Р Е Ш Е Н И Е
№ 260049
гр. Пловдив,
19.11.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският апелативен съд, втори наказателен състав, в
открито съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и двадесета година,
в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛИНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:МИХАЕЛАБУЮКЛИЕВА ВЕЛИНА АНТОНОВА
при участието на
секретаря ЕЛЕОНОРА КРАЧОЛОВА и в присъствието на прокурора ВИКТОР ЯНКОВ, като
разгледа докладваното от съдия Велина Антонова НОХД /В/ № 328 по описа
за 2020 г., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХХІІІ от НПК.
Образувано е във връзка с постъпило искане
от главния прокурор, депозирано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, за
възобновяване на делото, като в искането са били релевирани доводи за допуснато
съществено нарушение по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Изложени са
били и подробни аргументи във връзка с претендираното съществено нарушение по
смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, а именно за допуснато нарушение на
процесуалните правила и на материалния закон. Претендира се за възобновяване на
делото, образувано по реда на частното наказателно преследване, приключило с
влязъл в законна сила съдебен акт, отмяна на постановените актове, с които е
било прекратено наказателното производство и връщане на делото за разглеждане.
Искането за възобновяване се явява направено от
надлежно легитимирана страна по чл. 420, ал. 1 от НПК и касае съдебен акт от
кръга на тези, визирани в разпоредбата на чл. 419, ал. 1 от НПК, явява се
депозирано на 14.04.2020 г. в срока по чл. 421, ал. 1 от НПК – шест месеца от
влизане в законна сила на акта, когато се иска утежняване положението, като са
били спазени и изискванията на чл. 424, ал. 3 от НПК.
В съдебно заседание пред настоящия съд се поддържат
наведените в протеста доводи от страна на представителя на Апелативна
прокуратура – Пловдив. Релевира се искането за отмяна на акта на въззивния съд,
с който е било потвърдено определението на първата инстанция за прекратяване на
производството по НЧХД, образувано срещу две лица.
В съдебно заседание пред съда по възобновяване
упълномощеният от засегнатите лица защитник пледира, че решението на Окръжен
съд – Кърджали е правилно и законосъобразно, поради което моли искането на
главния прокурор за възобновяване на делото, образувано по реда на частното
наказателно преследване, да се остави без уважение.
Разгледано по същество, искането е неоснователно.
С протоколно определение от 20.11.2018 г. Районен съд – Ардино е прекратил
на основание чл. 24, ал. 1, т. 8а от НПК производството по НЧХД № 57/2018 г.,
образувано по тъжба на А.М.С.срещу А.Х.Б. и Б.Х.Б., за извършено от последните
двама престъпление по чл. 130, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК.
С решение № 88 от 22.11.2019 г. по ВЧНД № 188/2018 г. Окръжен съд –
Кърджали е потвърдил протоколното определение на РС – Ардино, с което е било
прекратено наказателното производство по делото. Актът на окръжния съд, като
неподлежащ на инстанционен контрол, е влязъл в законна сила на същата дата.
Междувременно, във връзка с обжалване на прекратителното определение от
20.11.2018 г. на РС – Ардино, със свое определение от 28.02.2019 г. по ВЧНД №
188/2019 г., Окръжен съд-Кърджали спрял наказателното производство по НЧХД №
57/2018 г. на РС – Ардино до решаване на въпросите по чл. 24, ал. 4 от НПК.
С решение № 85 от 04.06.2019 г. по н. д. № 373/2019 г. на ВКС, 3 н. о.
определението на ОС – Кърджали от 28.02.2019 г. за спиране на наказателното
производство срещу А.Х.Б. и Б.Х.Б., от значение за изпълнение на процедурата по
чл. 24, ал. 4 от НПК, било потвърдено от ВКС.
С решение № 149 от 07.10.2019 г. по КАНД № 144/2019 г., образувано по
предложение на окръжния прокурор на Окръжна прокуратура – Кърджали, на
основание чл. 72, ал. 1 вр. чл. 70, б. „д“ от ЗАНН, Административен съд –
Кърджали оставил без уважение искането
за възобновяване на административно наказателните производства, водени срещу А.Б.
и Б.Б. и отмяна на влезлите в сила наказателни постановления № 67/19.09.2018 г.
