№ 339
гр. П., 22.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Симона Пл. Кирилова
при участието на секретаря Роза М. Ризова
като разгледа докладваното от Симона Пл. Кирилова Гражданско дело №
20211720103825 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.
Образувано е по искова молба на Л.. М. Б. срещу „Водоснабдяване и канализация“
ООД – П..
Ищецът твърди, че ответното дружество се е снабдило срещу ищеца с изпълнителен
лист, издаден по ч.гр.д. № 3330/2013 г. на ПРС, въз основа на влязла в сила Заповед за
изпълнение, за принудително събиране вземанията по който с молба от 08.07.2014 г. е
образувало изп.д. № 422/2014 г. по описа на ЧСИ С.Д. Твърди се, че действия по изпълнение
не са били предприемани, поради което изпълнителното дело е прекратено по силата на
закона, като новата давност за вземанията – 3-годишна, според ищеца, е изтекла към
момента на депозиране на исковата молба. При изложените твърдения ищецът обосновава
правен интерес да търси съдебна защита, като се иска признаване за установено в
отношенията между страните, че в полза на „ВиК“ ООД – П. не съществува изискуемо
вземане спрямо Л.. М. Б. за следните суми: 467,15 – главница, представляваща стойност на
доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода от
15.06.2011 г. до 20.12.2012 г., както и законната лихва върху главницата, считано от
12.06.2013 г. до окончателното и изплащане, сумата от 50,28 лева – законна лихва за забава
на месечните плащания за периода от 02.09.2011 г. до 31.05.2013 г., както и сумата от 25
лева – разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист въз основа на влязла в сила
Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3330/2013 г. по описа на РС П.. Претендират се
разноски.
Ответната страна в отговора на исковата молба, подаден в срока по чл.131, ал.1
ГПК, изразява становище за неоснователност на исковете. Твърди се, че изпълнителното
1
дело е било прекратено при условията на чл. 433, т. 8 ГПК с постановление на ЧСИ от
04.08.2017 г., като въз основа на същото на 31.12.2019 г. дружеството отписало от
счетоводните регистри процесните суми, предмет на исковата претенция. В този смисъл се
поддържа, че с поведението си дружеството не е дало повод за предявяване на иска.
Направено е възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд П. е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК. В процесния случай в исковата молба се твърди, че за оспореното вземане е
издаден изпълнителен титул, същото е било предмет на изпълнително производство, но към
настоящия момент липсва висящ изпълнителен процес за събиране на вземането.
В хипотеза на предявен отрицателен установителен иск в доказателствена тежест на
ищеца е да установи единствено правния си интерес от търсената искова защита. В тежест
на ответната страна е да установи че в нейна полза съществува изискуемо вземане – в
конкретния случай настъпването на такива факти, водещи до прекъсване на давността за
вземането.
Между страните не е спорно, а от приобщеното копие от изп.д. № 422/2014 г. по
описа на ЧСИ С.Д. се установява, че същото е образувано по молба на взискателя
„Водоснабдяване и канализация“ ООД – П. от 18.07.2014 г. за принудително събиране на
посочените в исковата молба вземания срещу длъжника Л.Б. (ищеца в настоящото
производство), съгласно изп.лист от 09.10.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 3330/2013 г. на на
РС П. въз основа на влязла в сила Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Наличието на изпълнителен титул и висящо изпълнително дело, образувано срещу
ищеца по искане на взискателя „ВиК“ ООД – гр. П., за събиране на процесните вземания,
свидетелства за правния му интерес от предявяване на отрицателните установителни искове.
В настоящия случай ищецът оспорва вземанията, като се позовава на нов факт – погасителна
давност, изтекла след издаване на процесния изпълнителен лист.
От приложеното копие на изп.д. № 422/2014 г. по описа на ЧСИ С.Д. се установява,
че същото е образувано въз основа на цитирания изпълнителен лист и молба за образуване
от 18.07.2014 г., в която е инкорпорирано и искане за прилагане на конкретни изпълнителни
способи (запор). След образуване на изпълнителното дело ЧСИ С.Д. е изготвила сметка,
изпратила е и ПДИ до длъжника, като не са били предприемани каквито и да е действия по
изпълнение. Със съобщение от 2017 г. длъжникът е бил уведомен, че с постановление от
04.08.2017 г. производството е било прекратено по силата на закона.
Към момента на образуване на ИД № 422/2014 г. е било в сила ППВС № 3/18.11.1980
г., съгласно което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а
докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г.
по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено различно разрешение, а именно, че в
изпълнителното производство давността се прекъсва при предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ – поискано от
взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител, като от момента на
същото започва да тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е
отменено цитираното ППВС. Към настоящия момент е налице противоречива практика и
висящо тълк. дело по въпроса за това от кой момент поражда действие отмяната на ППВС №
3/1980 г. и дали ТР № 2/26.06.2015 г. се прилага за вземания по изпълнително дело, което е
образувано преди приемането му. До постановяването на решение по новообразуваното т.д.
№ 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав се съобразява с разрешението,
2
застъпено в Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. дело № 2382/2017 г. ГК, IV г. о. на ВКС, че
отмяната на ППВС № 3/1980 г. има действие занапред, а новото тълкуване на правната
норма започва да се прилага именно от момента на постановяването на новия тълкувателен
акт, т. е. от 26.06.2015 г.
Тъй като ответникът не е доказал, че в продължение на две години след 18.07.2014 г.
е поискал извършването на изпълнителни действия, съдът приема, че към 19.07.2016 г.
производството се явява прекратено по право при условията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. С
постановление от 04.08.2017 г. ЧСИ е констатирал, че са налице предпоставките по чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК. Отбелязването на ЧСИ върху гърба на изпълнителния титул, че делото е
прекратено на 04.07.2017 г. на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, е ирелевантно, тъй като при
бездействие на кредитора в период от две години производството се прекратява поради т.
нар. „перемпция“. Прекратителното основание в тази хипотеза настъпва ex lege (ТР №
2/2013г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), без да е необходим
допълнителен юридически факт. Постановлението на съдебния изпълнител единствено
констатира осъществяването на предвидените в закона материални предпоставки – в
продължение на две години взискателят да не е поискал извършването на изпълнителни
действия.
В процесния случай от 26.06.2015 г. е започнала да тече и новата давност за
вземането, съгласно разясненията по приложението на ППВС № 3/1980 г.
За приложимия давностен срок съдът следи служебно при направено позоваване на
изтекла давност. Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога пет години. В случая има издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г.
постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е
всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г., е
предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните
предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950
г. действащ е бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното
производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за
изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че молбата
бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл. 156г
ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на
процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237
ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен
лист.
Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се
предпоставя от издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се
установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание
(арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за
изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има
установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила
заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на
обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е
разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение.
Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез
използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК,
аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС по чл. 290
ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено
изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено
съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила
3
заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил
нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила
решения.
Същевременно вземането за периодични плащания, установено с решение,
постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение
срещу заповедта, се погасява с общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото
вземане би се погасило с кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е
подадено възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното
поведение на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение №
214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено:
„Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с
обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за
подаване на възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла
на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС (Определение №
480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., Определение № 443 от
30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.; Определение № 576 от 16.09.2015 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.).
По изложените съображения съдът намира, че погасителната давност за вземането е
общата 5-годишна давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия
случай.
В настоящия случай след 26.06.2015 г. не са били искани или предприемани валидни
действия по изпълнение. При така установената фактология съдът намира, че считано от
този момент – 26.06.2015 г., петгодишната давност за процесните вземания е изтекла към
27.06.2020 г., а с това – и преди образуването настоящото гражданско дело.
Следователно сумите, предмет на изпълнителния лист са били погасени по давност и
искът е основателен и следва да бъде уважен така, както е предявен.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцовата страна следва да бъдат присъдени
доказаните разноски в общ размер на 374,00 лв. Неоснователно е въведеното от ответника
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовата страна,
доколкото уговореният и платен адвокатски хонорар е в минимален размер, съгласно чл. 7,
ал. 2 от Наредба № 1/2004 г.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Л.. М. Б., ЕГН **********, с
постоянен адрес гр. П., ул. „****, чрез адв. К.П., срещу „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И
КАНАЛИЗАЦИЯ“ ООД – гр. П., ЕИК *********, представлявано от управителя – инж.
Иван Витанов, със седалище и адрес на управление гр. П., ул. „Средец“ № 11“, искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че в полза на „ВиК“ ООД П. не съществува
изпълняемо право (право на принудително изпълнение) спрямо Л.. М. Б. за сумата в размер
на 467,15 – главница, представляваща стойност на доставка на питейна вода, отвеждане и
4
пречистване на отпадни води за периода от 15.06.2011 г. до 20.12.2012 г., както и законната
лихва върху главницата, считано от 12.06.2013 г. до окончателното и изплащане, сумата от
50,28 лева – законна лихва за забава на месечните плащания за периода от 02.09.2011 г. до
31.05.2013 г., както и сумата от 25 лева – разноски, за които суми е издаден изпълнителен
лист въз основа на влязла в сила Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3330/2013 г. по описа
на РС-П., поради изтекла погасителна давност.
ОСЪЖДА „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ООД – гр. П., ЕИК
********* да заплати на Л.. М. Б., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 374,00 лева – разноски пред РС-П..
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
5