№ 1389
гр. София, 30.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Цветко Лазаров
Членове:Ралица Димитрова
Нина Стойчева
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Ралица Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20231000500733 по описа за 2023 година
Производството е образувано по въззивна жалба на Р. Р. Х. срещу
решение № 298/20.12.2022г. на ОС-Враца, постановено по гр.д. № 368/22г., с
което са отхвърлени исковете му по чл.240 от ЗЗД и тези предявени при
условията на евентуалност по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
Жалбоподателят сочи, че атакуваното от него решение е неправилно.
Съдът е приел, че е носител на цедираните вземания в условията на
евентуалност на две основания- договор за заем или неоснователно
обогатяване. Така е приел точно обратното на посочените в исковата молба
факти. Прието, че последните не са доказани, което е нарушение на
процесуалните правила. Това е довело до явна необоснованост на съдебния
акт. В мотивите му е прието, че цедираното вземане трябва да съществува, да
е действително и да е поне определяемо. В конкретния случай са посочени
правнорелевантни факти, от които недвусмислено може да се определи
съдържанието на правоотношението като заемно. Никъде в материалния
закон не е въведено изискване към договора за цесия да съдържа изрично
описание на правото основание като част от индивидуализацията на
прехвърленото вземане. В трайната съдебна практика е прието, че то трябва
1
да е определяемо. В процесния договор за цесия не са посочени две
конкуриращи се основания за възникване на вземането.
Затова моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
постанови друго, с което да уважи предявените искове.
В депозиран писмен отговор Е. М. оспорва жалбата. Счита
обжалваното решение за правилно, законосъобразно и обосновано. Моли да
бъде потвърдено.
Съдът е сезиран с искове по чл.240, ал.1 от ЗЗД. В исковата молба
ищецът Р. Х. твърди, че на 18.08.2022г. между него и С. С. е сключен договор
за цесия, с който са му прехвърлени вземания, които последният е имал по
отношение на ответницата. Те са възникнали от договори за заем. На
24.08.2020г. С. С. е предоставил на Е. М. заем от 49 750лв., на 04.09.2020г.
заем от 8 000лв. и на 30.10.2020г. заем от 20 000лв. Сумите са преведени по
нейна сметка. На 01.01.2022г. С. С. я е поканил да му върне получените суми,
но тя не го е сторила, включително и към момента. Затова моли съда да
осъди ответника Е. М. да му заплати на основание чл.240 от ЗЗД следните
суми: 49 750лв., 8 000лв. и 20 000лв., а при условията на евентуалност да я
осъди да му плати същите на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Претендира
законната лихва върху тях от датата на подаване на исковата молба в съда.
В депозиран писмен отговор ответникът оспорва активната
легитимация на ищеца. Прави възражение за нищожност на договора за
цесия, тъй като в него не е сочено основанието, от което произтичат
прехвърлените вземания. Те не са индивидуализирани и искът е предявен от
нелигитимирано лице, което го прави недопустим. Посочва, че не е
уведомена за цесията, поради което не може да отговаря по иск, предявен от
цесионера. Счита, че двете основания, на които се претендират исковите суми
са взаимно изключващи се. Ако се приеме, че исковете са допустими, то тя
оспорва между нея и С. С. да е възникнало заемно правоотношение, защото
не е получавала посочените в исковата молба суми като заем и не е канена да
ги върне.
Във връзка с твърденията в исковата молба е представено извлечение от
сметка от „Банка ДСК“ АД от 24.08.2020г., от което се установява, че на
същата дата по сметка на ответника са преведени 49 750лв.
2
От 2бр. платежни нареждания от 04.09.2020г. е видно, че С. С. е
наредил по сметка на Е. М. сумата от 8000лв. Като основание на превода е
посочено „заем“.
С платежно нареждане от 30.10.2020г. С. С. е наредил по сметка на
ответника 20 000лв. Като основание на превода е посочено „заем“.
Не се спори, че на 18.08.2022г. между С. С. и Р. Х. е сключен договор за
цесия, с който първият е прехвърлил на втория вземанията, които има към Е.
М..
В хода на съдебното дирене са събрани гласни доказателства.
С.ят С. С. твърди, че познава ответника от 2010г. Работили са заедно в
АЕЦ „Козлодуй“. Излага, че тя е започнала да иска от него пари и той и е
давал различни суми на ръка или чрез банков превод. Уговорката им е била
най- късно до месец декември 2021г. да му върне част от парите, а другата,
когато изтегли заем. С ответницата се виждат само на работа. С.ят твърди, че
непрекъснато е настоявал да му върне парите, но Е. М. не отговаряла нищо.
Съдът кредитира показанията му като основаващи се на лични
впечатления за фактите, които излага. Счита ги за достоверни и убедителни.
Те не се опровергават от останалите събрани доказателства. С.ските
показания не се обхващат от забраната на чл.164, ал.1 от ГПК по отношение
на заетите суми от 8 000лв. и 20 000лв., доколкото са допуснати за
установяване на действителната воля на страните по договор за заем. По
отношение на сумата от 49 750лв. попадат в забраната на чл.164, ал.1, т.3 от
ГПК.
При тези доказателства първоинстанционният съд е приел, че
предявените искове по чл.240, ал.1 от ЗЗД са неоснователни, както и тези
предявени при условията на евентуалност.
Пред въззивния съд нови доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът
приема, че предмет на въззивно разглеждане са обективно съединени искове
по чл.240, ал.1 от ЗЗД и при условията на евентуалност такива по чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД.
Ищецът черпи права от договор за цесия, регламентирана в чл.99 от
ЗЗД. Според легалната дефиниция на тази разпоредба кредиторът може да
3
прехвърли свое вземане, освен ако законът, договорът или по естеството на
вземането не допускат това. Могат да бъдат цедирани и права, стига това да
не е забранено от закона или да е невъзможно поради естеството им. Може
да бъде прехвърлено вече възникнало и съществуващо вземане, което винаги
произтича от друго правно основание, различно от това на договора за цесия.
С този договор се постига промяна на страните по друго облигационно
правоотношение относно кредитора. Той бива заместен от цесионера.
Договорът за цесия проявява своето действие за сключилите го от момента на
постигане на съгласие между тях. Но по отношение на длъжника той поражда
действие от момента на уведомяването му. По този начин задълженото лице
е уведомено за промяната в субекта, на когото трябва да изпълни.
Прехвърлянето на вземането означава, че цесионерът го придобива с
всичките му тежести. На него могат да се правят всички възражения, които
длъжникът е могъл да направи на цедента: правоотлагащи,
правопрекратяващи, за унищожаемост на договора, от който произтича
вземането, да развали договора, както и възражението за нищожност на
договора за цесия. Последното засяга активната материалноправна
легитимация на цесионера. / Р № 195/28.05.2019г. по т.д. № 2393/17г., ВКС, I|
т.о., Р № 50151/01.12.2022г. по т.д. № 344/22г., ВКС, I| т.о./
Договорът за цесия обосновава активната материалноправна
легитимация на Р. Х. в качеството му на кредитор по твърдени от него
договори за заем, като източник на вземанията му.
Пасивно легитимиран да отговоря по предявените искове е длъжникът,
чието задължение произтича от същия юридически факт- договор за заем.
Ответникът е направил няколко възражения, с които се брани.
Както всички договори, така и този за цесия, следва да отговаря на
изискванията за действителност. Първото възражение на длъжника е за
нищожност на цесионния договор, тъй като в него не е посочено
основанието, от което произтичат претендираните вземания. Това води до
липса на предмет на прехвърлянето на вземанията – чл.26, 2 ЗЗД. Едно
вземане се индивидуализира с правопораждащия факт, размера и титуляра
му. В закона не са посочени задължителни реквизити на договора за цесия,
т.е. не е определено конкретно съдържание и липсата му да се отразява на
действителността на договора за цесия. Цедираното вземане трябва да бъде
4
достатъчно индивидуализирано, така че да е определено или определяемо.
Достатъчно е да е посочен неговият размер и титуляр, който го прехвърля,
както и че то съществува към момента на сключване на цесионния договор.
Процесните вземания са достатъчно индивидуализирани в договора за
цесия, а по отношение на сумите 8 000лв. и 20000лв. може да бъде направен
извод, с оглед на събраните по делото доказателства, че те произтичат от
облигационно правоотношение, като в случая два договора за заем.
Договорът за цесия в частта, в която са описани процесните вземания, не е
нищожен поради липса на предмет. Цедираните вземания съществуват към
момента на сключването му.
При оспорване отстрана на длъжника, че между него и цедента е
сключен договор за заем, в тежест на ищеца цесионер е да установи, че са се
осъществили всички елементи от правопораждащия юридически факт, а
именно валиден договор за заем. Той е двустранен, консенсуален,
неформален и възмезден. Регламентиран е в чл.240 от ЗЗД. Фактическият
състав, обосноваващ сключването му обхваща: постигнато съгласието между
страните, последвано от предаване на паричните средства от заемодателя на
заемополучателя. За да е налице договор за заем е необходимо постигнато
съгласие и за връщане на заетата сума от страна на заемателя. В тежест на
ищеца, съобразно правилата за разпределяне на доказателствената тежест по
чл.154 от ГПК, е да установи с всички относими и допустими доказателства,
че е предал на заемателя сумата, предмет на договора. Това е факт, от който
той черпи благоприятни за себе си правни последици. При недоказването
му съдът има задължението да приеме, че предаването на паричната сума не
се е осъществило. Това от своя страна рефлектира върху възникването на
облигационно правоотношение по договор за заем. В тежест на ищеца е да
докаже и основанието, на което е предадена паричната сума, а именно, че то
е заем, а не дарение или друг вид сделка. С отговора на исковата молба
ответникът е оспорила наличието на договор за заем между нея и цедента с
твърдението, че не е получила сумите по договор за заем и не е канена от С.
С. да ги върне./ Р № 69/24.06.2011г. по гр.д. № 584/10г., ВКС, IIIг.о., Р №
182/13.12.2018г. по гр. д. № 657/18г., ВКС, IIIг.о., Р № 240/26.10.2016г. по
гр.д. № 922/13г., ВКС, IV г.о./ Е. М. не е оспорила банковите документи,
приложени към исковата молба, от които е видно и се доказва, че исковите
суми са преведени по банковата й сметка. Това обстоятелство също не е
5
оспорено. От същите писмени доказателства може да се установи, че 8000лв.
и 20000лв. са й преведени като заем. За сумата от 49 750лв. такова основание
не е посочено, поради което в тежест на ищеца е да докаже, че тя е получена
по заемно правоотношение. От събраните по делото доказателства не се
установява последната да е получена от ответника по договор за заем.
Разпитаният С. не доказва, че и за трите суми има постигнато съгласие за
връщането им, при какви условия и да е уговорен падеж. В показанията си С.
С. заявява само, че част от парите е следвало да се върнат от Е. М. най-
късно до месец декември 2021г., а останалата част, когато успее да изтегли
заем. Тъй като С.ят заявява в показанията си, че е давал на ответника и други
суми, извън процесните, то не може да се направи извод, кои от тях е
следвало да се върнат до месец декември 2021г. Поради това не може да се
приеме, че вземането на цесионера произтича от договор за заем, сключен
между цедента и длъжника.
Неоснователно е възражението, че ответникът като длъжник не е бил
уведомен за цесията. Видно от представеното пълномощно е, че цедентът е
упълномощил цесионера с правото му по чл.99, ал.3 ЗЗД. В исковата молба
се съдържа изрично изявление от страна на последния, че връчването на
исковата молба да се счита за уведомление на длъжника за сключения
договор за цесия. Няма спор, че исковата молба е била връчена редовно на
ответника Е. М., поради което и цесията следва да се счита за съобщена.
Основателно е възражението на Е. М. за липса на договор за заем
между нея и цедента С. С..
Предявените главни искове за връщане на сумата на основание заемно
правоотношение са неоснователни.
По евентуалните искове.
Тяхното разглеждане е обусловено от сбъдването на едно
вътрешнопроцесуално условие, а именно отхвърляне на главния иск.
Ищецът се позовава на неоснователно обогатяване, а именно, че
ответникът е получил претендираните суми при първоначална липса на
основание. Съгласно ППВС № 1/28.05.1979г. първият фактически състав на
чл.55, ал.1 от ЗЗД изиска предаване, съответно получаването на нещо при
начална липса на основание. Т.е. още при самото получаване е липсвало
6
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Възможно е даването на нещо при първоначална
липса на основание да е станало и при липса на правоотношение.
Разпределението на доказателствената тежест с оглед фактите, от които всяка
страна черпи благоприятни за себе си правни последици изисква ищецът да
докаже, че е дал нещо на ответника. В тежест на последния е да установи
основанието на което е получил даденото от ищеца/ Р № 29/28.03.2012г. по
гр.д. № 1144/2010г., ІV г.о. на ВКС, Р № 211/26.11.2013г. по т.д. №
1082/2012г., ІІ то. на ВКС /. По делото е доказано получаването на процесните
суми от ответника, но той от своя страна не е установил, че има основание за
разместването на имуществото. Затова и евентуалните искове са
основателни изцяло.
Поради изложеното обжалваното решение трябва да се отмени в частта,
в която са отхвърлени предявените искове при условията на евентуалност и
се постанови друго, с което те бъдат уважени изцяло. В останалата част
решението трябва да бъде потвърдено.
По разноските.
В тежест на ответника е да заплати на Р. Х. разноски за двете
инстанции в размер на 1555лв. за САС и 3 113, 11лв. за първата инстанция.
При този изход на спора на ответника се дължат разноски за
отхвърлената част от исковете или 3435лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 298/20.12.2022г. на ОС-Враца, постановено по
гр.д. № 368/22г., с което са отхвърлени исковете, предявени при условията на
евентуалност с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, както и в частта, в
която са присъдени разноски на Е. В. М. над сумата от 1431, 50лв. и вместо
него постановява:
ОСЪЖДА Е. В. М., ЕГН**********, с. ***, област ***, община ***, ул.
„***“ № * да заплати на Р. Р. Х., ЕГН **********, гр. ***, ж.к. „***“, бл.*, вх.
*, ет.*, ап.* сумата от 49 750лв. на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, сумата
от 8 000лв. на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и сумата от 20 000лв. на
7
основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, в едно със законната лихва върху тях,
считано от 29.08.2022г. до окончателното им изплащане, както и 4668, 11 лв.
разноски по делото пред двете инстанции.
ПОТВЪРЖДАВА решението в частта, в която са отхвърлени
предявените искове с правно основание чл.240 от ЗЗД.
ОСЪЖДА Р. Р. Х., ЕГН **********, гр. ***, ж.к. „***“, бл.*, вх. *, ет.*,
ап.* да заплати на Е. В. М., ЕГН**********, с. ***, област ***, община ***,
ул. „***“ № * разноски по делото пред САС в размер на 3435лв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8