№ 1036
гр. София, 12.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20221000501533 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 31.03.2022г по гр.д. № 14856/2021г СГС, ГО, І-17 състав е
осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Д. Х. Л. сумата от 100лв-
обезщетение за неимуществени вреди, на осн. чл. 2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ и е отхвърлил
предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата до 100
000лв. С решението си съдът е възложил разноските по делото съобразно изхода от
спора.
Решението на СГС е влязло в сила, като необжалвано, в неговата осъдителна
част.
Решението на СГС се обжалва с въззивна жалба от ищеца Д.Л., представляван
от адвокат Ю., в отхвърлителната част. Въззивникът поддържа, че решението е
постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон. Поддържа, че съдът
не е съобразил доказаните неимуществени вреди, претърпени от ищеца, че не е
обсъдил доказателствата в съвкупност, че неправилно е преценил размера на
дължимото се обезщетение за тези вреди. Моли решението на СГС да бъде отменено в
обжалваната част и да се постанови ново, с което предявеният иск да бъде изцяло
1
уважен.
Въззиваемата Прокуратура на РБ не депозира отговор на въззивната жалба на
Д.Л..
В о.с.з. въззивникът Д.Л. не се се представлява. Депозира, чрез адв. Ю. молба, с
която заявява, че поддържа въззивната жалба. Моли жалбата да бъде уважена по
съображения изложени в нея и да бъде завишено обезщетението за неимуществени
вреди като несправедливо занижено. Претендира разноски по делото съобразно списък
по чл.80 от ГПК, който представя.
Въззиваемата страна Прокуратурата на РБ се представлява от прокурор П., която
оспорва въззивната жалба и моли решението на СГС да бъде потвърдено като
правилно , законосъобразно и справедливо.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на
чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като
служебно има правомощие да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този
смисъл са задължителните указания , дадени от ВКС по тълкуването и приложението
на закона с ТР №1/2013г на ОСГТК – т.1.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и
допустимо . Като краен резултат, първоинстанционното решение е частично
неправилно по съображения, изложени във въззивната жалба.
По делото се приема за установено от фактическа и правна страна следното:
ЗОДОВ предвижда специален ред за ангажиране отговорността на държавата за
вреди причинени от държавни органи на граждани. Отговорността по този закон на
държавата е обективна и реализируема чрез органите, от чиито действия или
бездействие се твърди да са настъпили вреди. В разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ е
посочено, че държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
Съгласно пар.1 от ЗОДОВ общите правила на гражданското законодателство
намират субсидиарно приложение към неуредените от специалния ЗОДОВ въпроси.
Следователно намира субсидиарно приложение нормата на чл.52 от ЗЗД, съгласно
която при определянето на размера на обезщетението за претърпените неимуществени
2
вреди се изхожда от изискванията на справедливостта.
Ищецът търси обезщетение за вреди от незаконно обвинение за извършване на
престъпление по чл.198, ал.1,пр.1 вр. чл.20,ал.2 вр. чл.18,ал.1 от НК – опит за
отнемане на чужди движими вещи с намерение противозаконно да ги присвои като за
това употребил сила, като опитът останал недовършен по независещи от дееца
причини- задържан от полицаи от 01 РУ на СДВР, като твърди, че съдебното
производството е продължило от 28.01.2003г до 28.12.2016г, когато е бил оправдан с
влязла в сила присъда. Поддържа, че вместо да се грижи да семейството си имало
реална опасност да бъде лишен от свобода, че е бил съден за престъпление, което не е
извършил. Поддържа, че семейството му е било стресирано, загубило доверие в него,
авторитетът му бил изгубен. Поддържа, че близките му били разочаровани, жената с
която живеел го напуснала. Поддържа, че се влошили отношенията му с познати,
загубил сън, влошило се психологическото му състояние.
С влязлото в сила осъдително решение на СГС по делото следва да се приеме, че е
доказано правопораждащото основание по реда на чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ за
присъждане на обезщетение на ищеца за вредите, които е претърпял от повдигнатото
му незаконно обвинение, по което е бил оправдан. С влязлото в сила в осъдителната си
част решение на СГС се установява по обвързващ съда и страните начин, че
ответникът дължи на ищеца обезщетение за вредите, които е претърпял от повдигането
на незаконно обвинение, по което ищецът е бил оправдан.
Спорен е единствено въпроса за размера на дължимото се обезщетение от
Прокуратурата на РБ , определен по реда на чл.52 от ЗЗД.
Видно от развитите съображения във въззивната жалба ищецът не оспорва
възприетата от СГС фактическа обстановка, развити са съображения срещу правните
изводи на съда.
По делото е установено, че на ищеца е повдигнато обвинение за това, че на
28.01.2003г е направил опит за грабеж - да отнеме чужди движими вещи, на стойност
188.50лв с намерение противозаконно да ги присвои като употребил сила за това и
опитът останал недовършен поради появата на полиция. От приложеното НОХД
12316/2006г по описа на СРС се установява, че наказателното производство е
образувано на 28.01.2003г, на 11.02.2003г е образувано дознание срещу ищеца, на
10.03.2003г ищецът е привлечен като уличен и по отношение на него е взета мярка за
неотклонение „подписка”. По делото се установява, че ищецът и негов съучастник
страдат от наркомания, поради което с постановление от 07.04.2003г предварителното
производство е преобразувано в дознание. С постановление от 02.12.2003г
наказателното дело против ищеца е предложено за спиране, поради неговото
отсъствие. С постановление от 09.11.2005г на Д.Л. е назначен служебен защитник и с
негово участие е приключило досъдебното производство. Установява се, че на
3
28.08.2006г е внесен обвинителния акт, по който е образувано НОХД № 12316/2006г
по описа на СРС. Установява се по НОХД № 12316/2006г, че Д.Л. през м.06.2003 е
напуснал територията на България. Делото е спряно от съда с определение от
05.07.2007, като съдът е съобразил, че с оглед тежестта на повдигнатото обвинение
делото следва да се гледа в присъствието на Л., за да се разкрие обективната истина и
взетата мярка за неотклонение на ищеца е променена на „задържане под стража”.
Делото е възобновено с определение на съда от 16.02.2010г. Насрочени са множество
о.с.з, като производството е отлагано поради отсъствието на подс. Л.. През 2013г е
издадена европейска заповед за арест на ищеца. Същият е установен в затвора в
Испания. Ищецът е върнат в България и е участвал в о.с.з. на 20.10.2016г по НОХД №
12316/2006г . Делото е приключило на 12.12.2016г , когато с присъда Д.Л. е признат за
невиновен по така повдигнатото обвинение и протест не е депозиран. На 14.12.2016г
ищецът е върнат в Испания.
От справка по НОХД № 12316/2006г се установява, че ищецът е би задържан на
29.01.2003г, но по ЗМ № 184, докато настоящото досъдебно производство се е водило
по ЗМ № 998.
По делото е представена справка за съдимост на Д.Л., от която се установява, че
по НОХД № 11035/2007г по описа на СРС на 25.11.2016г е одобрено споразумение за
това, че на 27.01.2003г ищецът в съучастие с И. В. е отнел чужди движими вещи с
намерение противозаконо да ги присвои, като е употребил за това сила. Установява се,
че по ЧНД № 5514/2017г на СГС е прието за изпълнение решение на Провинциален
съд, Първо отделение, Сантандер, Кралство Испания, влязло в сила на 28.02.2011г, с
което Д.Л. е осъден за престъпление, съответно на чл. 354а, ал.2 от НК- произвеждане,
придобиване, държане на наркотични вещества или техни аналози, при условията на
опасен рецидив. . Със същото определение е прието за изпълнение решение №
436/2011г на същия съд , влязло в сила на 13.01.2012г , с което Л. е осъден на лишаване
от свобода за престъпление за престъпление, съответстващо на чл. 354а, ал.2 от НК.
Установява се още, че по НАХД от 2003г СРС е наложил на ищеца адм. наказание по
чл.78а от НК за престъпление по чл.194,ал.3 от НК- кражба.
По делото са представени доказателства, че по време на престоя си в наказателно
заведение/ затвор/ в Кралство Испания ищецът е учил и работил .
В о.с.з. на 11.03.2022г е изслушан свидетеля П. А., майка на ищеца, която
установява, че знае за повдигнатото обвинение срещу ищеца, през 2006г свидетелката
получила първата призовка, а последната- през 2016г. Установява, че през 2003г
ищецът бил задържан за 72часа. Установява, че ищецът се е чувствал много зле по
време на производството, бил травмиран и отчаян. Установява, че близките му и
познатите започнали да го избягват. Съседите започнали да гледат на семейството
подозрително. Установява, че докато ищецът бил в Испания го назначили на работа в
4
барчето на затвора, започнал да следва туризъм, бил си е създал добра среда.
Установява,че през 2016г Интерпол докарал ищеца в България. След няколко месеца в
България го върнали в Испания, но вече свидетелката трябвало да му изпраща пари,
тъй като нямал работа. В момента според свидетелката ищецът е в затрова в *** и тя го
издържа.
Свидетелските показания съдът намира за повърхностни и противоречиви.
Свидетелката установява да е получавала призовки по воденото наказателно
производствно, че ищецът е страдал от факта, че против него се води наказателно
производство, че това производство се е отразило на социалния живот на ищеца, но по
време на висящността на наказателното производство, по което той е оправдан е било
висящо и друго наказателно производство, за което е било образувано НОХД №
11035/2007г по описа на СРС по идентично обвинение – за грабеж- против ищеца, по
което НОХД той е осъден. Не е ясно как свидетелят разграничава претърпените от
ищеца болки и страдания, страха му от осъждане и отношението на близки, познати и
съседи провокирани от двете успоредно видящи дела за идентични обвинения против
ищеца.Още повече, че свидетелят установява, че ищецът е бил задържан, а по
настоящото дело не се установява негово задържане. Такова се установява по воденото
друго досъдебно производство. Събраните по делото доказателства опровергават част
от показанията на свид. А.. В другата си част тези сквидетелски показания следва да се
ценят по реда на чл.172 от ГПК.
Съгласно трайната практика на ВКС – например решения №№ 184/2015г по гр.д.
№ 7127/2014г , 138/2013г по гр.д. № 637/2012г , реш. № 48/2016г по гр.д. № 3537/2015г
и трите на ІV ГО на ВКС, при претендирана отговорност на държавата за вредите,
причинени на граждани от действията на правозащитните органи, в тежест на
пострадалия е да докаже засягането на съответното благо /засягането на правото на
личен живот, на чест, достойнство, свобода / и с това, ако са доказани останалите
елементи от фактическия състав на този вид отговорност, искът за обезщетение е
доказан в своето основание. Не е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое
негативно изживяване, причинено или свързано с установеното правонарушение. В
този случай практиката приема, че искът за ангажиране на отговорността на държавата
е доказан в своето основание и съдът , с оглед разпоредбата на чл.162 от ГПК, следва
да определи размера на дължимото се справедливо обезщетение за претърпените
вреди. В тежест на ищеца е да установи , ако твърди настъпването на такива,
претърпените вреди над обичайните размери за ситуацията.
С оглед изложеното и за да сформира своето вътрешно убеждение и като
съобразява разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ съдът приема, че ответникът дължи
обезщетение за психическите , физически и емоционални увреждания на ищеца ,
които са пряка и непосредствена последица от повдигнатото незаконно обвинение.
5
Към момента на повдигане на обвинението ищеца е бил на 24години.
Наказателното производство водено против ищеца е продължило близо 14 години.
Следва да се посочи, че през м.03.2003г при повдигане на обвинението против ищеца е
взета мярка за неотклонение „подписка”. Въпреки така взетата мярка и знаейки, че
против него се водят наказателни производства- не само процесното – ищецът през
м.06.2003г напуска България. Именно липсата на уличеното лице, след образуване на
НОХД № 12316/2006г – подсъдимия – е причина производството по наказателното
дело да продължи такъв период от време. В настоящото производство, според
съдебният състав, не може да се контролира преценката на наказателния съд по
приложението на разпоредбата на чл.269 от НПК. Съдът , с оглед тежестта на
обвинението и за установяване на обективната истина е приел, че делото следва да се
гледа с участието на подсъдимия. След довеждането на ищеца в България, след
установяването му в затвор в Кралство Испания, наказателното производство против
него приключва в рамките на два месеца. Ето защо следва да се приеме, че
производството против ищеца е било висящо в продължение на близо 14години, но
това се дължи на поведението на самия ищец. Не може продължителността на
производството да се приеме, че се дължи на действията и бездействията на ответника,
съответно че това е период, за продължителността на който ответникът следва изцяло
да носи отговорност за изпитаните от ищеца болки и страдания от незаконно
повдигнатото му обвинение.
Обвинението повдигнато на Л. е било за деяние по чл.198,ал.1от НК – грабеж,
наказуемо с лишаване от свобода от 3 до 10 години или по смисъла на чл.93,т.7 от НК
обвинението е за тежко умишлено престъпление.
Съдебният състав приема , че повдигането на незаконно обвинение за
престъпление, което лицето не е извършило, безусловно води до претърпяване на
неимуществени вреди. Обичайните такива вреди за едно лице, подложено на
незаконно наказателно преследване с неимуществен характер се изразяват в душевно
безпокойство, тревога, негативни преживявания, засегнати чувства на лично
достойнство, чест, унижения, уронване на доброто име в обществото, смущения в
социалното общуване, влошаване на здравословното състояние без болестни прояви. В
разглеждания случай съдът следва да съобрази обстоятелството, че по време на
висящност на производството, по което е оправдан ищецът, е било висящо и друго
такова за идентично престъпление- за грабеж- по което е бил осъден. Т.е. изпитаните
от ищеца страх от осъждане , неудобство, стрес са споделени, провокирани и от двете
висящи против него производства. Не може да не се съобрази, че страхът от осъждане
и всички други изпитани неимуществени вреди от незаконното обвинение не са спрели
ищеца да извършва други престъпления, за които е бил съден в Кралство Испания и за
част от които е излежал вече или в момента излежава присъдите си. Също така, съдът
следва да съобрази още, че воденото против ищеца наказателно производство не е
6
влошило отношенията му с неговото семейство, доколкото се установява, че той се
ползва от подкрепата на майка си. Не се установява по делото твърдяното
обстоятелство да се е разделил със своята приятелка именно поради повдигането на
обвинетието, по което е бил оправдан. Не се установяват и настъпили здравословни
проблеми за ищеца.
При така установените неимуществени вреди и при определяне размера на
обезщетение съдът следва да съобрази какъв е имуществения еквивалент, които
справедливо да обезщети ищеца за претърпените от него вреди. В тази връзка съдът
следва да съобрази както задължителните указания дадени с ППВС № 4/68г , така и с
трайната съдебна практика по сходни казуси.
Съгласно възприетата практика при определяне на справедливия размер на
обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази вида, характера,
интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете
по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ съдът следва да вземе предвид тежестта на повдигнатото
обвинение, продължителността на наказателното производство, вида на взетата мярка
за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното
производство, по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови
преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него
наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия, обществен
отзвук и пр. В този смисъл реш. 132/2016г по гр.д. № 5861/2015г на ІVГО на ВКС.
Съгласно реш. 95/2015г по гр.д. № 5462/2014г на ІІІГО ва ВКС за определяне на
справеднивия размер на обезщетението следва да бъдат съобразени и обществените
критерии като икономическите условия в страната, жизнения стандарт и
възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на
обществото в държавата.
С оглед всичко изложеното и като взе предвид гореизложените установени при
съвкупното тълкуване на доказателствата претърпени от ищеца вреди и на основание
чл.52 ЗЗД съдът намира, че размера на дължимото се от Прокуратурата на РБ
обезщетение по чл.2,т.3 ЗОДОВ за неимуществени вреди възлиза на сумата от 400лв.
С така посоченото обезщетение се репарират в пълен и справедлив размер причинените
на ищеца неимуществени вреди от незаконните действия на ответника, като над
посочената сума предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
Върху така определената главница като обезщетение за неимуществени вреди
ответникът дължи лихва за забава, като началния момент на дължимост на лихвата е
определен от СГС и против този извод на съда няма въззивни оплаквания.
Изводите на двете съдебни инстанции частично не съвпадат.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен
иска на Д.Л. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 100лв
7
до 400лв и в тази част исковата претенция следва да бъде уважена. В останалата си част
решението на СГС , като правилно и законосъобразно, следва да бъда потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изменения изход от спора на пълномощника на ищеца следва да бъдат
присъдени още 10.59лв- възнаграждение за защита пред първата инстанция,на осн.
чл.38 от ЗА.
Пред настоящата инстанция ответникът на осн.чл.10,ал.3 от ЗОДОВ следва да
заплати на ищеца сумата от 5 лв- заплатена държавна такса .
Пълномощникът на ищеца поддържа искане за присъждане на възнаграждение по
реда на чл.38 от ЗА. С оглед интереса по делото пред въззивната инстанция- 99900лв и
уважената част от жалбата- 300лв на пълномощника на ищеца се дължи
възнаграждение от 10.60лв, която сума съдът възлага върху ответника.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 31.03.2022г, постановено по гр.д. № 14856/2021г по описа
на Софийски градски съд, ІГО, 17 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените
искове от Д. Х. Л. против Прокуратурата на Република България за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 100лв до 400лв и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Д. Х. Л. с ЕГН
********** сумата от още 300лв- разликата между присъдените му 100лв и дължимите
се 400лв, обезщетение за неимуществени вреди , претърпени от повдигнато обвинение
за извършване на престъпление, по което е бил оправдан по НОХД № 12316/2006г по
описа на СРС, на осн. чл.2,т.3 от ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху сумата от
10.12.2018г до окончателното й изплащане .
ПОТВЪРЖДАВА решение от 31.03.2022г, постановено по гр.д. № 14856/2021г
по описа на Софийски градски съд, ІГО, 17 състав в останалата му част.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Д. Х. Л. с ЕГН
********** разноски пред настоящата инстанция в размер на 5лв- на осн. чл.10,ал.3 от
ЗОДОВ.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на адв. И.Ю. от САК
сумата от 10.60лв- възнаграждение за защита пред въззивната инстанция на осн.
чл.38 от ЗА.
8
Решението подлежи на касационно обжалване с касационна жалба пред ВКС в 1-
месечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280,ал.1 и ал.2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9