№ 2629
гр. София, 22.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Теодора М. П.а
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20211100513023 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20177517 от 27.08.2021 г., постановено по гр. дело № 29507/2019г. по
описа на СРС, 26 състав са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
установителни искове за признаване за установено, че ответното дружество „У.Г.“ АД
дължи на ищеца „О. ПБМ“ на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 11 816, 89 лв.,
представляваща неплатено възнаграждение за наем на склад за месец април 2014г., ведно
със законната лихва за забава считано от 12.09.2018г. до окончателното плащане, както и на
основание чл. 86 ЗЗД сумата от 5 279, 69 лв., представляваща лихва за забава за периода
15.04.2014г. – 07.09.2018г., които задължения са възникнали в изпълнение на Договор за
пристанищни услуги № 01-UG/ C 2014 от 31.03.2014г. и за които е издадена фактура
№6098/07.04.2014г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 59704/2018г. по описа на СРС, 26 състав.
Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата от 1 500, 00 лв., представляваща разноски в производството пред СРС.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца -„О. ПБМ“,
ЕАД, чрез процесуалния му представител – адв. В. В., с надлежно учредена по делото
представителна власт, в която са изложени оплаквания за неправилност на същото, поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени
процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Сочи, че ответникът е навел
1
възражение в срока по чл. 131 ГПК за погасяване на задължението му поради изтичане на
петгодишна давност, въпреки което при постановяване на решението съдът е достигнал до
извод за неоснователност на предявения иск поради погасяване на вземането с 3-годишна
давност, с което е допуснал нарушение на материалния закон. Поддържа, че съдът е
допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като в доклада по
чл. 146 ГПК не е указал, че ответникът е направил възражение за погасяване на
задължението с кратка 3-годишна давност, както и поради липсата на дадени на ищеца
указания за необходимостта на докаже наличието на основание за спиране, респ. прекъсване
на давността. Навежда оплакване за неправилност на постановеното решение, поради
погрешно определяне от страна на съда на процесното вземане като периодично и попадащо
в приложното поле на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Сочи, че вземането е за услуга, и спрямо него
приложение намира общата петгодишна давност. Намира за погрешен извода на съда,
съгласно който процесното вземане е погасено поради изтичане на тригодишна давност, тъй
като същият е в противоречие с установената по делото фактическа обстановка. Моли
решението да бъде отменено, а предявените искове – уважени. Претендира разноски в
производството пред СРС и СГС.
Въззиваемият ответник – „У.Г.“ ЕООД в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1
ГПК, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени
съображения. Поддържа, че възражението за погасяване по давност на претендираното
вземане е направено в срока по чл. 131 ГПК, а в последствие е направено единствено
уточнение, с което е посочено, че с оглед на характера на сключения договор приложение
следва да намери кратката тригодишна давност. Сочи, че първоинстанционният съд при
изпълнение на служебните си задължения правилно е приел, че процесният договор
представлява по правната си природа си договор за наем, към изпълнението на
задълженията по който приложение намира тригодишната давност. Твърди, че по делото не
са представени доказателства, от които да се установява основание за спиране или
прекъсване на давността. Моли решението да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена
без уважение.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в
процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивното производство, поради
което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните оплаквания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
2
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той
е обвързан от посочените в жалбата пороци.
Съдът, като съобрази оплакванията на страните и събраните по делото
доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за
основателна по следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел за
установено, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение,
възникнало въз основа на сключен договор за наем, поради което и към задължението на
ответната страна за заплащане на процесната сума приложение намира предвидената в чл.
111, б. „в“ ЗЗД кратка тригодишна погасителна давност. СРС е достигнал до извод, че
падежът на процесното вземане е настъпил на 14.04.2014г., поради което и към момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /12.09.2018г./ същото е било
погасено по давност, на което основание е отхвърлил предявените искове.
Като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, твърденията в
исковата молба, както и представения в хода на първоинстанционното производство договор
от 31.03.2014г., сключен между страните по спора, въззивният състав на съда приема, че
същият има за предмет извършването на съхранение и натоварване на зърнени храни по
технологична схема „автомобил-закрит-склад-контейнер“ с предоставено от клиента
оборудване, за изпълнението на което задължение е предвидено заплащане на
възнаграждение от страна на клиента. Съгласно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД при тълкуване
на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните
уговорки следва да се тълкуват във връзка една с друга и всяка една да се схваща в смисъл,
който произтича от целия договор, както и с оглед на целта на договора, обичаите в
практиката и добросъвестността. С оглед0 изложеното възприетата от първоинстанционния
съд квалификация на процесния договор като договор за наем е неправилна, тъй като от
предметното съдържание на същия се установява, че той не се изчерпва само с
предоставянето на вещ за временно ползване срещу заплащане на определена наемна цена,
който предмет е присъщ на договора за наем съгласно чл. 228 – 239 ЗЗД, а включва дейност
по съхранение на зърнени храни в помещение на изпълнителя и допълнителни дейности,
свързани с натоварване на предоставените за съхранение храни. Като изхожда от посочените
критерии за тълкуване на договорите, настоящият състав намира, че между страните е бил
сключен ненаименован смесен договор, който е допустим по силата на чл. 9 ЗЗД и валидно
ги е обвързал, доколкото не противоречи на императивни правни норми и на добрите нрави,
в който договор се преплитат елементи от договор за влог по смисъла на чл. 250 ЗЗД и
договор за изработка по смисъла на чл. 258 ЗЗД. Констатираната неточност, изразяващи се в
непрецизната правната квалификация дадена от първоинстанционния съд обаче не води до
недопустимост на постановения съдебен акт, тъй като съдът е разгледал и се е произнесъл
по релевантните за спора факти и в съответствие със заявения от ищеца петитум.
С оглед на правната природа на процесния договор неприложима е предвидената в
3
разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД кратка тригодишна погасителна давност към
претендираното вземане за главница, доколкото същото не произтичаща от наемно
правоотношение. Не се установява в конкретния случай вземането да представляват по
същността си и периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй като не
отговаря на критериите за периодичност, възприети в задължителната за органите на
съдебната пласт указания дадени с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012г. по тълк. д.
№3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.
Въз основа на изложеното, настоящият състав намира, че при изясняване на спора
относно основателността на предявения иск за главница в размер на сумата от 11 816, 89 лв.
следва да бъде съобразена предвидената в разпоредбата на чл. 110 ЗЗД обща петгодишна
погасителна давност, която намира приложение на общо основание.
При съобразяване на обстоятелството, че в нарушение на чл. 146 ГПК
първоинстанционният съд в доклада по делото е пропуснал да укаже на ищеца, предвид
своевременно релевираното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, че
негова е тежестта за установяване на факта, че същата е прекъсвана, то във въззивната
инстанция на основание чл. 266, ал. 3 ГПК в проведено на 18.11.2022г. съдебно заседание
настоящата съдебна инстанция е допуснала и приела представеното с въззивната жалба
писмено доказателство и е допуснал и приел СКТЕ, като по този начин е предоставила
възможност на въззивника да предприеме процесуални действия по посочване на относими
за делото доказателства, които е пропуснал да извърши в първата инстанция поради
непълнота на доклада и дадените указания / по аргумент от т. 3 от Тълкувателно решение №
1 от 09.12.2013г. по тълк.д. №1/ 2013г., ВКС, ОСГТК/.
Спорен с оглед на предмета на въззивната проверка се явява въпросът за
наличието на основание за спиране, респективно прекъсване на погасителната давност.
