Решение по дело №147/2020 на Районен съд - Свищов

Номер на акта: 260075
Дата: 29 декември 2020 г. (в сила от 10 февруари 2021 г.)
Съдия: Стела Дянкова Бъчварова
Дело: 20204150100147
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 13 февруари 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ 260075

 

гр.Свищов, 29.12.2020г.

 

Свищовският районен съд в публично заседание на 03.11.2020 година в състав:

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: СТЕЛА БЪЧВАРОВА

при секретаря Татяна Тотева, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№147 по описа за 2020г., за да се произнесе, взема предвид:

 

Производството е по обективно съединени искове с правна квалификация с правна квалификация с правна квалификация по чл. 128, т.2  вр. чл.242 от КТ за осъждане да заплати неизплатено трудово възнаграждение, по 220, ал.1 от КТ  за осъждане да заплати обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, по чл.224 от КТ за осъждане да заплати неизплатено обезщетение за неползван платен годишен отпуск и по чл.86 от ЗЗД за осъждане на мораторна лихва върху всяка една главница.

Ищцата Г.В.И. -Ц. твърди, че съгласно трудов договор от 27.02.2019г. се намирала в трудови правоотношения с ответното сдружение - С. „Б.Ц.С.“, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от П.И.П.. Била е назначена на длъжността „******“. Твърди, че съгласно сключения трудов договор работното време е 4 /четири/ часа, а работната заплата е в размер на 455,00 лв. Съгласно трудовия договор срока на договора е 31.12.2019 г. Съгласно този договор ищцата имало право и на 20 дни платен годишен отпуск по чл.155 от КТ. Твърди, че заела длъжността на същата дата до 14.06.2019 г., когато трудовото правоотношение ѝ било прекратено без предизвестие и без да ѝ бъде връчена заповед за прекратяване на същото. Твърди, че работодателят не ѝ заплатил нито едно от договореното трудово възнаграждение. Предвид на това същият ѝ дължи сумата от 1638,00 лв. неплатено брутно трудово възнаграждение за периода през който е работила, а именно от 27.02.2019 г. до 14.06.2019 г. включително, както следва - за месец февруари 2019 г. - 2 раб. дни по 22,75 лв. ставка на ден, или общо 45,50 лв., за месеци март, април и май 2019 г. пълна работна заплата по 455,00 лв. и за месец юни - десет работни дни по 22,75 лв. ставка за ден или общо 227, 50 лв.

Съгласно разпоредбите на Кодекса на труда при прекратяване на трудовия договор е следвало да ѝ бъдат заплатени и полагащите се дни от неизползвания платен годишен отпуск, които към датата на прекратяване на трудовото правоотношение са 7 дни при ставка 21,66 лв. на ден /взети от предходния пълен работен месец/ или общо 151,67 лв.

Твърди, че за неспазеното предизвестие по чл.7 от трудовия договор ответника ѝ дължи и обезщетение в размер на едно брутно трудово възнаграждение или 455,00 лв.

Заявява, че до настоящия момент ответното сдружение не й е изплатило дължимите трудови възнаграждения.

