№ 4107
гр. София, 09.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
ГЮЛСЕВЕР Т. САЛИ-КАДИР
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20231100514350 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №20105119 от 10.10.2023 г., постановено по гр.д. № 23327/2020 г. по описа на
СРС, 169 състав, първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения от Р. С. А., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Пловдив, бул. „*******, действаща чрез процесуалния си
представител адв. М. Г. от АК Пловдив, със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. „*******
******* осъдителен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД срещу П.Х. „М.“ АД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Изгрев, ул.“*******“
******* като е осъдил ответника да заплати на ищцата сума в размер на 20 000 лева,
предявена частично от 70 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 11.04.2017 год. до окончателното
изплащане. Осъжда ответника на основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплати сума в размер на
2 035 лева, представляваща направени разноски по делото, както и на основание чл.38 ЗА
сума в размер на 2 760 лева, заплатено адвокатско възнаграждение.
Недоволен от съдебното решение е останал ответника, който е подал въззивна жалба, с
която се иска отмяна на първоинстанционното решение като неправилно, необосновано и
постановено в нарушение на материалния закон, като моли съда да бъде постановено ново
решение, с което да се отхвърли претенцията на ищцата. Твърди, че искът е недоказан по
основание и размер. Оспорва по делото да е доказано противоправно поведение от страна на
ответника, което да е причина за настъпилия с ищцата инцидент и претърпени вследствие на
1
това вреди. Според жалбоподателя, ищцата е пострадала изцяло поради собственото си
поведение и вината за настъпилите увреждания е изцяло нейна. В условията на
евентуалност, иска ревизиране размера на присъденото обезщетение, тъй като по делото се е
установил приносът на ищцата, като според жалбоподателя същият следва да се определи на
50 % и на основание чл.51, ал.2 ЗЗД следва да бъде намален. Твърди, че решението е
постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в погрешно
разпределяне на доказателствената тежест, доколкото в определението си е дал различна
квалификация от тази, на която е основал крайното си решение. Следствие от това е
нарушеното право на защита на ответника. Оспорва извода на съда, основан единствено на
свидетелските показания по делото, че персоналът на ресторанта е действал противоправно
и виновно, при нарушение на правилата за работа, резултат от което е инцидента, претърпян
от ищцата и настъпилите увреждания. Твърди, че съдът неправилно е приел, че не е налице
съпричиняване, каквото ответникът е заявил в отговора на исковата молба. Твърди съдът
неправилно да е анализирал заключенията по медицинските експертизи, като според
жалбоподателя те са противоречиви. Не се установява от заключенията на вещите лица по
безсъмнен начин, че емоционалното състояние на ищцата и настъпилите в него промени са
предизвикани непременно от инцидента, а не са съществували отпреди това, каквито
твърдения има в експертизите. Претендира и разноски.
В срока за подаване на отговор на въззивна жалба по чл.263 от ГПК е постъпил отговор
от ищцата, която моли съда да отхвърли въззивната жалба като неоснователна, като излага и
съображенията си за това. Оспорва възражението, че са допуснати съществени процесуални
нарушения при съставяне доклада на делото, като твърди, че съдът правилно е определил
предмета на спора и правната квалификация, както и е разпределил доказателствената
тежест. Посочва, че съдът е предоставил възможност на страните да изразят становище по
доклада и да направят своите възражения, като ответникът в съдебно заседание изрично е
заявил, че няма такива възражения, следователно, възможността му да направи това пред
въззивната инстанция е преклудирана. Възразява ответникът, преди завеждане на въззивната
жалба, да е направил изрично и надлежно възражение за съпричиняване по делото, като с
това за него е настъпила преклузия за въвеждане на това възражение. Въззиваемият смята,
че ответникът не е установил действия на ищцата, които да въведат съмнение относно
механизма на настъпване на инцидента, респ. да обосноват и причина в нейното поведение
за претърпените вреди. Оспорва твърденията относно противоречие между експертизите,
както и че съдът не е съобразил правилото на чл.52 ЗЗД при определяне размера на
обезщетението. Претендира и разноски.
Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла
на чл. 266 от ГПК.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, поради което
2
подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а
по отношение на неговата правилност съдът намира следното:
Ищцата твърди, че на 11.04.2017 г., намирайки се в сграда, собственост на ответника,
около 19.40 ч., след свое изказване пред нейни колеги, при обръщане, за да заеме своето
място на отредената й маса в ресторанта, пада от подиума, където е ситуирана, в по-ниската
част на залата, като при падането си удря главата, в резултат на което изгубва съзнание и
получава следните контузии. Като причина за падането посочва следното: наличие на две
нива в залата на ресторанта, предназначени за масите на гостите, като ръбът на горната
площадка бил необезопасен и необозначен. Имало монтирани лампи, разположени малко
преди самия ръб и денивелацията, но те не светели и били незабележими, а масата на
ищцата била разположена точно до този ръб. От падането тя получила увреждане-мозъчна
контузия-тежка черепно-мозъчна травма, дуфузна аксонална травма, мозъчен едем. При
идването си в съзнание след инцидента изпитала силни болки, почувствала се зле и
психически, тъй като се събудила гола, вързана за легло, с абокати във вените на ръцете, на
непознато място, което я довело до объркване и страх, не можела да помръдне крайниците
си. Първоначално не могла да разбере какво й говорят, нямала идея какво прави в болница.
Имало съмнение дали изобщо ще се събуди от коматозното си състояние. Въпреки че
възстановителният период при подобни случаи бил продължителен, се наложило да я
изпишат, тъй като отделението, в което се намирала, било натоварено, и трябвало да бъде
закарана до дома на баща си в [населено място], където имало повече удобства за трудно
подвижен човек, какъвто след инцидента била ищцата, до който дом пътувала 9 часа и 30
минути, които били адски мъчителни за нея. През първите пет месеца ищцата била на
множество прегледи, поддържала ежедневно контакт с невролог, а в края на петия месец й
бил направен ядрено-магнитен резонанс, при който била установена загуба „в рамките на
допустимото“ на памет, както и образувание на хипофизата-аденом на хипофизата, за който
счита че се е появил именно вследствие на инцидента. Поддържа, че до момента на
подаване на исковата молба е посетила над 17 пъти лечебни заведения с цел лечение, което
не е дало резултат. И до момента изпитвала затруднение при слизане по стълби, а когато се
налага да слезе по такива дори няколко стъпала, й прилошавало, завивало й се свят,
получавала остри позиви за повръщане. Заради черепно-мозъчната травма многократно
загубвала съзнание, страдала от безсъние, изпитвала проблеми със запазване на
равновесието. Счита, че общото й здравословно състояние се влошава, вместо да се
подобрява, въпреки полаганите от нейна страна грижи. Отделно поддържа, че след
инцидента в продължение на около 2 месеца от изписването й от болницата не е могла да се
обслужва сама за ежедневни естествени нужди и хигиена, което правел баща й, над 80-
годишен човек, сам нуждаещ се от грижа. Не е можела да се храни сама, да обръща, навежда,
3
повдига и накланя встрани главата си дори с малки амплитуди, при което продължително
време- около месец- месец и половина е била в принудително сковано положение от
раменете нагоре, което пък довело до болки и изтръпвания в областта на раменете и врата,
главоболието й. От момента на увреждането понастоящем ищцата претърпяла редица
неимуществени вреди, свързани с преживения ужас, болки, чувство на малоценност, чести
бели петна, загуба на спомени, намаляване на социални контакти. Твърди, че преди
инцидента била дейна жена, с широк кръг интереси, множество приятелства и познанства, с
умения да общува, организира, контролира подчинени, без да създава напрегната атмосфера,
постигаща с лекота всяка цел, ценен служител на Е. България Електроснабдяване АД. След
случилото се превърнала в човек, отдал се на апатия, самосъжаление, затворен в себе си,
изпитващ страх от нараняване при всяко стъпало, изпитващ страх от общуването. Преди
инцидента ищцата страдала от други заболявания, които се задълбочили значително.
Допълва, че целият възстановителен период бил съпътстван от силно главоболие,
мигренозни болки, включително прилошаване, схващане на крайници, мускулни крампи,
особено в шийно-раменната област. Получавала остро главоболие при силен шум, светлина,
продължително стоене в едно положение. Завърнала се на работа едва през октомври 2017 г.,
но за кратко време, на по-лека длъжност. Установила обаче, че често губи нишката на
мисълта си, което я бавело, затормозявало психически, довело до депресивно състояние. И
към момента на подаване на исковата молба не можела да шофира, губейки
самостоятелността си по този начин.
Заявява, че е поканила ответника за преговори с цел постигане извънсъдебна спогодба
относно обезщетение за претърпените вреди, но не получила отговор. Предвид изложеното
моли ответното дружество да бъде осъдено да й заплати сумата от 5000 лв., частично от
70000 лв., обезщетение за претърпените подробно описани в исковата молба неимуществени
вреди, вследствие на действия /бездействия на служители на ответника по необезпечаване
безпрепятствено протичане на мероприятието на 11.04.2017 г. и необезопасяване
разположението на подредените маси и столове в ресторанта на М., ведно със законната
лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата. Претендира
разноски.
Ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло иска по
основание и размер. Излага твърдения, че наличието на две нива е видимо, още при
влизането в ресторанта, като на границата между тях били изградени шест масивни колони,
всяка от които с дължина от около два метра, облицовани с гранит в цвят, различен от
подовата настилка, а монтираните по самия ръб сигнални осветителни тела– тип луна,
светели с ярка червена светлина при всяко проведено в ресторанта мероприятие,
включително процесното. Нямало нормативно изискване за обезопасяване на различни нива
в едно помещение при разлика 38 см. Отделно твърди, че ищцата се е спънала и паднала,
вървейки назад, при невнимание от нейна страна и по нейна вина. Поддържа, че масите не
се ситуират близо до ръба, както твърди ищцата. Оспорва причинно-следствената връзка
между твърдените вреди и падането.
4
С протоколно определение от 13.05.2022 г. съдът е допуснал изменение на претенцията,
като същата следва да се счита предявена за сумата от 20000 лв., частично от 70 000 лв.
ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата.
При така събраната фактическа обстановка настоящата съдебна инстанция намира
първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде
потвърдено.
За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо
наличието на следните предпоставки: правоотношение по възлагане на работа; осъществен
фактически състав от изпълнителя на работата по чл. 45 ЗЗД, който включва елементите:
поведение, противоправност на поведението, вина, настъпили вреди при или по повод
извършването на възложената му работа, причинна връзка между вредите и
противоправното, виновно поведение на непосредствения изпълнител.
Обективните елементи от състава следва да се докажат от ищеца, по аргумент от чл. 154,
ал. 1 ГПК. Субективният елемент от състава - вината, се презумира, съгласно чл. 45, ал. 2
ЗЗД, като ответникът носи доказателствена тежест за нейното оборване.
Следователно ищецът по иска по чл. 49 от ЗЗД носи доказателствената тежест да
установи по делото съществуването на предпоставките за възникване на отговорността на
ответника по чл. 49 от ЗЗД, с изключение на вината на лицето, на което е възложена
работата. Последната по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се презумира, като доказателствената
тежест за оборване на презумпцията се носи от ответника.
Приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна
връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е
създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането. Застъпеното
становището в задължителната практика на ВКС /решение № 45/ 15.04.2009г. по т.д. № 525/
2008г. на II ТО; решение № 206/ 12.03.2010г. по т.д. № 35/ 2009г., II ТО; решение № 58 /
29.04.2011г. по т.д. № 623/ 2010г. на II ТО и други/, че приносът трябва да е конкретен - да се
изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на
пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетичен и предполагаем, сочи, че
обстоятелствата, които навежда страната и на които основава възражението си по чл.51, ал.2
ЗЗД, също трябва да са конкретни. Предвид изложеното, в мотивационната част на т.4 от
Тълкувателно решение №1/ 09.12.2013г. по тълк.д. № 1 / 2013г. на ОСГТК на ВКС, според
което общото правило за преклузия по чл.133 вр. чл.131, ал.2, т.5 ГПК с изтичане на срока за
отговор на исковата молба се отнася само за възражения, основани на факти, съществуващи
и узнати към този момент.
Приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран чрез защитно възражение
пред първоинстанционния съд. Надлежно възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД в
първоинстанционното производство може да бъде направено и след изтичане на срока за
отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл.147, т.1 ГПК по отношение на
обстоятелствата, на които се основава възражението. Последователна е съдебната практика,
5
съгласно която възражението за съпричиняване за настъпване на вредоносния резултат от
страна на пострадалия трябва изрично да се заяви в първоинстанционното производство,
като това следва да стане в срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, респ. в
допълнителния отговор, на въпрос на съда за изясняване на фактите по делото – чл.145, ал.1
ГПК или по реда на чл.143, ал.2 ГПК, както и ответникът би могъл да поиска допълнителен
срок по чл.144 ГПК. (решение № 112/14.06.11г. по гр.д.№ 372/10г. на ВКС, ІV г.о. и решение
№ 92/24.07.13г. по т.д.№ 540/12г. на ВКС, І т.о., решение № 98/29.06.16г. по т.д.№
1499/15г. на ВКС, І т.о.).
Възражение за съпричиняване не е посочено в отговора на исковата молба и е
преклудирано, поради което не подлежи на разглеждане. Пропускът на ответника да
релевира защитното възражение в срока за отговор на исковата молба има за последица
невъзможност да се намали определеното от първоинстанционния съд обезщетение.
Възражението, релевирано във въззивната жалба, за съпричиняване, предпоставя проверка
на нови факти, поради което е преклудирано (чл. 133 вр. чл. 131, ал. 2 вр. чл. 266, ал. 1 ГПК).
Изводът на първоинстанционния съд, направен след съвкупната преценка на
доказателствения материал по делото, че в помещение на ответника на 11.04.2017 год.,
поради недостатъчно сигнализиране и открояване на двете нива на ресторанта, ищцата е
паднала, вследствие на което е претърпяла описаните травми, се явява правилен. Правилно
съдът е съобразил, че заключението по приетата и неоспорена от страните съдебно –
техническа експертиза указва на спазени нормативни изисквания към момента на
извършване на огледа и даване на заключението, но не и за наличие на такова съответствие
към момента на настъпване на събитието. Процесният инцидент датира назад във времето,
като на вещото лице не са поставяни въпроси, отговорите на които да установят, че
инсталираните и налични в момента осветителни тела между етажите, са съществували и
към онзи момент, кога са монтирани и други подобни. Заключенията на експертите не са
задължителни за съда, поради което и последният следва да ги преценява с оглед другите
събрани по делото данни, а в настоящия случай, в свидетелските показания двамата
очевидци на инцидента казват, че в момента на инцидента не са забелязвани двете нива на
ресторанта. Доколкото свидетелите са възприели обективната обстановка в момента на
настъпване на инцидента, съдът правилно е кредитирал показанията им като достоверни и
относно начина на настъпването му, в която част показанията се припокриват и не са
противоречиви, което е допълнителен аргумент в подкрепа твърденията на ищцата.
Претърпените от ищеца увреждания съдът намира, че са в пряка причинна връзка с
противоправното поведение на ответника и служителите му, изразяващо се в бездействие
по отношение ефективното организиране и изпълнение на задълженията им по
поддържането и обзавеждането на ресторанта, както и в непредприемане на достатъчно
мерки относно обезопасяването на пространството, във време в което се организира
мероприятие с повече хора. Още по – конкретно, бездействието на ответника и служителите
му се изразява в недостатъчно действия, насочени към поддържане в изправно техническо
състояние на осветлението на ресторанта. Ответникът в качеството на юридическо лице,
6
стопанисващо сградата, която е действащ хотел и ресторант с постоянен приток на клиенти
и туристи, следва да осигури безопасна среда на местата за организиране и провеждане на
събития, каквито не са рядкост, като осигурява техническата изправност на уредите,
осигуряващи безопасността в помещенията му.
Ищецът търси обезщетение за неимуществени вреди, в който случай преценката за
техния размер е в ръцете на съда, който решава въпроса по справедливост. При определяне
размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание
всички обстоятелства, които ги обуславят. На обезщетяване подлежат неимуществените
вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Техният размер се определя според
вида, характера и тежестта на увреждането. Неимуществените вреди нямат парична оценка,
поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда.
Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди,
включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са
имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е
абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на всички конкретни обстоятелства, които
носят обективни характеристики -характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства,
при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет. При определяне
размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се преценяват вида и тежестта
на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на
претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е
до разстройство на здравето, а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за
неговото развитие. Съдебната практика, прилагайки постановките на ППВС № 4/23.12.1968
г. по чл. 52 ЗЗД, последователно възприема гореописаната теза, като свързва размера на
обезщетението за неимуществени вреди с възприятието за справедливост, базирано на
преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, установени по
делото и относими към конкретните неимуществени вреди. Целта на възприетия принцип е
увреденото лице да е обезщетено в най-пълна степен за претърпените и предвидими в
бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат на непозволеното увреждане. Затова съдът
има задължение в мотивите на съдебното решение да обсъди и съобрази всички
доказателства, относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното
значение и тежест при определяне размера на обезщетението.
Въззивният съд споделя така присъдения размер на обезщетението, поради което не
намира основание за ревизиране на същия, а и доколкото липсва надлежно и своевременно
възражение за съпричиняване в тази насока, с оглед диспозитивното начало, съдът не може
и да се произнася по въпроса.
Поради изложените мотиви, настоящия състав намира, че решението, постановено от
СРС е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора на въззивника П.Х. „М.“ АД, ЕИК ******* няма право на
направените в хода на делото разноски.
7
По отношение на въззиваемата следва да се заплатят направените в двете инстанции
разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение, като в тази връзка е
приложен списък с разноски по чл.80 ГПК към отговора на въззивната жалба. Видно от
последния, на основание чл.38, ал.1,т.2 ЗА процесуалният представител е предоставил
безплатна правна помощ, като в този случай същото е възможно да е под установения в
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
Предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал
безплатна правна помощ, са посочени в разпоредбата на чл.38 ал.1 и ал.2 ЗАдв.: адвокатът
да е оказал безплатна правна помощ на някое от предвидените в разпоредбата основания; в
съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски, т. е. да е постановено
позитивно решение за страната, представлявана от съответния адвокат /чл. 38, ал. 2
ЗАдв. във връзка с чл.78 ГПК/. При осъществяване на посочените предпоставки и заявено
своевременно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение съдът е длъжен да
определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат в
размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв., като осъди другата
страна да го заплати. Процесуалният представител на ищеца е изготвял и депозирал
документи във връзка с образуването, движението и приключването на делото и в двете
инстанции, явявал се е и е осъществявал процесуално представителство в съдебни
заседания, което е основание да се приеме, че е осъществявал договорената безплатна правна
помощ и следва да бъде възнаграден за усилията си.
Въззивният съд намира за необходимо да се произнесе по претендирания от ответника
З.С.С.-Г. размер на адвокатско възнаграждение, въпреки липсата на направено възражение за
прекомерност. Ответникът претендира сума в размер на 2 650 лева за предоставена
безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.3 от ЗА. Материалният интерес по
делото е в размер на 10 000 лева, като приложима за изчисляване на размера е разпоредбата
на чл.7, ал.1, т.2 от Наредбата, в който случай възнаграждението възлиза на 1 300 лева. Към
сумата се прибавя на основание чл.7, ал.9 сума в размер на 250 лева, тъй като са проведени
три съдебни заседания, като по този начин, общата сума възлиза на 1 550 лева.
В практиката си Съдът на Европейския съюз (СЕС) застъпва становището, че чл. 101, §
1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения
член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор
за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. см. са решение от 25.01.2024 г. на
СЕС по дело С- 438/22, решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела
C- 427/16 и C- 428/16. Следователно националният съд не е обвързан от предвидения в
НМРАВ размер на адвокатските възнаграждения. Решението на СЕС по преюдициалното
8
запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на
съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes.
Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от
поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави
под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – в т. см. решение по
дело № 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09, т. 29.
Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското
възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените
средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и
обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е
уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или
множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при
отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
фактическа и правна сложност трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния
представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната
релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата
процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна. В тази
връзка съдът, трябва да отчете не само спецификата на производството, но и известните му
обстоятелства, когато съответният процесуален представител води множество сходни
производства, с ангажирани идентични доказателства и доказателствени средства и с
идентични доводи от правна страна.
Разпоредбата чл.7 ал.2, т.2 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения предвижда изчисляване на адвокатското възнаграждение
съобразно материалния интерес по делото. Изчислено по този ред, възнаграждението
възлиза в размер на 2200 лева. Тъй като по делото са проведени повече от две съдебни
заседания и на основание чл.7, ал.9 от Наредбата, за всяко следващо заседание се дължат 200
лева, като в настоящия случай към дължимото се възнаграждение се прибавят още 1 400
лева. Крайният размер на възнаграждението, което се дължи на процесуалния представител
на ищцата е в размер на 3 600 лева.
По изложените мотиви, Софийският градски съд
РЕШИ:
9
ПОТВЪРЖДАВА решение №20105119 от 10.10.2023 г., постановено по гр.д. №
23327/2020 г. по описа на СРС, 169 състав, първоинстанционният съд се е произнесъл по
предявения от Р. С. А., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Пловдив, бул. „*******,
действаща чрез процесуалния си представител адв. М. Г. от АК Пловдив, със съдебен адрес:
гр. Пловдив, ул. „******* ******* осъдителен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД вр. чл.45
ЗЗД срещу П.Х. „М.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район Изгрев, ул.“*******“ ******* като е осъдил ответника да заплати на ищцата сума в
размер на 20 000 лева, предявена частично от 70 000 лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 11.04.2017 год. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА П.Х. „М.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район Изгрев, ул.“*******“ ******* да заплати на Р. С. А., ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр. Пловдив, бул. „*******, действаща чрез процесуалния си представител адв. М. Г.
от АК Пловдив, със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. „******* ******* на основание
чл.78,ал.1 от ГПК сума в размер на 3 600 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10