Р Е Ш Е Н И Е
№.............
Гр. София, 24.01.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен
състав в публично заседание на осемнадесети ноември две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
КАЛИНА СТАНЧЕВА
при секретаря Екатерина Калоянова
като разгледа докладваното от съдия Станчева гр. дело № 12399 по
описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 163225 от 29.07.2020 г. по гр.д. № 64929/2019
г. по описа на СРС, ГО, 169 състав съдът е отхвърлил предявените установителни
искове от „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, ЕИК *******, с правно основание чл. 422 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл.
99 ЗЗД и вр. чл. 92 ЗЗД за признаване за установено, че
М.М.Б., ЕГН ********** дължи на ищеца следните: 179,36 лв. – главница по
договор за кредит „Бяла карта“ с № 471025, сключен между М.М.Б. и „А.Ф.“ ООД на
15.06.2016 г., ведно със законната лихва от 01.08.2019 г. до окончателното
плащане; 161,15 лв. – договорна лихва, начислена върху главницата за периода
23.06.2016 г. до 06.08.2018 г.; 448,50 лв. – неустойка за неизпълнение на
договорно задължение и 518,75 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на
просроченото задължение. Със същото решение е разпределена и отговорността за
разноски, като на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД е осъдена да
заплати на М.М.Б. сумата от 400 лв. – разноски в производството, като решението
в частта за разноските е допълнено по реда на чл. 248 ГПК с определение от
13.10.2020 г., с което „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД е осъдена да заплати на ответницата
още 300 лв., представляващи сторените от последната разноски в заповедното
производство.
Недоволен от решението, с което установителните искове са отхвърлени е
останал ищецът „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, чрез процесуалния си представител юрк. И.Т., го обжалва при твърдения, че решението
е неправилно – незаконосъобразно и необосновано, постановено в противоречие на
материалния и процесуален закон по подробно изложени съображения. Твърди, че от
приложените доказателства става ясно, че имената на ответника са коректно
посочени и съвпадат с цитираните в процесния договор за потребителски кредит.
Въззиваемата страна – М.М.Б., е депозирала писмен отговор по реда на чл. 263, ал.
1 от ГПК, чрез адв. М. П. от САК, с който оспорва жалбата. Навежда, че
атакуваното решение е правилно и законосъобразно. Моли за потвърждаване на
съдебното решение на СРС, а в условията на евентуалност, при неговата отмяна,
възразява, че са налице неравносправни клаузи в процесния договор за кредит.
Претендира сторените пред въззивния съд съдебно-деловодни разноски.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният
касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по
гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на
ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от
5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д.
№ 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални
действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той
е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по
чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
Обжалваното решение е издадено от
надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му
от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е
валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на
постановеното решение в обжалвата му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното решение е
допустимо.
Същото е и правилно по следните
съображения:
Предявените пред първоинстанционния
съд искове са установителни при правна квалификация чл. 415 вр. чл. 422 ГПК за
признаване на установено по отношение на ищеца, че ответникът му дължи сумите
по Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 13.08.2019 г. по ч.гр.д.№ 45024/2019 г. по описа на
СРС, ГО, 169 състав.
По делото е представен договор за револвиращ кредит „Бяла карта“ с
№ 471025, сключен между М.М.Б. и „А.Ф.“ ООД на 15.06.2016 г., от който се установява, че договорът е сключен за сума на кредита в максимален
размер на 200 лв. под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез
международна кредитна карта – „бяла карта“ /Access Finance/iCard/, които обстоятелства са потвърдени от кредитополучателя
с подписването на договора. По силата на договора кредитополучателят се е
задължил да върне заетата сума като текущото му задължение към всяко последно
число на месеца се определя като сбор от следните суми: 1. усвоена и непогасена
главница между 1-во и 19-то число на текущия месец; 2. Усвоена и непогасена
главница между 20-то и последно число на предходния месец; 3. начислена и
непогасена договорна лихва върху предходните суми, както и 4. неустойки за
неизпълнение, лихва за забава и евентуални разходи за събиране. В чл. 15 от
договора е установено задължението, че в случай, че кредитополучателят не
изпълни своето текущо задължение, дължи на кредитодателя обезпечение чрез
поръчителство, а съгласно чл. 12, ал. 1 от договора, освен предоставяне на
поръчителство, длъжникът следва да заплати на последния също и сума в размер на
15 % от максималния кредитен лимит, която да послужи за частично погасяване на
задълженията му. В чл. 21, ал. 1 от договора са уговорени предпоставките за обявяване
на договора за револвиращ кредит за предсрочни изискуем, а редът за това е
установен в чл. 27 от едноименния договор.
Навежда
се, че ответникът е преустановил плащанията по договора, като е начислена лихва
за забава за периода от 07.08.2018 г. – денят, следващ датата на настъпване и
респ. обявяване на предсрочната изискуемост до 30.07.2019 г.
С оглед на ангажираните по
делото писмени доказателства безспорно се установява, че между „А.Ф.“ ООД, като кредитор, и
ответникът М.М.Б.,
като кредитополучател е сключен Договор за
потребителски кредит № 471025 от 15.06.2016 г. с посочените по-горе
реквизити.
Приложен по делото е рамков
договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 11.11.2016 г., сключен
между кредитодателя по процесния договор „А.Ф.“ ООД и жалбоподателя-ищец „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, ведно с
Приложение № 1 от 27.03.2019 г. като неразделна част от договора за цесия,
както и потвърждаване на последната.
Договорът за цесия се дефинира като
такъв, при който се отстъпва едно вземане от досегашния му носител на едно
трето, чуждо на връзката, от която произтича вземането, лице. Предмет на
договора за цесия е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува, към
момента на сключване на договора и да е прехвърлимо. Със сключване на договора,
т. е. с постигане на съгласие, вземането преминава от цедента върху цесионера.
Към този момент цедентът престава да бъде кредитор във вътрешните му отношения
с цесионера.
За да породи действие спрямо длъжника
обаче, цесията следва да му се съобщи от цедента - според изискването на чл.
99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Този извод произтича от факта, че длъжникът не участвува в
цесионния договор и съответно не е обвързан от него, поради което преди
нотификацията, той може да изпълни на цедента напълно валидно и да се освободи
от задължението, като сделките на длъжника с цедента могат да бъдат успешно
противопоставени на цесионера – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
В настоящия случай видно от представените
пред първия съд писмени доказателства е налице валидно сключен договор за
прехвърляне на вземания от 11.11.2016 г., като страни по същия са „А.Ф.“ ООД - като цедент и „А.з.к.н.п.з.“
ЕООД - цесионер. Със същия в полза на цесионера са прехвърлени вземанията на
третото за спора лице - „А.Ф.“ ООД, като
отделно с него последният е упълномощил ищеца да уведоми длъжниците за
осъщестрвеното прехвърляне на вземанията.
В хода на производството обаче остава недоказан фактът, че
именно вземането на „А.Ф.“ ООД спрямо ответника М.М.Б. е прехвърлено с договора
за цесия от 11.11.2016 г., като това обстоятелство е следвало да бъде
установено от страна на ищеца при условията на пълно и главно доказване.
Представеното по делото Приложение № 1 от 27.03.2019 г. като
неразделна част от договора за цесия по никакъв начин не допринася за
установяването на горното обстоятелство, доколкото в писменото доказателство не
се съдържат имената на ответницата. Като допълнителен аргумент в изведения от
съда извод е също и естеството на представеното доказателство – частен
документ, който притежава единствено формална доказателствена сила по чл. 180 ГПК, а именно съставлява доказателство,
че изявленията, които се съдържат в него, са направени от лицето, което го е
подписало и не обвързва съда с материална доказателствена сила.
В
тежест на ищеца е било да докаже прехвърляне на конкретното процесно вземане
спрямо ответника М.Б.. Доказателства за това не са представени от страна на
ищеца в производството, като от съдържанието на приложения договор за цесия от
11.11.2016 г. и Приложение № 1 от 27.03.2019 г. към него не може да се
направи различен извод, поради
което искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен. Доколкото не се
установява активната материално правна легитимация на ищцовото дружество
безпредметно се явява обсъждането на другия спорен въпрос относно дължимостта
на исковите суми.
В упражнение на правомощията си по чл. 271
от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението, с което са отхвърлени
предявените при квалификацията на чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД и
вр. чл. 92 ЗЗД установителни искове.
По разноските:
При този изход на спора право на
разноски има въззиваемата страна, която своевременно претендира разноски за
оказаното й процесуално съдействие от страна на адв. М.П. от САК – предоставена
безплатна правна помощ поради материална затрудненост на страната. На основание
на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв в полза на процесуалния представител на
въззиваемата – адв. М.П. се следват разноски за въззивната инстанция в размер
на 322 лв., определен съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв. вр. с чл.7, ал. 2, т. 2 то
НМРАВ.
Така мотивиран Софийски градски съд,
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 163225 от 29.07.2020
г. по гр.д. № 64929/2019 г. по описа на СРС, ГО, 169, допълнено в частта за
разноските с определение № 20223531 от 13.10.2020 г., постановено по делото.
ОСЪЖДА „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА на адв. М.И.П. от САК, с
адрес ***, офис № 1, сумата от 322 лева, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение пред СГС.
Решението
не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.