Представеното в срока по чл. 266, ал. 1 ГПК доказателство - Нотариална покана акт № 10,
том №1 от 2016г. на нотариус П. П. не позволява да бъде направен извод за прекъсване на
погасителната давност, тъй като с него не се установява наличие на някое от изрично
посочените в закона основания за прекъсване по чл. 116 ЗЗД. Наред с него във въззивното
производство е представено и електронно изявление, за което се твърди, че е част от
кореспонденция между страните като за установяване на датата, на която същото е било
изпратено на електронната поща на ищеца е допусната съдебна компютърно-техническа
експертиза. Въз основа на изслушаното по делото заключение на вещото лице, неоспорено
от страните и което настоящият състав намира за обективно и безпристрастно дадено и
кредитира с доверие, се установява идентичност между приложената по делото от
въззивника разпечатка и изследваното електронно писмо в едно с прикачения файл от дата
27.02.2017г.
При съобразяване на съдържанието на представената разпечатка, за която се
установява, че представлява електронно изявление, отправено от служител на ответното
дружество до ищеца, настоящият състав намира, че с отправянето му ответникът е признал
съществуващото и непогасено задължение към ищеца, което обстоятелство има значение за
4
изхода на спора в две насоки.
На първо място, отправеното изявление представлява по същността си извънсъдебно
признание, което позволява да бъде направен извод относно наличието на основание за
заплащане на процесното вземане в претендирания от въззивника размер. От страна на
въззиваемия не е доказано съществуването на друго облигационно правоотношение между
същите страни, във връзка с което да се приеме, че е било извършено признанието, поради
което и следва да бъде прието, че същото се отнася до вземанията, които са предмет на
спора.
На следващо място, отправеното изявление следва да бъде разгледано като
признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ годно да прекъсне давността. Относимо в тази
връзка е тълкуването, дадено в мотивната част на Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022
г. по тълк. д. № 4/2019г., ВКС, ОСГТК , съгласно което признаването на вземането по
смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД следва да се отнася до съществуването на самото задължение,
а не само до наличието на фактите, от които произхожда, като то може да бъде
обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но
следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг
към момента на извършването му. При съобразяване на изложеното, настоящият състав
намира, че обективирането на процесното изявление, в което се посочва „Уверяваме Ви, че
ще си платим задължението, което дължим“, представлява по същността си изразено
изрично недвусмислено изявление за наличие на конкретен дълг към момента на
извършването му, което преценено с оглед на останалите факти и доказателства по делото
позволява да бъде направен извод, че се отнася до заплащане на претендираните от
въззивника вземания.
Видно от съдържанието на процесния договор между страните в т. 29 на същия е
предвидено, че възнаграждението за извършени услуги се заплаща в седемдневен срок от
получаване на съответната фактура, като в първоинстанционното производство е
представена фактура № **********, издадена на 07.04.2014г., получаването на която е
удостоверено с подпис на представител на ответника на същата дата. От което следва
изводът, че на 15.04.2014г. е настъпил падежът за процесните вземания в размер на 11 816,
89 лв. и от който момент е започнала да тече приложимата в конкретния случай обща
петгодишна давност. С отправянето на електронното изявление, което по същността си
представлява признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД на 27.02.2017г.
същата е била прекъсната като от този момент по аргумент от чл. 117 ЗЗД е започнала да
тече нова петгодишна давност.
Нещо повече, във връзка с процесното вземане е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 59704/2018г. по описа на СРС, 26 състав
срещу която длъжникът е подал възражение и при съобразяване на обстоятелството, че в
срока по чл. 415, ал. 4 ищецът е предявил иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, то следва да
бъде прието, че към момента на подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение /12.09.2018г./ погасителната давност за процесното вземане е била прекъсната
5
на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД преди същата да е била изтекла, тъй като съгласно чл. 422,
ал. 1 ГПК - „Искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение”). Разпоредбата на чл. 422,
ал. 1 ГПК съдържа фикция, посредством която правните последици от настъпването на
определен юридически факт се прилагат към случай, в който такъв факт със сигурност не е
настъпил, поради което и вземането на въззивника не е погасено по давност.
Извод за погасяване на претендираното вземане по давност не би могъл да бъде
направен дори и при съобразяване и прилагане на кратката тригодишна давност по чл. 111,
б. „в“ ЗЗД / за неприложимостта на която в конкретния случай бяха наведени аргументи/,
тъй като към момента на отправяне на изявлението-признание за дълга – 27.02.2017г., не е
бил изминал период от три години от момента на настъпване на падежа на процесното
задължение.
В обобщение следва да се посочи, че съвкупната преценка на събраните по делото
доказателствата, позволява да бъде направен извод, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение въз основа на сключен ненаименован договор, по силата на
което ищецът надлежно е изпълнил поетите от него задължения. Настоящата инстанция при
съобразяване на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК и липсата на ангажирани от ответника
доказателства за плащане на дължимото възнаграждение, намира за основателен предявения
иск правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сума в размер на 11 816, 89 лв., представляваща
неплатено възнаграждение за съхранение на товар в склад за месец април 2014г., за която
сума е издадена фактура №6098/07.04.2014г.
За пълнота на изложението, следва да бъде посочено, че с оглед на благоприятния за
въззивника извод, до който достига въззивната инстанция не следва да бъдат обсъждани
наведените оплаквания относно допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила поради произнасяне от страна на съда по отношение на възражение за погасяване
на вземанията с изтичане на тригодишна давност, за което се твърди да не е било наведено
от страна на ответника, респ. да не е било наведено при спазване на преклузивния срок по
чл. 131 ГПК.
С оглед изхода на делото по иска с предмет главното парично задължение,
основателна е и претенцията за заплащане на акцесорното вземане за обезщетение за
забавено изпълнение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 5 279, 69 лв., представляваща лихва
за забава за периода 15.04.2014г. – 07.09.2018г. В разпоредбата на чл. 86 ЗЗД е предвидено,
че при неизпълнение на парично задължение се дължи обезщетение в размер на законната
лихва от деня на забавата. Както вече бе изяснено, ответникът е изпаднал в забава на
15.04.2014г. с изтичането на предвидения в т. 29 от договора срок и от този момент дължи
заплащане на лихва за забава. Настоящият състав приема, че размерът на същата, служебно
изчислен с помощта на компютърна програма за изчисляване на лихви при съобразяване на
правилото на чл. 162 ГПК, възлиза на 5 279,65 лв., като процесното вземане не е погасено с
оглед на съобразяване на приложимата към него тригодишна давност /агр. чл. 111, б. „в“
ЗЗД/ и момента на отправяне на извънсъдебно признание за задължението, от което следва
6
че предявеният иск е изцяло основателен.
Доколкото крайните правни изводи на настоящия състав не съвпадат с тези на СРС
обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявените искове
да бъдат изцяло уважени.
При този изход на спора, при съобразяване на разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, във
вр. чл. 273 ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивника сумата от
1625,78 лв., представляваща сбора от сторените разноски в заповедното производството и
тези пред СРС и СГС.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр.
чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК въззивното решение по процесното търговско дело не подлежи на
обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20144988 от 23.06.2021 г., постановено по гр. дело №
25442/2020г. по описа на СРС, 178, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено, че „У.Г.“ АД, ЕИК: ******* дължи на „О. ПБМ“,
ЕИК:******* по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 250 ЗЗД и
чл. 258 ЗЗД сумата от 11 816, 89 лв., представляваща незаплатено възнаграждение по
Договор за пристанищни услуги № 01-UG/ C 2014 от 31.03.2014г., за които е издадена
фактура №6098/07.04.2014 г., ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от
12.09.2018 г. до окончателното й заплащане, а на основание 86, ал. 1 ЗЗД и сумата от 5 279,
69 лв., представляваща лихва за забава за периода 15.04.2014 г. – 07.09.2018 г., за които суми
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
59704/2018г. по описа на СРС, 26 състав.
ОСЪЖДА „У.Г.“ АД, ЕИК: ******* да заплати на „О. ПБМ“, ЕИК:******* на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 273 ГПК сумата от 1625,78 лв., представляваща
сбора от сторените разноски в заповедното производството и тези пред СРС и СГС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
7
2._______________________
8