№
гр. София, 03.06.2019 г.
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание
на осми март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
участието на секретаря Алина Т., разгледа докладваното от мл. съдия Анета Илчева в.
гр. д. № 4344 по описа
за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 292474 от 13.12.2017
г., постановено по гр. д. № 15521/2017 г. по описа на СРС, 56 състав, е признато за установено, че К.Б.Д. дължи на С.Т.Х., В.Т.И. и Р.Д.Ф.
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 11000 лева, представляваща невърната заемна сума по договор за
паричен заем от 11.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
завеждане на исковата молба до окончателното плащане, както и на основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД сумата от 179,67 лева, представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода 11.04.2016 г. – 30.05.2016 г. по
договор за паричен заем от 11.04.2016 г. Предявеният от С.Т.Х., В.Т.И. и Р.Д.Ф.
срещу К.Б.Д. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД
за признаване на установено, че се дължи сумата от 1100 лева, представляваща
договорна неустойка за забава по договор за паричен заем от 11.04.2016 г., е
отхвърлен поради извършено плащане в хода на делото.
Подадена е въззивна жалба от ответницата К.Б.Д. срещу
решението в частта, в която е уважена
претенцията за законна лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба
до окончателното плащане. В жалбата се излагат съображения, че не следва да се
присъжда едновременно неустойка и законна лихва. Прави се признание на спорното
право. Не се претендират разноски.
В представен отговор на въззивната жалба в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК ищците С.Т.Х., В.Т.И. и Р.Д.Ф. считат жалбата за
неоснователна, като посочват, че дължимостта на законната лихва е последица от
забавата на длъжника. Сочат, че законна лихва се дължи само за невърнатата
главница по договора и то от момента на завеждане на делото до окончателното
плащане, в който смисъл и договорената неустойка и законната лихва се отнасят
за различни периоди и няма кумулиране на договорна неустойка за забава и
обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Претендират разноски.
Решение № 292474 от 13.12.2017
г., постановено по гр. д. № 15521/2017 г. по описа на СРС, 56 състав, в частите, в които е признато за установено, че К.Б.Д. дължи
на С.Т.Х., В.Т.И. и Р.Д.Ф. на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 11000 лева, представляваща невърната
заемна сума по договор за паричен заем от 11.04.2016 г., както и на основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД сумата от 179,67 лева,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 11.04.2016 г. –
30.05.2016 г. по договор за паричен заем от 11.04.2016 г., така също и в
частта, в която е отхвърлен предявеният от С.Т.Х., В.Т.И. и Р.Д.Ф. срещу К.Б.Д.
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване
на установено, че се дължи сумата от 1100 лева, представляваща договорна
неустойка забава по договор за паричен заем от 11.04.2016 г., поради извършено
плащане в хода на делото, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на оспорения съдебен акт и възраженията на насрещната страна:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради
което е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, не са допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми.
Предмет на въззивна проверка е решението единствено
в частта му, в която съдът е присъдил законната лихва върху уважената част от
претенцията, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното
плащане.
С исковата
молба С.Т.Х., В.Т.И. и Р.Д.Ф. са претендирали заплащане на законната лихва за
невърнатия заем от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК до пълното изплащане на задължението.
Решението се обжалва единствено в частта, в която
е присъдено обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от
датата на исковата молба до окончателното изплащане. Районният съд е уважил
предявената претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и е осъдил ответницата да заплати претендираната
сума, в която част решението е породило правните си последици. Доколкото присъждането
на обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на
исковата молба до окончателното изплащане, е законна последица, логично следваща
уважаването на предявения иск, настоящият състав намира, че закономерно същата
е била присъдена, тъй като се следва при условие, че претенцията бива уважена и
задължението не е платено, поради което длъжникът изпада в забава.
Поради обстоятелството, че е бил предявен и иск с
правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД, не се касае за присъждане на суми с
идентични правни основания, тъй като неустойката следва да бъде предварително
уговорена, докато присъждането на обезщетение за забава в размер на законна
лихва е логична последица, следваща уважаването на предявената претенция,
поради което е неоснователен доводът в жалбата за едновременно присъждане на
неустойка и законна лихва, тъй като правопораждащите факти са различни за всяко
едно от двете вземания.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете
съдебни инстанции решението в обжалваната част следва да се потвърди, а
въззивната жалба да се остави без уважение.
При този изход на правния спор, предмет на
настоящото съдебно производство, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК право
на разноски имат въззиваемите страни, които са направили искане за присъждането
им, представили са списък по чл. 80 ГПК за сторени разноски в размер на 300
лева за адвокатско възнаграждение, както и договор за правна защита и
съдействие, в който заплащането на същото е уговорено в брой, поради което и
същите следва да бъдат присъдени.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и съобразно
цената на исковете настоящото въззивно решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд, ІІ-Г
въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 292474 от 13.12.2017 г., постановено по гр. д. № 15521/2017 г. по описа на СРС, 56 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА К.Б.Д.,
ЕГН **********, да заплати на С.Т.Х., ЕГН **********, В.Т.И., ЕГН ********** и Р.Д.Ф.,
ЕГН **********, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 300 лева –
разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.