Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 03.02.2022г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
втори декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 4675 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 20.12.2020г. по гр. д. № 78559/2018г. Софийски районен съд, ГО, 61
състав, ответникът държавата, представлявана от министъра на финансите е осъден
да заплати ЕТ “А.И.” сумата от 8 371, 80 лева, представляваща такса за
произведена в периода от м.01. – м.08.2014г. енергия от възобновяем източник,
платена на основание обявен за противоконституционен с РКС № 13/2014г. чл. 35а
от ЗЕВИ, с която държавата се е обогатила неоснователно за сметка на
обедняването на ищеца, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане.
Срещу
решение е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника
държавата, представлявана от министъра на финансите, в която са изложени
оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както
и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че постановеното
решение е недопустимо, тъй като ищецът е претендирал за възстановяване държавни
такси, за които твърди, че са събрани на отпаднало основание. Счита, че
характерът на задължението за заплащане на държавна такса е публичноправен и
представлява елемент от публично правоотношение. Ето защо поддържа, че
неоснователно събраните държавни такси подлежат на връщане по публичен ред,
който предполага отправено искане до съответния държавен орган, чийто отказ
подлежи на обжалване пред административните съдилища. По тези съображения
излага, че първоинстанционният съд е разгледал спор, който е извън
правораздавателната компетентност на гражданските съдилища. В условията на
евентуалност са наведени доводи за неправилност на решението, тъй като съдът не
е разгледал релевираните възражения на ответника. Твърди се, че по делото не са
представени доказателства, установящи по несъмнен начин, че претендираните суми
са удържани и преведени в държавния бюджет. Посочено е още, че
първоинстанционният съд е приел неправилно, че е изпълнен фактическият състав
на съдебно предявеното вземане, без да обсъди въпроса дали е налице валидно
правно основание, въз основа на което е осъществено твърдяното имуществено
разместване. Изложени са съображения относно правната квалификация на иска,
като е посочено, че единственото меродавно за правния спор обстоятелство е, че
за процесния период разпоредбите на чл. 35а и следв. от ЗЕВИ са се прилагали
валидно, т.е. било е налице валидно правно основание, въз основа на което
таксите са начислени и събрани. Поддържа, че по делото не е осъществен
фактическият състав на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, като на първо място развива
подробни доводи за наличието на правно основание за събиране на държавните
такси, доколкото нормата на чл. 35а и следв. от ЗЕВИ са прилагани валидно до
влизане в сила на решение № 13/31.07.2014г. на КС на РБ, с което правните норми
са били обявени за противоконституционни, а това решение имало действие
занапред. Позовава се на разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3-то от Конституцията на Република България, установяваща правилото, че действието на
решението на КС е занапред. Аргументира становище за неприложимост на
изключението от това правило, тъй като то е допустимо единствено спрямо
заварените от решението на КС отношения, които не са приключили, както и за
правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства към датата на влизане
в сила на решението на КС, с което се обявява за противоконституционен закон,
приложим по висящото дело. Счита, че предметът на спора по настоящото дело
касае публични правоотношения, които са се развили и са приключили през 2014г.,
поради което не е налице хипотезата на заварени неприключили правоотношения,
нито висящи съдебни производства към момента на влизане в сила на решението на
КС от 31.07.2014г. Жалбоподателят поддържа, че като е приел, че нормите на чл.
35а и следв. от ЗЕВИ не се прилагат като противоконституционни с обратна сила
по отношение на приключили правоотношения и съдебни дела, които са образувани
след влизане в сила на соченото решение на КС и не са висящи по смисъла на т. 2
от Решение на КС № 3/2020г., първоинстанционният съд е упражнил недопустим
последващ контрол за конституционосъобразност на актовете на законодателната
власт и въз основа на този контрол е отказал да приложи закона. На следващо
място, във въззивната жалба са изложени доводи, че претенцията по чл. 59, ал. 1
от ЗЗД е неоснователна и поради обстоятелството, че е налице друг иск за защита
на лицето. Счита, че по делото не е доказано твърдяното имуществено разместване
/внасяне на таксата в държавния бюджет/, както и че вземането е изискуемо,
предвид обстоятелството, че длъжникът не е бил поставен в забава от кредитора
чрез отправяне на покана за плащане. По тези съображения е направено искане за
обезсилване на решението поради недопустимост на иска, а в условията на
евентуалност – за неговата отмяна и за отхвърляне на предявените искове като
неоснователни.
Насрещната
страна ЕТ “А.И.” е подал отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва
по подробно изложени съображения. Счита обжалваното решение за правилно и
обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото
доказателства и съобразно привилата за разпределение на доказателствената
тежест. Позовава се на съдебна практика на ВКС, съобразно която връщането на
таксата като платена без основание се претендира по съдебен ред пред общите
граждански съдилища. Поддържа, че са ангажирани безспорни доказателства, от
които се установява твърдяното имуществено разместване и конкретно постъпването
на процесната такса в държавния бюджет. Излага съображения, че в случая
решението на КС № 13/2014г. има обратно действие и доводите на въззивника в
обратен смисъл са неоснователни. Този извод е подкрепен с цитирана съдебна
практика на ВКС по аналогични случаи. Ето защо е направено искане за
потвърждаване на обжалваното решение.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Производството пред първоинстанционния съд е
образувано въз основа на искова молба от ЕТ “А.И.“ срещу Държавата,
представлявана от министъра на финансите, за заплащане на сумата 8 371, 70 лева, представляваща неоснователно удържана такса по чл. 35а от ЗЕВИ /обявен за противоконституционен с
решение № 13 от 2014 г. на Конституционния съд на Република България/ за
периода 01.01.2014г. - 31.08.2014г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
Ищецът е посочил, че в качеството си на
производител на електрическа енергия от възобновяеми източници има сключен
договор за изкупуване на електроенергия с обществени доставчици на
преференциални цени. Твърди, че съобразно задължението си по чл. 35а от ЗЕВИ е
внесъл в държавния бюджет чрез обществените доставчици исковата сума,
представляваща такса по чл. 35 а от ЗЕВИ, дължима за периода 01.01.2014г. –
31.08.2014г., с която се облагали приходите от
електроенергия, произведена от слънчеви и вятърни централи. Посочил е, че с решение №
13 от 31.07.2014 г. по конституционно дело № 1/2014г. на КС на Република България
разпоредбата на чл. 35а от ЗЕВИ е обявена за противоконституционна, като
решението на Конституционния съд е влязло в законна сила на 10.08.2014г. Ищецът излага, че
съобразно нормата на чл. 22 ал. 4 от Закона за Конституционния съд /ЗКС/ възникналите
правни последици от обявения за противоконституционен акт следва да бъдат
уредени от органа, който го е приел - в случая Народното събрание, като за
същото чл. 88 от Правилника за дейността на 42-то Народно събрание е предвиден
двумесечен срок. Посочил е, че подобен закон не е приет към датата на
предявяване на исковата молба в съда, като приемането на противоречащ на
Конституцията закон и отказът да бъдат уредени неговите последици по реда на
чл. 22, ал. 4 от Закона
за Конституционния съд са по естеството си противоправно поведение, което е
обосновало вреди за дружеството му в размер на внесените за исковия период
такси. Изложени са и подробни доводи за допуснато нарушение на правото на
ЕС, извършено с въвеждането и приложението на процесната такса от 20 %,
регламентирана в нормата на чл. 35а от ЗЕВИ.
Основните фактически твърдения в настоящата искова молба са
следните: 1) приет закон от НС, влязъл в сила на 01.01.2014г., въвеждащ
задължение за плащане на такси към държавата от задължени субекти, измежду
които и ищецът; 2) противоречие на същия закон с Конституцията и
обявяването му за противоконституционен с решение на КС, влязло в сила на 10.08.2014г.;
3) заплатени /удържани/ от ищеца суми за тези такси за периода 01.07.2014г. - 31.08.2014г. в размер на исковата сума; 4) неизпълнение на
задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС за уреждане на последиците от закона;
5) неоснователно получаване на сумите от ответника, а евентуално - причиняване
вреди на ищеца в размер на заплатените суми. При тези твърдения ищецът претендира
от ответника заплащане на исковите суми като вземане за неоснователно
обогатяване, а евентуално като обезщетение за непозволено увреждане.
Първоинстанционният
съд е приел, че е сезиран с главен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД
за връщане на сума, с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на
ищеца и евентуален иск по чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
сума, претендирана като обезщетение за приченени имуществени вреди.
Настоящата инстанция намира, че наведените
фактически твърдения и формулирания петитум, с който се претендира връщане на
сумата, внесена от ищеца в държавния бюджет по силата на законова норма, която
впоследствие е обявена за противоконституционна, обосновава извод за правна
квалификация на предявения иск по чл. 55 ал.1 предл. 1-во от ЗЗД. Основанието на иска се
базира на твърдението за плащане в полза на държавния бюджет
осъществено от ищеца в качеството му производител на електрическа енергия от
възобновяеми източници, по силата на законово задължение, установено с
разпоредбата на чл. 35 а от ЗЕВИ, както и за последващо прогласяване на нейната
противоконституционност. Претендира се връщане на престацията, която ищецът е направил в изпълнение на закон, обявен впоследствие за
противоконституционен, поради което счита, че липсва основание за получаването
и задържането на полученото. Наведените
твърдения за престиране от ищеца в полза на ответника изключва квалификация на
спорното право по чл. 59 от ЗЗД. Непрестационната кондикция по чл. 59
от ЗЗД е налице при твърдения, че едно лице получава нещо без правно
основание по друг начин, т.е. не чрез престиране от другото лице. Получаването
по друг начин означава обогатяване посредством действия на обогатилия се, което
от своя страна представлява вмешателство, посегателство върху чужда правна
сфера, каквито твърдения обаче ищецът
не поддържа като правопораждащи факти на предявената претенция.
Когато частно-правен субект претендира от
държавата събраната (удържана) от него такса, внесена в държавния бюджет по
закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд,
правната квалификация на иска е по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Поради обратното
действие на решението на Конституционния съд, съдът по иска за неоснователно
обогатяване е длъжен да приеме, че в никой момент държавата е нямала основание
да я събере. Вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на удържаната
такса изключва вземането по чл. 59 ЗЗД (арг. от чл. 59, ал. 2 ЗЗД) /в този смисъл са решение № 91 от 26.08.2021г. по гр.д. № 1489/2020г. по
описа на ВКС, Четвърто ГО, решение № 207 от 06.01.2021г. по гр.д. № 4662/2019г.
на ВКС, Трето ГО, решение № 184 от 21.01.2021г. по гр.д. № 2686/2019г. на ВКС,
Трето ГО, решение № 60054/15.07.2021г. по т.д. № 1802/2019г. на ВКС Първо ТО и
др./.
Допуснатото
нарушение на материалния закон при определяне на правната квалификация на
спорното право не е довело до нарушение на диспозитивното начало. Когато в
нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по
предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото
въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава
решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено
основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна
квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на които
страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна
квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния
съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на
спора. В този смисъл е и формираната съдебна практика - решение № 124/24.03.2011г.
по гр.д. № 882/2010г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010г. по гр.д. №
738/2009г.. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010г. по гр.д. № 92/2009г.
на ВКС, ГК, ІV ГО.
В
конкретния случай първоинстанционният съд е разгледал всички факти, на които
ищецът се е позовал в исковата молба, но е определил неправилна квалификация на
спорното право, което задължава въззивния съд да даде вярната квалификация и да
се произнесе по същество на спора. Когато въззивният съд при непроменени фактически
твърдения и петитум на исковата молба възприема различна правна квалификация,
следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание.
Неоснователни
са релевираните от жалбоподателя възражения, че исковете не са подведомствени на гражданските съдилища, тъй
като процесните отношения относно събраните такси по чл. 35а ЗЕВИ не били частноправни или
административноправни, а специфични държавно-властнически отношения, чиято
законосъобразност не подлежала на контрол от органите на съдебната власт.
Както бе посочено по-горе, предмет
на настоящото дело са осъдителни искове за вземания, които ищецът твърди, че
притежава на кондикционно, а евентуално - на деликтно основание. Този предмет
на спора е изцяло в обхвата на подведомствените на общите съдилища граждански
дела по смисъла на чл. 1 ГПК. В постановеното определение № 634 от 12.12.2017г. по ч.т.д. №
2496/2017г., І ТО на ВКС е прието, по аргумент от § 2 ПР на ЗДТ, че таксата, събирана на основание чл. 35а ЗЕВИ е извън
приложното поле на чл. 4 ЗДТ, както и че нормата на чл. 4б ЗДТ не е
приложима за всички публични държавни вземания, квалифицирани като държавни
такси. Обоснован е извод, че процесните вземания са изключени и от приложното
поле на ДОПК, като се изхожда от съдържанието на правоотношенията, които
кодексът регулира: уредба на производствата по установяване задължения от
данъци и задължителни осигурителни вноски, както и по обезпечаване и събиране
на публични вземания, възложени на органите по приходите и публичните
изпълнители. Съобразено е, че НАП не е натоварена със събиране на таксите по чл. 35а ЗЕВИ, нито законът урежда отделна компетентност относно
връщането им, каквато не е предвидена и в полза на друг административен орган,
и от която да произтича задължението му да се произнесе с индивидуален
административен акт, по смисъла на чл. 21 АПК, чийто изричен или мълчалив
отказ за произнасяне по искането за връщане да се обжалва по реда на чл. 197 и сл. АПК. Изложено е, че липсата на специален ред за
събиране на платеното, на основание противоконституционната законова разпоредба
на чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ, предпоставя допустимост на претендирането му
по общия гражданскоправен ред, доколкото с обявяване противоконституционността
на нормата, вземането се лишава от характеристиката "публично държавно
вземане". Безспорно, вземанията за такси по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ са представлявали публични държавни
вземания според приложимата за тях правна уредба /арг. и от чл. 35б, ал. 4 и чл. 35в ЗЕВИ/. Независимо от наименованието си обаче тези публични
вземания не са такива за държавни такси по смисъла на ЗДТ, тъй като такива
са само публични вземания, срещу които държавата дължи насрещна престация -
публична услуга, каквато в случая липсва - както е разяснено и в решение на КС №
13/31.07.2014г. по к.д. № 1/2014г. Ето защо не се касае за държавна такса в
приложното поле на ЗДТ, само за които се прилага редът за възстановяване на
недължимо платени такси по чл. 4б ЗДТ. Същевременно, вземанията по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ не са и от тези по чл. 128 ДОПК, тъй
като не попадат сред предметното изброяване, поради което и този
административен ред е неприложим за възстановяване на недължимо платени суми.
По естеството си вземанията по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ са най-близки до визираните в чл. 162, ал. 2, т. 2 ДОПК вземания - други вноски, установени по основание и размер със закон
/доколкото именно ЗЕВИ установява и техният размер, а не само
основание/. За недължимо платени суми по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ законът не е установил специален ред за
тяхното възстановяване. Ето защо тези частни вземания за неоснователно
обогатяване не са изключени от приложното поле на исковата защита по ГПК, поради което
също са подведомствени на гражданските съдилища. При това положение предявените
кондикционни искове са допустими.
Освен това с произнасяне по предявения иск гражданският съд не
навлиза в компетентността на Конституционния съд, тъй като не се произнася
инцидентно по конституционосъобразността на законовите норми, въз основа на
които са заплатени таксите, чиито сбор формира исковата сума, доколкото ищецът
се позовава на вече обявената с решение № 13 от 31.07.2014г. по конституционно
дело № 1 от 2014г. противоконституционност на разпоредбата. Съдът не
иззема и дискреционните правомощия на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 ЗКС, тъй като не създава регулаторен механизъм за
нормативно уреждане на последиците от обявената противоконституционност, а се
произнася по конкретен спор, като действието на постановения по съществото му
акт е ограничено от обективните и субективни предели на силата на пресъдено
нещо, с които е потвърдено или отречено спорното материално право, очертани от
нормата на чл. 298 ГПК.
Не е спорно между страните, а това се установява и от събраните
доказателства, че ищeцът e производител на електрическа енергия от възобновяеми
източници чрез собствена фотоволтаична електроцентрала, въведена в експлоатация
с разрешение за ползване, като за изкупуването на произведената електрическа
енергия е сключил договор с крайния снабдител "ЕВН България Електроснабдяване"
ЕАД. Не е спорно и че с § 6 от Закона за държавния бюджет за 2014г. (ДВ, бр.
109/20.12.2013г.), в сила от 1.01.2014г., е бил изменен Законът за енергията от
възобновяеми източници, като е бил създаден раздел V в глава 4, включващ чл.
35а - чл. 35в, с който е въведена такса, дължима от производителите на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия в размер на 20 % от
преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ без ДДС, която се удържа и внася в
държавния бюджет от обществения доставчик или съответните крайни снабдители,
които имат задължение за подаване на тримесечна справка в КЕВР и за превеждане
на удържаните такси в срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за
което се отнася.
Съгласно разпоредбата на чл. 35а ал.1 от ЗВЕИ
за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се
събира такса. Нормата на чл. 35 б от същия закон предвижда, че таксата се
удържа и внася от обществения доставчик, съответно от крайния снабдител, който
е задължен да удържа и внася таксата по този раздел, както и да подават
тримесечна справка по образец, утвърден от ДКЕВР за дължимата такса за
съответния период. Съгласно ал. 3 на същия текст, справката по ал. 2 се
подава в ДКEВР в срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за
което се отнася.
С решение № 13/31.07.2014г. по конституционно дело
№ 1/2014г. на
Конституционния съд (ДВ, бр. 65/6.08.2014г.), в сила от 10.08.2014г., са
обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014г. (ДВ, бр. 109 от 2013г.), с
които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ.
От приетото в първоинстанционното производство заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, което не е оспорено от страните и следва да се
кредитира като пълно и обосновано, се установява, че за периода 01.01.2014г.-
31.08.2014г. от ищеца е удържана такса по чл. 35 а от ЗЕВИ в размер на 8 371, 70 лева. Таксата
е удържана от ищеца от "ЕВН България Електроснабдяване" ЕАД, след което
общественият доставчик/крайният снабдител от името на ищците e превеждал сумите
на тримесечия по сметка на КЕВР. Така постъпилите такси били прехвърлени от
КЕВР към централния бюджет. Горното,
преценено в съвкупност с обстоятелството, че ответникът не е предприел действия
по принудителното им събиране, обосновава извода, че процесните такси са
постъпили реално по сметка на държавния бюджет.
При предявен иск за неоснователно обогатяване в тежест на
ответника е да докаже наличието на валидно основание за получаване на
съответната имуществена облага. В случая ответникът твърди, че основание да
получи процесните суми е разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ, предвиждаща
публичноправно финансово задължение на производителите на електрическа енергия
от вятърна и слънчева енергия да заплащат процесната такса в полза на
държавата. Именно на основание тази законова разпоредба и свързаните с нея
исковите суми са постъпили в патримониума на държавата.
От своя страна ищецът поддържа, че законът, въз основа на който
държавата е получила процесните суми, не представлява валидно основание за
получаването, тъй като: 1) противоречи на Конституцията на РБ, и 2) противоречи на правото на
ЕС.
Съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 2 от Закона
за Конституционния съд актовете, обявени за неконституционни, не се прилагат,
като ал. 4 от същата разпоредба предвижда, че възникналите правни последици от
акта по ал. 2 се уреждат от органа, който го е постановил. По делото не са
наведени твърдения и липсват доказателства държавата да е уредила чрез приемане
на нормативен акт или по друг начин правните последици, възникнали от обявената
за противоконституционна разпоредба на чл. 35 а от ЗЕВИ.
С оглед на изложеното основният правен въпрос, релевантен за правилното
решаване на спора по настоящото дело е какво е действието във времево отношение
на решението на Конституционния съд на Република България, с което се обявява
за противоконституционна дадена законова правна норма, както във времево
отношение, така и по отношение на заварени и неприключили правоотношения и
факти.
Отговорът на този въпрос се съдържа в задължителното тълкувание
на конституционните разпоредби, извършено по реда на чл. 149, ал. 1, т. 1 КРБ с решение № 3/28.04.2020г. по конст. дело № 5/2019 г. на Конституционния съд. Според
дадените в диспозитива на същото решение отговори: 1) обявените за
противоконституционни ненормативни актове - закони във формален смисъл, решения
на Народното събрание и укази на президента - са невалидни от приемането или издаването
им; 2) по отношение на заварените от решението на КС неприключени
правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства,
противоконституционният закон не се прилага; Народното събрание урежда правните
последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон.
Точното изясняване на така даденото
задължително тълкуване обаче е невъзможно без съобразяване и с решаващите
мотиви на КС, съдържащи следните ръководни съображения:
- по принцип решението на КС, обявяващо за противоконституционен
закон, действа занапред (ex nunc), а правният ефект на решението е в
неприлагане на закона от деня на влизане в сила на Решението
на Конституционния съд, от който момент той престава да действа и да регулира
обществени отношения, предмет на неговата уредба /чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ/, т.е. законът губи изцяло регулативния си ефект
спрямо неприключените правоотношения от момента на проявление на
правопораждащите им факти, вследствие на което се отричат изцяло техните правни
последици;
- правните последици на
приключените правоотношения по принцип се запазват, но Народното събрание е
длъжно /чл. 22, ал. 4 от ЗКС/ да ги преуреди конституционосъобразно в последващ
закон, а ако не го стори и правоотношенията са предмет на висящи съдебни производства
/независимо дали образувани преди или след решението на КС/, то съдът е длъжен
да остави неприложен противоконституционния закон спрямо тези правоотношения,
т.е. да отрече изцяло техните правни последици от самото проявление на
правопораждащите им факти и по този начин да приложи на практика върховенството
на Конституцията.
Това означава, че веднъж установена от КС противоконституционността на закон задължава
съдилищата да не прилагат този закон по всички настоящи или бъдещи съдебни дела
и спрямо всички правоотношения, които са техен предмет - приключени или
неприключени. Действието на решението на КС за обявяване на
закона за противоконституционен е обратно и за правоотношенията, предмет на
съдебните производства, образувани след влизането му в сила, какъвто е разглеждания
случай. Както е прието в решение № 91 от 26.08.2021г. по
гр.д. № 1489/2020г. по описа на ВКС, Четвърто ГО, разрешенията в което се споделят от настоящия
съдебен състав, когато спорът
е основан на закон, обявен за противоконституционен с решение на
Конституционния съд, съдът по иска е длъжен да приеме, че законът е негоден
(невалиден) регулатор на обществените отношения и в никой момент не се прилага,
респ. не е следвало да бъде приложен. Това важи за неприключените, но и за
приключените правоотношения, когато Народното събрание не е изпълнило
задължението си да ги преуреди в съответствие с Конституцията (чл. 22, ал. 4
ЗКС). Това важи за всяко съдебно производство, независимо дали е образувано
преди или след влизане в сила на решението на Конституционния съд, а
противоконституционният закон не се прилага не само за правоотношението, пряк
предмет на съдебна защита, но и за всяко преюдициално правоотношение, факт или
въпрос от значение за делото.
Поради обратното действие на решението на Конституционния съд, съдът по иска за
неоснователно обогатяване е длъжен да приеме, че в никой момент държавата е
нямала основание да събере таксата по чл. 35а от ЗЕВИ.
Именно зачитайки обратното действие
на решение № 13/31.07.2014г. по конст. дело № 1/2014г., с което КС обявява за противоконституционни
чл. 35а – чл. 35в от ЗЕВИ /ДВ, бр. 35/2011г., посл. изм. и доп. Бр. 9 от
2013г., в сила от 01.01.2014г./, настоящият съдебен състав е длъжен да приеме,
че в никой момент от ищеца не е следвало да се удържа таксата по обявените за
противоконституционни чл. 35а – чл. 35 б от ЗЕВИ. Основанието за осъществяване на плащането -
по силата на нормата на чл. 35 а от ЗЕВИ, обявена за противоконституционна с
решение № 13 от 31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд
на Република България и съобразно разясненията, дадени в решение № 3/28.04.2020
г. по конст. дело № 5/2019 г. на Конституционния съд за неприлагане на
обявената за противоконституционна правна норма по заварени висящи производства, обосновава
извод за извършване на плащането при първоначална липса на валидно правно
основание.
Неоснователен е доводът на
въззивника, че в
настоящия случай не се касае за висящо съдебно производство, тъй като таксата
вече е била платена от ищеца и правоотношенията са приключили преди завеждане
на иска, а делото е било образувано след влизане в сила на решението на КС.
Решаващото съображение за недължимостта на таксата е, че след решението на
Конституционния съд противоконституционната норма престава да е част от
правната система и българският съд не може да я приложи по висящо дело.
Неоснователни
са и развитите съображения, че претендираното вземане не е изискуемо, тъй като
ответникът не е бил поставен в забава от кредитора преди подаване на исковата
молба. В случая се претендира връщане на дадено при начална липса на основание,
като задължението за връщане на дадено при начална липса на основание е
безсрочно, поради което може да се иска от кредитора веднага. То възниква от
момента на получаване на недължимото и от този момент става изискуемо, както е
изяснено и в т. 7 ППВС № 1/1979 г. Поставянето на длъжника в забава по
безсрочното задължение по реда на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД няма отношение към
възникването и изискуемостта на вземането.
По тези съображения се налага извод,
че предявеният главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД
е основателен. Предвид допуснатото от първоинстанционния съд нарушение на
материалния закон при определяне на правилната правна квалификация на
предявения главен иск, обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо
него да се постанови друго, с което иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД
да бъде уважен в цялост. В полза на ищеца следва да се присъдят сторените в
първоинстанционното производство съдебни разноски в общ размер на 1 334 лева
– за държавна такса, адвокатско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид
изричното искане в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените
по делото разноски в размер на 500 лева за адвокатско възнаграждение съобразно
представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и
съдействие.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 20281336 от 20.12.2020г., постановено по гр.д. № 78559/2018г. по
описа на СРС, ГО, 61 състав и ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА държавата,
представлявана от министъра на финансите, с адрес гр. София,
ул. *****да заплати на А.И. И., ЕГН **********, действащ като ЕТ „А.И.“, с ЕИК *****,
седалище и адрес на управление *** Загора, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД сумата от 8 371, 70 /осем хиляди триста седемдесет и един лев и 70 ст./ лева,
представляваща неоснователно удържани от ищеца и внесени в държавния бюджет
такси за производство на електрическа енергия в размер на 20 % върху
произведената от ищеца електрическа енергия за периода 01.01.2014г.
– 31.08.2014г. на основание разпоредбите на чл.
35а – чл. 35в от Закона за енергията от възобновяеми източници, обявени за
противоконституционни с решение № 13/31.07.2014г. по к. д. № 1/2014г. на
Конституционния съд, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба –
12.12.2018г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА държавата,
представлявана от министъра на финансите, с адрес гр. София,
ул. *****да заплати на А.И. И., ЕГН **********, действащ като ЕТ „А.И.“, с ЕИК *****,
седалище и адрес на управление *** Загора, на основание чл. 78, ал. 1 от ЗЗД сумата от 1 334 /хиляда триста
тридесет и четири/ лева – съдебни разноски в първоинстанционното производство,
както и да заплати на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 500
/петстотин/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.