ОПРЕДЕЛЕНИЕ№338
Гр.Варна, …25.06. 2020г.
Варненският апелативен съд, търговско
отделение в закрито заседание на двадесет
и трети юни през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДАРИНА МАРКОВА
М.Х.
Като разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова ч.в.търг.дело
№ 277 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.274 ал.1 от ГПК образувано по частна жалба на А.Т.Н. ***, М.Х. ***
и Т.Х. *** срещу определение № 383 от 05.02.2020г. по търг.дело № 1348/19г. по
описа на Окръжен съд – Варна, с което молбата им за освобождаване от държавна
такса на основание чл.83 ал.2 от ГПК за разликата над 6 752.61лв. до
10 128.91лв. не е уважен.
В
частната жалба се твърди че обжалваното определение е неправилно и
необосновано. Оспорват извода на съда, че трите ищци могат да платят част от
дължимата по делото държавна такса в размер на сумата 3 376.30лв. Твърдят
че съдът е следвало да вземе предвид чистото трудово възнаграждение, което
ищцата А.Н. получава в размер на 700лв. месечно или 9 500лв. годишно,
защото именно то следва да бъде база за преценка доколко стига за задоволяване
на потребностите и от първа необходимост и каква част може да бъде заделена за
заплащане на държавна такса по делото. Твърдят че съдът не е взел предвид че
другите две ищци не получават трудови доходи поради социално-икономическото
положение и липсата на възможност да си намерят подходяща работа. Сочат, че
съдът не е отчел че ищцата Т.Н. е регистрирана в Бюро по труда от 01.07.2019г.
като търсеща работа. Твърдят, че дори и да бяха работили двете ищци биха
получавали минимална работна заплата, която би била недостатъчна дори за
покриване на личните нужди от първа необходимост. Оспорват изводите на съда, че
от притежаваните недвижими имоти биха могли да реализират доходи от наем,
предвид липсата на проведено принудително изпълнение. Твърдят че два от имотите
се ползват за живеене лично от тях. Твърдят, че имотите са ипотекирани и
възбранени в полза на ответното дружество, поради което и поради предприето
през 2013г. принудително изпълнение не се отдават и не биха могли да се отдадат
под наем. Твърдят че не са в състояние да заплатят частично определената им от
съда държавна такса. Молят съда да
отмени обжалваното определение и да ги освободи изяло от заплащане на държавна
такса.
С оглед
на обстоятелството, че се касае за молба от ищци за освобождаване от държавна
такса и производството по делото е още на фаза проверка на редовността на
исковата молба и на ответника още не е връчен препис от исковата молба, размяна
на книжа по частната жалба не следва да се извършва.
Частната жалба е подадена от надлежни страни
в срока по чл.275 от ГПК и е допустима.
По жалбата, съдът намира следното:
Производството по търг.дело № 1348/19г. по
описа на ВОС е образувано по установителен иск по реда на чл.439 от ГПК от А.Т.Н.,
М.Х.Н. и Т.Х.Н. срещу „Юробанк България“ АД че вземания на банката срещу тях в
качеството им на наследници на Христо Веселинов Николов са погасени.
С обжалваното определение съдът е уважил
молбата на ищците за освобождаване от държавна такса до размера на сумата
6 752.61лв. и от разноски до размер на 2/3 от определения от съда размер,
за разликата до пълния размер е приел молбата за неоснователна и ги е задължил
в едноседмичен срок от влизане в сила на определението да представят
доказателства за внесена по сметка на ВОС сума в размер на 3 376.30лв.
След
констатирана от въззивния съд с определение № 233 от 04.05.2020г. липса на
диспозитив по отношение на частта от държавната такса и разноските, за които
молбата за освобождаване не е уважена, производството е върнато на
първоинстанционния съд за постановяване на отхвърлителен диспозитив по реда на
чл.247 от ГПК.
С
определение № 1220 от 08.05.2020г. първоинстанционният съд е допуснал поправка
на очевидна фактическа грешка, като е постановил че оставя без уважение
искането за освобождаване от държавна такса за разликата над 3 376.30лв.
до пълния размер от 10 128.01лв. и за разликата представляваща 1/3 от
определения от съда размер на разноски в производството по делото.
Срещу
новото определение е подадена частна жалба, в която се твърди че с новия
диспозитив съдът е променил изразената си воля в първоначалното определение в
техен ущърб, което е недопустимо. Молят съда да го отмени.
