РЕШЕНИЕ
Номер................. Година 2021 Град Варна
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Варненският
районен съд ХХІХсъстав
На двадесет
и пети февруари Година две хиляди и
двадесет и първа
В публично заседание в следния състав:
Съдия Мария Бончева
Секретар Калинка Димитрова
като разгледа докладваното от съдията
НАХД №2463 по описа на
съда за 2020г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН и е образувано по жалба на „М.” ЕООД против Наказателно
постановление №
03-011427/ 22.05.2019 г. на
Директора на Дирекция "Инспекция
по труда" - Варна, с което на „М.” ЕООД е наложено административно
наказание "ИМУЩЕСТВЕНА
САНКЦИЯ"
в размер на 1800 лева на
основание чл.416 вр. чл.414,
ал.1
от КТ.
Жалбоподателят моли да бъде отменено НП, като незаконосъобразно и необосновано.
В съдебно заседание редовно призован не се явява, но се
представлява.
Въззиваемата
страна, редовно
призована, в съдебно заседание представител се явява, оспорва жалбата и моли
съда, да потвърди атакуваното НП.
След
преценка на доводите на жалбоподателя и с оглед събраните по делото
доказателства, съдът прие за установено от фактическа и правна страна следното:
„М.“
ЕООД в качеството на работодател, не е
изплатило в уговорения срок договореното трудово възнаграждение за извършена
работа през месец февруари 2019г. на
лицето М.В. на длъжност готвач в ресторант Сладория находящ се в
гр.Варна ул.“ Ст. Караджа“ №16. Нарушението е извършено на
02.04.2019г. към който момент
е следвало да бъде изплатено
дължимото трудово възнаграждение. Бил съставен акт за установяване на административно
нарушение.
Впоследствие, въз основа на
акта за установяване на административно нарушение от административно наказващия
орган било издадено наказателно постановление, с което въззивника бил санкциониран
на осн. чл.414 ал.1 от КТ, за извършено нарушение на 02.04.2019г.
Описаната фактическа обстановка се установява и потвърждава
чрез събраните и изготвени по установения ред доказателства и доказателствени
средства. Материалите по АНП- протокол за проверка от 19.04.2019г., АУАН,
ведомости, следва да се кредитират изцяло от съда като събрани по реда на НПК и
като непротиворечиви. Подробни и непротиворечиви са и показанията на свид.Д.,
поради което също са изцяло кредитирани от съда.
Бил съставен протокол за
проверка, в който било описано горното нарушение. Описаната фактическа обстановка се установява и потвърждава чрез събраните
и изготвени по установения ред доказателства и доказателствени средства. Материалите
по АНП- протокол за проверка, АУАН, ведомост, следва да се кредитират изцяло от
съда като събрани по реда на НПК и като непротиворечиви. Предвид горното, съдът
установи фактическата обстановка такава, каквато е описано в НП.
Съдът, както с оглед изложените от жалбоподателя доводи,
така и предвид императивно вмененото му
задължение за цялостна проверка на издаденото наказателно постановление относно
законосъобразността му, обосноваността му и справедливостта на наложеното административно
наказание, прави следните изводи:
При провеждане на АНП не са допуснати съществени нарушения
на процесуалните правила. АУАН и НП са
издадени от компетентни органи и в законоустановения срок. Съдържат формално
реквизитите, изисквани съгласно чл.42 и 57 ЗАНН. Обстоятелствената част на НП
отговаря на разпоредителната. Нарушението е индивидуализирано по начин,
позволяващ на въззивника да разбере в какво се изразява то и срещу какво се
защитава, като нарушението е описано пълно и ясно както от правна, така и от
фактическа страна. Описани са и доказателствата, на които се е позовал АНО. Към
датата на проверката -19.04.2019г. е бил изтекъл законовият срок за плащане на
заплатите на работника
АНО правилно е приложил материалния закон, като е съотнесъл
установените фактически констатации към хипотезата на правната норма. Неизплащането на трудово възнаграждение всеки
месец е нарушение на чл.128 т.2 вр.чл.270 ал.2 и ал. 3 от КТ. Видно от
приложеното по делото копие от ведомост, към датата на проверката на работника не
е било изплатено възнаграждението. Като не е платил възнаграждението до края на
месеца, следващ месеца на полагане на
труда, работодателят е осъществил състава на нарушението, за което е наказан. В чл. 128,
т. 2 КТ е създадено едно общо задължение на работодателя да заплаща уговореното
трудово възнаграждение в установените срокове като насрещна престация за
предоставената и използвана от него работна сила, а по-пълната му правна уредба
се съдържа в чл. 242-272 КТ. Съобразно чл.414, ал.1 от КТ, работодател, който
наруши разпоредбите на трудовото законодателство извън правилата за осигуряване
на здравословни и безопасни условия на труд, ако не подлежи на по-тежко
наказание, се наказва с имуществена санкция или глоба. Разпоредбата е част от раздел
ІІ към глава деветнадесета от Кодекса на труда „Контрол за спазване на
трудовото законодателство и административно наказателна отговорност за неговото
нарушаване“. Установените от наказващия орган факти не са оспорени от
санкционираното лице и от събраните по делото доказателства категорично се
установява нарушените от дружеството-работодател разпоредби на трудовото
законодателство – чл.128, т.2 и чл.270 от КТ – посочени за нарушени от
административнонаказващия орган в издаденото наказателно постановление. При
тази законова регламентация, без съмнение са налице предпоставки за реализиране
на обективната административнонаказателна отговорност на работодателя –
юридическо лице, което не е изпълнило задължението си да изплати в
срок уговореното трудово възнаграждение на работника за положения от
него труд през м. 02.2019г. По смисъла
на § 1, т.1 от ДР на КТ юридическото лице има качеството на работодател, щом
самостоятелно наема лица по трудов договор, и съобразно санкционната разпоредба
на чл.414, ал.1 от КТ именно като работодател носи административнонаказателна
отговорност за нарушение на разпоредбите на трудовото законодателство и може да
се ангажира неговата отговорност.
В хода на административно наказателното производство не са
били допуснати съществени процесуални нарушения. Наказателното постановление е
било издадено в шестмесечния преклузивен срок, като същото е съобразено с
нормата на чл. 57 от ЗАНН. Вмененото във вина на въззивника нарушение е
индивидуализирано в степен, позволяваща му да разбере в какво е обвинен и срещу
какво да се защитава. Посочени са нарушените материално правни норми, като
наказанието за нарушението е индивидуализирано.
Съдът, не приема
възраженията на жалбоподателя, както и доводите му, че следва да бъде приложена
разпоредбата на чл.415в от КТ в конкретния случай. По делото и по преписката не
се представят доказателства за изпълнени предписания и заплатено трудово
възнаграждение в последствие на работника. Съдът констатира, че се касае за
нарушение, което не показва занижена степен на обществена опасност в сравнение
с обичайните случаи от този вид и в този смисъл разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК
е неприложима. Разпоредбата на чл.415В от КТ се явява неприложима, доколкото не
са установени предпоставките за квалифициране на нарушението като маловажно по
смисъла на този текст от КТ – липсват доказателства нарушението да е било
отстранено веднага след установяването му по реда, предвиден в този кодекс.
Безспорно е и, че за работника са произтекли вредни последици, доколкото същия
е бил лишен от възможността да ползва средствата от дължимото му се трудово
възнаграждение в сроковете, в които това е следвало да се случи, съобразно
уговореното с трудовия договор.
АНО е посочил, че не счита случая
за маловажен и съдът споделя този извод, тъй като се касае за поведение,
несъобразено с основен принцип на трудовото законодателство на Република
България, защитаващ трудовите и социалните права на работниците и служителите,
които са по уязвимата страна в трудовите правоотношения. В този смисъл
настоящият казус не показва занижена степен на обществена опасност в сравнение
с обичайните случаи от този вид, поради не може да бъде квалифицирано като
„маловажно“.
В случая административно наказващия
орган не е индивидуализирал санкцията по реда на чл.27 от ЗАНН. Следва да се
има предвид, че констатираното нарушение на трудовото законодателство от
въззивното дружество е извършено за първи път и налагането на санкция над
минималния размер се явява прекомерна.
За това съдът намира, че следва да редуцира „Имуществената санкция” до минималния
размер предвиден в чл.414 ал.3 от КТ, а
именно - 1500 лева. В този размер наложеното наказание би било по-справедливо и
съответстващо на извършеното нарушение и
ще изпълни целите на чл.12 от ЗАНН.
С оглед направеното искане от
страните за присъждане на разноски по делото, съдът установи от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл.
63, ал.3 от ЗАНН в съдебните производства по обжалване на издадени НП пред
районния съд страните имат право на присъждане на разноски по реда
на Административнопроцесуалния кодекс. Разпоредбата на чл. 63, ал.4
от ЗАНН предвижда, че в полза на юридически лица или еднолични търговци се
присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.
37 от Закона за правната помощ. Нормата на чл. 143, ал.1 от ЗАНН сочи,
че когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да
бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по
производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е
имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или
отказ. В разпоредбата на чл. 144 от АПК се сочи, че за неуредените в този дял
въпроси се прилага Гражданският процесуален кодекс.
В настоящия случай съдът е
констатирал, че са налице основания за изменение на наложената административна
санкция, но не и за отмяна на издаденото НП. Доколкото разпоредбата на чл. 143,
ал.1 от АПК, урежда присъждане на разноски единствено в хипотезата на отмяна на
обжалваното НП, но не и по отношение на изменение на същото, съдът намира, че в
посочения случай следва на основание чл. 144 от АПК субсидиарно да
намери приложение ГПК. В нормата на чл. 78, ал.1 и ал.2 от ГПК се сочи, че
ищецът съотв. ответникът имат право на присъждане на разноските, направени
по делото съразмерно на уважената част от иска.
В контекста на приложението на
цитираната разпоредба към конкретния казус, съдът намира, че следва да уважи
претенцията на процесуалния представител на АНО, съизмеримо с размера
изменената част на НП. Съгласно чл.37, ал.1 от ЗПП заплащането на правната
помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в
наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. Като взе предвид, че
производството по делото не представлява фактическа и правна сложност,
изискваща специални процесуални усилия по поддържане на
обвинителната теза на АНО, разпитан е един свидетел, намира, че следва да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение в минималния размер, предвиден в
нормата на чл.27е от Наредбата, а именно сумата от 80 /осемдесет/
лева. В съответствие с правилото на чл. 78а ал.3 вр. с ал.1 от ГПК, съдът намира, че следва да присъди заплащане на разноските
за юрисконсултско възнаграждение, намалени пропорционално
съобразно изменения размер на административната санкция, а именно сумата от
66,67 лева.
В жалбата на въззивното дружество,
поддържана от неговия процесуален представител пред съда, не се съдържа искане
за присъждане на сторените в производството разноски.
Според задължителните указания
дадени в Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълкувателно дело №
6/2012г. на ОСГТК на ВКС - т. 1, съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение се присъждат тогава, когато страната е заплатила
възнаграждението. В обстоятелствената част на решението е прието, че за да бъде
присъдено възнаграждението, страната трябва да е доказала реалното му заплащане
на процесуалния си представител. В зависимост от уговорения в договора за
правна помощ и съдействие начин на плащане - в брой или по банков път,
заплащането на възнаграждението се доказва или чрез вписване на направеното
плащане в самия договор, който има характер на разписка, или с представяне на
доказателства за извършен банков превод. От приложеното пълномощно се
установява, че жалбоподателят е възложил на адвокат оказването на правна защита
и съдействие, изразяващи се в процесуално представителство пред съд. По делото
обаче липсва договор за правна защита и
съдействие и не са представени други доказателства за заплащане на възнаграждение в брой или по банков път до приключване
на устните състезания във въззивното производство. При отсъствие на доказателства
за плащане на възнаграждението въззивният съд намира, че няма законово
основание да присъди съразмерно на уважената част от иска възнаграждение под
формата на разноски по чл. 78 ГПК. Така възприетото разрешение съответства и на
задължителните указания, дадени в
Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по т.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС,
обуславящи присъждането на адвокатско възнаграждение от представянето на
доказателства за реалното му плащане. В този смисъл- Определение №
145/13.02.2014г. по ч.гр.дело № 358/2014 год. на ВКС, трето гражданско
отделение.
Водим от горното и на основание чл.63
ал.1 от ЗАНН, съдът
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ Наказателно постановление № 03-011427/ 22.05.2019 г. на
Директора на Дирекция "Инспекция
по труда" - Варна, с което на „М.” ЕООД е наложено административно
наказание "ИМУЩЕСТВЕНА
САНКЦИЯ"
в размер на 1800 лева на
основание чл.416 вр. чл.414,
ал.1
от КТ, като НАМАЛЯВА размера на наложеното административно наказание „Имуществената санкция“ от 1800 лева на 1500 ЛЕВА.
ОСЪЖДА „М.” ЕООД да заплати на Дирекция „Инспекция по
труда“-Варна сумата от 66,67 лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение по НАХД №2463/2020г. по описа на ВРС.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Варненския административен съд в
14-дневен срок от получаване на съобщението, че решението и мотивите са
изготвени.
След влизане в сила на съдебното
решение, АНП да се върне на наказващия орган по компетентност.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: