Р Е Ш Е Н И Е
№ 260090
гр. Първомай, 31.12.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН
СЪД – ПЪРВОМАЙ, втори съдебен състав,
в публично заседание на двадесети ноември две хиляди и деветнадесета година с
Председател: София Монева
при участието на секретаря Петя Монева,
след като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 127 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени
искове по реда на чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК) с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 240,
ал. 1 и с чл. 86, ал. 1, изр. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
Ищецът „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано заедно от В.М.С. и Д.Н.Н. в качеството
съответно на Главен изпълнителен директор и Изпълнителен директор и по
процесуално пълномощие от юрисконсулт П.П.Ф.-С., с адрес за съдебна
кореспонденция: ***, моли съда да
признае за установено в отношенията между страните, че ответникът А.Н.А., ЕГН: **********,***, процесуално представляван по
пълномощие от адв. С.С.М., вписана в регистъра на Адвокатска колегия – Пловдив,
с адрес за съдебна кореспонденция: ***, му дължи по Договор за кредит за текущо
потребление от 16.04.2009 г., сключен между ищеца, от една страна като
„Кредитор“, и лицето Н. А. М., ЕГН: **********, от друга страна като
„Кредитополучател“, както следва:
Ø сумата от 7 381, 56 лева (седем хиляди триста осемдесет и един лева и петдесет и шест стотинки) – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до погасяване на задължението;
Ø сумата от 7 331, 89 лева (седем хиляди триста тридесет и един лева и осемдесет и девет стотинки) – редовна лихва за периода от 07.02.2012 г. до 30.08.2018 г.;
Ø сумата от 1 670, 92 лева (хиляда шестстотин и седемдесет лева и деветдесет и две стотинки) – санкционираща лихва за периода от 07.02.2012 г. до 30.08.2018 г., и
Ø сумата от 183, 00 (сто осемдесет и три) лева – заемни такси, за принудителното изпълнение на които вземания е издадена Заповед № 276/05.09.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 464/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай, І състав.
Исковите претенции се
обосновават с фактически твърдения, че по силата на Договор за кредит за текущо потребление от
16.04.2009 г. и приложимите към него Общи условия ищецът отпуснал и на
16.04.2009 г. предоставил на лицето Н. А. М., ЕГН: **********, паричен заем в размер на 9 000, 00 лева, а последният се задължил да възстанови на
кредитодателя заемната сума и да му заплати възнаградителна лихва при лихвен процент от 14, 95% чрез 108
месечни вноски, първите 107 от които дължими се на 7-о число на месеца, а
последната – на 16.04.2018 г., съгласно уговорен погасителен план.
Същите били редовно издължавани до смъртта на
заемателя на 29.09.2009 г. чрез автоматичното им удържане от ежемесечно
постъпващата по разплащателната му сметка пенсия и трансфериране по заемна
сметка № 17009055 в „Банка ДСК“ ЕАД.
След кончината на кредитополучателя единственият
му законен наследник в лицето на ответника продължил периодично да внася по цитираните
сметки суми за погасяване на дълга до 15.12.2011 г., след което преустановил
платежите. Според ищеца с посочените престации правоприемникът конклудентно
обективирал воля за приемане на наследството на своя праводател и респективно
следвало да отговаря за неизпълнението на задълженията, произтичащи от
кредитната сделка.
След падежиране на последната погасителна вноска
банката изпратила до ответника уведомление, връчено му на 01.08.2018 г., за
допуснатата забава и за намерението си след изтичане на седемдневен срок да
предприеме принудително събиране на вземанията си, които включвали и заемна
такса от 120, 00 лева, начислена на 17.04.2019 г. в съответствие с Тарифа за
видове такси – физически лица, за оперативно обслужване на кредита при
настъпване на неговата изискуемост.
Сочи се, че кредитодателят пристъпил към
принудително удовлетворяване на процесните притезания по реда на чл. 410 от ГПК, постановено с издадена в негова полза Заповед № 276/05.09.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 464/2018 г.
по описа на Районен съд – Първомай, І състав, срещу която длъжникът депозирал възражение.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил
Отговор вх. № 4817/26.07.2019 г., с който ответникът чрез процесуалния си
пълномощник оспорва исковете с доводи, че се е отказал от наследството на своя
праводател и че е извършвал погасителните плащания по процесния кредит
вследствие на упражнена спрямо него принуда от представител на банката.
Противопоставя възражение и за изтекла погасителна давност по отношение на
задълженията за главница и лихви, навеждайки съображения за автоматичното
настъпване на предсрочната им изискуемост още през 2012 г.
Страните претендират и присъждане на сторените в настоящата инстанция
съдебноделоводни разноски, а ищецът – и тези, понесени в заповедното
производство.
В открито
съдебно заседание чрез процесуалните си пълномощници поддържат заявените
позиции, в подкрепа на които допълнителни съображения излагат и в писмени защити.
Съдът, след като обсъди събраните
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във
вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема
от фактическа страна следното:
По силата на Договор за кредит за текущо потребление №
17009055/16.04.2009 г. (л. 14) и приложимите към него Общи условия за предоставяне на кредити за
текущо потребление (л. 16 – л. 17), приемането и получаването на които
кредитополучателят Н. А. М., ЕГН: **********, декларирал в чл. 13 от договорния
текст, ищецът чрез клона си в гр. Първомай, представляван от неговия мениждър Ц.И.Г., му отпуснал паричен кредит от 9 000, 00 лева.
Заемателят, от своя страна, се задължил
за 108 месеца, считано от усвояването му, да възстанови на кредитодателя
заемната сума и да му заплати лихва от 7 295, 20
лева при лихвен процент, който се начислява ежемесечно върху усвоената и
непогасена част от главницата при времеви параметри от 30-дневен месец и
360-дневна година и който е с величина към деня на договарянето 14, 95, формирана
от базов лихвен процент от 7, 44 и стандартна надбавка 7, 51, разсрочено съгласно
Погасителен план (л. 18 – л. 19) – неразделно Приложение № 1 към контракта, чрез
108 месечни анюитетни вноски, първите 107 от които от по 152, 05 лева с падеж
на 7-о число на месеца в периода от 07.05.2009 г. до 07.03.2018 г., а финалната
от 25, 85 лева, дължима се на 16.04.2018 г., удържани служебно от банката от авоара
по разкрита при нея разплащателна сметка на заемателя с ΙΒΑΝ № ***.
В чл. 14 от индивидуалното
съглашение и чл. 23.1. и чл. 23.2. от Общите му условия е формулирано
задължението на последния за престиране и на такси по Тарифата за лихвите,
таксите и комисонните, които „Банка ДСК” прилага по извършвани услуги на клиенти,
включително административна такава за обслужване на кредит с еднократно усвояване,
която е определена на 245, 00 лева и се събира от отпуснатите средства, а в
общата уговорка по чл. 12.1. – правото му да погаси предсрочно целия или част
от заема с последица частично намаляване на годишния процент на разходите, който
е фиксиран в размер на 16, 94. Разноските, включени и изключени при
изчислението му, са описани съответно в чл. 9.1 и чл. 9.2 от Общите условия.
Чл. 9.3 от тях
регламентира възможността на кредитодателя едностранно да променя базовия
лихвен процент и таксите, за което уведомява насрещната страна по подходящ
начин, при наличие на някоя от следните предпоставки: а) изменение от поне 1%
за месец на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR; б) изменение от поне 1% за месец на валутен
курс евро/лев или евро/щатски долар; в) изменение от поне 0,5 % за месец на
индекса на потребителските цени за България (СРΙ); г)
въвеждане на рестрикции от страна на Централната банка върху банковата система
и/или върху „Банка ДСК”; д) промени в нормативните актове, както и в
регулациите на Централната банка, засягащи функционирането и изискванията към
банките; е) изменение от поне 10% за месец на стойностите на средните годишни
пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции,
обявявани в статистиката на Централната банка, и ж) съществена промяна в
паричната политика на Централната банка като премахване на валутния борд,
обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите.
В чл. 19.1.
и чл. 19.2. от Общите условия е предвидено, че при забава на месечната вноска
от деня, следващ този на дължимостта й, компонентът от нея, представляващ
главница, се олихвява с договорната лихва, увеличена с наказателна надбавка от
10 процентни пункта, която не се прилага при погашение до седмия ден след
падежния, а ако допуснатото закъснение продължи над 90 дни, остатъкът от
кредита става предсрочно изискуем и до предявяване на молбата за изпълнението
му по съдебен ред се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с
наказателна надбавка от 10%. Ищцовото дружество може да иска незабавно пълно
издължаване и в следните случаи, изброени в чл. 20.1. от Общите условия: при
всяко просрочие; при предприемане по искане на друг кредитор на действия за
принудително удовлетворяване; при предоставяне от кредитополучателя на невярна
информация преди разрешаването и по време на обслужването на кредита; при
нецелевото му използване; при неизпълнение на поетите от него ангажименти за
осигуряване на достъп и оказване на съдействие на кредитора при проверки и при
всяко друго неспазване на индивидуалните и общите уговорки, както и при уредени
от закона положения.
С друг Договор
от 16.04.2009 г. (л. 15), сключен с банката, заемателят учредил за обезпечаване
на вземанията й по кредитната сделка залог върху своите парични такива по
трудово правоотношение.
Видно от
Удостоверение изх. № 69/15.01.2018 г. за наследници (л. 20) същият починал на
29.09.2009 г. и бил наследен от своя син в лицето на ответника, който признава
в отговора си, че узнал за изтегления от баща си кредит в периода месец октомври
– месец ноември 2009 г. от служители на „Банка ДСК” ЕАД – клон Първомай, които
го приканвали към доброволното му погасяване.
Сезиран от ищеца със Заявление
вх. № 658/07.02.2014 г. (л. 3 – л. 4 от ч. гр. дело № 71/2014 г. по описа на
Районен съд – Първомай) за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК
въз основа на Извлечение от счетоводните му книги от 07.02.2014 г. (л. 5 от ч.
гр. дело № 71/2014 г. по описа на Районен съд – Първомай), удостоверяващо
вземания по кредита с настъпила на 12.01.2012 г. предсрочна изискуемост, както
следва: главница от 7 579, 14 лева и редовна и санкционираща лихва за
периода от 07.10.2011 г. до 07.02.2014 г. съответно от 2 641, 37 лева и
1 566, 32 лева, Районен съд – Първомай издал срещу покойния
кредитополучател Заповед № 41/11.02.2014 г. за незабавно изпълнение по чл. 417
от ГПК (л. 20 от ч. гр. дело № 71/2014 г. по описа на Районен съд – Първомай) и
Изпълнителен лист от 11.02.2014 г., които били връчени на наследника на
28.11.2014 г. от Частен съдебен изпълнител П.И. с рег. № 821 и с район на
действие Окръжен съд – Пловдив ведно с Покана за доброволно изпълнение изх. №
46415/26.11.2014 г. по изпълнително дело № 20148210400504 и които били обезсилени
като постановени срещу субект без процесуална правоспособност с Определение №
332/12.12.2014 г. по ч. гр. дело № 71/2014 г. по описа на Районен съд –
Първомай (л. 30 от ч. гр. дело № 71/2014 г. по описа на Районен съд –
Първомай), след като от ответника били подадени Възражение вх. №
5505/08.12.2014 г. по чл. 414 от ГПК (л. 22 от ч. гр. дело № 71/2014 г. по описа
на Районен съд – Първомай) и Частна жалба вх. № 5506/08.12.2014 г. (л. 21 от ч.
гр. дело № 71/2014 г. по описа на Районен съд – Първомай).
По сведения
от Разписка за доставка № 001830 (л. 23), издадена от „Айпет” ЕООД, на
01.08.2018 г. последният получил Уведомление изх. № 09-20-01617-1/28.06.2018 г.
(л. 23) от банката, че седем дни след датата на доставяне на писмото ще предприеме
събиране по съдебен ред на задълженията по предоставения на наследодателя му с Договор
от 16.04.2009 г. кредит от 9 000, 00 лева, платим до 16.04.2018 г., които
към 28.06.2018 г. са главница от 7 381, 56 лева, лихва от 8 680, 54
лева, заемни такси от 120, 00 лева и такси и разноски от 63, 00 лева, и
обективирал отказ от неговото наследство, вписан под № 21/31.08.2018 г. в
особената книга на Районен съд – Първомай по чл. 49, ал. 1 от ЗН, в уверение на
което е приобщено Удостоверение изх. № 1339/03.09.2018 г. (л. 61) от съда.
С доводи за падежиране на
заема на 16.04.2018 г. кредиторът пристъпил отново към принудително
удовлетворяване на процесните притезания, индивидуализирани в издадено от него Извлечение от счетоводни книги за сметка №
17009055 от 31.08.2018 г. (л. 3 от ч. гр. дело № 464/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай), депозирайки на 03.09.2018 г. в Районен съд – Първомай Заявление вх. № 5463/03.09.2018
г. по чл. 410 от ГПК (л. 2 от ч.
гр. дело № 464/2018 г. по описа на Районен съд –
Първомай), което било уважено със Заповед №
276/25.06.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК (л. 24 от ч. гр. дело №
464/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай), връчена на ответника на 21.01.2019 г. и оспорена от него в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК с Възражение вх. № 633/01.02.2019 г. (л. 43 от ч. гр. дело № 464/2018 г. по
описа на Районен съд – Първомай) по образец.
Известен на 14.02.2019 г. за правната алтернатива по чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК, на 13.03.2019 г. в законоустановения
преклузивен едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК заявителят предявил
раглежданите искове с Искова молба вх. № 1636/14.03.2019 г., а задължен в хода
на исковия процес с протоколно Определение от
02.10.2019 г. да представи вносните бележки за сторените от насрещната страна
погашения и предупреден за последиците по чл. 190, ал. 2 във вр. с чл. 161 от ГПК, приложил оригиналите на Операционни
бележки № № 42/11.03.2010 г. (л. 79), 46/15.04.2010 г. (л. 80) и 70/20.12.2010
г. (л. 78), съставени от „Банка ДСК“ ЕАД. Първите две от тях удостоверяват
вноски съответно на 200, 00 лева и 150, 00 лева, извършени от ответника съответно
на 11.03.2010 г. по сметка № 16625754 с основание „вноска недост. кл. уведомен”
и на 15.04.2010 г. по сметка № 17009055 с основание „вноска”, а третата –
нареден на 20.12.2010 г. от спестовната му сметка № *** превод на 200,
00 лева по сметка № 16625754 с основание „вн. по РС на Н. М.”.
Според
данните, отразени в тях и в Извлечения от сметка № 0000000016625754, изготвени
на 13.03.2019 г. за периода от 13.08.2009 г. до 13.08.2014 г. (л. 11 – л. 12) и
от 13.03.2014 г. до 13.03.2019 г. (л. 13) и на 31.08.2018 г. за периода от
01.08.2009 г. до 31.08.2018 г. (л. 4 – л. 6 от ч. гр. дело № 71/2014 г. по
описа на Районен съд – Първомай), и Извлечения от сметка № ***, изготвени на
13.03.2019 г. за периода от 13.08.2009 г. до 13.08.2014 г. (л. 8 – л. 9) и от
13.03.2014 г. до 13.03.2019 г. (л. 10), и заключението на назначената
съдебно-счетоводна експертиза (л. 63 – л. 69), което се кредитира като
обективно, компетентно, задълбочено и изчерпателно, заетият паричен ресурс от
9 000, 00 лева е усвоен изцяло на 16.04.2009 г. чрез погасяване на друг
заем и банкови такси съответно с 4 835, 82 лева и 246, 25 лева и изплащане
на 3 918, 00 лева на кредитополучателя. От 07.05.2009 г. до 07.09.2009 г. кредитът
е обслужван редовно с автоматични удръжки от наличността по разплащателната сметка
с ΙΒΑΝ ***, които са преустановени от месец октомври 2009 г. Впоследствие по нея са
постъпили касово от ответника на 07.12.2009 г. – 306, 00 лева с основание
„вноска по РС за заем на Н. А. М.”, и на 11.03.2010 г. – 200, 00 лева с
основание „вноска недост. кл. уведомен”, и от банковата му сметка с ΙΒΑΝ *** на
20.12.2010 г. – 200, 00 лева с основание „вн. по РС на Н. М.”, на 28.03.2011 г.
– 405, 00 лева с основание „трансф. Н. А. М.”, на 11.05.2011 г. – 310, 00 лева
с основание „за пог. на кредит съгласие”, на 13.07.2011 г. – 300, 00 лева с
основание „по РС на Н. М. съгл.”, на 21.09.2011 г. – 302, 00 лева с основание
„по РС Н. М. за кредит”, и на 15.12.2011 г. – 90, 00 лева с основание „трансфер
за КТП съгл.”. Изброените суми са служебно трансферирани по отчетната сметка № ***,
по която били директно внесени от него на 15.04.2010 г. – 150, 00 лева с
основание „вноска”, и на 16.08.2010 г. – 1 536, 92 лева с основание
„вноски по КТП на Н. А. М.”.
След
разпределение на платежите за покриване на задълженията, които не са обявявани
за предсрочно изискуеми през 2010 г., 2011 г. и 2012 г., вещото лице
констатира, че с последното плащане от 15.12.2011 г. са погасени изцяло и
частично съответно тридесета и тридесет и първа вноски с падеж съответно
07.10.2011 г. и 07.11.2011 г., а дължимият остатък от заемната сума възлиза на
7 459, 14 лева, от възнаградителната лихва за периодите от 07.11.2011 г.
до 16.04.2018 г., от 17.04.2018 г. до 02.09.2018 г. и от 07.11.2011 г. до
02.09.2018 г.– съответно на 4 207, 75 лева, 430, 57 лева и 4 638, 32 лева,
и от санкциониращата лихва, пресметната като 24, 95% върху главницата за
периода от първото закъснение до 03.09.2018 г. – на 5 810, 95 лева.
С Договор за
покупко-продажба, сключен с Нотариален акт № 138, Том ІІ, рег. № 1699, дело №
316/2010 г./25.08.2010 г. по описа на Нотариус Л.К. с район на действие Районен
съд – Първомай и с рег. № 563 по регистъра на Нотариалната камара (л. 47), бившата
съпруга на ответника В.Х.А. продала
срещу цена от 11 400, 00 лева застроено дворно място в гр. Първомай, което,
съгласно Договор за покупко-продажба, оформен с Нотариален акт № 197, Том ІІ,
рег. № 1559, дело № 355/30.03.2005 г. по описа на Нотариус Н.К. с район на
действие Районен съд – Първомай и с рег. № 428 по регистъра на Нотариалната
камара (л. 45), двамата придобили в режим на съпружеска имуществена общност през
време на брака си, прекратен с Решение № 277/21.04.2009 г. по бр. дело №
1098/2008 г. по описа на Районен съд – Първомай, в сила от 13.05.2009 г., и
което на основание чл. 349, ал. 1 от ГПК й било възложено в изключителен дял с
влязло в сила на 23.06.2010 г. Решение № 45/04.06.2010 г. по гр. дело №
143/2010 г. по описа на Районен съд – Първомай (л. 46) за извършване на
неговата делба срещу задължението й да заплати на съделителя си за уравнение
17 490, 00 лева.
Във фазата на съдебното дирене
са изслушани показанията й, които, подложени на внимателна оценка по
предписанието на чл. 172 от ГПК поради възможната й заинтересованост в полза на
посочилата я страна предвид миналата брачна
връзка помежду им, не се ползват с доверието на съда, тъй като в съществената си
част съставляват преразказ на изгодни за ответника негови твърдения, които не
намират доказателствена опора – а именно че бил заставен да даде съгласието си
за прехвърляне на около 1 500, 00 – 2 000, 00 лева от сметката му в
„Банка ДСК“ ЕАД по тази на баща му за погасяване на кредита чрез заплахи за и
реалното й блокиране от управителя на първомайския клон на банката. Останалите
изнесени от свидетелката обстоятелства се преценят за ирелевантни.
При така очертаните
фактически положения съдът по правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК намира от правна страна следното:
Исковете,
отправени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, концентрират спора върху
съществуването на подлежащи на принудително удовлетворяване вземания, за които
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Спорните
права произтичат от Договор за кредит за текущо потребление №
17009055/16.04.2009 г. (л. 14), характерът на престациите по който и профилът
на съдоговорителите го определя като такъв за банков кредит по смисъла на чл. 430, ал. 1 от ТЗ. Нормата
гласи, че с него банката се задължава да отпусне парична сума за набелязаната
цел и при зададените условия и срок на заемателя, който се ангажира да я ползва
съобразно договореното и след изтичането му да я върне на кредитодателя, а
според ал. 2 на чл. 430 от ТЗ – и да му плаща уговорената лихва.
Като основен тип банкова сделка е класиран от чл. 1, ал. 1, т. 7 от ТЗ сред тези, които чл. 286, ал. 2 от ТЗ квалифицира като търговски независимо от качеството на
извършващите ги лица и по правната си същност е
консенсуален, формален, комутативен, двустранен
и възмезден (в този смисъл Решение № 125/12.07.2013 г. на ВКС по т. д. №
910/2012 г., II т. о., Решение № 51/04.04.2016 г. на ВКС по т. д. № 504/2015 г., II т. о.,
Определение № 392/04.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2571/2015 г., IV г. о.), тъй като се счита сключен със съгласуване волята на договарящите
в писмена форма за действителност, изисквана от чл. 430, ал. 3 от ТЗ, без да е необходимо
предаване на заетите средства, и създава задължения с конкретизирано съдържание
и за двете страни, всяка от които се обвързва с оглед на очаквана насрещна
облага. Със своя чл. 287 ТЗ разпростира
уредбата си досежно търговските сделки, включително и тази, поместена в Раздел
трети от Глава двадесет и девета на ТЗ, и спрямо заемополучателя нетърговец, а
с чл. 288 при празноти препраща към
гражданското законодателство и в частност към ЗЗД.
Макар да е
заварен от действащия Закон за потребителския кредит
(ЗПК, обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.),
процесният срочен контракт е изрично изключен от обхвата му с §5 от Преходните
и заключителните му разпоредби (ПЗР), както и от този на транспонираната с него
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), по силата на преходния й чл. 30, §1, и се
регулира от отменения ЗПК (обн., ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от 01.10.2006 г., отм., бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.). В
съответствие с чл. 12 от ЗПК (отм.) попада в приложното поле и на чл. 143-148 от Закона за защита на
потребителите (ЗЗП), който имплементира Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април
1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
По дефиницията
на чл. 4 от ЗПК (отм.) въз основа на договора за потребителски
кредит кредиторът, в когото чл. 5, ал. 3 от този закон припознава всяко
физическо или юридическо лице или обединение от такива, заето с потребителско
кредитиране в рамките на
своята професионална или търговска дейност, предоставя или обещава да
предостави на потребителя, който по понятието на чл. 5, ал. 2 от ЗПК (отм.) е
действащо извън обхвата на професионалното или търговското си занятие физическо
лице, кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и
всяка друга подобна форма на платежно улеснение.
Особеният режим на договора за потребителски
кредит в ЗПК го характеризира като формален предвид писмената му форма за
валидност по чл. 6, ал. 2 от ЗПК (отм.), консенсуален или реален в зависимост от това,
дали във фактическия му състав участва наред със съвпадението на взаимно
адресираните волеизявления за заемане на съответната материална ценност и предоставянето
на фактическата власт върху нея, двустранен или едностранен и възмезден.
Като разновидност на този по
чл. 4 от ЗПК (отм.) заемът за потребление по правната си природа, закрепена в
чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, е неформален, реален, едностранен и безвъзмезден. При
него заемодателят предава пари или
други заместими вещи в собственост на заемателя, който се обременява да върне
заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество, а според чл. 240,
ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – и да заплати лихва, ако е
договорена писмено.
Чл. 6, ал.
2, чл. 7 и чл. 13 от ЗПК (отм.) повеляват кредитната сделка да се оформи
писмено на ясен и разбираем език в четлив документ със следните реквизити:
датата и мястото на сключване (чл. 7, т. 1); името/наименованието,
правноорганизационната форма, кода по БУЛСТАТ или ЕИК и адреса/седалището на
кредитора (чл. 7, т. 2); името, единния граждански номер, постоянния и
настоящия адрес на потребителя (чл. 7, т. 3); чистата стойност на кредита, т.е.
подлежащата на получаване главница (чл. 7, т. 4); максималния му размер, ако
такъв е уговорен, или начините за неговото определяне (чл. 7, т. 5); годишния
процент на разходите по кредита, които потребителят трябва да направи, за да го
издължи, а когато неговото изчисляване не е възможно – годишния лихвен процент
и всички приложими към договорното обвързване разходи (чл. 7, т. 6); условията,
при които последните могат да бъдат променяни (чл. 7, т. 7), и тези за
издължаване, включително размера, броя, периодичността и датите на
погасителните вноски и ако е възможно – общата сума на тези плащания (чл. 7, т.
8); разходите по кредита по чл. 21, ал. 2 от ЗПК
(отм.), които не се включват при изчисляване на
годишния процент на разходите, с изключение на онези, които възникват
поради неизпълнение на потребителя (чл. 7, т. 9); елементите на общата стойност
на кредита, които не се включват при изчисляването на годишния процент на
разходите, когато точният им размер е известен, а ако не е – начинът на тяхното
изчисляване или реалистична оценка за величината им (чл. 7, т. 10); свързаните
с договора разходи, които трябва да се понесат от потребителя, ако има такива
(чл. 7, т. 11); правото му на предсрочно погасяване на
кредита, както и условията за прекратяване на договора (чл. 7, т. 12);
обезпеченията, които е длъжен да предостави, тяхната стойност и предпоставките,
при които могат да бъдат освободени (чл. 7, т. 13), и изискуемите застраховки и
разходите по тях, ако изборът на застраховател не е предоставен на потребителя
(чл. 7, т. 14).
Неспазването
на чл. 6 и чл. 7, т. 4-14 от ЗПК
(отм.) се санкционира от чл. 14, ал. 1 от ЗПК (отм.) с недействителност на
правоотношението.
В чл. 79, ал. 1 от ЗЗД е посочено, че ако длъжникът не изпълни точно задължението си,
кредиторът може да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата, което
при дължимост на пари чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД приравнява на законната
лихва, или обезщетение за неизпълнение. Неустойката
е предвидена от чл. 92, изр. 1 от ЗЗД да обезпечава изпълнението и да служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
По правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК за
успешната си защита ищецът носи тежестта да увери съда, че е изправен кредитор
по договорно правоотношение с ответника, което е породило за него изискуеми
задължения с очертаната в исковата молба индивидуализация. От опонента се
очаква да установи пълно възраженията, на които позовава защитата си.
Съотнасяйки конкретната фактическа обстановка
към очертаната нормативна рамка и задължен да следи служебно за нищожността на
правопораждащото правоотношение или на негови сегменти поради тяхната
неравноправност или колизия с императивни материалноправни норми, призвани да
охраняват правния и обществения ред и морала, или с добрите нрави, когато
разполага с нужната за целта фактическа и правна осведоменост (в този смисъл
Решение № 178/26.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 2945/2013 г., II т. о., Решение № 229/21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011
г., ІІ т. о., Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK, т. 3 от Тълкувателно решение от
09.12.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2012 г. на ОСГТК, Решение № 205/19.01.2018 г. на
ВКС по гр. д. № 896/2017 г., I г. о., и Решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г., I т. о.),
съдът формира извод, че между „Банка ДСК”
ЕАД и лицето Н. А. М., ЕГН: **********, е сключен действителен формален,
реален, двустранен и възмезден Договор за кредит за текущо потребление №
17009055/16.04.2009 г. (л. 14), при Общи условия (л. 16 – л. 17), които с
позволението на чл. 298, ал. 1, изр. 1 от ТЗ банковата институция е утвърдила
отнапред във взаимоотношенията с клиентите си.
По делото
фигурират материализиращите частни и общите уговорки документи, които доказват,
че в наложения от чл. 430, ал. 3 от ТЗ и чл. 6, ал. 2 от ЗПК (отм.) формат
договарящите са постигнали съгласие за предаването на сумата от 9 000, 00 лева
в собственост от заемодателя на заемателя с обязаност на последния да я връща с
лихва. Съобразно чл. 298, ал. 1, изр. 2, т. 1 и
ал. 2 от ТЗ общите условия са станали задължителни за потребителя, тъй
като е заявил писмено, че ги приема и че са му били предадени при подписването
на индивидуалния кредитен договор с нарочна декларация, инкорпорирана в чл. 13 от него. Същата се цени като
извънсъдебно признание, по съображения че формалната й доказателствена сила по
чл. 180 от ГПК не е опровергана по законоустановения ред, а липсва нормативна
пречка да се зачете доказателственото й значение, каквато е създадена по-късно без
ретроактивен ефект с чл. 147а, ал. 5 от ЗЗП, приет със Закона за изменение и
допълнение (ЗИД) на ЗЗП (обн., ДВ, бр. 61 от 2014 г., в сила от 25.07.2014 г.).
Отделно от горното, обстоятелството, че носят подписа единствено на
кредитополучателя не засяга действието им, по съображения че изискването всяка
тяхна страница да е парафирана от двете страни, пренебрегването на което чл.
22, ал. 1 от сегашния ЗПК третира като съществен порок, намира за първи път
легален израз в ал. 2 на неговия чл. 11.
Договорното
изложение отговаря и на относимите предписания на чл. 7, т. 4, т. 6, т. 7, т. 8, т. 9, т. 10, т. 11, т. 12 и т. 13 от ЗПК (отм.), като понятно конкретизира
чистата стойност на кредита от 9 000, 00 лева; годишния процент на разходите от
16, 94; предпоставките за промяната му; неучастващите при калкулирането му
разходи; тези, които са свързани със заема; правото на потребителя на
предсрочно изпълнение; обезпечението на дълга – залог върху парични вземания;
условията на издължаване във вид на Погасителен план (л. 18 – л. 19), показващ
размера, броя, периодичността, датите на погасителните вноски и техния сбор от
16 540, 20 лева.
Договорните уговорки, на които се основават акцесорните претенции, не са засегнати от
недостатъците, за които съдът следи по свой почин.
Чл. 26, ал.
1, предл. 1 и 3 от ЗЗД прогласява за нищожен договорът, който противоречи на закона или добрите нрави, а чл.
146, ал. 1 от ЗЗП – неравноправните клаузи в него, освен ако са индивидуално
съгласувани, а по разбирането на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП не са такива, ако са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е могъл да влияе върху тях, особено когато се отнася за общи
условия.
Представлявайки
своеобразна цена за ползването на отстъпения паричен капитал, лихвата е
въздигната от чл. 430, ал. 2 от ТЗ в съществен елемент на сделката, а към
момента на сключването й правото на финансовата институция да събира от кредитополучателите такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с кредитирането, е легализирано в чл. 45, ал. 4,
т. 2 и чл. 58, ал. 1, т. 1 от Закона за кредитните институции (ЗКИ) в редакцията
му, обнародвана в ДВ, бр. 24 от 31.03.2009 г., в сила от 31.03.2009 г., без
законодателството да е поставяло забрани за възмездяване на някои от присъщите
й дейности, аналогична на тази по действащия чл.
10а, ал. 2 от ЗПК,
приета с изменението от ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г. На неустойката
като форма на договорна отговорност е посветен чл. 92, изр. 1 от ЗЗД.
Единствените
ограничения на договорната свобода относно размера на споменатите акцесорни вземания
в гражданския, а по препращането на чл. 288 от ТЗ и в търговския оборот, са закрепените
в чл. 9 от ЗЗД – повелителните норми на закона и
добрите нрави (в този смисъл Решение № 378/18.05.2006 г. на ВКС по гр.
д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 1270/09.01.2009 г. на ВКС по
гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., и Решение № 61/21.10.2015 г. на ВКС по
т. д. № 894/2014 г., I т. о.).
Чл. 10, изр.
1 от ЗЗД запретява лихвообразуване над прага, определен от МС, какъвто обаче
след отмяната на неговото Разпореждане № 1238 от 1951 г. за определяне
на максималния процент на договорните лихви (обн., ДВ, бр. 52 от 1951 г.), постановена с §1 от Заключителните
разпоредби на Постановление № 72/08.04.1994 г. на МС за определяне на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута (обн., ДВ, бр. 33 от 19.04.1994 г., отм., бр. 42 от 05.06.2012
г., в сила от 01.07.2012 г.), не е утвърждаван. Съдебната практика трайно поддържа, че отсъства пречка да се уговаря
възнаградителна лихва над законната. Все пак с доводи, че я надхвърля двукратно
при обезпечен заем, в Решение № 378/18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005
г., II г. о., е счетена за неморално висока.
С чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК (отм.)
мораторната обезвреда е лимитирана само до величината на законната лихва върху
неплатеното, която съгласно
горецитираното Постановление № 72/08.04.1994 г. на МС се равнява на увеличения
с 10% основен лихвен процент на Българската народна банка, а дължимата се
според чл. 19.1. и чл. 19.2. от Общите условия надбавка за забава е 10
процентни пункта.
Добрите нрави са правно значими и общоприети неписани правила за справедливост и добросъвестност при осъществяване на гражданските
правоотношения в обществен интерес. Специално нормативно проявление намират в Глава
шеста от ЗЗП.
Като
неравноправна чл. 143 от ЗЗП в приложимата му формулировка от бр. 102 от 28.11.2008 г. окачествява всяка уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на страните, като наред с
тези генерални признаци, възпроизвеждащи чл. 3, §1 от Директива 93/13/ЕИО, по образец от Приложението към нейния чл.
3, §3 текстът на чл. 143 от ЗЗП систематизира примерен списък на различни
хипотези на неравноправност.
Съблюдаването на нравствените принципи се изследва към момента на
съглашението за всеки отделен случай въз основа на установените факти, като касателно възнаградителната лихва
релевантни са договорните параметри за форма, размер, валута и срок на
предоставяне на средствата, вид, стойност и ликвидност на обезпечението,
рисковете от сделката, профила на заемополучателя, нивата на законната и
пазарната лихва, която би била платена при аналогични условия между други лица,
без изброяването да е изчерпателно.
Нарушаваща нравствеността е уговорената извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции неустойка,
преценката за което се ръководи от естеството на обезпеченото задължение
(парично или непарично) и неговия размер; наличието на други обзпечителни
способи – поръчителство, залог, ипотека и др.; характера на неустойката
(компенсаторна или мораторна) и начина на определянето й – като глобална сума
или като процент от главницата; базата на начисляването й; съотношението й с
прогнозните вреди от неизпълнението, неговите измерения и други (в този смисъл
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK). Задължаването на
потребителя с необосновано високо обезщетение или неустойка е изведено в т. 5
на чл. 143 от ЗЗП.
Чл. 145,
ал. 1 от ЗЗП предписва неравноправността да се анализира към етапа на обвързването,
като се отчитат вида на стоката или услугата,
всички обстоятелства по сключването на договора, както и останалите договорки в
него или в друг, от който зависи. В чл. 145, ал. 2 от ЗЗП се сочи, че не се подлагат на такава проверка клаузите, задаващи основните
престации, включително и за еквивалентност, ако са ясни и разбираеми.
Прочитът на
маркираните по-горе правни постановки в контекста на фактическата установеност
по делото обслужва становище, че уговорките за възнаградителна и санкционна
лихва не накърняват началата на морала.
Договорено е
срещу заемния ресурс да се дължи ежемесечно лихва, която се начислява върху
усвоената и непогасена главница при продължителност на месеца и годината
съответно от 30 и 360 дни и е структурирана от базов лихвен процент от 7, 44%,
който кредиторът може да променя при предпоставките на т. 9.3. от Общите
условия, и стандартна надбавка от 7, 51%. Порочността на клаузите от Общите
условия, които дават възможност за едностранно изменение на първия компонент, не
следва да се обсъжда, тъй като не само няма данни да е предприемано такова по
инициатива на банката, но и според чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и чл. 146, ал. 5 от ЗЗП
не би повлякла недействителност на сделката в
цялост или на недвусмислено формулираното в чл. 8 от нея задължение за лихва
с фиксиран размер от 14, 95% (в този смисъл Решение № 92/09.09.2019 г. на ВКС
по т. д. № 2481/2017 г., II т. о.). Същият надхвърля с 1, 42 законния от 13,
53%, равен съгласно цитираното по-горе Постановление № 72/08.04.1994 г. на МС
на увеличения с 10% основен лихвен процент на Българската народна банка, който
по сведения от електронната й страница към месец април 2009 г. е бил 3, 53.
Резултатът
от тази съпоставка, разискван при паралел с данните за размера, валутата,
обезпечеността със залог и дългосрочността на заема – 9 години, която увеличава
рисковете за търговеца и за дълго време го лишава от капитала и добивите от
него, позволява да се заключи, че лихвата не е в разраз с нравствения стандарт.
Претендираната
в приложение на чл. 19.1. и чл. 19.2. от Общите условия наказателна
лихва от 10% върху забавената главница е не по-голяма от законната лихва и
разкрива типичното си призвание да гарантира и стимулира коректното развитие на
отношението, да осигури обезщетяването на очакваните от неизпълението вредни
последици и да санкционира допусналата го страна.
По аргумент
от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП уговорката за възнаградителна лихва, която принадлежи
към същественото договорно съдържание и недвусмислено посочва нейния размер и методиката
на изчисляването й, не са обект на потребителска защита. Казаното не важи за
чл. 19.1. и чл. 19.2. от Общите условия, които обаче по вече
изтъкнатите мотиви не притежават дефинитивните характеристики по чл. 143 от
ЗЗП.
В обобщение,
облигационната връзка е била надлежно учредена и е създала в тежест на ищеца
ангажимент да отпусне на лицето Н. А. М. сумата от 9 000, 00 лева с цел текущо
потребление, а на втория да я ползва по предназначение и в срок от 108 месеца,
считано от усвояването й на 16.04.2009 г., да я върне ведно с лихва от 7 295,
20 лева при годишен лихвен процент от 14, 95 разсрочено чрез 108 месечни анюитетни
вноски в периода от 07.05.2009 г. до 16.04.2018 г., съгласно Погасителен план –
неразделна част от контракта, както и да заплаща на кредитодателя таксите по
Тарифата за лихвите, таксите и комисонните, които „Банка ДСК” прилага по
извършвани услуги на клиенти, а при забава – и обезщетение, назовано
„наказателна надбавка”, от десет процентни пункта.
Въз основа на назначената
съдебно-счетоводна експертиза (л. 63 – л. 69) се изяснява, че кредиторът е престирил
добросъвестно и точно заетите средства на 16.04.2009 г. и че от 07.05.2009
г. до 07.09.2009 г. кредитът е бил обслужван редовно с автоматични удръжки от разплащателната
сметка на заемателя с ΙΒΑΝ ***, които след неговата смърт
на 29.09.2009 г. са преустановени.
Чл. 60, ал. 1 от ЗН вменява на наследниците, които са приели наследството, да отговарят
за задълженията, с които е обременено, съобразно наследствения си дял – изцяло
или при режима на чл. 60, ал. 2 от ЗН – ограничено
до размера на полученото наследство, ако са го приели по опис (в този смисъл
Решение № 165/16.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 1057/2011 г., II т.
о.).
Приемането е едностранен акт, с
който наследникът обективира воля за придобиването на наследството, който съгласно
чл. 48 от ЗН произвежда обратно действие от момента на откриването му и който се
осъществява по реда на чл. 49, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от ЗН – съответно изрично с писмено заявление до
районния съдия, в района на който е открито наследството, като се вписва в особена за това книга,
или мълчаливо – чрез действия на наследника, които несъмнено предполагат
неговото намерение да встъпи в наследствените си права.
Регламентиран в чл.
52 от ЗН, отказът от наследството е едностранен, изричен и строго формален акт,
извършван във формата по чл. 49, ал.
1 от ЗН, който изразява диаметрално
противоположна позиция, като с обратна сила лишава отказалия се от възможност
да се сдобие с наследствените активи и пасиви.
В случая
единственият призован към наследяване правоприемник на починалия заемател е неговият
син в лицето на ответника, който се е отрекъл от наследството му с формално
изрядно изявление, регистрирано в особената книга на Районен съд – Първомай по
чл. 49, ал. 1 от ЗН с № 21/31.08.2018 г., но валидността му е атакувана от
ищеца с възражение, че се предхожда от конклудентно приемане.
Действително с оглед дефинитивния
характер на двете противоположни волеизявления отказът от наследство като
типична едностранна сделка се явява лишен от предмет по смисъла на чл. 26, ал.
2, предл. 1 от ЗЗД, приложим по силата на чл. 44 от ЗЗД, ако е предшестван от
изрично или мълчаливо приемане (в този
смисъл Решение № 248 от 11.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 470/2011 г., I г. о.,
Решение № 80/29.01.1992 г. по гр. д. №
1206/1991 г., I г. о.,
Решение № 991/21.11.1990 г. по гр. д. № 1048/1990 г., I г. о., Решение № 137/20.12.1984
г. по гр. д. № 84/1984 г., ОСГК, Решение
№ 429/22.04.1991 г. по гр. д. № 227/1991 г., I г. о.).
Актовете
по чл. 49, ал. 2, изр. 1 от ЗН могат да
бъдат различни правни или фактически, но следва по ясен, безспорен и
недвусмислен начин да демонстрират действително и непоколебимо намерение на
наследника за приемане на наследството, което се преценя конкретно на база
цялостен анализ на доказателствата за поведението
му (в този смисъл Решение №
310/09.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 721/2008 г., III г. о., Решение №
596/12.06.1991 г. по гр. д. № 353/1991 г., I г. о., Решение №
64/24.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3838/2008 г., IV г. о., и Решение №
395/04.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 309/2010 г., II г. о.). Те са от естество, че водят до промяна в наследственото имущество –
прехвърляне, изменение, ограничаване, погасяване или прекратяване на права и задължения.
От тази гледна точка предприетото от наследника частично плащане на дълг на
наследството несъмнено засяга пряко неговия обем и съответно манифестира
желание за приемането му (в този смисъл Определение № 429/18.10.2019 г. на ВКС
по гр. д. № 2024/2019 г., II г. о., Решение № 535/02.09.2011
г. на ВКС по гр. д. № 92/2010 г., II г. о., Решение № 17/19.01.1994
г. по гр. д. № 594/1993 г., I г. о., Решение № 429/22.04.1991
г. по гр. д. № 227/1991 г., I г. о.).
Доказателствената
съвкупност убеждава, че в периода от 07.12.2009 г. до 15.12.2011 г. ответникът
е осъществил десет престации за погасяване на задълженията, произтичащи от
процесния кредитен договор, като е внасял на каса или превеждал от своята
банкова сметка ***о сметките на праводателя си с ΙΒΑΝ *** и ***, чрез които е обслужван кредитът. Визираните трансакции се
интерпретират като красноречив и еднозначен
израз на волята на наследника за приемане на наследството на заемателя, която
не е била опорочена от упражнена принуда от служители на банката.
Твърденията в указаната насока са останали доказателствено необезпечени, тъй
като намират подкрепа единствено в показанията на свид. Атанасова, които обаче
не се кредитират по вече изтъкнатата по-горе аргументация. Освен това не съдържат
сведения ответникът да е бил противоправно склоняван да предприеме предхождащите
събитията от лятото на 2010 г. платежи от 07.12.2009 г., 11.03.2010 г. и
15.04.2010 г., за втория и третия от които приложените Операционни бележки № №
42/11.03.2010 г. (л. 79) и 46/15.04.2010 г. (л. 80), издадени от „Банка ДСК“
ЕАД, не оставят съмнение, че са извършени лично от него.
Следователно
правата и задълженията на кредитополучателя по процесния договор, който не е
прекратен автоматично с неговата кончина, са преминали в патримониума на
ответника с акта му по приемане на наследството от момента на откриването му (в
този смисъл Решение № 63/29.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1528/2018 г., II т.
о.), а последващият му отказ от него, вписан на 31.08.2018 г. в особената книга
на Районен съд – Първомай под № 21, се оказва нищожен поради невъзможен предмет
по разбирането на чл. 26, ал. 2, предл. 1 във вр. с чл. 44 от ЗЗД.
Респективно
кредиторът е материалноправно легитимиран да изисква от наследника реално
изпълнение на падежиралите си вземания и уговореното обезщетение за неизправност.
При липса на изрична регламентация в договора или общите му условия за забавата
на правоприемника е важима диспозитивната уредба на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД –
когато денят за изпълнение е определен и е изтекъл след смъртта на длъжника,
неговите наследници изпадат в забава след 7 дни от поканата. Нейната цел е да ги
информира за наличието, размера и падежа на тези, платими след смъртта на
наследодателя им негови дългове, за които не знаят, и респективно не би била
необходима, ако вече са осведомени за тях, в каквато хипотеза биха били длъжни
да ги погасяват в уговорените срокове (в този смисъл Решение № 63/29.07.2019 г. по
т. д № 1528/2018 г. на ВКС, II т. о.). При разсрочено връщане на заемната сума поканата
по чл. 84, ал. 1 от ЗЗД не поставя наследниците в закъснение за целия
неиздължен кредит, нито за всяка вноска трябва да бъдат отделно приканвани.
Ответникът признава, че в периода
месец октомври – месец ноември 2009 г. е бил канен от представители на ищцовото
дружество да плаща кредита, а платежните документи показват, че на 07.12.2009
г. е започнал да прави погашения, макар и не редовно. Казаното обезсмисля изпращането на покана по чл. 84, ал. 1 от ЗЗД (в този смисъл Решение № 63/29.07.2019 г. по
т. д № 1528/2018 г. на ВКС, II т. о.) и е довод да се приеме, че до края на договорния срок наследникът е бил обвързан
да се издължава съгласно погасителния план, а не предсрочно, както
неоснователно се възразява в отговора му и независимо
че противното е записано в Извлечението от счетоводните книги на банката от 07.02.2014
г. (л. 5 от ч. гр. дело № 71/2014 г. по описа на Районен съд – Първомай).
Потестативното
й право да обяви кредита за предсрочно изискуем се упражнява с едностранно
волеизявление, което произвежда ефект, като трансформира договора от срочен в
безсрочен, от момента на достигането му до длъжника, ако тогава са били реализирани предвидените в
закона или съгласувани от страните обективни предпоставки за изгубване
преимуществото на срока (в този смисъл т. 18 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., Решение
№ 23/24.03.2015 г. на ВКС по т. д. № 1717/2013 г., I т. о., Решение №
40/17.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 601/2014 г., I т. о., Решение №
135/16.10.2015 г. по т.
д. № 1672/2014 г., I т. о., Решение №
83/26.05.2017 г. по т. д.
№ 50394/2016 г., IV г. о., Решение №
44/05.06.2017 г. по гр.
д. № 60073/2016
г., III г. о., и Решение № 101/15.08.2017 г. по гр. д. № 53684/2015 г., IV г.
о.). В случая същите са уредени в чл. 19.2. от Общите условия – просрочие на
погасителните вноски над 90 дни, и са били налице още през 2012 г., щом отсъстват
плащания след 15.12.2011 г., но ищецът не е съобщил на ответника, че смята вземанията си за изцяло изискуеми. Позоваване в този
смисъл е поместил единствено в Заявлението си вх. № 658/07.02.2014 г. за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК (л. 3 – л. 4 от ч. гр. дело
№ 71/2014 г. по описа на Районен съд – Първомай) срещу покойния заемател, което
не е било довеждано до знанието на сина му.
Гореизложеното мотивира извод,
че в правната сфера на последния са възникнали задължения за възстановяване на заемната
сума и заплащане на възнаграждение за ползването й и на обезщетение за просрочие,
но исковете следва да се уважат само за частта от тях, за която принудителното
им събиране не изключено по давност.
За главния дълг важи общият
петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД (в този смисъл Решение № 38/26.03.2019 г.
на ВКС по т. д. № 1157/2018 г. на ІI т. о., и Решение № 45/17.06.2020 г.
на ВКС по дело № 237/2019 г., ІІ т. о.), който, съобразно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, започва да тече от падежа на всяка отделна вноска (в този смисъл Решение №
45/17.06.2020 г. на ВКС по дело № 237/2019 г., ІІ т. о.), доколкото, както се
отбеляза, предсрочна изискуемост не е настъпила. Чл. 111, б. „б” и „в” от ЗЗД
допуска принудително изпълнение на вземанията за възнаградителна лихва и мораторна
неустойка, характер на каквато има упоменатата в чл. 19.1. от Общите условия
наказателна надбавка, в рамките на три години с начален момент, който при
първото, съвпада с този, приложим за главницата, а за второто – от датата на
забавата на всяка вноска.
Според
чл. 116, б. „б” от ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск, който по указанието
на чл. 422, ал. 1 от ГПК се счита заведен с подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 03.09.2018 г.
Видно е, че изпълняеми се явяват притезанията за главница и
възнаградителна лихва, разпределени във
вноските по
погасителния план, падежирали през предхождащите
образуването на заповедното дело съответно пет и три години – а именно за
периода съответно от 03.09.2013 г. до 16.04.2018 г. и
от 03.09.2015 г. до 16.04.2018 г., и
пресметнати аритметично, възлизат съответно на
6 040, 49 лева и 831, 86 лева.
От значение е да се допълни, че след изтичане на крайния срок на договора на
16.04.2018 г. липсва кауза за престиране на редовна лихва.
На основание чл. 19.1. от Общите условия
ответникът следва да обезщети кредитора за закъснението си със сумата от 1 297, 22 лева, представляваща санкционираща лихва от 10%, изчислена за непокрития от давността
период от 03.09.2015 г. до
30.08.2018 г. при условията на чл. 162 от ГПК с помощта на софтуерен калкулатор върху компонента главница по всички вноски с настъпил падеж в периода от 03.09.2013 г. до 16.04.2018 г., като по отношение на тези с дата на изпълнение след 03.09.2015 г. лихвата
е калкулирана, считано от деня, следващ падежния.
Платима е и законната лихва върху
главницата от съдебното завеждане на заявлението по чл. 410, ал. 1 от ГПК – 03.09.2018 г., до окончателното изплащане, с изключение на интервала от 13.03.2020 г. до
13.05.2020 г. вкл. на обявеното в Република България извънредно положение, през който е
действал мораториумът на чл. 6 от Закона за мерките,
както и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13
март 2020 г., и за преодоляване на
последиците в редакцията му от ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 09.04.2020 г.
В останалата част исковете за главница и лихви
подлежат на отхвърляне като неоснователни. Следва да се отрече изцяло дължимостта
и на банкови такси от 183, 00 лева за оперативно обслужване на изискуемия кредит.
Съгласно индивидуалното съглашение и Общите условия дължимите се от клиента
такси се конкретизират по основание и размер в нарочна тарифа на банката, която
обаче не фигурира сред доказателствените материали.
При указания
изход на спора по регламента на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК следва да се
възложи в тежест на:
1.
ответника,
съразмерно на уважената част от исковете, заплащането на сторените от ищеца съдебноделоводни
разноски:
Ø в исковото производство – общо 564, 01 лева, от които 343, 51 лева –
довнесена държавна такса за разглеждане на претенциите, 122, 50 лева –
възнаграждение на вещо лице за изготвена съдебно-счетоводна експертиза, и 98,
00 лева – възнаграждение за квалифицирана процесуална защита, което се определя
по порядъка на чл. 78, ал. 8, изр. 1 от ГПК във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона
за правната помощ (ЗППом) във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането
на правната помощ (НЗПМом), в размер на 200, 00 лева, като се отчита
фактическата и правна сложност на делото, паричната оценка на предмета му и
ефективното участие на юрисконсулта в него;
Ø в заповедното производство – общо 187, 89 лева, от които 163, 39 лева –
внесена държавна такса за разглеждане на заявлението, и 24, 50 лева –
възнаграждение за квалифицирана процесуална защита на заявителя от юрисконсулт,
което се определя по реда на чл. 78, ал. 8, изр. 1 от ГПК във вр. с чл. 37, ал.
1 от ЗППом във вр. с чл. 26 от НЗППом, в размер на 50, 00 лева, след
съобразяване на фактическата и правна сложност на делото, паричната оценка на
предмета му и ефективното участие на юрисконсулта в него.
2.
ищеца,
съразмерно на отхвърлената част от исковете, заплащането на направените от
ответника в исковия процес разходи от 286, 25 лева за адвокатски хонорар за
квалифицирана процесуална защита, уговорен и заплатен в размер на 500, 00 лева,
съгласно Договор за правна защита и
съдействие от 22.07.2019 г (л. 48).
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че А.Н.А., ЕГН: **********,***, процесуално представляван по пълномощие от адв. С.С.М., вписана в регистъра
на Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция: ***, дължи на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано
заедно от В.М.С. и Д.Н.Н. в качеството съответно на Главен изпълнителен
директор и Изпълнителен директор и по процесуално пълномощие от юрисконсулт П.П.Ф.-С.,
с адрес за съдебна кореспонденция: ***, по Договор
за кредит за текущо потребление от 16.04.2009 г., сключен между ищеца, от една страна като „Кредитор“, и
лицето Н. А. М., ЕГН: ********** (починал на
29.09.2009 г.),
от друга страна като „Кредитополучател“, както
следва:
Ø сумата от 6 040, 49 лева (шест хиляди и четиридесет лева и четиридесет и девет стотинки) – подлежаща на връщане главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 03.09.2018 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда, до погасяване на задължението, с изключение на периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г. (вкл.),
Ø сумата от 831, 86 лева (осемстотин тридесет и един лева и осемдесет и шест стотинки) – редовна лихва за периода от 03.09.2015 г. до 16.04.2018 г.;
Ø сумата от 1 297, 22 лева (хиляда двеста деветдесет и седем лева и двадесет и две стотинки) – санкционираща лихва за периода от 03.09.2015 г. до 30.08.2018 г., за принудителното изпълнение на които вземания е издадена Заповед № 276/05.09.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 464/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай, І състав, като исковете за главница, в частта за разликата над уважения до пълния предявен размер от 7 381, 56 лева (седем хиляди триста осемдесет и един лева и петдесет и шест стотинки), за редовна лихва, в частта за периодите от 07.02.2012 г. до 03.09.2015 г. и от 17.04.2018 г. до 30.08.2018 г. и за разликата над уважения до пълния предявен размер от 7 331, 89 лева (седем хиляди триста тридесет и един лева и осемдесет и девет стотинки), за санкционираща лихва, в частта за периода от 07.02.2012 г. до 03.09.2015 г. и за разликата над уважения до пълния предявен размер от 1 670, 92 лева (хиляда шестстотин и седемдесет лева и деветдесет и две стотинки), и за заемни такси от 183, 00 (сто осемдесет и три) лева, ОТХВЪРЛЯ като неоснователни.
ОСЪЖДА А.Н.А., ЕГН: **********,***, процесуално представляван по пълномощие от адв. С.С.М.,
вписана в регистъра на Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за съдебна
кореспонденция: ***, да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано заедно от В.М.С. и Д.Н.Н. в качеството
съответно на Главен изпълнителен директор и Изпълнителен директор и по
процесуално пълномощие от юрисконсулт П.П.Ф.-С., с адрес за съдебна кореспонденция:
***, както следва:
Ø сумата от 564, 01 лева (петстотин шестдесет и четири лева и една стотинка) – съдебноделоводни разноски в исковото
производство за довнесена държавна такса за разглеждане на спора,
за изготвяне на
съдебно-счетоводна експертиза и за квалифицирана процесуална защита, съразмерно
на уважената част от исковете, и
Ø сумата от 187, 89 лева (сто осемдесет и седем лева и осемдесет и девет стотинки) – съдебноделоводни
разноски по ч. гр. дело № 464/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай, І състав, за държавна такса за разглеждане на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение и за квалифицирана
процесуална защита, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: ***, със седалище
и адрес на управление: ***, представлявано заедно от В.М.С. и Д.Н.Н. в
качеството съответно на Главен изпълнителен директор и Изпълнителен директор и
по процесуално пълномощие от юрисконсулт П.П.Ф.-С., с адрес за съдебна
кореспонденция: ***, да заплати на А.Н.А., ЕГН: **********,***, процесуално представляван по пълномощие от адв. С.С.М.,
вписана в регистъра на Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за съдебна
кореспонденция: ***, сумата
от 286, 25 лева (двеста
осемдесет и шест лева и двадесет и пет стотинки) – съдебноделоводни разноски в
исковото производство за квалифицирана процесуална защита, съразмерно на
отхвърлената част от исковете.
ДА СЕ
ВРЪЧИ на страните чрез процесуалните им представители препис от решението.
ДА СЕ ВЪРНАТ на съставите
досиетата на ч. гр. дело
№ № 71/2014 г. и 464/2018 г. и по описа на Районен съд
– Първомай, І състав, второто от които, ведно
със заверен препис от решението, СЛЕД влизането му в сила.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: (п)
СМ/ПМ