Моли съда да се произнесе с решение, с което да осъди ответната дружество да ѝ заплати сумата от 2244,67 лв. представляваща неизплатени трудови възнаграждения за месец февруари 2019 г. в размер на 45,50 лв., за месец март, април и май 2019 г. в размер на 1365,00 лв./всеки по 455.00 лв./, за месец юни 2019 г. - десет работни дни при ставка 22,75 лв. на ден или сума в размер на 227, 50 лв., сумата от 151, 67 лв. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и сумата от 455,00 лв. обезщетение за неспазено предизвестие, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното ѝ изплащане. Претендира деловодни разноски.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника. Счита предявените кумулативни искове за неоснователни и ги оспорва по основание  и размер. Твърди, че действително ищцата била назначена с трудов договор №18 от 27.02.2019 г. на длъжността „******“ по проект „Пространство за интеграция и професионална реализация” съгласно договор BGC5M90P001-2.010-0420-C01, Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, приоритетна ос „Намаляване на бедността и насърчаване на социалното включване“, процедура „Развитие на социалното предприемачество“, сключен между Сдружение с нестопанска цел „Б Ц С" и Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“. Съгласно този договор оперативната програма финансира създаването на ново социално предприятие. При сключването на трудовия договор с ищцата ответника бил уведомен от нея, че към момента тя работи на основен трудов договор в „Д.ф.И.“ АД на пълен работен ден, като е предприела стъпки основният и трудов договор да бъде намален на четиричасов работен ден, за да може да изпълнява задълженията по втория си трудов договор. Впоследствие не били представени никакви доказателства за промяна на основния ѝ трудов договор, нито съгласие от основния ѝ работодател за работа на второ работно място. През месец март 2019г. се наложило ответника да премести дейностите на социалното предприятие на нов адрес и ищцата прекъснала всякакъв контакт със сдружението - не вдигала телефона си, не се явявала на работа. Принудели се да отидат до дома ѝ и направили неуспешен опит да се срещнат с нея, но тя отказала да излезе. Разговаряли с нейния съпруг, от когото научили, че майка ѝ е тежко болна и ищцата се грижела за нея. Представено било от него копие от болничен лист, издаден на ищцата, който щял да бъде продължен, докато майка ѝ имала нужда от грижи. Този болничен лист бил изготвен, за да бъде представен пред основния ѝ работодател- Д.ф. „И.” АД.

Твърди, че през месец май 2019 г. проектът бил прекратен по независещи от сдружението причини и поради липса на финансиране от оперативната програма социалното предприятие било закрито и целият му персонал бил освободен. Ето защо положили усилия да се свържат с ищцата, за да подпише заповедта за прекратяване на трудовия ѝ договор, включително като я търсили и на адреса ѝ.

Ищцата не е оказала необходимото съдействие на работодателя, за да получи дължимото ѝ трудово възнаграждение, което е в значително по-малък размер от претендираното и е редовно начислено, но не е заплатено, тъй като ищцата не се е явявала нито на работното си място, нито да получи възнаграждението. Същевременно изразява становище, че след като е получавала обезщетение за временна неработоспособност за целия или за част от процесния период по основния ѝ трудов договор, на ищцата не се дължи трудово възнаграждение и по втория договор.

Относно претенцията за неползван платен годишен отпуск, намира че същата е неоснователна, тъй като за претендираните такива от ищцата, същите са начислени, но не не се е явила да ги получи.

Относно претенцията за заплащане на обезщетение за неспазено предизвестие заявява, че е изготвено предизвестие за прекратяване на трудовия ѝ договор съгласно чл.7 от същия, което обаче ищцата не се явила да подпише. Предизвестието е подписано от двама свидетели, удостоверяващи нейния отказ, за което е съставен протокол /разписка/ за връчване при отказ да бъде получено предизвестието.

В тази връзка моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

В съдебно заседание ищцата се представлява от адв. С.П. ***. Поддържа исковата молба. Претендира разноски. Прави изменение на иска като намалява размера на претендираната претенция за трудово възнаграждение,  за обезщетение за неспазено предизвестие и неплатен годишен отпуск.

Ответното дружество, редовно призовано за съдебното заседание не се представлява.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

Видно от представения трудов договор №18/27.02.2019г., сключен на основание чл. 111 КТ е, че считано от 01.03.2019г. ищцата е изпълнявала длъжността „******“ по проект „Пространство за интеграция и професионална реализация” съгласно договор BGC5M90P001-2.010-0420-C01, Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, приоритетна ос „Намаляване на бедността и насърчаване на социалното включване“, процедура „Развитие на социалното предприемачество“ в ответното дружество, с основно месечно трудово възнаграждение 455,00лв., платимо до 25-то число на месеца, следващ месеца през който е положен, при четири часов работен ден със срок до 31.12.2019г. От справка за актуално състояние на трудовите договори става ясно, че това трудово правоотношение е прекратено на 14.06.2019 г.

Представени са 4бр. разчетни ведомости на ответното дружество за месеците от март до юни 2019г., в които липсва подпис на ищцата.