Принципно на основание чл.3 от ЗДТ и чл.71 от ГПК страната, която сезира
съда с иск или жалба дължи във всички случаи внасянето на държавна такса за
това, а освобождаването става само по изключение и след щателна преценка за
всеки случай поотделно, дали страната - физическо лице има възможност за
заплащане на конкретната по размер сума. Съдът следва да извърши преценка
налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна
такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето,
семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и
всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на
законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по
делото. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите
относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на
иска/исковете, респективно претенцията по заявлението и пълния размер на
държавната такса.
С оглед цената на предявения по търг.дело № 1348/19г. иск дължимата от
трите ищци държавна такса е в размер на сумата 10 128.91лв.
От задължените за внасянето и лица са представена декларации за
материалното и гражданско състояние. Молителките са майка на 55г., вдовица и
две пълнолетни дъщери, съответно на 32г. и 24г., неомъжени и недължащи издръжка
на непълнолетни деца. Към момента А.Н. и Т.Н. живеят в едно домакинство в
гр.Варна, а М. ***. Посочили са в декларацията че доходи от трудово
правоотношение има само А.Н. в размер на 1 071.37лв. месечно. Декларирали
са че и трите не получават друго доходи. Трите ищци притежават в съсобственост
следните недвижими имоти: апартамент в гр.Варна, в който по настоящем живеят
двете ищци, магазин в гр.Варна с площ от 54 кв.м., празен поземлен имот с площ
от 600кв.м. в гр.Варна, ателие в гр.София с площ от 73.60 кв.м., в който живее
третата ищца, гараж в гр.София. Посочено че имотите са ипотекирани и възбранени
в полза на банка, както и че са били предмет на принудително изпълнение.
Декларирано е притежание на лек автомобил марка „Форд Фокус“ година на
производство 2000г., не в движение.
Доказателства за влошено здравословно състояние не са представени, както
с искането за освобождаване от държавна такса, така и настоящата частна жалба.
С оглед на така събраните данни за имущественото
състояние, семейното положение, възраст, здравословното състояние, трудова
заетост, въззивният съд намира, че за трите ищци е налице невъзможност за
изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на пълния размер на
дължимата по делото държавна такса. Фактически за две от тях липсват доходи. Но
притежаваните от трите недвижими имоти, съставът на въззивния съд намира, за
достатъчни да обосноват възможност за плащане на част от дължимата държавна
такса и разноски, която съдът определя в размер на 1/3, или 3 376.30лв. Дори и недвижимите имоти да са възбранени, каквито са твърденията, това
представлява пречка за тяхната продажба, но не и да се реализира доход от тях,
най-вече от нежилищните имоти – магазин и гараж. На следващо място при липсата
на доказателства за влошено здравословно състояние, както и предвид възрастта
на ищците, съдът намира, че и трите са
трудоспособна възраст, даваща им възможност за работа и осигуряване на
средства.
Предвид на така изложеното, въззивният съд
намира, че обжалваното определение, поправено с определението от 08.05.2020г.
следва да бъде потвърдено в частта му, с която молбата на ищците са
освобождаване от държавни такси не е уважена за размера на сумата
3 376.30лв. /или за разликата над 6 752.61лв. до 10 128.91лв./ и
за разноски в размера на 1/3 от тях.
Що се отнася до частта от диспозитива от
определението от 08.05.2020г. касаеща отхвърлянето на молбата за освобождаване
от държавна такса за разликата от
3 376.30лв. до 6 752.61лв. въззивният съд намира, че същата следва да
бъде обезсилена. По отношение на тази част от сумата е налице произнасяне в
първото определение от 05.02.2020г. и за този размер ищците са изрично
освободени. Второ произнасяне по същото искане е недопустимо. Подадена е частна
жалба срещу определението от 08.05.2020г., поради което и въззивният съд е
компетентен да се произнесе.
Водим от горното, съдът
О
П Р Е
Д Е Л И :
ОБЕЗСИЛВА определение № 1220 от 08.05.2020г. по търг.дело № 1348/19г. по описа на Окръжен съд – Варна, в частта
му, с която е оставена без уважение молбата на ищците за освобождаване от
внасяне на дължима по делото държавна такса за разликата над 3 376.30лв.
до 6 752.61лв.
ПОТВЪРЖДАВА
определение
№ 383 от 05.02.2020г. по търг.дело № 1348/19г. по описа на
Окръжен съд – Варна, поправено с определение № 1220 от 08.05.2002г., в частта
му, с която е оставена без уважение молбата на А.Т.Н. ***, М.Х. *** и Т.Х. ***
за освобождаване от държавна такса на основание чл.83 ал.2 от ГПК за разликата
над 6 752.61лв. до 10 128.91лв. и за разноски до размера на 1/3.
Определението подлежи на касационно
обжалване при условията на чл.280 ал.1 от ГПК в едноседмичен срок от връчване
на препис от настоящето определение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: