№ 1163
гр. София, 19.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело
№ 20211100511538 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20125997/27.05.2021 г. по гр. д. № 53698/2020 г. по описа
на СРС, 150 състав признато за установено по предявените от В.П. Г. против
„Л.К. Е.“ ООД искове с правно основание чл. 439 от ГПК, че В.П. Г. не дължи
на „Л.К. Е.“ ООД сумата от 1946,33 лева, представляваща главница, за която
сума е издаден изпълнителен лист от 19.02.2010 г., въз основа на издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по гр.д. №
5201/2010 г. по описа на СРС, 66 състав и е образувано изпълнително
производство № 20108390400616 по описа на ЧСИ И.М., рег. № 839 при
КЧСИ поради изтекла давност и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът
е осъден да заплати на ищеца сумата от 439,59 лева – разноски по делото.
Против решението е подадена въззивна жалба вх. №
25108781/28.06.2021 г. (пощенско клеймо 25.06.2021 г.) от „Л.К. Е.“ ООД, в
която са изложени съображения за неправилност на първоинстанционното
решение. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
извършените от страна на длъжника плащания нямат значение на признание
по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД и не водели до прекъсване на давността
1
по отношение на целия дълг, а само на частта, която се погасява с
извършеното плащане, както и неправилно е прието, че в периода от
26.09.2016 – 26.09.2019 г. не били предприети изпълнителни действия от
взискателя. Неправилно било прието и че процесното вземане се погасявало с
тригодишен давностен срок. Моли обжалваното решение да бъде отменено и
вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен. Претендира направените разноски в двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемия В. П. Г. с вх. № 25132909/25.08.2021 г, в който са изложени
съображения за правилност на първоинстанционното решение. Въззиваемата
поддържа, че правилно първоинстанционният съд е приел, че правото на
принудително изпълнение се погасява с тригодишна давност, че
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от
ГПК, както и че с плащане на част от дължими суми ищцата не е признала
оспореното вземане. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
Претендира направените разноски.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА
следното:
Производството по гр.д. № 53698/2020 г. по описа на СРС, 150 състав е
образувано по искова молба, подадена от В.П. Г. против „Л.К. Е.“ ООД, с
която е предявен иск с правно основание чл. 439 от ГПК.
Ищцата твърди, че с изпълнителен лист от 19.02.2010 г., издаден по
гр.д. № 5201/2010 г. по описа на СРС, 66 състав е осъдена да заплати на
„Софийска вода“ АД, на основание заповед за изпълнение от 19.02.2010 г.
сумата от 1946,33 лева – главница, ведно със законната лихва главницата,
считано от 03.02.2010 г., и сумата от 38,95 лева – държавна такса. Поддържа,
че не дължи сумата, представляваща главница по издадения изпълнителен
лист, тъй като вземането било погасено по давност. Твърди, че по издадения
изпълнителен лист и молба от ответото дружество било образувано
изпълнително дело № 20108390400616 по описа на ЧСИ И.М.К., рег. № 839 на
КЧСИ. Поддържа, че последното изпълнително действие по това дело било
извършено на 07.12.2011 г., поради което и изпълнителното производство
2
било прекратено на 07.12.2013 г. Поддържа, че доколкото вземането, предмет
на принудително изпълнение се погасява с тригодишен давностен срок, то то
било погасено на 07.12.2014 г. Моли да бъде признато за установено, че не
дължи исковата сума. Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който
„Л.К. Е.“ ООД оспорва предявения иск. Заявява, че не оспорва, че ищецът е
длъжник по изпълнително дело № 20108390400616 по описа на ЧСИ И.К..
Оспорва обаче твърдението, че по делото не са извършвани изпълнителни
действия. Твърди, че на 07.09.2011 г. е наложен запор върху трудово
възнаграждение на ищцата, както и че тя е платила чрез Изи Пей суми на
30.09.2011, 10.11.2011, 07.12.2011 г. Твърди, че в периода от 10.01.2012 г. до
25.09.2012 г. чрез запор и удръжки от трудовото възнаграждение са
заплащани ежемесечно по 30 лева. Твърди, че на 20.10.2015 г. длъжницата е
получила призовка за опис по искане на взискателя, както и че в периода от
м. март 2018 до 20.07.2019 г. В.Г. е заплащала на ЧСИ суми. Твърди, че на
02.12.2019 г. са наложени запори на трудовото й възнаграждение, както и
върху банкови сметки. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен и
претендира направените разноски.
В първоинстанционното производство са събрани писмени
доказателства, от които се установява следното:
По заявление от 03.02.2010 г., подаденото „Л.К. Е.“ ООД е издадена
заповед за незабавно изпълнение по гр.д. № 5201/2010 г. по описа на СРС, 66
състав, с която на В.П. Г. е разпоредено да заплати на заявителя сумата от
2946,33 лева, представляваща главница по Запис на заповед, издаден на
09.07.2008 г., както и направените по делото разноски в размер на 38,95 лева.
Въз основа на заповедта е издаден изпълнителен лист на 19.02.2010 г.
По молба на „Л.К. Е.“ ООД и въз основа на издадения по гр.д. №
5201/2010 г. по описа на СРС, 66 състав е образувано изпълнително дело №
20108390400616 по описа на ЧСИ И.М.-К., като на основание чл. 18 от ЗЧСИ
на съдебния изпълнител е възложено да предприема принудителни действия
за събиране на вземането. Призовка за доброволно изпълнение е изпратена на
длъжника В.Г. на 07.09.2011 г., но по делото няма данни тя да е получена от
нея. Въпреки това, на 30.09.2011 г. 01.11.2011 г., 06.12.2011 г. длъжникът е
извършвал плащания на суми в общ размер 80 лева.
3
На 07.09.2011 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху трудово
възнаграждение на В.Г., като от ЕТ „Н.-К.-Н.К.“. На 07.12.2011 г. е изпратено
напомнително запорно съобщение до работодателя на ищцата. На 10.01.2012
г., 09.02.2012 г., 08.03.2012 и 09.04.2012 по наложения запор са извършени
плащания в размер на 120 лева, а на 10.04.2012 г. сумата от 116 лева е
преведена по сметка на взискателя „Л.К. Е.“ ООД. На 10.05.2012 г., 11.06.2012
г., 09.07.2012 г. и 09.08.2012 г. работодателят на В.Г. е превел отново суми в
общ размер на 120 лева. С писмо вх. № 6711/07.08.2012 г. управителят на ЕТ
„Н.-К.-Н.К.“ е уведомил частния съдебен изпълнител, че е прекратено
трудовото правоотношение с В. П. Г., считано от 16.07.2012 г.
На 14.08.2012 г. е наложен запор върху получаваната от В.Г. пенсия за
осигурителен стаж и възраст, социална пенсия за инвалидност и добавка за
чужда помощ. Съобщение за принудителното действие е връчено на
длъжника на 16.08.2012 г. С Писмо вх. № 7271/24.08.2012 г. НОИ уведомява
частния съдебен изпълнител, че размерът на пенсията на В. П. Г. е под
размера на минималната работна заплата, установена за страната. На
25.09.2012 г. В.Г. е превела сума в размер на 30 лева по сметка на съдебния
изпълнител.
С молба вх. № 10594/20.08.2014 г. представител на „Л.К. Е.“ ООД е
направил искане да бъде направена справка относно трудови договори или
пенсии на длъжника с цел налагане на запор. Въз основа на искането са
направени справки, но не са предприети други принудителни действия.
На 20.10.2015 г. до длъжника е изпратена призовка за принудително
изпълнение – насрочен опис на движими вещи за 11.11.2015 г. Връчителят е
удостоверил, че В.Г. е напуснала адреса, поради което и съобщението не е
връчено.
С молба от 26.09.2016 г. представител на взискателя е направил искане
да бъде направена нова справка и да бъде наложен запор върху трудово
възнаграждение. След извършени справки други действия не са предприети.
На 19.03.2018 г., 02.05.2018 г., 09.05.2018 г. , 06.06.2018 г. и 20.07.2018
г. В.Г. е извършила плащания на суми в общ размер на 100 лева, от които на
20.07.2018 г. 99 лева са преведени на взискателя „Л.К. Е.“ ООД.
С молба вх. № 8184/29.11.2019 г. процесуалният представител на
взискателя е направил искане да бъде наложен запор върху трудово
4
възнаграждение и банкови сметки на длъжника
При така установената фактическа обстановка съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При
извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Решението е и правилно като на основание чл. 272 от ГПК
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви
иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи
съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на
едно право, когато има интерес от това. В чл. 439 от ГПК е предвидена
възможност за длъжника в изпълнителното производство да оспори
вземането, предмет на изпълнението, когато основава иска си само на факти,
настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. Същото право има и длъжникът
в производството по издаване на заповед за изпълнение, която е влязла в сила.
Предмет на делото е отрицателен установителен иск, с предявяването на
който ищецът цели да установи, че вземането на ответника, за което е издаден
изпълнителен лист по гр.д. № 5201/2010 г. не съществува респ. не подлежи на
принудително изпълнение по изпълнително дело № 20108390400616 по описа
на ЧСИ Ирина Митова - Кирезиева.
Неоснователен е доводът на въззивника, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че вземането се погасява с кратка 5 –
годишна давност. Не е спорно между страните, а и се установява от събраните
по делото доказателства, че сумата от 1946,33 лева, представляват неплатени
лизингови вноски, които са обезпечени чрез издаване на запис на заповед.
Съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от Закона за задълженията и
договорите с тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви
5
и други периодични вземания, каквито са и лизинговите вноски. Освен това,
правилно първоинстанционният съд е приел, че по отношение на
задължението по запис на заповед също се погасява с тригодишна давност по
аргумент от разпоредбата на чл. 531, ал. 1 от Търговския закон.
Правилен е и изводът на първоинстанционният съд, че доколкото
процесното вземане не е установено със съдебно решение, то не намира
приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от Закона за задълженията и
договорите, според която, ако вземането е установено със съдебно решение,
срокът за неговата давност е всякога 5 години. Влизането в сила на заповедта
за незабавно изпълнение не може да бъде приравнена по последици на
съдебно решение.
Неоснователен е и доводът на въззивника, че не е изтекла предвидената
в закона давност, тъй като ищцата е извършвала доброволни плащания.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице признание на иска чрез
извършените в хода на изпълнителното производство доброволни плащания
от длъжника. Признанието на иска предполага конкретно изявление или
действия, които по несъмнен начин да водят до извода, че длъжникът не
оспорва вземането, както по основание, така и по размер. В конкретния
случай, извършените плащания на суми от 20 или 30 лева месечно не могат да
доведат до извод, че вземането е признато в претендирания размер от 1946,33
лева.
Въз основа на установеното въз основа на събраните по делото
доказателства се установява, че за периода от 26.09.2016 г. – 26.09.2019 г. не
са извършвани изпълнителни действия, които прекъсват давността, поради
което и настоящият съдебен състав приема, че вземането е погасено по
давност и предявеният иск е основателен.
По изложените съображения и поради съвпадане на изводите на
въззивния съд с тези на Софийски районен съд, 150 състав, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивника следва да
бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 300 лева, представляваща
платено възнаграждение.
Предвид на изложеното, съдът
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20125997/27.05.2021 г. по гр. д.
№ 53698/2020 г. по описа на СРС, 150 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3 от ГПК „Л.К. Е.“ ООД, ЕИК –
*******, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „******* да
заплати на В. П. Г., ЕГН-**********, гр. София, ж.к. ********* сумата от
300 лева, представляваща платено адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7