Представена е справка от ТП на НОИ-Велико Търново, съгласно която за Г.В. –Ц. за периода от 27.02.2019г. до 14.06.2019г. ( по време на второто трудово правоотношение) са представени удостоверения по образец за следните  болнични листи: 02.04 до 09.04.2019 г. №Е20151338819х за периода 2.04-9.04.2019г. и №Е20196214812 за периода 22.04-1.05.2019г.

Представено и Разпореждане №РВ-3-04006717/23.10.2019г. на Ръководител контрол по разходите на ДОО в ТП на НОИ –Велико Търново, ведно с известие за доставянето му. Видно от него е, че на ищцата е изплатено парично обезщетение за гледане на болен член на семейството и за временна неработоспособност поради общо заболяване по представени в ТП на НОИ –Велико Търново по образец по болнични листи №Е20151338819х за периода 2.04-9.04.2019г. и №Е20196214812 за периода 22.04-1.05.2019г. Удостоверението е представено от работодателя „ДФ-И“ АД, ЕИК *****, където лицето работи по основен трудов договор. При извършена проверка в информационната система на НОИ е установено, че лицето има подадени данни по чл.5, ал.4, т.1 от КСО  за месец април 2019г. за 20 работни дни от Сдружение “Б Ц С“. Прието е, че в периода на временна нетрудоспособност лицето е упражнявало трудова дейност. По тази причина същата дължи връщане на изплатеното обезщетение поради общо заболяване и гледане на болен член на семейството.

По делото бе разпитан св. В.М. – наемодател на помещенията ползвани от ответното дружество. Същият заяви, че познава управителя на дружеството, на когото преотдал част от наетите от самия него помещения през пролетта на 2019г. – за месеците март –април. Познава и ищцата, която бил виждал да ходи на работа в ответното дружество.

Видно от представеното от „Д.ф.И.“АД трудово досие на ищцата за процесния период същата е полагала основен труд при друг работодател– „ДФ-И“ АД, ЕИК *****.

Видно от приетото по делото заключение на съдебно-икономическата експертиза, неизплатеното трудово възнаграждение на ищцата е 1218,10 лева, от които за месеците март, април и май 2019 г. на ищцата се дължи нетно трудово възнаграждение по 353,07 лева, за м.юни 2019 г. – 158,89 лева. Вещото лице е заключило, че размера на обезщетението по чл. 220, ал. 1 е в размер на 409,50 лева. В заключението си вещото лице е посочило две суми за дължимо обезщетение по чл. 224 ал. 1 от КТ – 122,85 лева и 143, 32лева. Първата сума е определено за 6 дни, а втората – за 7дни полагаем отпуск. Според вещото лице първата сума е начислена и във ведомостите за заплати при работодателя. В съдебно заседание вещото лице поясни, че според него работните дни са шест.

При така приетата фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Предявеният иск с правно основание чл. 128, т.2 вр. чл.242 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение, е основателен и доказан. Съгласно нормата на чл. 128, т.2 от КТ работодателят е длъжен да плаща уговореното трудово възнаграждение за положения труд. В настоящия случай между страните е съществувало валидно трудово правоотношение в периода от 01.03.2019г. до 14.06.20198г. включително. По силата на сключения между страните трудов договор за работника е възникнало задължението да престира труд срещу насрещното корелативно задължение на работодателя-ответник да заплаща уговореното възнаграждение, което задължение е и законово регламентирано с разпоредбата на чл. 128, т. 2 от КТ. За основателността на иска в тежест на ищцата бе да докаже, че през процесния период е престирала работна сила по трудовото правоотношение с ответника, както и размера на дължимото трудово възнаграждение. В тежест на ответника бе при доказване на горните факти, да докаже положителния факт на плащане на дължимото трудово възнаграждение. Съдът счита, че въз основа на събраните доказателства безспорно се установява, че ищцата е престирала труд в процесния период. В тази връзка са свидетелските показания на св. М., който е виждал ищцата да ходи на работа в отдадените под наем от него помещения, в които първоначално се е осъществявала дейността на сдружението. По делото бяха представени и разчетно-платежни ведомости на работодателя, който за процесния период е начислявал работна заплата на ищцата. Освен това ответника е изпращал в ТП на НОИ –Велико Търново данни по чл.5, ал.4, т.1 от КСО, като за м. април 2019г. е подал данни за отработени от ищцата 20 работни дни. При разпределението на доказателствената тежест съдът е указал на ответника, че следва да докаже всички наведени от него възражения. В този смисъл е допуснал разпит на свидетели, водими от него. Такива ответника не представи. Не се представиха и писмени доказателства като например присъствени форми или други подобни, от които да се доказва твърдението му, че ищцата не се е явявала на работа не е полагала труд.

Обстоятелството, че ищцата е представила пред ТП на НОИ –Велико Търново два броя болнични листи, не доказва, че в периода на временната нетрудоспособност, същата не е престирала труд при ответника. Напротив в Разпореждане №РВ-3-04006717/23.10.2019г. на Ръководител контрол по разходите на ДОО в ТП на НОИ –Велико Търново се констатира, че ищцата е полагала труд при ответника и дължи връщане на изплатеното ѝ обезщетение.  Ирелевантно е обстоятелството, че ищцата е полагала основен труд при друг работодател– „ДФ-И“ АД, ЕИК *****, както и съответно работния ѝ график при основния работодател. В процесния трудов договор няма определено работно време, в което ищцата да полага труд, поради което съдът приема, че няма съвпадение на работното време по двата договора. Сумарното дневно работно време на ищцата по основния и допълнителен трудов договор възлиза на 12 часа дневно и съответно 60 часа седмично. По какъв начин в рамките на работните и почивни дни тя е изпълнявала задълженията си по двата договора е въпрос на нейна лична организация. В този смисъл възраженията на ответника, че ищцата не се е явявала на работа и не е полагала труд са неоснователни. Съгласно заключението на приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, неизплатеното трудово възнаграждение на ищцата е 1218,10 лева, от които за месеците март 2019 г. до май 2019г. включително по 353,07 лева, за м.юни 2019 г. – 158,89 лева. Ответникът, чиято е доказателствената тежест, не доказа, че е заплатил трудовото възнаграждение на ищцата, което обстоятелство не се оспорва от него.

Ищцата, в качеството си на работник по съществувалото трудово правоотношение и на основание чл. 242 от КТ, има право да получи дължимото от работодателя трудово възнаграждение за престираната работа. Предвид изложените съображения, съдът приема, че предявеният иск за дължимо трудово възнаграждение се явява основателен и доказан в общ нетен размер от 1218,10 лв. за периода от 01.03.2019 г. до 14.06.2019 г., в който размер искът следва да бъде уважен.

При този изход на делото, следва да бъде уважена и акцесорната претенция на ищцата за присъждане на законната лихва върху уважената главница в общ размер от 1218,10 лв., считано от датата на исковата молба – 11.02.2020 г. до окончателното ѝ изплащане.

Предявения иск с правно основание чл.220, ал.1 КТ в размер на 409,50 лв. е основателен и доказан. 

Съгласно разпоредбата на чл. 220, ал. 1 КТ, страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. Съгласно чл. 7 от процесния трудов договор всяка от страните може да прекрати трудовия договор в предвидените от закона случаи и едностранно с 30-дневно писмено предизвестие. Въпреки, че по делото ответника не представи заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, между страните не се спори, че същото е прекратено на 14.06.2019г., а и същото се установява от справката за актуалното състояние на трудовите договори на ищцата. Спорно е обстоятелството дали на ищцата е връчено на 10.05.2019г. предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение. По делото е представен от ответника документ наименован „предизвестие за прекратяване на трудов договор“, съдържащ подпис на управителя на ответното дружество и адресиран до ищцата, с който ищцата се уведомява за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 13.05.2019г. На гърба на документа се съдържа разписка за връчване и разписка за връчване при отказ. Последната ( разписка за връчване при отказ) е подписана от управителя на ответното дружество и двама свидетели, посочени с две имена и ЕГН. Този документ бе оспорен от ищцата, като в предоставения на ответника срок да заяви дали ще се ползва от документа, същият не изрази становище. Тъй като ищецът не заяви желание да се ползва от оспорения документ, на основание чл. 193, ал. 2 от ГПК, съдът с протоколно определение от 03.11.2020г. го изключи от доказателствения материал по делото. Ответникът не доказа възраженията си за недължимост на обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ, т.к. е отправил 30 дневно писмено предизвестие до работника за прекратяване на правоотношението, но ищцата не се явила, поради което предявения иск за заплащане следва да бъде уважен изцяло.

По отношение на иска по чл. 224 ал.  1 от КТ  в претендирания размер от 143,32 лева, същият се явява основателен и доказан. Съгласно чл. 224, ал. 1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност. Обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ се изплаща независимо от вида на основанието за прекратяване на трудовия договор. Съгласно чл. 224, ал. 2 от КТ обезщетението за неизползван платен годишен отпуск се изчислява по реда на чл. 177 КТ към деня на прекратяването на трудовото правоотношение, а именно за времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползуването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни. Видно от заключението на вещото лице Д., ищцата не е ползвала платен годишен отпуск. Обезщетението по чл. 224 ал. 1 от КТ е в размер на 143,32 лева за неползван платен годишен отпуск в размерна 7 дни. Съгласно справка направена от вещото лице в счетоводството на ответника обезщетението е начислено от работодателя за 6 дни. Според вещото лице на ищцата се полага платен годишен отпуск за 6дни, но предвид липсата на възражение от ответната страна относно размера на дните полаем отпуск, съдът следва да присъди претендираната сума в пълен размер, съответна на седем дни отпуск.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК , ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцовата страна сумата 500 лева, представляваща направените разноски по делото, съразмерно на уважената част от исковете.

На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС-Свищов дължимата ДТ върху уважените размери на исковете, както следва: за иска по чл.128, т.2 вр.чл. 242 от КТ – в размер на 50лв.,  за иска по чл. 220, ал. 1 от КТ – в размер на 50 лв., за иска по чл. 224, ал. 1 от КТ – в размер на 50 лв. сумата от 150 лв., представляваща възнаграждение за вещо лице, както и 5лв. за служебно издаване на изпълнителен лист.

На основание чл. 242, ал. 1 от ГПК, следва да се постанови предварително изпълнение на решението.

          Водим от горното, съдът

 

Р  Е   Ш  И  :

 

 

 

ОСЪЖДА С. „Б.Ц.С.“, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от П.И.П. да заплати на Г.В.И. -Ц. с ЕГН **********, с адрес *** сумата от общо 1218,10 лв. (хиляда двеста и осемнадесет лева и 10 ст.), представляваща неизплатено трудово възнаграждение за месеците март, април и май 2019 г. /по 353,07 лева/ и за м.юни 2019 г. – 158,89 лева., ведно със законна лихва, считано от дата на подаване на исковата молба – 13.02.2019 г. до окончателното изплащане.

 

ОСЪЖДА  С. „Б.Ц.С.“, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от П.И.П. да заплати на Г.В.И. -Ц. с ЕГН **********, с адрес *** сумата от 409,50 лева (четиристотин и девет лева и 50ст.), представляваща обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ.

 

ОСЪЖДА  С. „Б.Ц.С.“, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от П.И.П. да заплати на Г.В.И. -Ц. с ЕГН **********, с адрес *** сумата от 122,85 лева ( сто двадесет и два лева и 85ст.), представляваща обезщетение по чл. 224, ал.1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск от 7 работни дни.

 

ОСЪЖДА С. „Б.Ц.С.“, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от П.И.П. да заплати на Районен съд Свищов сумата от 150,00 лева за ДТ върху уважените искове, 150 лева за вещо лице, както и 5,00лв.-такса за издаване на изпълнителен лист.

 

ОСЪЖДА С. „Б.Ц.С.“, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от П.И.П. да заплати на Г.В.И. -Ц. с ЕГН **********, с адрес *** направените по делото разноски в размер на 500 лв.

 

ПОСТАНОВЯВА на основание чл. 242, ал. 1 от ГПК, предварително изпълнение на решението, досежно присъдените трудови възнаграждения и обезщетения.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Велико Търново  в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                РАЙОНЕН СЪДИЯ: