№..320
гр. София, 12.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 145 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:НОРА ВЛ. МАРИНОВА
при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА Г. НЕСТОРОВА
като разгледа докладваното от НОРА ВЛ. МАРИНОВА Гражданско дело №
20221110134583 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част II, дял I, чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба на Р. С. М., с която е предявен срещу М. осъдителен
иск за заплащане на сумата от 1746,87 лв., представляваща обезщетение за 17 дни
неизползван платен годишен отпуск за 2022г., дължим при прекратяване на служебното му
правоотношение със заповед № . от 08.06.2022г. на М.
Ищецът Р. С. М. твърди, че работил като „Н.“ в отдел „Поддръжка и развитие на и.“
в М., считано от 01.02.2012 г. На 15.06.2022 г. му била връчена Заповед № ./08.06.2022 г. на
м. с която служебното правоотношение между страните било прекратено. Съгласно чл. 56,
ал. 1 ЗДСл ищецът имал право на платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни, като
със Заповед № ./22.03.2013 г. на м.бил определен допълнителен платен годишен отпуск в
размер на 10 работни дни, поради което ищецът имал право на общо 30 работни дни платен
годишен отпуск за 2022 г. Твърди, че не му бил заплатен неизползвания годишен отпуск за
2022 г. в размер на 17 дни, поради което в настоящото производство претендира сумата от
1 746,87 лв., на колкото счита, че се равнява неплатеното обезщетение. Претендира и
сторените по делото разноски.
Ответникът М. е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, с
който оспорва иска като недопустим и неоснователен. Твърди се, че Заповед № ./08.06.2022
е обжалвана по административен ред, като е образувано адм. дело № 6046/2022 г. по описа
на АССГ, 19 състав, по което има постановено съдебно Решение № ./21.10.2022 г., с което е
отхвърлена жалбата срещу издадената заповед, и което решение все още не е влязло в сила.
Искът по чл. 61, ал 1 ЗДСл бил преждевременно предявен и като такъв – недопустим.
Твърди се, че изплатеното обезщетение за 13 работни дни, неизползван платен годишен
отпуск за 2022г., било изчислено пропорционално на времето, което се признава за служебен
стаж към момента на прекратяване на служебното правоотношение, тъй като правото на
реално ползване на платения годишен отпуск било обвързано от изискването да се полага
реално труд по съществуващото правоотношение, като размерът на полагащия се отпуск се
определял пропорционално на реално отработеното през тази година време. Поддържа, че
доводите в Решение №.. от 11.11.2010 г. на Конституционния съд не следва да се прилагат
във връзка с отпадането на пропорционалността при определяне на обезщетението. В
подкрепа на това твърдение се позовава на Конвенция № . и на практиката на СЕС, според
1
която правото на полагаем платен годишен отпуск зависело не само от съществуването на
правоотношението, но и от реалната възможност на служителя да положи труд по него.
Поддържа, че Заповед № ./22.03.2013 г., с която е определен допълнителен отпуск от 10
работни дни, се отнася до работа на ненормиран
работен ден и този отпуск се полага само ако служителят е полагал труд. С тези
съображения моли искът да бъде отхвърлен и претендира разноски, вкл. и юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски районен съд като взе предвид доводите на страните и въз основа на
събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
Предявен е осъдителен иск с правна квалификация чл. 61, ал. 2 от Закона за
държавния служител.
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже съществуването на служебно
правоотношение с ответника за твърдения период, прекратяването му на съответното
основание и размера на неизползвания платен годишен отпуск, респ. размера на дължимото
обезщетение.
При установяване на горните предпоставки в тежест на ответника е да докаже, че е
изпълнил задълженията си за заплащане на дължимото обезщетение при прекратяване на
правоотношението.
По възражението за недопустимост на предявения иск съдът се е произнесъл в
постановеното по реда на чл. 140 ГПК определение от 11.01.2023г., като е приел същият за
допустим по изложените съображения, като следва да се допълни, че съгласно разпоредбата
на чл. 124, ал. 2 от Закона за държавния служител обжалването на актовете, постановени по
спорове относно прекратяване на служебните правоотношения, не спира тяхното
изпълнение, а до приключване на устните състезания по делото производството по
обжалване на заповедта е било висящо.
С доклада по делото съдът е приел за безспорни и неподлежащи на доказване
относимите към фактическия състав на съдебно предявеното вземане факти, а именно че
страните са се намирали в служебно правоотношение, по силата на което ищецът е заемал
длъжността „Н.“ в дирекция „И.“, отдел „Поддръжка и развитие на и.“ с основното
възнаграждение в размер на 2466,17 лв.; че със Заповед № ./08.06.2022 на м.било прекратено
служебното му правоотношение с М., която не е влязла в сила; че размерът на
обезщетението за 17 дни неизползван отпуск за 2022г. се равнява на сумата от 1746,87 лв.
Между страните не е спорно и се установява от представените писмени доказателства
също така, че размерът на полагаемия се платен годишен отпуск на ищеца за 2022г. е бил 30
дни, както и че със заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на ищеца е
определено и изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 13 дни за
2022г., пропорционално на отработеното от него време на длъжността до момента на
прекратяването.
Спорен между страните е единствено въпросът относно това дали след прекратяване
на служебното правоотношение с ищеца на 08.06.2022г. той има право на обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за остатъка от целия полагаем годишен отпуск за
2022г., от 30 дни, или обезщетението следва да се определи на базата на платения му отпуск
който му се полага пропорционално за времето, което се признава за служебен стаж, до
момента на прекратяване на служебното правоотношение – т.е. за 13 дни, съобразно
отработеното време.
Съгласно разпоредбата на чл. 61, ал.2 от ЗДСл. при прекратяване на служебното
правоотношение държавният служител има право на парично обезщетение за неизползвания
платен годишен отпуск. Съгласно чл. 26е от Наредбата за служебното правоотношение на
държавните служители (отм.) размерът на обезщетението за неизползван платен годишен
отпуск по чл. 61, ал. 2 от Закона за държавния служител се определя пропорционално на
времето, което се признава за служебен стаж. Аналогично на посочената норма в чл. 42, ал.
4 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските е предвидено, че размерът на
обезщетението за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 от КТ се определя
пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж в предприятието към деня на
2
прекратяването на трудовото правоотношение. Доколкото посочената уредба е израз на
принципа на пропорционалност, посоченият принцип следва да се приеме за приложим и
при служебните правоотношения що се отнася до правото на ползване, респ. заплащане на
обезщетение за неизползване на платен годишен отпуск. В случая е установено, че времето,
което се признава за служебен стаж на ищеца е времето до прекратяване на служебното му
правоотношение.
Става ясно, че по действащото българско законодателство размерът на полагаемия се
на ищеца годишен отпуск за 2022 г., респ. обезщетението по чл. 61, ал.2 от Закона за
държавния служител, следва да се изчисли пропорционално за времето, което се признава за
служебен стаж, а в случая това е времето до прекратяване на служебното правоотношение .
Действително с Решение №.. от 11.11.2010 г. на КС по к. д. № 15/2010 г., докладчик
съдията В.А.а –ДВ, бр.91 от 2010 г. е обявено несъответствие на чл. 224, ал. 1 от Кодекса на
труда (§ 11 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда - ДВ, бр. 58 от 2010 г.)
в частта "за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за
трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176" и чл. 61, ал. 2 от Закона
за държавния служител (§ 21, т. 4 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда)
в частта "за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за
служебен стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 59" с чл. 6 от Конвенция
№ 52 на Международната организация на труда и са обявени за противоконституционни чл.
224, ал. 1 от Кодекса на труда (§ 11 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на
труда - ДВ, бр. 58 от 2010 г.) в частта "за текущата календарна година пропорционално на
времето, което се признава за трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на
чл. 176" и чл. 61, ал. 2 от Закона за държавния служител (§ 21, т. 4 от Закона за изменение и
допълнение на Кодекса на труда) в частта "за текущата календарна година пропорционално
на времето, което се признава за служебен стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда
на чл. 59".
Обявеното несъответствие обаче не предполага неприлагане на принципа на
пропорционалността при определяне на размера на дължимото обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск на действителното отработеното време. От мотивите към решението
на КС на РБ става ясно, че правото на обезщетение при прекратяване на трудовото
правоотношение замества реалното ползване на платения годишен отпуск и съществува,
доколкото работникът или служителят има право на отпуск. Следва извода, че след
прекратяване на служебното правоотношение служителят губи правото си на отпуск за
остатъка от календарната година, тъй като вече не е обвързан със задължения да полага
реално труд. Ето защо според настоящия съд схващанията на ищеца, че правото му на
платен отпуск съществува за цялата 2022г. независимо от това, че считано от 15.06.2022г.
той вече не полага труд по това правоотношение не се подкрепя от приетото от
Конституционния съд на РБ по цитираното решение. Това схващане на ищеца не се
подкрепя и от правото на ЕС, което взема предвид и обвързва страните – членки
международни правни актове, включително принципите на Международната организация на
труда. Правото на ЕС свързва продължителността на правото на платен годишен отпуск –
респ. правото на обезщетение за неизползването му, не само със съществуването на
правоотношението, но и с това дали служителят реално е имал възможност да положи труд
при съществуващото правоотношение. В този смисъл е и решението на Съдът на ЕС от 4
октомври 2018 година относно тълкуването на член 7 от Директива 2003/88/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година - Право на платен годишен
отпуск, по дело C-12/17, с което е прието, че Член 7 от Директива 2003/88/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на
организацията на работното време трябва да се тълкува в смисъл, че допуска разпоредба от
националното право като разглежданата в главното производство, според която за целите на
определянето на правото на платен годишен отпуск, гарантиран от този член на работник за
референтен период, периодът на ползван от този работник през същия период родителски
отпуск, не се взема предвид като период на действително полагане на труд. В решението си
съдът е посочил, че целта на право на платен годишен отпуск - да се позволи на работника
да си почине е основана на предпоставката, че през референтния период работникът
действително е работил.
3
Разпоредбата на чл. 6 от Конвенция № 52 на Международната организация на труда
от 1936 г. сочи, че всяко лице, уволнено по причини, зависещи от работодателя, преди да е
ползувало полагаемия му се отпуск, трябва да получи за всеки ден от дължимия отпуск по
тази конвенция размера на възнаграждението, предвидено в чл. 3. Тъй като нормата не
урежда полагаемия годишен отпуск, а полагаемия отпуск, то тя не изключва, а дори
предполага прилагането на принципа на пропорционалността при определяне на полагаемия
отпуск за всеки конкретен случай.
Предвид изложеното по-горе настоящият състав не споделя доводите на ищеца
относно тълкуването на разпоредбата на чл. 61, ал. 2 от Закона за държавния служител и
смисъла на Решение №.. от 11.11.2010 г. на КС по к. д. № 15/2010 г., с което част от
разпоредбата се обявява за противоконституционна. Напротив, съдът приема, че същото не
дерогира, а потвърждава принципа на пропорционалността при определяне на правото на
платен отпуск, респ. – правото на обезщетение при неизползван платен отпуск. След
прекратяване на служебното правоотношение служителят не дължи и не полага реално труд,
поради което за периода от календарната година, който е извън служебното правоотношение
служителят няма право на отпуск – респ. няма право на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск при прекратяване на служебното правоотношение.
С оглед изложеното предявеният иск по чл. 61, ал. 2 от Закона за държавния
служител е неоснователен и следва да се отхвърли.
При този изход на спора право на разноски има ответникът, който е претендирал
заплащане на юрисконсултско възнаграждение и предвид факта, че в производството е бил
защитаван от юрисконсулт, такова му се следва. Съдът определя неговия размер на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, съобразявайки
фактическата и правна сложност на делото, на сумата от 100 лв., която следва да се присъди
на ответника на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр. С. срещу М., с
адрес: гр. С. от Закона за държавния служител за заплащане на сумата от 1746,87 лв.,
представляваща обезщетение за 17 дни неизползван платен годишен отпуск за 2022г.,
дължим при прекратяване на служебното правоотношение на ищеца със заповед № . от
08.06.2022г. на М.
ОСЪЖДА Р. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр. С. да заплати на М., с адрес: гр. С.
на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК сумата от 100 лв., представляваща разноски за
производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4