№ 1365
гр. Варна, 07.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. НеделчЕ.
мл.с. Симона Р. ДонЕ.
при участието на секретаря Галина Г. Славова
като разгледа докладваното от Наталия П. НеделчЕ. Въззивно гражданско
дело № 20223100501492 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба вх. №23508/07.04.2022г. от НАРОДНОТО
СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ срещу Решение №
429/22.02.2022г., постановено по гр.д. № 20213110106194/2021 г. по описа на
ВРС, 53-ти състав, в частта му, с която Народното събрание на Република
България е осъдено да заплати на Д. Г. Й. с ЕГН **********, сумата от
20990,62 лв., представляваща неполучената от ищеца основна заплата за
периода от 26.08.2019 г. до 16.07.2020г., вкл., която е била начислена на
служителите заемащи същата длъжност, неполучена в резултат от
съществено нарушение на правото на ЕС, ведно със законната лихва, считано
от датата на исковата молба – 22.12.2020г. до окончателното изплащане на
обезщетението, на основание чл. 22, ал. 1 от ЗОДОВ; сумата от 2979,14 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата от 20990.62 лв., считано
от деня на увреждането (25.02.2019 г.) до датата на предявяване на иска на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД; сумата от 2504 лв., представляваща сторените
разноски по делото за заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение
1
на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. Според жалбоподателя, решението в тази
част е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон,
нарушение на съдо-производствените правила и необоснованост. Излага, че
съдът не е обсъдил всички доводи и възражения на НС, както и събраните по
делото доказателства, поради което решението е немотивирано и неправилно;
не е изяснил правилно и изцяло релЕ.нтните за спора факти, поради което е
направил необосновани изводи. Кредитирал е изцяло голословните твърдения
в исковата молба приложените към нея доказателства и доводите на ищеца в
хода на делото, изградил е правните си изводи по предмета на спора
единствено въз основа на тях, без да ги обсъди в съвкупност с възраженията,
аргументите и становищата на ответника. Преценявайки доказателствата и
фактите по делото, първоинстанционният съд е достигнал до неправилни
фактически и правни изводи. На следващо място жалбоподателят развива
съображения за недопустимост на решението, като излага, че решението е
постановено срещу ответник, който не притежава пасивна процесуална
легитимация. Твърди, че националната уредба не предвижда възможност да
бъде ангажирана отговорността на НС във връзка с осъществяване на
законодателната му дейност, предвид особения характер на органа и
извършваната от него дейност. Излага, че процесуалният ред за реализиране
на отговорност по ЗОДОВ не променя и не повлиява по никакъв начин
принципното положение, че единственият орган, имащ правомощия да се
произнася по актове на Народното събрание, е Конституционният съд, поради
което и НС не е процесуален субституент по реда на ЗОДОВ и при липса на
изрична правна уредба следва да намери приложение чл. 31 ГПК. В чл. 2в
ЗОДОВ е уреден единствено редът за разглеждане на искове срещу държавата
за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз. Счита, че орган на
законодателната власт, какъвто е НС не може да отговаря за вреди на
частноправни субекти поради липса на пряка каузална връзка - приложението
на законите винаги е опосредствано от действия или бездействия на органи на
изпълнителната, местната или съдебната власт, за които изрично е
предвидена такава отговорност по ЗОДОВ. На следващо място излага, че
отговорността на държавата за вреди по реда на ЗОДОВ възниква тогава,
когато за нейното реализиране няма друг ред, установен в специален закон,
съгласно чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ. В процесния случай размерът на дължимото
обезщетение на ищеца е определен от специалния закон - Законът за
2
държавния служител, а при наличието на нарочна регламентация - чл. 104, ал.
1 ЗДСл, ищецът не може да разшири обема на отговорността на органа по
назначаването, още повече не може да търси отговорност от законодателния
орган. В случай, че съдът приеме обжалваното решение за допустимо,
жалбоподателят моли същото да бъде отменено като неправилно поради
нарушаване на материалния закон и съдопроизводствените правила, и
необоснованост. Излага, че първоинстанционният съд не е изследвал
материалноправните предпоставки за ангажиране отговорността на НС по чл.
2в ЗОДОВ във вр. чл. 4, § 3 ДЕС, което прави постановеното решение
необосновано. Твърди, че според постоянната практика на СЕС, чл. 4, § 3
ДЕС закрепва общо задължение на държавите- членки, чието конкретно
съдържание зависи във всеки конкретен случай от разпоредбите на
Договорите или правилата, които се извеждат от общата система на
Договорите. От което следва, че сама по себе си тази разпоредба не поражда
права за частноправните субекти, на които те да могат да се позовават пред
съд, тоест тя няма директен ефект, доколкото не се сочат конкретни норми на
Европейското право, по отношение на които се твърди неизпълнение. На
следващо място се твърди, че в обжалваното решение не са изследвани
всички елементи на посочения фактически състав и не е установено
наличието им в условията на кумулативност. На следващо място се излага, че
дори и да се приеме че е налице нарушение, решаващият съдебен състав е
следвало да установи неговата „достатъчна същественост", което въобще не е
сторено. В този смисъл постановеното съдебно решение не е съобразено с
практиката на СЕС, изработила критерии, по които се преценява дали е
налице достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС - когато е налице
явно и значително неспазване от държава членка, както и от общностна
институция на границите, които са наложени на нейната свобода на преценка.
Неправилен е и изводът за наличие на пряка причинно-следствена връзка
между нарушението и настъпилите за ищеца вреди. Твърди се, че съдът не е
отчел, че в процесния случай причинната връзка е опосредена от заповедта на
директора на Агенция „Митници", както и от самото поведение на ищеца.
Според жалбоподателя, съдът в нарушение на съдопроизводствените правила
въобще не е разгледал възражението на ответника за неприложимостта на
ЗОДОВ поради наличието на предвиден в специалния закон - Закона за
държавния служител (ЗДСл), ред за обезщетение за времето, през което
3
държавният служител не е бил на служба поради прекратяване на служебното
му правоотношение. Излага, че след като ищецът е упражнил предоставените
му от законодателя възможности за защита срещу незаконно уволнение, в т.ч.
получаване на дължимото обезщетение, то на същия не се дължи обезщетение
на друго основание тъй като специалната разпоредба по ЗДСл дерогира
приложението на общия ред по ЗОДОВ. На следващо място се твърди че в
нарушение на съдопроизводствените правила първоинстанционният съд не е
обсъдил възражението на ответника в молба вх. № 39147/25.10.2021г. относно
периода на претендираното обезщетение. Според жалбоподателя, началната
дата, от която ищецът би могъл да претендира обезщетение, е 28.09.2019г. -
датата на влизане в сила на Решение № 7 0т 17.09.2019 г. на КС по к.д. №
7/2019 г., а не както е постановено в обжалваното решение - 26.08.2019 г.
Крайната дата е 03.07.2020 г., когато е влязло в сила Решение № 8767 от
03.07.2020 г. по адм.д. № 9709/2019 г. на ВАС, а не 16.07.2020 г. Ищецът е
възстановен от 17.07.2020г., на която дата се е явил на работа, но решението
на ВАС е влязло в сила на 03.07.2020 г., до която дата ищецът би могъл да
претендира визираните в исковата молба обезщетения. По изложените
съображения, жалбоподателят моли обжалваното решение да бъде обезсилено
като недопустимо. В случай, че съдът приеме същото да допустимо, то моли
първ. решение да бъде отменено в частите, с които Народното събрание на
Република България е осъдено да заплати на Д. Г. Й.: сумата 20990,62 лв.,
представляваща неполучената от ищеца основна заплата за периода от
26.08.2019 г. до 16.07.2020 г. вкл., която е била начислена на служителите,
заемащи същата длъжност, неполучена в резултат от съществено нарушение
на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва, считано от
датата на исковата молба - 22.12.2020 г., до окончателното изплащане на
обезщетението, на основание чл. 22, ал. 1 от ЗОДОВ; сумата 2979,14 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата от 20990,62 лв., считано
от деня на увреждането (25.02.2019 г.) до датата на предявяване на иска, на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД; сумата 2504 лв., представляваща сторените
разноски по делото за заплатена държавна такса и адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, както и по субсидиарните
искове за лихва, като вместо това бъде постановено друго, с което тези искове
бъдат отхвърлени като неоснователни. В случай, че субсидиарните искове
бъдат счетени за основателни, то се моли да се отчете, че
4
първоинстанционният съд неправилно е присъдил плащане на законната
лихва от 22.12.2020 г. Същата би се дължала от датата на завеждане на
исковата молба, която е 28.04.2021 г. Считат за неправилно и присъждането
на мораторната лихва за периода, предхождащ 26.08.2019г. Моли се за
присъждане в полза на Народното събрание на юрисконсултско
възнаграждение за производството пред първата инстанция /съгласно
представения списък/, както и за производството пред настоящата инстанция.
Постъпила е и насрещна въззивна ЖАЛБА вх. №31744/13.05.2022г. от
Д. Г. Й., ЕГН:********** срещу Решение № 429/22.02.2022г., постановено по
гр.д. № 20213110106194/2021 г. по описа на ВРС, 53-ти състав, в частта му, с
която съдът е отхвърлил исковата претенция за изплащане на обезщетение за
понесените от него вреди от неполученото ДВПР в размер на 3 473,78 лв. /за
периода от 26.02.2019г. до 16.07.2020г./, както и мораторната лихва върху
него в размер на 838,20 лв., претърпени от законодателната дейност на НС,
осъществена при съществено нарушение на ПЕС. Счита решението в тази
част за неправилно и незаконосъобразно - постановено в противоречие с
материалния закон и необосновано. Оспорва извода на съда, че тъй като
ищецът не е полагал труд през процесния период, то не може със сигурност да
се приеме, че в този период би изпълнявал възложените му задачи по начин и
в срок, които да предполагат поставяне на добра оценка и получаване на това
ДВПР и поради това получаването му представлява едно несигурно събитие.
Позовава се на чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплатите на служителите в
държавната администрация/в сила от 01.07.2012 г, приета с ПМС № 129 от
26.06.2012 г./, според която допълнителните възнаграждения за постигнати
резултати се определят въз основа на оценка на структурните звена в
административната структура и/или на отделните служители/, като в същото
време твърди, че за последните години атестационните оценки на ищеца са
възможно най-високите, което изключва предположението, че за периода на
исковата претенция, ищецът не би положил същите усилия за да изпълни
поставените му задачи по същия начин и в срок. Позовава се и на практиката
на СЕС - решение от 25.11.2010 г. по дело C-429/09 - Gunter FuG, решение от
04.10.2018 г. по дело С - 571/16 - К., и др., съгласно която, за да осигури
ефективна защита на правата на частноправните субекти, обезщетението за
вреди, причинени от неприлагане на правото на Съюза, трябва да бъде
равностойно на претърпяната вреда, както и на решение №14 от 15.02.2021 г.
5
по гр. д. № 5165/2016 г. на ВКС, ГК според което „При липса на разпоредби в
правото на ЕС по отношение на размера на дължимото обезщетение се
прилагат принципите на процесуалната автономия, равностойността и
ефективността. Съобразно разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, по който
процесуален ред се разглежда настоящото производство държавата дължи
обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка
и непосредствена последица от увреждането. (...) Всяка имуществена вреда
има стойност, която може да се изчисли и изрази в определена сума". Излага,
че ако НС не беше приело §50 от ПЗР на ЗИД на ЗКПО(Обн. в ДВ бр.98/2018
г.) с който е изменен чл.10, ал.1 от ЗМ, то ищецът би получил ДВПР поне в
размерите, които е посочило вещото лице. Предвид изложеното счита, че ВРС
неоснователно е отхвърлил тази претенция. По изложените съображения
моли да бъде отменено решението на ВРС в тази част, като на негово място
бъде постановено друго, с което се уважи исковата претенция за изплащане
на обезщетение за понесените от ищеца вреди от неполученото ДВПР в
размер на 3 473,78 лв. /за периода от 26.02.2019 г. до 16.07.2020 г./, както и
мораторната лихва върху него в размер на 838,20 лв., претърпени от
законодателната дейност на НС, осъществена при съществено нарушение на
ПЕС, както и да му бъдат присъдени разноските за производството пред
настоящата инстанция.
Чрез депозирания писмен отговор, ответникът по тази жалба –НС на РБ
оспорва основателността на въззивната жалба, като моли същата да бъде
оставена без уважение, а първ. решение –потвърдено като правилно и
законосъобразно – в тази част, като му бъдат присъдени направените по
делото разноски. Счита, че релЕ.нтните за спора факти са правилно
установени, а изводите на съда са законосъобразни. Твърди, че липсва
основание за присъждане на обезщетение за допълнително възнаграждение за
постигнати резултати, тъй като този вид възнаграждения се дължат във
връзка с качественото изпълнение на длъжностните задължения; те нямат
задължителен или постоянен характер, а зависят и се дължат с оглед
конкретно постигнатите резултати и служителя, и конкретния му принос в
постигането им.
Контролиращата страна, чрез прокурор при ОП Варна изравя
становище, че първоинстанционното решение следва да се потвърди като
правилно и законосъобразно, като и двете въззивни жалби бъдат оставени без
6
уважение.
За да се произнесе по спора, Варненският окръжен съд съобрази
следното:
Производството е образувано по обективно кумулативно съединени
искове, предявени от Д. Г. Й., ЕГН **********, срещу Народно събрание на
Република България за заплащане на сумата от 20 990.62 лв. /след допуснато
изменение в о.с.з. на 04.02.2022г./, представляваща неполучената от ищеца
основна заплата за периода от 26.08.2019 г. до 16.07.2020 г. вкл., която е била
начислена на служителите, заемащи същата длъжност, в размер на 1 830 лв.
месечно, както и сумата от 3 473.78 лв. /след допуснато изменение в о.с.з. на
04.02.2022г./, представляваща неполученото от ищеца ДВПР /допълнително
възнаграждение за постигнати резултати/ за периода от 26.02.2019 г. до
16.07.2020 г. вкл., което е било начислено на служителите, заемащи същата
длъжност всеки месец на основание чл. 2в от ЗОДОВ, ведно със законната
лихва, считано от датата на исковата молба – 22.12.2020 г., до окончателното
изплащане на обезщетението, както и сумата от 2 979,14 лв. /след допуснато
изменение в о.с.з. на 04.02.2022г./, представляваща мораторна лихва върху
главницата от 20 990.62 лв., считано от деня на увреждането /25.02.2019 г./до
датата на предявяване на иска, както и сумата от 338.76 лв. /след допуснато
изменение в о.с.з. на 04.02.2022г./, представляваща мораторна лихва върху
главницата от 3 473.78 лв. на основание чл. 86 ЗЗД. В условията на
евентуалност ищецът е предявил и иск с правно основание чл. 7 от КРБ във
връзка с чл. 49 от ЗЗД, за горепосочените суми. Ищецът излага, че започнал
работа в Митница Варна на 10.09.1991г., първо по трудово, а след това и по
служебно правоотношение. След като незаконното уволнение, извършено със
заповед № 3996/16.08.2017 г., било отменено по съдебен ред, се явил да заеме
мястото, от което бил уволнен, като едновременно със заповед №
4036/25.02.2019г. за възстановяване на длъжността „Началник на митнически
пункт и ниво“, в Териториална дирекция Северна морска, с ранг II старши, му
била връчена и заповед № 4038/25.02.2019 г. за ново прекратяване на
служебното правоотношение, на осн. чл. 107, ал. 1, т. 5вр. чл. 7, ал. 1, т. 6,
предл. последно от ЗДСл, във вр. с чл. 10, ал. 1, изр.второ от Закона за
Митниците, след промяната му с параграф 50 от ПЗР на ЗИДЗКПО,
обнародвана в ДВ бр.98/2018 г., влязла в сила на 01.01.2019г. Твърди, че
посоченото основание за прекратяване на служебното му правоотношение
7
било приетото от НС с изменение в чл. 10, ал. 1 от Закона за митниците /ЗМ/,
чрез добавяне на изречени второ, според което „Митническите служители,
които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица,
които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено
престъпление от общ характер.“ В уволнителната заповед като фактическото
основание за прекратяване на служебното правоотношение на ищеца било
посочено „Привлечен като обвиняем за умишлено престъпление от общ
характер по ДП № 8/2016 г.по описа на ТСБОП - Варна, пр.пр. №486/2016 г.
по описа на СП.“ След оспорване по съдебен ред, заповед № 4038/25.02.2019
г. на Директора на Агенция митници за прекратяване на служебното му
правоотношение била отменена с решение по адм. д. № 9709/2019 г. по описа
на ВАС. Твърди, че приетото от НС изменение на чл. 10, ал. 1, изречение
второ от ЗМ било прогласено за противоконституционно с Решение
№7/17.07.2019г. по к.д.№7/2019г. на Конституционния съд. Според ищеца НС
е приел посочената разпоредба при съществено нарушение на правото на
Европейския съюз и Конституцията на РБ, а освен това е проявило
бездействие, изразяващо се в неуреждане на възникналите от приемането му
правни последици. Твърди, че в резултат на горното за него са настъпили
вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с противоправните
действия на Народно събрание, като считано от датата на уволнението му със
Заповед № 4038/25.02.2019 г. на Директора на АМ, до датата на
възстановяването в длъжност на 17.07.2020 г., е бил лишен от основното си
трудово възнаграждение, което получавал на заеманата длъжност в Агенция
Митници, в размер на 1840 лв. месечно. Ищецът бил лишен и от
допълнителното възнаграждение за постигнати резултати /ДВПР/, което би
получил, ако не е била приета нормата от НС, считано от уволнението му до
възстановяването му в длъжност, като това допълнително възнаграждение се
начислява ежемесечно и получава наведнъж за всяко тримесечие. Твърди, че
ако НС не било приело порочния закон, той несъмнено би получил както
основната си заплата, така и допълнително възнаграждение в посочения
размер. Ищецът сочи, че съгласно нормата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, Агенция
Митници му е изплатила основната заплата само за 6 месеца, за периода от
26.02.2019 г. до 26.08.2019 г., но за останалото време вредите му не са били
репарирани. Счита, че според ЗОДОВ, държавата и общините дължат
обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди (в това число
8
претърпени загуби и пропуснати ползи), които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от
отговорното длъжностно лице, поради което моли така предявените искове
срещу НС да бъдат уважени като основателни и доказани.
Чрез депозирания в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор, ответникът
НС на РБ излага становище за недопустимост на предявените искове. Счита,
че не е надлежна страна по спора, тъй като националната уредба на Република
България не предвижда възможност да бъде ангажирана отговорността на НС
във връзка с осъществяване на законодателната му дейност, предвид особения
характер на органа и извършваната от него дейност, като развива подробни
съображения. По отношение на твърдяното нарушаване на правото на ЕС и
отговорността по чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), счита, че
принципът на „лоялното сътрудничество" не може да бъде конкретен
източник на право, въз основа на което да се ангажира отговорността на
Държавата за незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи
или длъжностни лица, доколкото този принцип прокламира общи правила за
държавите-членки на Съюза. Счита, че за да бъде ангажирана извън-
договорната отговорност на държавата по чл. 4, § 3 ДЕС следва да е налице
нарушение на правна норма на ЕС, която има за предмет предоставяне на
права на частноправни субекти, нарушението да е достатъчно съществено и
наличието на причинно[1]следствена връзка между нарушението и вредата.
Предпоставките за ангажиране на отговорността са кумулативни, като
липсата на една от тях е достатъчна за отхвърляне на иска за обезщетение, а в
конкретния случай не е налице нито една от изискуемите такива. Ако съдът
приеме, че е налице съществено нарушение от страна на законодателния
орган на правна норма на ЕС, която има за предмет предоставяне на права на
частноправни субекти, то твърди, че не е налице причинно-следствена връзка
между нарушението и твърдяната вреда от ищеца. Излага, че ищецът е
упражнил предоставените му от законодателя възможности за защита срещу
незаконно уволнение, в т.ч. получаване на дължимото обезщетение, което се
установява от Решение № 8767 от 03.07.2020 г. по адм. д. № 9709/2019 г. на
ВАС.Твърди, че размерът на дължимото му обезщетение е определен в чл.
104, ал. 1 на специалния закон - Законът за държавния служител, поради
което ищецът не може да разшири обема на отговорността на органа по
назначаването, още повече не може да търси отговорност от законодателния
9
орган. Ответникът оспорва и твърдението за неправомерно си бездействие
относно правните последици от прилагането на противоконституционния
закон, като сочи, че в изпълнение на правомощията си, установени в
Конституцията на Република България, е уредил обществените отношения,
поддаващи се на трайна уредба и свързани със служебното правоотношение,
като е предвидена съдебна защита срещу незаконно прекратяване на
служебното правоотношение и последиците от неговата отмяна, в т.ч.
дължимите обезщетения, поради което ищецът няма правен интерес за
предявяване на процесните искове. Ответникът излага съображения за
неоснователност и на претенцията за обезщетение за неполучено
„допълнително възнаграждение за постигнати резултати" за период, през
който ищецът въобще не е изпълнявал служебните си задължения. Счита, че
този вид допълнително възнаграждение има пряка връзка с качеството на
изпълнение на длъжностните задължения. Излага, че пропуснатите ползи,
които се претендират, трябва да имат качество на реалност и сигурност. Те
биха имали характер на пропуснати ползи само в случай, че получаването им
от страна на увредения е сигурно, което доказване е в тежест на ищеца.
Ответникът оспорва и предявения в условие на евентуалност иск за
заплащане на претендираните суми на осн. чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 7 КРБ,
като излага, че не е налице кумултивното наличие на всички предпоставки за
уважаване на този иск. Твърди, че не е налице и противоправно поведение от
страна на НС, тъй като приемането на закон, обявен впоследствие за
противоконституционен, не е неправомерно действие, Ответникът оспорва и
предявения акцесорен иск за мораторна лихва, като моли за отхвърляне на
исковите претенции, доколкото същите са неоснователни и недоказани.
Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което да бъде
присъдено на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК и чл. 25 от Наредбата за
заплащането на правната помощ във връзка с чл. 37 от Закона за правната
помощ.
Контролиращата страна, чрез прокурор при Районна прокуратура
Варна, се присъединява към изложеното от процесуалните представителя на
ответника.
Настоящият състав на Варненския окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, установи следното:
10
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано
лице, съдържат необходимите реквизити, не страдат от пороци, поради което
съдът ги намира за допустими.
В изпълнение на задълженията, вменени му с разпоредбата на чл. 269
ГПК, въззивният съд счита, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо, тъй като е произнесено от компетентен съд, в рамките на неговите
правомощия и по предявените пред него искове.
След съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, с
оглед разпоредбата на чл. 235 от ГПК, Варненският окръжен съд приема за
установено от фактическа страна следното:
От приложеното по делото копие, е видно, че със Заповед №
4038/25.02.2019г. на Директора на Дирекция Митници, служебното
правоотношение на ищеца с Агенция Митници е прекратено, считано от
26.02.2019г. като причина за прекратяване на правоотношение е посочено:
„Поради обективна невъзможност държавният служител да изпълнява
задълженията си извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3 от ЗДСл. Привлечен
като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер по ДП №8/2016
г.по описа на ТСБОП - Варна, пр.пр. №486/2016 г. по описа на СП“.
Установява се, че със Заповед №3552/17.07.2020г. на Директора на
Агенция Митници, ищецът Д. Й. е възстановен на заеманата от него длъжност
– Началник на митнически пункт II ниво, Длъжностно ниво 6, Ръководно
ниво 6Б, при териториална дирекция Северна морска, с ранг II старши,
считано от 17.07.2020г.
Безспорно е, че Решение № 7 от 17.09.2019г. на Конституционния съд
на Република България, обн. ДВ бр. 75 от 2019 г., разпоредбата на чл. 10, ал. 1
изречение второ от Закон за митниците (обн. ДВ, бр. 15 от 06.02.1998г.,
последно изм. ДВ, бр. 32 от 16.04.2019г., която гласи: „Митническите
служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат
само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за
умишлено престъпление от общ характер“ е обявена за
противоконституционна.
От представеното копие, се установява, че с Решение №
8767/03.07.2020г. на ВАС, Заповед № 4038/25.02.2019г на Директора на
Агенция Митници е отменена по жалба на Д. Й..
11
От приетите по делото писмени доказателства: Трудов договор от
27.08.1991г., Допълнително споразумение от 03.12.1991г.; заповеди към тях;
служебна книжка № 437/09.12.2022г. се установява, че за периода от
26.02.2019г. до 17.07.2020г. служебното правоотношение на ищеца с Агенция
митници е било прекратено.
От приетото по делото заключение по назначената пъвоначална и
допълнителна ССчЕ, които съдът кредитира като обективни и комптентно
изготвени, се установява, че размерът на неполучената основна заплата от
ищеца за периода от 26.08.2019г. до 16.07.2020г. възлиза на сумата от 20
990,62 лв. Размерът на лихвата за забава върху неполучената заплата за
периода от 01.03.2019г. до 25.09.2020г. е 2 979,14 лв. Вещото лице е
установило, че размерът на неполученото от ищеца ДВПР, за периода от
26.02.2019г. до 16.07.2020г., изчислено като са съобразени възнагражденията,
които в същия период са получавали служители на същата длъжност като
тази, която е заемал ищецът, възлиза на сумата от 3 473.78 лв., а размерът на
мораторната лихва върху това неполучено възнаграждение възлиза на сумата
от 338.76 лв.
При така установената фактическа обстановка и след като съобрази
приложимия закон, съставът на Варненски окръжен съд прави следните
правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, Държавата и общините
отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и
длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност,
както и за вредите, причинени от действието на отменени като
незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове.
С разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ е предвидена отговорност на Държава за
вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на
Европейския съюз,
Според константната съдебна практика, държавата участва в съдебни
производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез
процесуален субституент - органът, от чиито незаконни актове, действия или
бездействия са причинени вредите. Държавата отговаря за вредите,
причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание, като
12
държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица.
Във връзка с възраженията на ответника - понястоящем въззивник,
подробно развити в писмения отговор, и поддържани във въззивната жалба,
настоящият състав намира, че Народното събрание е надлежен ответник.
Отговорност на НС е приетите от него закони да съответстват
на Конституцията. Приемането на противоконституционен закон е
неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от
мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно.
Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от
прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно,
колкото и приемането на такъв закон. /В този см. Решение № 72 от 31.03.2021
г. на ВКС по гр. д. № 3006/2020 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Светла
БояджиЕ./.
Според съдебната практика, Държавата отговаря за вредите от
нарушаване на правото на Европейския съюз, когато нарушението е
достатъчно съществено, като за нейната отговорност е без значение от
поведението (действие или бездействие) на кой от нейните органи са
причинени вредите. Отговорността на държавата за вреди от нарушаване на
правото на Европейския съюз не е виновна. Когато нарушението е извършено
умишлено или при неполагане на дължимата грижа, само това е достатъчно
то да бъде квалифицирано като "достатъчно съществено", но това не означава,
че полагането на дължимата грижа изключва отговорността на държавата.
Нарушението може да бъде квалифицирано като "достатъчно съществено" и
въпреки полагането на дължимата грижа: когато държавният орган няма
право на преценка, нарушената норма е ясна и прецизно формулирана, при
неизпълнение на задължението за отправяне на преюдициално запитване и
др. Причинният процес започва от приемането или поддържането в
националното право на норма, която противоречи на правото на Европейския
съюз и преминава без прекъсване до нейното приложение и осъществяването
на съответните негативни последици.
Правото на Европейския съюз може да бъде нарушено когато е
приложена национална правна уредба, съдържаща правило, което не е
съобразено с правото на Европейския съюз, когато правото на Европейския
съюз не е приложено или е приложено неточно, като приложимата правна
13
норма е тълкувана неправилно (напр. неавтономно), и в др. случаи.
Обезщетение за нарушение на правото на Европейския съюз може да се
претендира, както поради нарушения от нормотворчески, правораздавателни
и правозащитни органи, на органи на изпълнителната власт и на местното
самоуправление, така и за допускането на нарушения от частноправни
субекти. Поведението на различните държавни органи в този причинен
процес има значение единствено за процесуалната им легитимация да
отговарят като ответници по иска за обезщетение.
Доколкото според изложеното в исковата молба се касае за вреди,
настъпили в резултат на приложение на закова норма, която в последствие е
обявен за противоконституционна, съдът намира, че искът е предявен срещу
надлежен ответник, а именно НС, сред чиито основни задължения е и
приетите от него закони да съответстват на Конституцията и на Правото на
ЕС, тъй като Р България е правова държава
От приетите по настоящото дело доказателства безспорно се
установява, че служебното правоотношение на ищеца Й. с Агенция Митници,
е прекратено със Заповед №4038/25.02.2019г./ т.е. след изменението на чл.
10, ал.1 ЗМ, обн. ДВ бр. 98 от 2018 г., в сила от 7.01.2019г./ именно по
причина, че е привлечен като обвиняем за умилено престъпление от обща
характер.
Безспорно е също, че разпоредбата на чл. 10, ал.1 ЗМ в тази и редакция
е обявена за противоконституционна по отношение на изречение второ с
Решение № 7 на КС на РБ - бр. 75 от 24.09.2019 г.
Предвид така установеното от фактическа страна, съдът намира, че
ответникът следва да понесе отговорност за претърпените от ищеца вреди,
настъпили в резултат на приета противоконституционна разпоредба на Закона
за митниците, послужила като пряко основание за прекратяване на
служебното правоотношение на ищеца. Отговорност на Народното събрание е
приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото народните
представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва,
която те полагат съгласно чл. 76, ал.2 КРБ при конституирането на всяко
новоизбрано НС. Приемането на противоконституционен закон е
неизпълнение на основното задължение за спазване на КРБ от мнозинството
народни представители. То е във висша степен противоправно, защото
14
съгласно чл. 4, ал.1 КРБ, Република България е правова държава, която се
управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според
законите на страната.
Действително, съгласно чл. 151, ал. 2 КРБ, решенията на
Конституционния съд, с които се обявява противоконституционност, имат
действие занапред, а конституционното решение влиза в сила три дни след
обнародването, съгласно чл. 14, ал. 3 от Закона за конституционния съд.
Въпреки това следва да се отбележи, че съгласно практиката на СЕС,
правото на Европейския съюз може да бъде нарушено когато е приложена
национална правна уредба, съдържаща правило, което не е съобразено с
правото на Европейския съюз. В тази връзка, съдът намира, че на ищеца се
дължи обезщетение и за периода от приемането на изменението на чл. 10,
ал.1 ЗМ до датата на обявяването за противоконституционна, тъй като в
този период, макар действаща, тази разпоредба е нарушавала основните
права, гарантирани в Хартата на основните права.
Що се отнася до условията за ангажиране на отговорността на
държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушения на
правото на Съюза, които се считат за извършени от държавата, Съдът /на ЕС/
многократно е приемал, че увредените частноправни субекти имат право на
обезщетение при наличието на три условия, а именно предмет на нарушената
правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните
субекти, нарушението на нормата да е достатъчно съществено и да
съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и
претърпяната от частноправните субекти вреда (решение от 28 юли 2016 г.,
Tomášová, C-168/15, EU:C:2016:602).
Хартата на основните права на Европейския съюз е част от първичното
право на ЕС, тя има пряко приложение, доколкото е част от националното
право и има примат над правото на държавите- членки, то тя същата следва да
бъде съобразявана от всички държави –членки. Тя е приложима по отношение
на всички субекти, като е задължителна както за институциите на съюза, така
и по отношение на централните и регионалните органи на държавите –членки.
Съгласно чл. 15 от ХОПЕС, всеки има право да работи и да упражнява
свободно избрана или приета професия. Безспорно е, че по отношение на
митническите служители, съответно приложим наред със Закона за
15
митниците, е и Законът за държавния служител. В своята практика
Конституционният съд на РБ приема, че титуляр на основното право на труд
са не само лицата, които работят по трудово правоотношение, но и държавни
служители, съдии, прокурори и следователи, лицата, които упражняват
самостоятелно занаят, свободна професия и пр. (Решение № 17 от 2018 г. по
к.д. № 9/2018 г., Решение № 2 от 2019 г. по к.д. № 2/2018 г.).
Настоящият състав счита, че въведените с чл. 10, ал. 1, изречение второ
от ЗМ допълнителни изисквания към митническите служители, които са
митнически органи, ограничават правото на труд и правото на свободен избор
на професия, гарантирани в чл. 15 от ХОПЕС. Цитираната разпоредба
поставя знак за равенство между ограничението, налагано в резултат на
осъждане, и това, възникващо вследствие на само образувано, но
неприключило наказателно производство. И в двата случая възникващите за
засегнатите лица правни последици са едни и същи, без да е налице
конституционно оправдано основание за това.
Съдът намира, че се установява и наличието на пряка причинно-
следствена връзка, тъй като именно в резултат на приложението на нормата,
която се установи, че противоречи на общностното право се е стигнало до
прекратяване на служебното правоотношение на ищеца. Действително,
самото прекратяване е настъпило по силата на заповедта на директора на
Агенция Митници, но същата е издаден именно на основание действащата
към онзи момент редакция на чл. 10, ал.1 ЗМ, и въведените в същата
изисквания.
По отношение на размера на дължимото обезщетение, съдът установи
следното:
От заключенията на ССчЕ се установи, че в периода от 26.08.2019г. до
16.07.2020г. ищецът е пропуснал да получи трудово възнаграждение,
дължимо за заеманата е него длъжност преди прекратяване на служебното
правоотношение, в размер на 20 990,62 лв.
Видно от решение №8767/03.07.2020г., постановено по адм. дело №
9709/2019г., с което е отменена Заповед №4038/25.02.2019г. на директора на
Агенция „Митници“, на ищеца не е присъдено никакво обезщетение по чл.
121, ал.1 ЗДСл за времето, през което не е бил на служба поради
прекратяването, но страните не спорят, че ищецът е получил 6 месечно
16
обезщетение за периода 25.02.2019г. до 26.08.2019г.
Претенцията по настоящото дело е за последващ период, в който
същият е бил лишен от трудовото си възнаграждение в резултат на незаконно
прекратеното му служебно правоотношение.
Настоящият състав счита, че няма пречка и законова забра за
предявяване на тази претенция. Същата не е предявена срещу работодателя, и
несе основава на чл. 121, ал.1 от закона за държавния служител.
Доколкото претенцията е насочена срещу Държавата за присъждане на
обезщетение в размер на претърпени имуществени вреди, равностойни на
неполучено трудово възнаграждение, причинени в резултат на действие на
нейни държавни органи, съдът намира, че искът е допустим и основателен.
Предвид което съдът намира, че на ищеца се дължи обезщетение в
претендирания размер от 20 990,62 лв. за периода от 26.08.2019г. до
16.07.2020г.
Във връзка с изложеното във въззивната жалба на НС досежно периода
на обезщетението, въззивният съд съобрази, че според разпоредбата на чл.
122, ал.1 ЗДСл, при отменяне на заповедта за прекратяване на служебното
правоотношение от органа по назначаването или от съда държавният
служител се възстановява на предишната длъжност, ако се яви в съответната
администрация в двуседмичен срок от влизането в сила на административния
акт или на съдебното решение.
Доколкото в самия закон, на служителя е предоставена възможност в 2
седмичен срок да се яви за да заеме длъжността, а от представената по делото
заповед № 3552/17.07.2020г. се установява, че Д. Й. е възстановен на
длъжността „началник на митнически пункт“ на 17.07.2020г. то
обезщетението му се дължи до тази именно дата.
По отношение на насрещната жалба на Д. Й., въззивният състав
съобрази следното:
Съгласно чл. 67 ЗДСл, към основната заплата на държавните
служители може да се изплащат допълнителни възнаграждения, сред които и
допълнително възнаграждение за постигнати резултати /чл. 67, ал.7, т.5/, като
съгласно ал. 8, допълнителното възнаграждение по тази точка се определя за
точно и в срок изпълнение на поставените задачи, като се изплаща четири
пъти годишно - през месец април, юли и октомври за текущата година и през
17
месец януари - за предходната година, въз основа на оценка по ред, определен
в наредбата по ал. 3.
Предвид цитираната приложима нормативна уредба, съдът намира, че
това допълнително възнаграждение се дължи целево, а именно ако
служителят е изпълнявал точно и срочно възложените му служебни
задължения. След като ищецът изобщо не е полагал труд в претендирания
период, то допълнително възнаграждение за постигнати резултати на осн. л.
67, ал.7, т.5 ЗДСл не му се дължи, предвид което този иск следва да се
отхвърли като неоснователен.
Предвид изцяло съвпадащите изводи на настоящата инстанция с тази на
първата, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
Предвид неоснователността и на двете въззивни жалби, съдът намира,
че не следва да бъдат присъждани разноски в полза на никоя от страните,
като същите остана в тежест на всяка от тях така, както са направени.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №429/22.02.2022год., постановено по гр.д.
№6194/2021г. по описа на ВРС, 53-ти състав.
Не присъжда разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл.
280 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18