и № 68/19.09.2018 г., издадени от кмета на Община *.
След постановяване на решението на Административен съд – Кърджали, Окръжен съд – Кърджали възобновил съдебното
производство по ВЧНД № 188/2019 г., като се произнесъл по същество с
окончателен съдебен акт – цитираното по-горе
решение № 88 от 22.11.2019 г., с което потвърдил определението за прекратяване
на наказателното производство по НЧХД № 57/2018 г.
За да потвърди прекратяването на наказателното производство, образувано по
тъжба на пострадалия за престъпление по чл. 130, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, ОС
Кърджали съобразил решението на ЕСПЧ по делото Енгел, като приел, че административно
наказателното и наказателното производства имат характер на наказателно
обвинение по смисъла на чл. 6, пар. 1 от ЕСПЧ и чл. 4 от протокол № 7 към ЕКПЧ.
Наред с това, макар и да не била налице пълна идентичност, посочил, че е налице
значително сходство на фактите, от които произтичат и двете деяния, предмет на
наказателното и на административно наказателното производство. При съпоставяне
на съществените елементи на правонарушенията, предмет на двете наказателни
производства, открил сходство в конкретните условия на време, място и
обстановка при осъществяване на нарушенията с деянието, за което е потърсена
наказателна отговорност с подаване на тъжба от пострадалия А.М.С.по чл. 130,
ал. 1 от НК. За да не се стигне до нарушаване на забраната ne
bis in idem във връзка с отказа на Административен съд – Кърджали да
възобнови административно наказателното производство и да отмени наказателните
постановления, Окръжен съд – Кърджали потвърдил прекратяването на наказателното
производство
по образуваното дело от частен характер.
В искането за възобновяване се релевира, че решението на ОС - Кърджали е
постановено в нарушение на чл. 14 от НПК, защото не е изследвал обективно,
всестранно и пълно всички обстоятелства по делото. Ако беше изпълнил процесуалните
си задължения, съдът би достигнал до извода, че в случая не е налице
идентичност на предмета на двете производства.
В искането си, пред настоящия съд, обвинението споделя като правилен
изводът на инстанцията, че приключилите с влезли в наказателни постановления на
кмета на Община *административно наказателни производства, имат характера на
наказателни по смисъла на чл. 6, пар. 1 от ЕСПЧ. В същото време, се прави
оплакване, че въз основа на доказателства по делото, не може да се установи идентичност
на фактите до такава степен на сходство, която да обоснове извод, че е налице
същото деяние като предмет на производство пред административната юрисдикция и
на наказателното производство, образувано по тъжба на пострадалия за извършено
престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК. Твърди се, че от приложените НП /л. 21 и
л. 22 от съдебното производство/ се установява, че деянието, за което е
реализирана административно-наказателната отговорност на Б.Б. и А.Б., е
извършено на 19.08.2018 г. около 19.30 ч. в с. *, махала „*“, Община *. От
друга страна в тъжбата си, тъжителят е посочил, че около 19.30 часа на същата
дата се
движел сам, в близост до с. *, Община *, по пътя за махала
„*“, когато бил ударен в гръб и бил съборен на земята, след което извършителите
му нанесли удари с ръце и крака, ритали го, нанесли му удари с юмруци по
главата и тялото.
Претендира се, че при съпоставяне на фактите в основата на двете
производства, не е налице дублиране, а тъждество по отношение датата на
извършване на двете деяния, но не и на мястото, където са извършени. От тъжбата
се установявало, че нанасянето на побой е станало извън населеното място,
докато административното нарушение било за деяние в населеното място, още повече
че обосновало и нарушение, засягащо обществения ред и спокойствие. Липсата на
описание на конкретни действия, така както е било описано в тъжбата, не давало
възможност да се извърши обективна преценка на идентичността на предмета на
производствата. Използваното описание на нарушенията като „грубо държане към А.С.
се приема за твърде общо, за да се направи безспорен извод, че то включва
посегателство върху телесната неприкосновеност на пострадалия, доколкото може
да се разчете и като нанасяне на обиди към лицето. Допълнително се сочи, че чл.
3, ал. 1 от Наредба № 1 за поддържане и опазване на обществения ред, околната
среда и опазването на собствеността на територията на Община *дава възможност
за търсене на административно наказателна отговорност, както за оскърбително
отношение и държане на гражданите, така и за сбиване, с което се нарушава
обществения ред и спокойствие.
С оглед на горното се иска съдът по възобновяване да приеме, че с
общинската наредба са били защитени отношенията, свързани със защита на
обществения ред и общественото спокойствие, докато с подадената тъжба по чл.
130, ал. 1 от НК от пострадалия се търси
защита на обществените отношения, свързани с телесната неприкосновеност на личността.
Така с реализирането на наказателна отговорност за причинените телесни
увреждания не би била нарушена забраната ne bis in idem.
Не могат да бъдат споделени доводите в искането за
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при събирането и
оценката на доказателствата по делото, тъй като не намират опора в събраните
материали.
Наведените доводи за необоснованост следва да бъдат
обсъдени на плоскостта на претенции за допуснати съществени пропуски относно
начина на формиране на вътрешното убеждение на инстанциите. В тази връзка
апелативният съд приема, че окръжният съд като втора инстанция е направил
подробен анализ и изследване събраната доказателствена маса, като е положил усилия за събиране на всички релеванти материали,
като не се откриват непълноти и превратна интерпретация на изведените данни.
За да прекрати наказателното производство, Окръжен съд – Кърджали е приел,
че са налице всички законоустановени предпоставки на чл. 24, ал. 1, т. 8а от НПК, тъй като след влизане в законна сила на издадените от
административно-наказващия орган, по реда на ЗАНН, наказателни постановления
срещу братята А.Б. и Б.Б., висящността на производството по внесената частната
тъжба в съда, е била компрометирана, тъй като последните двама вече са били
наказвани по административен ред за същите факти. Това е било прието като
процесуална пречка за търсене от същите лица на наказателна отговорност за
същото деяние. Първата инстанция е намерила опора за това свое разбиране в ТР №
3/2015 г. на ВКС, ОСНК, от което е била аргументирана пряката приложимост в
националното ни законодателство на разпоредбата на чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ,
забраняваща повторното преследване за същото деяние, когато е налице влязъл в
законна сила съдебен акт или акт на друга юрисдикция с наказателно обвинение по
смисъла на критериите, изведени с делото Енгел.
От материалите по делото се установява
по безспорен начин, че спрямо дейците са налице влезли в законна сила
наказателни постановления за инкриминираната с частната тъжба тяхна дейност,
като първият съд е положил усилия и е демонстрирал усърдие при изясняване на
правния спор, като сам е попълвал доказателствената маса по делото с всички
релевантни за делото писмени материали, които изясняват въпроса с предходните
развили се във времето наказателни процедури срещу братята Б.. Съобразил е
произнасянето на административния съд по искането за отмяна на влезлите в сила
наказателни постановления.
С внесената срещу Б.Х.Б. и А.Х.Б. частна тъжба са били инкриминирани
нарушенията, предмет на приключилите две административно-наказателни
производства в посочения по-горе смисъл. Описаните в обстоятелствената част на
тъжбата и в издадените наказателни постановления факти са идентични за
административните нарушители като субекти на нарушението и като субекти на
престъплението. Самите нарушения, за които са били наказани се характеризират с
дата, място и механизъм на извършване. При тези данни напълно се споделят
доводите на окръжния съд, че след като Б.Б. и А.Б. са били наказани по
административен ред с влезли в законна сила наказателни постановления до
тяхната отмяна, е недопустимо повторното ангажиране на отговорността им за същите
нарушения, независимо, че последните вече са били квалифицирани по чл. 130, ал. 1 вр. чл. 20,
ал. 2 вр. ал. 1 от НК.
Забраната за повторно съдене и
наказване на едно и също лице за същото деяние - ne bis in idem - е принцип,
гарантиращ, че деецът няма да бъде съден повторно за деяния, за които е
налице окончателен съдебен акт, ползващ се със сила на присъдено нещо. Както е
посочил съставът на ОС – Кърджали, след извършен анализ и съпоставка на
административно наказателната норма и състава на престъплението по НК, е налице
елемента idem /същото/ деяние, тъй
като е налице идентичност на фактите и наличие на съществено сходство от
обективна и субективна страна на конкретно реализираното от дееца поведение. В
контекста на посоченото по-горе едни и същи факти са послужили за фактически основания на състава на
административните нарушения, за които са били наказани дейците, като са
залегнали и като фактически основания на състава на престъплението, за което е
бил внесена частна тъжба в съда. След като е установил идентичност на фактите,
които обуславят наказателната отговорност на братята Б. с фактите, относими към
реализираната спрямо тях административна отговорност, Окръжен съд – Кърджали е
достигнал до напълно законосъобразния извод, че проведеното спрямо Б.Б. и А.Б.
административно наказателно производство е пречка за образуване и провеждане на
последващо наказателно производство срещу същите лица за същото деяние, дори и
да осъществява признаците на престъпление по НК.
Същият извод се налага и според критериите на
делото Енгел, тъй като приключилите срещу братята Б.
административно-наказателни производства, са били с наказателен характер по
смисъла на чл. 6, пар. 1 от ЕКПЧ. Преценката за наказателния характер на дадено
производство по смисъла на чл. 6, пар. 1 от Конвенцията и чл. 4 от Протокол № 7
засяга елементи, които не се намират в кумулативна даденост помежду си -
квалификация на деянието според националното право, характер и естество на
нарушението от гледна точка на вида на защитените обществени отношения и
неограничения кръг адресати, вид и тежест на санкционния режим. В тази връзка
окръжният съд правилно е преценил, че е налице съвпадение на елементите на
административното нарушение по Наредба № 1 за поддържане и опазване на
обществения ред, околната среда и опазването на собствеността на територията на
Община *, област *което се изразява в това, че са били нарушени обществения ред
и морал, изразило се в грубо държане към А.С./ и съставомерните белези на
престъплението, визирано в разпоредбата на чл. 130, ал. 1 от НК. Кръгът от
адресати и при двете е неограничен, като административен нарушител и субект на
престъпното деяние може да бъде всяко лице. Предвиденото административно
нарушение по общинската наредба се изразява в извършване на непристойни
действия, при които е възможно разнообразие и които в случая са се изразили в
грубо отношение на братята Б. към частния тъжител. Следва да се има предвид, че
защитеният с наредбата на съответната община обект, не влиза в колизия с предвидения
състав на престъпление по НК, предвид спецификата на вменените административни
нарушения, които включват посегателството спрямо личността на пострадалия и
имат обективната годност да станат достояние на обществеността, т. е на
неограничен брой хора. Изводите на инстанциите за идентичност на двете
производства не могат да бъдат оборени и при преценка на мястото на
осъществяване на дейността на братята Б., за която и в двата случая се сочи, че
била извършена около 19.30 часа в близост до село, обединяващо няколко махали,
в района на едната от тях. За санкционирането за нарушения на обществения ред при
действия, които явно противоречат на възприетия морал, по съответната Наредба,
в принципен план не се изисква същите да са били осъществени само на публично
място или пред други лица, ако са станали достояние на обществото. Несподеляеми
са и аргументите в предложението, че инстанциите следвало да съобразят, че в
наредбата на съответната община за опазване на обществения ред, освен наказание
за „грубо отношение“, е била предвидена и санкция за „сбиване“. Противоречието
на последните две прояви с обществения морал е безспорно, но следва да се има
предвид, че второто от посочените административни нарушения предполага
двустранна насоченост на дейността, при която участниците едновременно вземат участие
в конфликта, докато в конкретния случай се касае за дейците – братята Б. и
пострадалия – А.С.. Предположението за това за кое предвидено нарушение на наредбата
на общината са били санкционирани дейците, не може да доведе до извод, противен
на направения от инстанциите за идентичност на административното нарушение и деянието.
Не на последно място, не е нарушено и принципното положение, че
административното наказание глоба би могло да придобие сериозно имуществено
изражение, при все наложените на братята Б. по издадените срещу тях НП глоби,
да не са единствен и основен критерий за квалификация на обвиненията като
наказателни. Квалификацията на деянието като престъпление, като правен белег на
деянието, само по себе си не може да изключи идентичността на фактите и да
преодолее забраната за двойно наказателно преследване и наказуемост.
В връзка с горното, следва да се посочи, че съществувалият продължително време
правен спор дали принципът за забрана на двойната наказуемост се е отнасял до
същите факти или до същата правна квалификация, е бил окончателно преодолян с
решението на ЕСПЧ по делото Sergey Zolotukhin v. Russia – решение от 10.02.2009 г. на Голямата камара на съда,
съгласно което правната характеристика и квалификацията на двете престъпления е
без съществено значение за приложението на принципа ne bis in idem, тъй като водеща е идентичността или сходството на
фактите, а такова в конкретния случай е налице.
Правилно окръжният съд се е позовал в
определението си на ТР № 3 от 2015 г. на ОСНК на ВКС, което засяга практиката
по приложението на УБДХ и чл. 325 от НК, тъй като въпросите, наложили
издаването на ТР от ОСНК са обвързани с конкуренцията между
административно-наказателна и наказателна отговорност при последователното им
развитие във времето. За приложението на чл. 4, параграф 1 от Протокол № 7 към
ЕКПЧ съществува изобилна практика и на Съда в Страсбург, като принципът
действително е създавал множество проблеми при прилагането му в конкретни
случаи, тъй като е имал различни интерпретации до появата на цитираното по-горе
решение на Голямата камара на съда, сложило край на объркването и
несигурността, които са съществували по отношение на въпроса какво съдържание
трябва да се вложи в принципа, визиран в чл. 4 от Протокол 7 на ЕКПЧ.
Посоченото решение е провело ясно разграничение от предходната противоречива
практика.
За пълнота на изложението ще се припомни, че например по делото Gradinger v. Austria /решение на ЕСПЧ от 23.10.1999 г./ е било прието, че е
налице нарушение по чл. 4 на Протокол № 7. То
касае транспортно престъпление, при което първоначално жалбоподателят е
бил наказан за причиняване на смърт по непредпазливост, след което му е била
наложена и глоба за шофиране в нетрезво състояние с концентрация на алкохол в
кръвта под 0,8 промила. В този случай австрийското законодателство не е
позволявало квалифициране на транспортното престъпление като извършено в пияно
състояние, поради наличието на концентрация на алкохол в кръвта на водача под
необходимия праг за това - 0,8 промила. С други думи от цитираното решение на
ЕСПЧ може да се направи извод, че чл. 4 на протокол № 7 налага забрана за
наказателно преследване за същото фактическо деяние, независимо от неговата
правна квалификация в обвинителния акт и характера на престъплението.
Действително, в по различна насока е
било решението по делото Оliveira v. Switzeraland /решение на ЕСПЧ от
30.07.1998 г./, в което съдът е достигнал до извод, че разбирането вложено в
правилото на чл. 4 от протокол № 7, се отнася само до правната квалификация на
деянието. В посочения казус не е било констатирано нарушение на чл. 4 от
протокол № 7, тъй като по това дело съдът е приел, че се касае за идеална
съвкупност. В случая г-жа Оливейра е управлявала по пътна настилка, покрита със
сняг и лед и загубила контрола над МПС, като причинила сериозни наранявания на
друг водач, блъскайки неговия автомобил. Съдът е приел, не е налице
несъвместимост с коментирания принцип заради това, че г-жа Оливейра
първоначално е била осъдена да заплати глоба в швейцарски франкове за
неконтролиране на МПС, което е управлява, а в последствие е била осъдена и
по обвинение за причиняване на телесна
повреда по непредпазливост. ЕСПЧ е приел, че в случая с едно деяние са били
извършени две престъпления, т. е. по това конкретно дело е била възприета
неприложимост на принципа при идеална съвкупност. По делото Fischer v. Austria /решение от
29.05.2001 г./ е било прието наличие на
нарушение на коментирания текст от Протокол № 7, тъй като жалбоподателят
е могъл да бъде съден само за първото
деяние, след като то е включвало всички елементи и на второто. Например
по делото Rosenquist v. Sweden
/решение на ЕСПЧ от 14.09.2004 г./ е било установено нарушение на принципа, тъй
като жалбоподателят бил наказан за непредставянето на информация, с което се
опитал да избегне заплащането на 40 процента от дължимите данъци, за което му
били начислени допълнителни данъчни ставки, а след това бил осъден и за
квалифицирана данъчна измама на две години лишаване от свобода.
