уговорката за обусловеност на размера на задължението от борсовия
курс или индекс, който е извън контрола на страните и в частност на банката.
Заявява, че ищцата не е упражнила правото си по чл. 10, ал. 4 от договора да
превалутира предоставения кредит. Твърди, че всички договорни клаузи са били
разяснени на ищцата (в това число и че курсът на франка спрямо лева не е
фиксиран, а е променлив), като се позовава на правото на Европейския съюз. Оспорва
извода на районния съд, че се е възползвал от незнанието или непознаването на
принципите на функциониране на банковата система от ищцата, като изтъква, че тя
е можела да положи дължимата грижа и да се консултира с адвокат или икономист
преди или при подписването на договора. Иска от въззивния съд да отмени изцяло
обжалваното решение и да постанови решение, с което да отхвърли като
неоснователни обективно съединените искове. Претендира разноските за двете
съдебни инстанции. В откритото съдебно заседание прави възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ишцата в първоинстанционното производство К.П.Ц., ЕГН **********,
адрес *** (въззиваема) чрез
процесуалния представител адвокат М.Ч..
Оспорва въззивната жалба като неоснователна. Твърди, че районният съд правилно
е прогласил клаузата на чл. 10, ал. 9 от договора за нищожна като неравноправна
по смисъла на националното право и правото на Европейския съюз. Заявява, че
разликата в курса на швейцарския франк към еврото/лева към момента на отпускането
на кредита и към момента на погасяването на вноските по него представлява
положителна величина, която се явява печалба за банката без да е част от
основния предмет на договора и без да представлява цена за финансова услуга. Оспорва
да е била реално информирана чрез ясни и прозрачни условия на договора. Твърди,
че е поела всички рискове от повишаване на курса, а банката има механизъм за
коригиране на размера на вноската при понижаването му. Поддържа, че
изключението по чл. 143, ал. 3 ЗЗП не намира приложение в случая. Във връзка с
твърдението на банката, че не е упражнила правото си по чл. 10, ал. 4 от
договора да превалутира кредита, с което сама се е поставила в положението да
търпи целия валутен риск, заявява, че банката е отправила предложение за
превалутиране, което е било неизгодно. Излага доводи, че банката не е
превалутирала служебно кредита съгласно чл. 10, ал. 5 от договора. Допълва, че
въззивникът за пръв път се позовава на чл. 10, ал. 4 от договора. Иска от
въззивния съд да остави без уважение подадената въззивна жалба. Претендира
разноските пред настоящата инстанция. В писмено изявление за откритото съдебно
заседание прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Софийският градски съд, след като доводите на страните и събраните
от първоинстанционния съд доказателства, направи следните фактически и правни изводи.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от заинтересовани лица чрез надлежно
упълномощен процесуален представител. Представен е документ за внесена държавна
такса в необходимия размер. Следователно жалбата е редовна и допустима.
При служебна проверка въззивният съд приема обжалваното решение за
валидно
и допустимо. Относно правилността му приема следното.
В тежест на ищцата (въззиваемата) по
иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 146, ал. 1 във
връзка с чл. 143 ЗЗП е да установи сключването на твърдения договор за ипотечен
кредит, както и че уговорката по чл. 10, ал. 9 от договора е неравноправна като
уговорена във вреда на ищцата, не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на ответната банка
(въззивник) и ишцата. За неравноправността на уговореното съдът е длъжен да
следи и служебно. При успешното провеждане на пълно и главно доказване на този
иск в тежест на ищцата (въззиваемата) е да докаже по обусловения иск с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, че в периода от 08. 05. 2014 г. до 08. 05. 2019 г.
(процесен период) е платила на банката парична сума, равностойна на 16 835
лева и 89 стотинки въз основа на нищожната уговорка по чл. 10, ал. 9 от
договора.
Страните не спорят, а и от данните по
делото се установява, че на 13. 11. 2006 г. между „Е.В.Б.Б.“ АД (за съдът е
служебно известно, че „Е.В.Б.Б.“ АД е праводател на въззивника) е бил сключен
договор за ипотечен кредит № 58, по силата на който банката е отпуснала на
въззиваемата (ищцата) сумата от 80 000 швейцарски франка, а въззиваемата
(ищцата) е поела задължението да върне главницата, както и да заплати лихвата
по чл. 9 от договора, на 300 месечни вноски в периода от 05. 12. 2006 г. (падеж
на първата вноска) до 05. 11. 2031 г. (падеж на последната вноска) – л. 9 и сл.
от делото на районния съд. По делото липсват доказателства в подкрепа на
твърдяното с исковата молба, че банката е била предоставила равностойността на
уговорения в швейцарски франкове кредит в евро. Страните не спорят, че сумата
по кредита е била усвоена, както и че е била използвана съобразно целта на
кредита: за покупко-продажба на готов недвижим имот (което се потвърждава и от
представения препис от нотариален акт № 40, том VIII,
рег. № 30313, дело № 1227 от 2006 г. по описа на нотариус И.Д., вписан в
регистъра на Нотариалната камара под номер 039 – л. 24 от делото на районния
съд), съответно за трайни подобрения и за довършителни работи по имота. Страните
не спорят, а и от данните по делото се установява, че за обезпечаването на
кредита въззиваемата (ищцата) е учредила договорна ипотека върху друг недвижим
имот (л. 26 от делото на районния съд).
Страните също така не оспорват
фактическите изводи на районния съд, че в процесния период въззиваемата
(ищцата) е платила на банката месечни вноски в общ размер на 33 661
швейцарски франка и 41 сантима, равностойни на 58 156 лева и 28 стотинки;
че без отчитане на изменението във валутния курс общият размер на тези вноски
би възлизал на 41 320 лева и 39 стотинки; че разликата между заплатените
суми при отчитане на промяната на валутните курсове лев-швейцарски франк и
дължимите суми при липса на такава промяна възлиза на 16 835 лева и 89
стотинки. Тези фактически изводи на районния съд съответстват на експертното
заключение по изготвената в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна
експертиза.
Въззивникът не оспорва и извода на
първоинстанционния съд, че спорната уговорка на чл. 10, ал. 9 от договора е
неиндивидуално уговорена. Този извод е последица от тежестта на доказването по
чл. 146, ал. 4 ЗЗП и пропуска на ответната банка (въззивника) да представи
доказателства за индивидуално уговаряне.
Спорът между страните е съсредоточен
върху въпроса дали неиндивидуалната уговорка по чл. 10, ал. 9 от договора е
неравноправна.
Първоинстанционният съд правилно е
съобразил, че ищцата (въззиваемата) като страна по договора за ипотечен кредит
и предвид целта на кредита има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13,
т. 1 от Допълнителните разпоредби към ЗЗП. Поради това тя се ползва от защитата
по ЗЗП в приложимата към момента на сключването на договора за ипотечен кредит
редакция. Правилно районният съд също така е преценил, че Законът за
потребителския кредит (отм.) не е приложим предвид ограниченото му приложно
поле (чл. 3, ал. 5, т. 1).
Със спорната уговорка на чл. 10, ал. 9
от процесния договор въззиваемата (ищцата) е декларирала, че е запозната, че
промяната на фиксинга на БНБ за швейцарски франкове към български лева или евро
(валутен риск), както и превалутирането по смисъла на договора за кредит може
да има за последица повишаване на месечните погасителни вноски при
издължаването му в български лева в резултат на приложен по-висок лихвен
процент. Също така с уговорката въззиваемата (ищцата) се е съгласила да поеме
валутния и лихвения риск за своя сметка, както и всички евентуални вреди
(включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяна на валутните курсове и
лихвите след превалутиране на кредита.
Преценката на първоинстанционния съд за неравноправност
на чл. 10, ал. 9 от процесния договор е правилна. Банката е търговец, който по
занаят осъществява публично влогонабиране и кредитиране и други дейности, за
които има лиценз (чл. 2 от Закона за кредитните институции). В конкретния
случай от Търговския регистър се установява, че банката осъществява и дейността
„търгуване за собствена сметка или за сметка на клиенти с чуждестранна валута“.
Като професионалист банката разполага с квалифицирани експертни знания относно състоянието
на пазарите на чуждестранна валута. Макар и изменяването на курса на
чуждестранната валута към българския лев да е извън контрола на банката, в
кръга на осъществяваната от нея дейност тя все пак може да предвиди въз основа
на тези квалифицирани експертни знания какви изменения предстоят да настъпят на
пазарите на чуждестранна валута поради съответните обективни причини (например
поради икономическа криза, която води до повишено търсене на швейцарския франк
като устойчива валута). В разглеждания случай това означава, че към момента на
сключването на процесния договор на 13. 11. 2006 г. банката е можела да
предвиди, че предстои поскъпване на швейцарския франк спрямо българския лев, в
резултат на което левовата равностойност на погасителните вноски по ипотечния
кредит ще се повиши.
От друга страна, потребителят не е
професионалист, който следи за положението и измененията на пазарите на
чуждестранна валута. Макар и банката да е разяснила на потребителя, че
„промяната на фиксинга на БНБ за швейцарски франкове към български лева или
евро (валутен риск), както и превалутирането по смисъла на договора за кредит
може да има за последица повишаване на месечните погасителни вноски по кредита
при издължаването му в български лева“, след като потребителят не разполага със
същите предварителни експертни знания за пазарите на чуждестранна валута, с
каквито разполага банката, за него така разяснената възможност за поскъпване на
швейцарския франк спрямо българския лев е неопределена и хипотетична. За
разлика от банката, потребителят не е можел да предвиди конкретно и ясно бъдещо
поскъпване на швейцарския франк спрямо българския лев. Банката е могла и е била
длъжна да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк и да
уведоми за това насрещната страна по договора. От потребителя не може да се
очаква да потърси консултиране с адвокат, финансист и/или икономист, при
положение че банката е длъжна да го уведоми за очакваното поскъпване на
швейцарския франк спрямо българския лев с оглед на задължението си за
добросъвестност при воденето на преговори. В нарушение на принципа на
добросъвестността банката не е сторила това. При това положение и доколкото с неиндивидуалната
уговорка на чл. 10, ал. 9 от договора върху потребителя се прехвърля изцяло
валутният риск, с това се е създавало значително неравновесие между правата и
задълженията на страните по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Преценена към момента на
сключването на договора, уговорката е неравноправна. В разглеждания случай не
намират приложение изключенията по чл. 144, ал. 3 ЗЗП. Тези изводи са
съобразени и с практиката на Върховния касационен съд по сходни дела (например
определение № 575 от 2.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1422/2020 г., IV г. о., ГК,
определение № 713 от 23.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2088/2020 г., IV г. о.,
ГК, решение № 155 от 24.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 2561/2018 г., II т. о., ТК,
решение № 170 от 16.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1901/2019 г., II т. о., ТК).
Във връзка с позоваването на правото на
Европейския съюз, направено от въззивника с въззивната жалба, съдът приема
следното. Директивите на Европейския съюз се ползват с пряк ефект само ако
държавата не ги е въвела надлежно в системата на националното си
законодателство. В случая чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори
(Директивата) е надлежно транспонирана в чл. 145, ал. 2 ЗЗП още към момента на
сключването на процесния договор. При това положение страната би следвало да се
позовава на чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Въпреки това съдът е длъжен да тълкува
националната правна норма в светлината на правото на Европейския съюз, тоест
следва да зачете даденото от Съда на Европейския съюз тълкуване на чл. 4, пар.
2 от Директивата с решението по дело С-186/16. Действително, съгласно цитираното
решение уговорката по чл. 10, ал. 9 от договора следва да се отнесе към
основния му предмет. Освен това при договорите за кредит финансовите институции
трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им
позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие.
Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която
кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил
договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа
гледна точка, но и по отношение на конкретния й обхват в смисъл, че среден
потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване
на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени
потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху
финансовите му задължения. Действително, тя е разяснила на потребителя за
валутния риск съобразно приетото от Съда на Европейския съюз в т. 50, изр.
първо от цитираното решение. Във въззивната жалба обаче са пропуснати
следващите изречения от същата точка на решението, според които банката трябва
да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с
вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят
кредитополучател не получава доходите си в тази валута; и че при това положение
националната юрисдикция следва да се увери, че банката е предоставила на потребителя
цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите
последици от клауза като разглежданата в главното производство за финансовите
им задължения. В разглеждания случай не се установява банката да е представила
данни за възможните промени в обменния курс между швейцарския франк и
българския лев. Тя не е дала достатъчно информация на потребителя, като само
формално и хипотетично е разяснила за възможните последици от поемания от него
валутен риск.
Възражението на въззивника, че
уговорката по чл. 10, ал. 9 трябва да се тълкува във връзка с уговорката по чл.
10, ал. 4, е било направено още с исковата молба. Въззивният съд го приема за
неоснователно. Действително, страните са уговорили право на потребителя
едностранно да превалутира кредита в български лева или евро. Потребителят
обаче не е разполагал със знание за състоянието на пазарите на чуждестранна
валута и в частност за измененията в обменния курс на швейцарския франк спрямо
българския лев съгласно гореизложеното. Освен това упражняването на това право
е свързано със заплащането на възнаграждение (комисиона) в полза на банката,
тоест тежестта на валутният риск се заменя с парично задължение в тежест на
потребителя. При това положение извода за неравноправност на клаузата по чл.
10, ал. 9 от договора не се разколебава дори и при систематичното ѝ
тълкуване във връзка с чл. 10, ал. 4.
По изложените съображения въззивният съд
приема въззивната жалба за неоснователна. За пълнота следва да се отбележи, че
предвид нищожността на чл. 10, ал. 9 от договора като неравноправна клауза,
районният съд правилно е уважил изцяло и иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за
надплатените от потребителя през процесния период парични суми поради поемането
на валутния риск по нищожната клауза. Макар и при известно различие в мотивите,
обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено.
Разглежданото дело следва да се приеме
за гражданско предвид новелата на чл. 113, изр. второ ГПК. При това положение
настоящото въззивно решение подлежи на касационно обжалване.
Разноски. С оглед изхода
на делото в полза на въззиваемата възниква правото на разноски във въззивното
производство. Те се свеждат до претендираното адвокатско възнаграждение.
Въззивният съд приема, че представената фактура (л. 46 от въззивното дело)
обективира договор за правна защита и съдействие във въззивното производство. В
същия документ е отбелязано също така, че на 11. 03. 2020 г. са били заплатени
в брой 850 лева адвокатско възнаграждение и 170 лева ДДС или общо 1020 лева,
което се потвърждава и от приходен касов ордер, датиран към 15. 03. 2021 г. Във
връзка с направеното от банката възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК въззивният съд
установява, че минималният размер на адвокатското възнаграждение при материален
интерес от 16 835 лева и 89 стотинки съобразно приложимата редакция на чл.
7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е 1035 лева и 8 стотинки. Следователно възражението по чл. 78,
ал. 5 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло
решение № 77712, постановено на 20. 03. 2020 г. от Софийския
районен съд, 120-и състав, по гр. д. № 25154 по описа за 2019 г.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс „У.Б.“ АД, ЕИК *****,
да заплати в полза на К.П.Ц., ЕГН **********, адрес ***, сумата от 1020 (хиляда и двадесет) лева –
разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 от
Гражданския процесуален кодекс в едномесечен срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението
да се връчат на страните.
Председател: Членове: 1. 2.