Р
Е Ш Е
Н И Е
№
Гр. Варна, 2020 година
В името на народа
Административен
съд – Варна, ІІІ
касационен състав, в открито съдебно заседание на деветнадесети ноември две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Янка Ганчева
ЧЛЕНОВЕ: Дарина Рачева
Искрена Димитрова
при участието на прокурора Тони
Томов и секретаря Деница Кръстева, като разгледа докладваното от съдия Рачева
касационно административнонаказателно дело №
2279 по описа на съда за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс АПК), във връзка с
чл. 63, ал. 1 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).
Образувано е
по касационна жалба от „******, със седалище и адрес на управление ------, срещу Решение № 260068/01.09.2020 г.
на Районен съд – Варна (ВРС), постановено по НАХД № 2213 по описа на съда за
2020 г., с което е потвърдено Наказателно постановление №
03-010125/20.12.2018 г. на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна.
В жалбата се
твърди, че решението е незаконосъобразно поради постановяването му при
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно
приложение на материалния закон. По-конкретно касаторът счита, че районният съд
не е обсъдил събраните по делото доказателства и възраженията във въззивната
жалба и допълнението към нея, които са от значение за правилното разрешаване на
правния спор. Твърди, че при неправилно възприета фактическа обстановка съдът е
формирал неправилен извод за извършено административно нарушение по чл. 128, т.
2 от КТ. Посочва, че ВРС не е съобразил, че наказателното постановление е
издадено преди да изтече срокът за изпълнение на предписанието, дадено с Констативен
протокол № ПР1840750/13.12.2018 година. Изразява несъгласие с извода на
въззивния съд, че не е налице нарушение на чл. 34, ал. 1 от ЗАНН, както и на
чл. 83 от ЗАНН. Излага доводи, че не е налице административно нарушение, тъй
като неизплащането на дължимите трудови възнаграждения е в резултат на
допълнителна договореност и по изричното настояване на работниците и
служителите на „Черно море“ АД за изплащане на стари трудови възнаграждения с
оглед сключените трудови договори. По същите съображения твърди, че случаят е
маловажен. Моли за отмяна на решението на районния съд и на потвърденото с него
наказателно постановление.
Ответникът в
производството, Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна чрез процесуален представител
изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Посочва, че
решението е правилно и законосъобразно и моли да бъде оставено в сила. Прави
искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 63, ал.
5 от ЗАНН.
Представителят
на Окръжна прокуратура
– Варна дава заключение, че решението е правилно и законосъобразно и пледира да бъде оставено в сила.
Съдът, след
преценка на събраните по делото доказателства и наведените касационни
основания, намира за установено следното:
Предмет на
обжалване във въззивното производство е било Наказателно постановление №
03-010125/20.12.2018 г. на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна,
с което на „Черно море“ АД – гр. Варна, за нарушение на чл. 128, т. 2, вр. чл.
270, ал. 2 и ал. 3 от Кодекса на труда КТ) и на основание чл. 414, ал. 1 от КТ,
е наложена имуществена санкция в размер на 1500 лева.
От
доказателствата, събрани в административнонаказателната преписка и в съдебното
производство, районният съд е приел за установено от фактическа страна, че при
извършена проверка от служители на Дирекция „Инспекция по труда“ –
Варна на „Черно море“ АД – гр. Варна относно спазване на трудовото
законодателство, е установено, че дружеството не е изплатило дължимите трудови
възнаграждения за месец май 2018 година на 168 работници в общ размер на
98 668,70 лева, в това число и на лицето Х.И.Б., на длъжност „счетоводител“,
в размер на 599,44 лева, в предвидения срок до 25.06.2018 година. Срещу „Черно море“ АД бил съставен акт за установяване на
административно нарушение (АУАН), в който описаните обстоятелства били
квалифицирани като нарушение на чл. 128, т. 2, вр. чл. 270, ал. 2
и ал. 3 от КТ. Актът
бил предявен на представляващия дружеството и подписан от него без възражения.
В срока по чл. 44 от ЗАНН дружеството депозирало писмено възражение срещу акта.
Въз основа на акта било издадено обжалваното пред районния съд наказателно
постановление, в което били възприети фактическите констатации и правната
квалификация от акта и на основание чл. 414, ал. 1 от КТ, на „Черно море“ АД била наложена имуществена санкция в
размер на 1500 лева..
При така
установените факти, районният съд приема, че актът за установяване на
административно наказание и наказателното постановление са издадени от
компетентни органи и при спазване на сроковете по чл. 34 от ЗАНН. Спазени са и
изискванията на чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН относно описанието на нарушението,
датата и мястото, както и обстоятелствата, при които е извършено. По
приложението на материалния закон районният съд приема за доказано, че
дружеството е осъществило състава на обективираното в чл. 128, т. 2,
вр. чл. 270, ал. 2 и ал. 3 от КТ административно нарушение. Предвид това, намира, че правилно
отговорността на „Черно море“ АД е ангажирана
по чл. 414, ал. 1 от КТ, като наложеното наказание е определено в минималния,
предвиден в тази правна норма размер.
