№ 492
гр. София, 08.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Цветко Лазаров
Членове:Ралица Димитрова
Нина Стойчева
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Ралица Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20211000502761 по описа за 2021 година
Въззивното производство е образувано по жалба на В. Е. Г. срещу
решение № 262081/ 29.12.2020г. на СГС, ГО, 3ти състав, постановено по гр.д.
№ 15814/17г., с което са отхвърлени предявените от него искове с правно
основание чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД.
Жалбоподателят твърди, че първоинстанционното решение е
неправилно и необосновано. Сочи, че СГС е достигнал до погрешни правни
изводи, защото се базират на едностранчиво и непълно обсъждане на
доказателствата по делото и неправилно приложение на закона.
Първоинстанционният съд е обсъдил само чл.1, но не и чл.2 и чл.3 от
договора за заем и останалите клаузи от него. Не е приложил чл.20 от ЗЗД.
Съдържанието на чл.1 не може да се възприема отделно от останалите
уговорки. В него е употребено бъдеще време и с тази клауза се слага
началото на договорните отношения. В чл.2 и чл.3 от договора за заем е
употребено минало време, а не бъдеще. По този начин страните се
съгласяват и документират писмено, че заемодателят е изпълнил
задължението по чл.1 от договора, а именно сумата е предадена на заемателя.
В следващите клаузи на чл.4 и чл.5 е употребено бъдеще време, защото тези
1
уговорки са за падежа и начина на връщане на сумата. Неправилно съдът е
приел, че в негова тежест е да докаже освен факта на предаване на сумата,
основанието за това и поетото задължение да я върне, но също така датата и
мястото на предаване, както и по какъв начин тя е била предадена. Това
противоречи на чл.240 от ЗЗД и задължителната практика на ВКС. В тази
връзка чл.3 от договора пояснява, че предаването на сумата е извършено в
брой. В тази част този частен документ свидетелства за факта на предаване на
заемната сума от ищеца на ответника. Между страните няма спор, че са
подписали договор за заем. Спори се дали той е симулативен или не, както и
дали сумата е предадена от ищеца на ответника. От съдържанието на чл.1,
чл.2 и чл.9,т.2 от договора следва извод за реално получаване на паричната
сума в заем, за поемане на задължението за връщането й и съответно за
съществуване на заемно правоотношение между страните. Не се спори, че
подписите в договора за заем са автентични. Датата му не е 10.01.2011г., но
това няма определящо значение за извода, че са налице доказателства за
предаване на заемната сума, тъй като при анализа на договора и преценката
дали да се възприеме написаното в него, следва да се изхожда от
спецификата му и обстоятелството, че двата съществени елемента на тази
сделка са постигане на съгласие и реално предаване на заемната сума, а не
датата. Оспорването на достоверността на датата не води до опровергаване
съдържанието на документа. Това може да се случи, когато тя е част от
волеизявлението. СГС е приел, че жалбоподателят не е доказал своята
платежоспособност и произхода на паричните средства. Тези обстоятелства
са ирелевантни. Те нямат отношение към действителността на договора за
заем. Погрешно е ценен записът на заповед като косвено доказателство
относно реалното предаване на сумата. В чл.6 и чл.9, т.1 от договора за заем
изрично е предвидено, че такъв се издава като обезпечение на задължението
на заемателя. Приетият по делото запис на заповед е издаден на същата дата
като датата на сключване на договора за заем – 24.01.2011г. Записът на
заповед е за същата сума като заемната, падежът му съвпада с падежа на
връщането й, издател е заемателя, а бенифициент- заемодателя. Този запис на
заповед е доказателство, че ответникът е получил заемната сума. СГС не е
обсъдил еднаквостта на данните в двата документа. Първоинстанционният
съд е допуснал съществено процесуално нарушение като е допуснал гласни
доказателства на ответника относно твърдяната симулация без да има
2
неговото съгласие и без да е налице хипотезата на чл.165 от ГПК.
Затова моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
постанови друго, с което да уважи предявените искове.
В депозиран писмен отговор И.Ц. и в съдебно заседание чрез
процесуалния си представител оспорва жалбата. Счита я за неоснователна. За
да отхвърли предявените искове СГС е приел, че представения договор за
заем не установява предаване на заемната сума в едно с конкретизация на
времето, мястото и способа за предаването й.
Съдът след като обсъди доводите на страните и събраните
доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на
чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
СГС е сезиран искове по чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл. 92, ал.1 от ЗЗД. В
исковата молба ищецът В. Г. твърди, че на 24.01.2011г. той като заемодател е
предоставил на ответника И.Ц. като заемател сумата от 250 000 щ.д. На
същата дата между тях е подписан договор за заем. Предаването на заемната
сума е извършено на 24.01.2011г. Връщането на заема е обезпечено с
издаден запис на заповед за горната сума. Съгласно чл.4 от договора за заем
ответникът е поел задължението да върне заема в срок до 07.12.2012г., а
записът на заповед е с падеж 07.12.2012г. Въпреки отправените към него
покани той не е върнал заетата сума. На основание чл.10 от договора
ответникът дължи неустойка в размер на 10 % от заетата сума за забава в
размер на 25 000 щ.д. Затова ищецът моли съда да осъди ответника да му
заплати 250 000 щ.д. главница, в едно със законната лихва, считано от
датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата, както и неустойка от 25 000 щ.д. Претендира разноски.
Ответникът И.Ц. е подала в срока по чл.131 от ГПК писмен отговор, с
който оспорва предявените искове и ги счита за неоснователни. Счита
исковете за недопустими поради липса на правен интерес. Не оспорва, че
познава ищеца. Излага, че ищецът не му е предал парична сума от 250 000
щ.д. Затова той и ищецът не са обвързани от валиден договор за заем.
Ответникът твърди, че в началото на месец януари 2011г., когато е подписал
поредица от договори за заем с ищеца и записи на заповед към тях, той не му
е предавал парични суми в брой. И.Ц. оспорва договорът за заем да е сключен
3
на посочената в него дата, тъй като личната карта на ищеца е издадена на
24.01.2011г., поради което той е антидатиран. Прави възражения за
нищожност на договора за заем, защото е симулативен и прикрива договор за
посредничество, каквато е действителната воля на страните. Догорите за заем
обезпечават комисионното възнаграждение на ищеца. Той е нищожен като
накърняващ добрите нрави и морала, поради невъзможен предмет, защото не
е извършено реално предаване на сумата, тъй като ищецът не е разполагал с
нея. Договорът е нищожен поради липса на съгласие и поради липса на
основание за сключването му.
Във връзка с твърденията в исковата молба ищецът е представил
договор заем от 10.01.2011г. подписан между него и ответника за паричен
заем в размер на 250 000 щ.д., както и запис на заповед, издаден на същата
дата и за същата сума. С молба от 13.03.2019г. ищецът е посочил, че
договорът е сключен на 24.01.2011г., когато е бил в България, за да получи
личната си карта, издадена на 24.01.2011г. С молби от 17.05.2019г. и
21.08.2019г. ответникът е оспорил, че на тази дата е сключен договорът за
заем и че на нея ищецът му е предал твърдяната сума.
В съдебното заседание на 16.12.2019г. ответникът е оспорил
доказателствата, представени от ищеца с писмена молба от 21.11.2019г., а
именно: договор за пазене от 03.01.2004г., писмено нареждане от 03.01.2011г.
и споразумение, сключено между ищеца и казахстански гражданин от
24.11.2017г.
В същото съдебно заседание съдът е извършил констатация по
представените от ищеца в оригинал договор за заем от 10.01.2011г. и запис на
заповед от същата дата и е установил идентичност между тях и
представените по делото.
Към исковата молба са представени съобщение за доброволно
изпълнение и за наложена възбрана от ЧСИ.
Ищецът е представил писмени доказателства установяващи неговата
трудова заетост.
Във връзка с оспорването на договор за пазене от 03.01.2004г.,
споразумение към него от 24.11.2017г., писмено нареждане от 03.01.2011г. е
допусната графологична експертиза, която е дала заключение, че името „А.
4
В.“ и подписа след него в договора за пазене на сумата от 1 150 000 щ.д. от
03.01.2004г. и писмено нареждане от 03.01.2011г. не са изпълнени от
казахстанския гражданин. Подписът под името А. Б. Н. в споразумението от
24.11.2017г. са изпълнени от казахстанския гражданин.
Съдът възприема заключението като компетентно, безпристрастно,
обосновано и обосноваващо на научните правила.
Оспорените доказателства са частни диспозитивни документи по своя
характер. При оспорването им по реда на чл.193, ал.3 от ГПК
доказателствената тежест е за ищеца, тъй като те не носят подписа на
оспорващия ги. Оспорването е свързано с тяхната автентичност, а именно
дали изхождат от посеченият за автор казахстански гражданин. Според
заключението на графологичната експертиза, той не е подписал два от тях, а
именно договорът за пазене от 03.01.2004г. и писменото нареждане от
03.01.2011г. Поради това те са неистински документи и въз основа на тях не
може да се основава съдебният акт. Оспорването е доказано.
В хода на съдебното дирене са събрани гласни доказателства.
Свидетелят П. заявява, че познава ответника повече от 16-17 години. С
ищеца са имали среща един път в офиса на И.Ц.. Тогава двамата са
договаряли кредити за Ц.. Ищецът му е обещал, е ще му намери такива
средства. От думите на ответника свидетелят е разбрал, че Г. работи в банка.
Срещата се е състояла през месец октомври 2012г. Помни датата, тъй като я
свързва с неговата рождена дата-26.09. Срещата се е състояла едни месец
след това. Свидетелят е ходел постоянно в офиса на Ц., защото е имал
постоянни търговски отношения с него. На тази среща Г. е представил
договорите за заем и записите на заповед, с които реално са се договаряли,
както и комисионна за ищеца. Договорени са били суми за над 4,5 милиона
евро. Тогава, когато свидетелят е присъствал, са договаряли само 20% от
сумата. В деня на срещата ответникът е изготвил документи, които Г. е
отказал да подпише. Ищецът е носил договорите за заем и записите на
заповед от преди това и Ц. ги е подписал. Последният е подписал 5-6
документа. Направило му е впечатление, че датата на документите не е като
тази на срещата. С ответника после са ги видели, тъй като са останали при
ответника. Г. е взел част от тях и си е тръгнал.
Съдът кредитира показанията на свидетеля като основаващи на лични
5
впечатления за фактите, които излага. Те не са опровергани от останалите
доказателства.
По делото са приети и други писмени доказателства с оглед
твърденията и възраженията на страните.
При тези доказателства СГС е отхвърлил исковете изцяло като е приел,
че няма доказателства за предаване на парична сума в заем от ищеца на
ответника и липса на облигационна връзка между тях. Признал е за
неистински документи договорът за заем от 10.01.2011г., договор за пазене
от 03.01.2004г. и писмено нареждане към него.
Пред настоящата инстанция нови доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът
приема, че предмет на въззивно разглеждане са обективно съединени искове
по чл.240, ал.1 и чл.92, ал.1 от ЗЗД.
Въззивният съд се произнася служебно по валидността на
първоинстанционния съдебен акт, по допустимостта му в обжалваната част, а
по отношение на правилността му е обвързан от посочените основания в
жалбата- чл.269 от ГПК, с изключение на допуснато нарушение на
императивна материално правна норма.
Обжалваният съдебен акт е валиден и допустим.
В жалбата е релевиран довод за допуснато съществено процесуално
нарушение от страна на първоинстанционният съд като са допуснати гласни
доказателства за твърдяната от ответника симулация. Въззивният съд намира,
че те са допустими, тъй като е за установяване на противоречие със закона,
което е основание за нищожност на общото основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД, а
не просто за симулативен договор по смисъла на чл.26, ал.2 от ЗЗД. Те се
отнасят до разкриване на действителните уговорки между страните, поради
което не се обхващат от забраната на чл.164 и чл.165 от ГПК.
По иска с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД.
Спорният въпрос по делото е дали има валидно сключен договор за
заем между страните. Последният има своята регламентация в чл.240, ал.1 от
ЗЗД, където е дадено легално определение за него. Според тази дефиниция с
договора за заем заемодателят предоставя в собственост на заемателя пари
или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума
6
или вещ в същи вид, количество и качество. Договорът за заем е
неформален и реален. Писмената форма не е такава за действителност, а за
доказване в случаите на договори за заем над 5000 лв. В случая чл.1 от
договора за заем от месец януари 2011г. отразява двете насрещни
волеизявления на страните и постигнато съгласие за сключването му. Тази
разпоредба очертава предмета на договора. От нея може да се изведе
основанието, на което се предоставя конкретната парична сума, както и
поетото от И.Ц. задължение за връщането й. В чл.4 е посочен крайният
срок, в която заемът трябва да бъде издължен, а именно не по- късно от
07.12.2012г.
Фактическият състав, обосноваващ сключването му обхваща:
постигнато съгласието между страните, последвано от предаване на
паричните средства на заемополучателя. За да е налице договор за заем е
необходимо постигнато съгласие и за връщане на заетата сума от страна на
заемателя. В тежест на ищеца, съобразно правилата за разпределяне на
доказателствената тежест по чл.154 от ГПК, е да установи с всички относими
и допустими доказателства, че е предал на заемателя сумата, предмет на
договора, както и че това е станало на основание заемно правоотношение.
Това е факт, от който той черпи благоприятни за себе си правни последици.
При недоказването му съдът има задължението да приеме, че предаването
на паричната сума не се е осъществило. Това от своя страна рефлектира
върху възникването на облигационно правоотношение по договор за заем. В
тежест на ищеца е да докаже и основанието, на което е предадена паричната
сума, а именно, че то е заем, а не дарение или друг вид сделка. По делото е
представен и приет като доказателство договор за паричен заем от
10.01.2011г. Той е оспорен по отношение на датата на сключване като
ответникът твърди, че той не е сключен на 10.01.2011г. и е антидатиран.
Авторът на частен документ- физическо лице, което го е подписало, не е
трето лице по смисъла на чл.181 от ГПК. Той, макар и да е удостоверил с
подписа си датата, вписана в него, разполага с процесуалното право да я
оспори пред съда, който преценява достоверността й с оглед на останалите
обстоятелства по делото./ Р № 273/02.12.2019г. по гр.д. № 1067/19г., IV г.о на
ВКС/ Ищецът е заявил в писмена молба, че сключването е станало на
24.01.2011г. и тогава е предадена паричната сума от 250 000 щ.д. като заем
на И.Ц.. Последният изрично е оспорил, да я е получил. Той не оспорва, че
7
го е подписал. В отговора на въззивната жалба И.Ц. продължава да поддържа
оспорването на датата, на която е сключен процесният договор. Видно от
текста му е, че в него има очевидно противоречие относно нея. В писмения
договор се съдържат данни от официален документ, какъвто е личната карта
на ищеца, представляваща документ за самоличност, от където се
установява, че тя е издадена на 24.01.2011г., поради което няма възможност
договорът да е съставен и подписан на 10.01.2011г. Най- ранният момент, в
който той е възникнал в правния мир е датата 24.01.2011г. От своя страна с
нея се свързва и предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя-
чл.2 от договора за заем. Датата, на която е подписан договорът, е елемент на
изявлението, доколкото в договора е записано, че тя е свързана с предаването
на заемната сума./ Проф. П. В., Писмени доказателства и свидетелски
показания в гражданския процес, стр.96, последен абзац/ В този смисъл
датата е станала част от съдържанието му, респективно от основанието.
Защото сключването на договора за заем като частен диспозитивен документ
е обусловено от едно фактическо действие, изразяващо се в предаване на
заемната сума. С това завършва осъществяването на фактическият му състав
и може да се приеме, че между сключилите го има валидно възникнало
заемно правоотношение. Ответникът оспорва ищецът да е изпълнил в
качеството му на заемодател това свое задължение. В доказателствена
тежест на въззивника е да докаже както реалното предаване на сумата, но
така също и основанието, на което тя се предава на насрещната страна. Тъй
като датата на документа е част от съдържанието му и от основанието, то в
предмета на доказване се включва и тя. /Р № 9/06.06.2016г. по т.д. №
3773/14г., ВКС, I т.о./ Въззивникът не е ангажирал доказателства, които
убедително да установят и съдът да констатира, че договорът е подписан на
24.01.2011г. и това е моментът на предаване на паричната сума на ответника.
Липсата им разколебава достоверността на датата на договора за заем, оттук
и че паричната сума е получена от заемателя. Това от своя страна означава,
че не може да се направи извод за предаване на заемната сума. От
показанията на разпитания свидетел се установява, че договорите за заем са
подписани от И.Ц. един месец след 26.09.2012г. Т.е. датата, която се сочи от
ищеца като такава за сключване на договора за заем и предаване на заемната
сума не се установява. Това не прави договора за заем неистински документ.
В жалбата се поддържа, че издаденият от ответника запис на заповед е
8
доказателство за получаване на сумата. Записът на заповед е абстрактна
правна сделка, с която издателят обещава да заплати на поемателя или на
негова заповед определена сума пари. Основанието за задължаване не е
елемент от фактическият състав на абстрактните сделки и поради това
причината за обещаното плащане не е сред задължителните реквизити по
чл.535 от ТЗ, които формират съдържанието на менителничния ефект.
Редовният запис на заповед не изпълнява и не може да изпълни ролята на
разписка по чл.77, ал.1 от ЗЗД, удостоверяваща предаването на сумата,
отразена в текста му, тъй като той материализира само безусловно обещание
за плащане, но не и удостоверителното изявление на издателя на ценната
книга, че е получил пари от поемателя. Това, че в процесния запис на заповед
има съвпадение на падежа на задължението по него и по договора за заем,
както на датата на издавеното му и датата, на която договорът е сключен, не
е аргумент в полза на твърдението, че ценната книга доказва предаването за
заемната сума. / Р № 88/27.05.2013г. по т.д. № 374/12г., ВКС, II т.о., Р №
126/26.08.2013г. по т.д. № 444/11г., ВКС, II т.о./. Поради изложеното не може
да се приеме, че заемната сума е предадена на И.Ц., защото той е подписал
запис на заповед за нея.
В отговора на исковата молба ответникът е въвел довод за това, че
действителните отношение между страните са за договор за посредничество
и подписаните договори за заем и записи на заповед са за обезпечаването на
дължимата комисионна. Съгласно чл.152 от ЗЗД съглашение, с което се
уговаря предварително начин на удовлетворяване на кредитора, различен от
този, който е предвиден в закона, е недействително. От показанията на
свидетеля се установява, че страните по делото са договаряли ищецът да
осигури кредитиране на ответника срещу комисионна. Договорите за заем са
сключени като обезпечение на задължението на И.Ц. към В. Г. за комисионно
възнаграждение. Поради това, ако се приеме, че има сключен договор за заем
между страните, то той е недействителен на основание чл.152 във вр. с
чл.26, ал.1 от ЗЗД./ Р № 38/07.03.2022г., постановено по гр.д. № 1778/21г. на
ВКС, III г.о./
Горните мотиви налагат извод за неоснователност на иска с правно
основание чл.240, ал.1 от ЗЗД.
Това обуславя неоснователност и на претенцията по чл.92, ал.1 от ЗЗД.
9
Поради изложеното обжалваното решение следва да се потвърди. В
частта, в която се приема, че договорът за заем е неистински документ
съдебният акт е недопустим, тъй като не е предявен инцидентен
установителен иск, а само оспорване по реда на чл.193, ал.3 от ГПК. В тази
част решението следва да се обезсили.
По разноските.
При този изход на спора в полза на жалбоподателя не се дължат
разноски.
На ответника И.Ц. се дължат разноски в размер на 12 174 лв. без ДДС
за производството пред САС. По делото няма доказателства, че адв. К. е
регистрирана по ЗДДС, за да се присъди към адвокатското възнаграждение
ДДС.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 262081/ 29.12.2020г. на СГС, ГО, 3ти
състав, постановено по гр.д. № 15814/17г., с което са отхвърлени
предявените от него искове с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.92,
ал.1 от ЗЗД.
ОБЕЗИЛВА решението в частта, в която на основание чл.194, ал.3 от
ГПК са признати за неистински документи договор за заем от 10.01.2011г.,
споразумение от 24.11.2017г., договор за пазене от 03.01.2004г. и писмено
нареждане от 03.01.2011г.
ОСЪЖДА В. Е. Г., ЕГН ********** със съдебен адрес: гр. ***, ул.
„***“ № 29, партер, ап.1 чрез адв. Д. С. да заплати на И. Ц. Ц., ЕГН
**********, гр. ***, бул. „ ***“ № 39, ет.4 сумата от 12 174 лв./ дванадесет
хиляди и сто седемдесет и четири лева/ разноски по делото за
производството пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението до страните.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11