Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 11.07.2019
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №16844 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 30.08.2018 год.,
постановено по гр.дело №16864/2018 год. по описа на СРС, ГО, 126 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Р.“ ООД
срещу Софийски университет „Св. К. О.“ искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ, че ответникът дължи на ищеца сумата от 323.86 лв., представляваща неплатена
цена на стоки по договор за продажба съгласно фактура №208221 от 19.06.2017
год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.12.2017 год. до
окончателното й изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №89924/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 126 с-в, и сумата от 582.01 лв.,
представляваща неплатена цена на стоки по договор за продажба съгласно фактура
№209668 от 14.07.2017 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 22.12.2017 год. до окончателното й изплащане, за която сума е била издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №90021/2017
год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, като ответникът е осъден да заплати на ищеца
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото за възнаграждение
за вещо лице в размер на 200 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника Софийски университет „Св. К. О.“. Жалбоподателят поддържа,
че направилно първоинстанционният съд бил определил началният момент на
настъпване на изискуемостта на задълженията – с осъществяване на факта на
доставката. Отразяването на фактурата за продажба на стоки /движими вещи/ в
счетоводството на получателя, включително в дневника за покупко-продажби по ДДС
и ползването на данъчен кредит били обстоятелства, които представлявали
признание за възникването и размера на задължението, за което била издадена
фактурата. В случая обаче не било налице признание за реалното доставяне на
стоките, т.е. за изпълнението на основното задължение на продавача да достави и
предаде на купувача стоката. Оспорил бил реалното извършване на доставката с
твърдението, че фактурата е била издадена предварително с уговорката стоката да
бъде доставена и платена след доставката. Установяването на това обстоятелство било
в тежест на ищеца, но в тази насока не били събрани категорични доказателства.
Процесните фактури не били подписани от ответника, а от лице без представителна
власт. Според предвиденото в чл. 5, ал. 4 от сключените между страните
договори, цената на доставените изделия ставала дължима в 60-дневен срок след
извършване на доставката, удостоверена в приемо-предавателен протокол за всяка
доставка. Фактурата, ведно с приемо-предавателния протокол, подписан без
забележки от надлежно упълномощени представители на двете страни, се
представяли с придружително писмо в паричен салон на Ректората/главен
счетоводител. Сочи също така, че бил поискал ищецът да бъде задължен да
представи процесните приемо-предавателни протоколи, копия от които били
представени едва на 05.06.2018 год. и едва от този момент следвало да се
отброява 60-дневния срок, който не бил изтекъл към момента на приключване на
устните състезания. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а исковете
– отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Р.“ ООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Процесните фактури били осчетоводени от страните, като на основание чл. 182 ГПК
първоинстанционният съд правилно бил оценил този факт като доказващ доставката.
Последната се установявала и от останалите доказателства по делото. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото.
С
определение на СРС от 30.10.2018 год., постановено по посоченото дело по реда
на чл. 248 ГПК, е оставено без уважение искането на ищеца „Р.“ ООД за изменение
на първоинстанционното решение в частта му за разноските.
Срещу така
постановения съдебен акт е подадена в законоустановения срок частна жалба от
ищеца „Р.“ ООД, който поддържа, че неправилно СРС бил приел наличието на
злоупотреба с право, за да откаже присъждането на направените разноски в
заповедните производства и в исковото производство за държавна такса и за
възнаграждение за един адвокат. Съдебната практика приемала, че злоупотреба с
процесуално право се извършвала от лице, което го упражнява, макар да знае, че
то не съществува или пък, че не съществува материалното право, чиято защита се
търси. В случая предявените по делото искове били изцяло уважени. При
злоупотреба с право нормата на чл. 3 ГПК предвиждала възможна отговорност за
вреди, но последната не можела да се реализира по инициатива на съда и без
съответно сезиране. Освен това с обжалваното определение недопустимо СРС
изменял своя краен акт – издадените заповеди за изпълнение в частта им за
разноските за държавна такса и за възнаграждение за един адвокат. Присъждането
на разноски имало санкционен характер за неизправната в материалното правоотношение
страна /ответника/, който бил станал причина за завеждането както на
заповедното производство, така и на исковото производство. Ето защо моли
обжалваното определение да бъде отменено, а искането по чл. 248, ал. 1 ГПК –
уважено.
Ответникът
по частната жалба Софийски университет „Св.К. О.“ счита, че обжалваното
определение следва да бъде потвърдено. Ищецът нямал право на разноски, тъй като
такива реално не били извършени. Същият бил предявил стотици еднотипни
заявления по чл. 410 ГПК за вземания по фактури, като извършените действия по
попълването на заявленията за издаване на заповед за изпълнение със смяна на
номера и дати на фактури не представлявали каквато и да било фактическа и
правна сложност. Нямало доказателства за заплатен адвокатски хонорар.
По подадената въззивна жалба:
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема
следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Безспорно е по делото, че на
30.09.2014 год. между страните били сключени договор за възлагане на обществена
поръчка №80-09-268 по обособена позиция №3 – „Доставка на консумативи и
аксесоари за офис техника, договор за възлагане на обществена поръчка
№80-09-269 по обособена позиция №4 – „Доставка на оригинални тонери за копирни
и печатащи устройства“ и договор за възлагане на обществена поръчка №80-09-270
по обособена позиция №5 – „Доставка на съвместими тонери за копирни и печатащи
устройства“ /чл. 41 и сл. от Закона за обществените поръчки – понастоящем
отменен/, по силата на които ответникът Софийски университет „Св. К. О.“, като
възложител, възложил на ищеца „Р.“ ООД, като изпълнител, а последният приел и
се задължил при направени конкретни заявки от страна на възложителя срещу
заплащане да извършва периодични доставки на горепосочените стоки, описани по вид,
мярка, количество и единична цена за нуждите на възложителя, съгласно съответна
оферта, неразделна част от договора. Съгласно
чл. 5.4 от раздел ІІІ на процесните договори /с напълно идентично съдържание/,
цената на доставените стоки ставала дължима в 60-дневен срок след извършване на
доставката, удостоверена с приемо-предавателен протокол за всяка заявка.
Приемо-предавателният протокол се прилагал към фактурата и се предоставял в
паричен салон на Ректората/главен счетоводител.
Доказано е също така въз основа
на приетите като доказателства по делото 2 бр. данъчни фактури – №208221 от
19.06.2017 год. и №209668 от 14.07.2017 год., 2 бр. приемо-предавателни
протоколи от 19.06.2017 год. и 14.07.2017 год. и от заключението на вещото лице
по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна
експертиза и допълнение към него, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК следва да бъдат кредитирани като обективно и компетентно дадени, че процесните
фактури са били осчетоводени от ищеца, както и от ответника, отразени били от
последния в дневника за покупките по ДДС за м.април 2018 год. и включени в подадените
от него справки-декларации по ЗДДС, като ответникът бил ползвал и данъчен
кредит по тези фактури.
Въззивният съд приема, че осчетоводяването
на фактурите, разглеждано в неразривна връзка с всички други доказателства и
уговореното в клаузата на чл. 5, ал. 4 от раздел ІІІ на процесните договори, несъмнено
съставлява извънсъдебно признание на ответника относно получаването на стоките
и възникването на задължение в негова тежест за плащане на тяхната цена – виж
например Решение № 211 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. №
1120/2010 г., II т. о., ТК и Решение № 92 от 7.09.2011 г. на ВКС по т. д. №
478/2010 г., II т. о., ТК. Нещо
повече фактическото доставяне на стоките е удостоверено в съставените
приемо-предавателни протоколи, които са подписани от представител на ответника
/С.С./, като последният не се е позовал в писмения отговор на исковата молба на
извършени действия без представителна власт, поради което намира приложение разпоредбата
на чл. 42, ал. 2 ЗЗД /ответникът не е търговец/. Само за пълнота трябва да се
посочи, че дори и да не е била налице представителна власт, извършените
действия са били потвърдени от ответника с осчетоводяването на процесните
фактури, осъществяването на което предполага, че към фактурите са били
приложени приемо-предавателните протоколи. Т.е. действието без представителна
власт се е валидирало окончателно.
Следователно ищецът се легитимира
като кредитор на претендираните вземания в размер съответно на 323.86 лв. и на 582.01
лв., поради което и релевираните претенции се явяват основателни и подлежат на
уважаване, ведно със законната лихва върху всяка от посочените суми, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По подадената частната
жалба:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, поради което се
явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С първоинстанционното решение в тежест на ответника са
били възложени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК само направените от ищеца разноски
за исковото производство за възнаграждение за вещо лице в размер на 200 лв.
Своевременно, в срока за въззивно обжалване, ищецът е релевирал
искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските,
чрез присъждането на такива за заповедното производство за държавна такса и за
възнаграждение за един адвокат и за исковото производство за възнаграждение за
един адвокат.
За да постанови обжалваното определение от 30.10.10.2018
год., СРС е препратил към изложените в първоинстанционното решение мотиви, в
които е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 3 ГПК на ищеца не следва да
бъдат присъждани посочените разноски, тъй като е предявил срещу ответника над
200 заявления за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, както и над 40 иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за вземания по
процесния договор, а възможността ищецът да упражни правата си на части не може
да доведе до неблагоприятни за длъжника последици, като му се вмени тежест за
разноските, които не биха били направени, ако ищецът поиска защита на цялото
вземане в рамките на едно производство.
Определението е правилно.
Отговорността за разноските в
съдебното производство в чл. 81 вр. с чл. 78 ГПК е правото на едната страна, в
чиято полза съдът е решил делото, да иска и задължението на другата страна да
плати направените от нея разноски. Тази отговорност се определя като гражданско
облигационно правоотношение, произтичащо и уредено от процесуалния закон. По
своята правна същност тя е обективна, безвиновна отговорност и не е отговорност
за вреди, тъй като обхваща само направените разноски в съдебното производство.
Изградена е върху разбирането за неоснователно предизвикан правен спор и е
своеобразна санкция за това. По отговорността за разноските съдът не се
произнася служебно, а само по молба на заинтересованата страна.
В разглеждания случай ищецът е
релевирал своевременно искане за присъждане на разноските в исковото и
заповедното производство /още в исковата молба/, като е представил списък по
чл. 80 ГПК, в който фигурират следните разноски: адвокатско възнаграждение в
размер на 600 лв. с ДДС и възнаграждение за вещо лице в размер на 200 лв.,
както и доказателства, че действително ги е направил. Видно е от данните по
приложените заповедни производства, че „Р.“ ООД е направило следните разноски:
по ч.гр.дело №89924/2017 год. по описа на СРС, ГО, 126 с-в – за държавна такса
в размер на 25 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 360 лв. с
ДДС и по ч.гр.дело №90021/2017 год. по описа на СРС, ГО, 126 с-в – за държавна
такса в размер на 25 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 360
лв. с ДДС. Т.е. общият размер на претендираните разноски възлиза на 1 570
лв.
Според задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на
ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, разноските представляват законна
последица от уважаването респ. отхвърлянето на иска, което предпоставя
правомощието на съда в исковото производство да разпредели отговорността за
разноските по издаването на заповедта за изпълнение. Компетентността на съда
произтича и от разпореждането на законодателя в чл. 81 ГПК за произнасяне по
искането за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната
инстанция. Делото, образувано по подаденото заявление на кредитора, приключва с
издаването на заповедта за изпълнение. Последващите процесуални действия на
съда в заповедното производство, като: връчване на заповедта на длъжника,
даване на указания на заявителя по чл. 415, ал. 1 ГПК, издаване на изпълнителен
лист, са следствие от издадения от съда акт – заповедта за изпълнение. С решението
по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските в
заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността
за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от
иска. В това производство съдът следва да разгледа възраженията на страните за
неправилно изчисляване на разноските от съда в заповедното производство,
искането на ответника за присъждане на разноски за заповедното производство и
възраженията по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското
възнаграждение. Съдът в исковото производство се произнася с осъдителен
диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително
и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение.
Настоящият съдебен състав, като
съобрази данните за образуваните от „Р.“ ООД срещу Софийски университет „Св. К.
О.“ срещу ответника заповедни и искови производство за вземания /в т.ч.
служебно установените – в.гр.дело №226/2019 год. по описа на СГС, ГО, ІІІ-Б с-в
и в.гр.дело №2186/2019 год. по описа на СГС, ГО, ІІІ-Б с-в/, чийто източник са процесните
договори за възлагане на обществена поръчка и направени конкретни заявки за
доставка по тях, намира, че извършените от ищеца /заявителя/ процесуални действия
по подаването на отделни заявления за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по всяка от издадените фактури, респ.
предявяването на искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за всяко от вземанията
/или съвместно за две от тях/ – с незначителен размер или такъв под 1 000
лв., за които е била заплащана минималната държавна такса, защитата е била
осъществявана от един и същ адвокат и е бил претендиран минималният адвокатски
хонорар, представляват злоупотреба с процесуални права, в нарушение на чл. 3 ГПК. И това е така, тъй като същите са насочени не само към защита на субективни
права, но целят и създаването на формални основания за увеличаване на
разноските в тежест на ответника /длъжника/ и последващото им събиране – в частност
размерът на търсените разноски е около два пъти по-голям от общия сбор на съдебно
предявените притезания.
Основно задължение на всички
субекти, според установения в страната правен ред, е забраната да се
злоупотребява с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или
законни интереси на други, което е изрично прогласено в редица нормативни
актове /напр. чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България, чл. 12 и
чл. 63 ЗЗД, чл. 3 ГПК, чл. 173 КЗ, чл. 187, ал. 2 КСО, чл. 289 ТЗ, чл. 8, ал. 1 КТ, чл. 6 ДЕС/. До злоупотреба с право може да се стигне, когато едно право се
упражнява в нарушение на чужда свобода, когато правото се упражнява, за да се
изключи или да не се осъществи друга правна възможност, когато право се
упражнява, за да се увредят чужди права и интереси и др.
Действително носителят на
правото на иск е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не
го упражни, поради което и предявяването на иск поначало е правомерно.
Предявяването на иск е неправомерно, само ако е недобросъвестно и съставлява
злоупотреба с право. То е недобросъвестно, когато ищецът знае, че няма нарушено
право, но предявява иск с цел да причини вреди или други неблагоприятни
последици на насрещната страна или когато се осъществява с цел да се извлече някаква
облага от това /какъвто именно е и настоящия случай/.
В този смисъл и при
приложението на чл. 3 ГПК, извършените процесуални действия при злоупотреба с
право не следва да бъдат зачетени от правозащитния орган, както законосъобразно
е приел и първоинстанционния съд.
Ето защо развитите от частния
жалбоподател оплаквания са неоснователни, а частната жалба следва да бъде
оставена без уважение.
По отношение на разноските:
Предвид изложеното вече по-горе
във връзка с подадената частна жалба, независимо от изхода от настоящия спор
ответникът по жалбата /ищецът/ няма право на разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
и чл. 248, ал. 3, изр. 3 ГПК настоящето решение, включително и в частта
му с характер на определение, не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.08.2018
год., постановено по гр.дело №16864/2018 год. по описа на СРС, ГО, 126 с-в.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „Р.“ ООД срещу определението от 30.10.2018
год., постановено по гр.дело №16864/2018 год. по описа на СРС, ГО, 126 с-в, с
което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател по чл. 248 ГПК
за изменение на постановеното по посоченото дело решение в частта му за
разноските.
Решението, включително и в
частта му, която има характер на определение, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/