Касационната
инстанция възприема изцяло констатациите на районния съд от фактическа страна и правните му изводи, които са
достатъчно изчерпателни и задълбочени, поради което в съответствие с чл. 221,
ал. 2, изречение второ от АПК не е необходимо да ги преповтаря и препраща към
тях.
Не се установяват твърдените в касационната жалба
пороци при събирането и преценката на доказателствата във въззивната фаза.
Събраните по делото писмени и гласни доказателства са обсъдени поотделно и в
съвкупност от решаващия състав на ВРС, като е мотивирано подробно защо въз
основа на тях е достигнат извод за законосъобразност на издаденото наказателно
постановление. Противно на твърдяното в касационната жалба, районният съд
задълбочено е обсъдил всички възражения на санкционираното дружество, изложени във
въззивното производство (включително и тези за допуснато нарушение на
разпоредбите на чл. 34, ал. 1 и на чл. 83 от ЗАНН, наведени и в касационната
жалба), и е формирал обстойни мотиви защо приема всяко едно от тях за
неоснователно.
Верни са и изводите на първостепенния съд по
приложението на материалния закон. При правилно установени по делото факти ВРС
е подвел същите под относимите материалноправни разпоредби и е достигнал до
обоснован извод за осъществяване на фактическия състав на административно
нарушение по чл. 128, т. 2, вр. чл. 270, ал. 2 и ал. 3 от КТ. Посочените норми вменяват задължение на
работодателя (какъвто безспорно е дружеството – касационен жалбоподател) да плаща
в установените срокове трудово възнаграждение и определят начините за плащане.
От събраните по делото доказателства по безсъмнен начин е установена липсата на
плащане на дължимото за месец май 2018 година трудово възнаграждение на 168
работници на дружеството, включително на Х.И.Б., което обстоятелство дори не се
оспорва от санкционирания търговец. Съгласно сключения между страните трудов
договор изискуемостта на това задължение е била до 25.06.2018 г., след която длъжникът (оспорващото дружество) вече
се е намирал в забава. По делото няма
доказателства за по-късна дата на изискуемост, като представеното като доказателство
писмо на синдикалната организация не обективира договореност за разсрочване на
задълженията. От една страна разсрочването е понятие, различно от цитираната в
писмото поредност на плащането, а от друга – договореността със синдикалната
организация не дерогира правото на работника, регламентирано в чл. 48, ал. 5 от Конституцията на Република България за получаване на поне минимално
възнаграждение.
Неоснователно е оплакването
относно издаването на наказателното постановление преди изтичане на срока на дадените
с констативния протокол задължителни предписания за изплащане на трудовите
възнаграждения. В случая административнонаказателната отговорност на касатора
не е ангажирана за неизпълнение на задължително предписание, а за неизплащане в
срок на дължимото трудово възнаграждение. Това са две отделни административни
нарушения с различен фактически състав, поради което липсата на съставомерност
на едното от тях не обуславя такава и по отношение на другото.
Както правилно е посочил
районният съд, наложената имуществена санкция законосъобразно е определена в
минималния размер, предвиден в санкционната норма на чл. 414, ал. 1 от КТ, поради което не стои въпросът за
неговото редуциране.
Не са налице основания за квалифициране на случая като
маловажен по смисъла на чл. 28 от ЗАНН. За да бъде квалифицирано едно
административно нарушение като маловажно и да не бъде санкционирано, е
необходимо съгласно чл. 93, т. 9 от Наказателния кодекс, приложим по препращане
от чл. 11 от ЗАНН, то да представлява по-ниска степен на обществена опасност в
сравнение с обикновените случаи на нарушения от съответния вид, като бъдат
взети предвид вредните последици и смекчаващите отговорността обстоятелства. В
случая по делото не е установена по-ниска степен на обществена опасност на нарушението,
а напротив, от събраните по делото доказателства е видно, че възнагражденията
на 168 работници, които са в доста висок размер, не са изплатени в срок, поради
което не са налице предпоставките на чл. 28 от ЗАНН.
При извършена служебна проверка на обжалваното решение
извън наведените в касационната жалба оплаквания съобразно изискванията на чл.
218, ал. 2 от АПК не се установяват пороци във връзка с неговите валидност,
допустимост и съответствие с материалния закон, поради което същото следва да
бъде оставено в сила.
При този
изход от производството следва да бъде уважено искането за присъждане на
разноски на ответника по касация на основание чл. 63, ал. 5 от ЗАНН в минималния
размер по чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ, вр. чл. 37 от
Закона за правната помощ, или 80 лева.
Въз основа
на гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение
първо от АПК, във връзка с чл. 63, ал. 1 от ЗАНН, Административен съд – Варна, Трети касационен състав,
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ в сила Решение № 260068/01.09.2020 г. на
Районен съд – Варна, постановено по НАХД № 2213, по описа на съда за 2020
година.
ОСЪЖДА „******, със седалище и адрес на
управление ------, да заплати
в полза на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна сумата в размер на 80 (Осемдесет) лева възнаграждение
за юрисконсулт.
Решението не подлежи на обжалване
или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.