В обобщение може да се посочи, че забраната за повторно провеждане на
наказателно преследване се отнася до всички процедури по смисъла на чл. 4 от
Протокол № 7, като условие за нейното активиране е възможността за дефиниране
на процедурите като наказателни по смисъла на ЕКПЧ и в частност според
критериите по делото Енгел. Забраната покрива всички нови процедури, които имат
за предмет на разглеждането си същите факти. Тя разпростира действието си и за
случаите, които от правна страна са идентични с нормата от проведената първа
във времето процедура. Следва да се има предвид, че разбирането за наказателно
обвинение е максимално широко в посочения вече смисъл на алтернативност на
критериите, като преценката дали правните норми са идентични следва да се
основава на цялостната оценка на основанията за налагане на съответната
санкция, целта на нормата и интересите, които защитава. Още веднъж ще се посочи
и това, че при все различието в застъпените различни концепции за обхвата на
забраната за двойно наказателно преследване, с делото Zolotukhin v. Russia окончателно е било преодоляно разминаването в практиката
на ЕСПЧ за относимост на разпоредбата на чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ към
същите факти или към същата правна квалификация.
От посочените по-горе примери става ясно, че при все ЕСПЧ да не е бил
напълно последователен в концепцията си, цитираното дело на Голямата му камара,
е направило ясно разграничение от предходната практика на ЕСПЧ по елемента idem, като по недвусмислен начин е било фиксирано правилото, че забраната за
повторно преследване и наказване покрива и различните проявления на един и същ
акт, тъй като се касае за едно и също поведение в рамките на същия времеви
отрязък. С други думи фактите следва да
са идентични без да се припокриват изцяло. От тук се налага и изводът, че
правилото се отнася до включените в обвинението факти, а не до правната
квалификация на деянието.
Отделно
от изложеното, прегледът на решенията на ВКС, постановени след ТР № 3/2015 г.
на ОСНК сочи, че принципът се прилага към всеки случай, при който възникват
основания за неговото активиране, като е намерил приложение и при деяния с правна квалификация по чл. 343 от НК, чл. 343б от НК /например решение № 71 от 31.03.2016 г. по н. д. № 209/2016
г. по описа на ІІІ н. о. на ВКС/, както и при казуси по чл. 242, ал. 1, б. ”а”
от НК – например решение № 118 от
01.07.2016 г. по н. д. № 422/2016 г. на І н. о. на ВКС.
Действително при прекратяване на наказателното производство, когато по
отношение на същото лице и същото деяние е било проведено административно
наказателно производство, ползващо се със силата на res judicata, в някои от случаите, които разкриват по-висока степен на
обществeна опасност на деянието и
дееца, при конкуренция на административно наказателна и наказателна
отговорност, би могло да се стигне до недостатъчно адекватно и справедливо
санкциониране на нарушителите и извършителите на престъпни деяния, но в случая необходимото
условие за преодоляването на подобен нежелан ефект при правоприлагането, не е
възникнало. При все предвидената възможност
за възобновяване и отмяна на акта по развилата се първа във времето процедура,
изходът от същата е бил неблагоприятен за хода на образуваното дело от частен
характер и липсва основание за съдебна интервенция по реда на възобновяването
чрез отмяна актовете на инстанциите, с които второто, развило се във времето
производство по идентични факти, е било прекратено.
Мотивиран от всичко изложено, Апелативният съд намира, че ОС –
Кърджали законосъобразно е приел, че производството по настоящото дело се явява
второ по ред наказателно производство срещу братята Б. и се провежда в
нарушение на принципа ne bis in idem,
поради което втората по ред наказателна процедура следва да бъде прекратена на
основание на чл. 24, ал. 1, т. 8а от НПК във връзка с чл. 4 пар. 1 от Протокол
№ 7 на ЕКПЧ.
Във връзка с изложеното, Апелативен
съд – Пловдив
РЕШИ:
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на главния прокурор за
възобновяване на ВЧНД № 188/2018 г. на Окръжен съд – Кърджали и НЧХД № 57/2018
г. по описа на Районен съд – Ардино.
Решението не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: