Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 11.03.2020 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІI „В“
въззивен състав, в открито съдебно заседание на дванадесети февруари през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от
младши съдия Илиева гражданско дело № 6170 по описа за 2019 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № I-31-39202 от 13.02.2019 г., постановено по гр. дело № 81595/2017 г., Софийският районен съд, I ГО, 31-ви състав, е уважил частично
предявените от С.Н.В. срещу П.НА Р.Б.искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т.
3 от ЗОДОВ, като е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 4000 лв. ведно
със законната лихва от 03.10.2017 г. до окончателното ѝ изплащане –
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в
резултат от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 323, ал. 1
от НК, за което е оправдан с влязла в сила на 11.07.2017 г. присъда от
16.09.2016 г. по н.о.х.д. № 11438/2015 г. на СРС, 115-ти състав, като е отхвърлил
иска до пълния предявен размер от 6290 лв., сумата от 1300 лв., представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатен
адвокатски хонорар по договори за правна защита и съдействие от 19.10.2015 г. и
12.06.2017 г., ведно със законната лихва от 03.10.2017 г. до окончателното
ѝ изплащане, като е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 1800 лв.,
както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 426,12 лв. – разноски по
делото. С решението съдът е отхвърлил изцяло исковете за изплащане на обезщетение
за имуществени вреди за загубен трудов доход от 14910 лв. след уволнение в
„БОДУ СОД“ ООД за периода от 01.04.2015 г. до 19.09.2017 г., както и за
заплащане на обезщетение в размер на 2000 лв. за разходи за лекарства за сърце
и високо кръвно налягане. С решението е
осъдил на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, във вр. с чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ П.НА
Р.Б.да заплати по сметка на СРС сумата в размер на 799,20 лв. разноски в
производството за възнаграждение за вещо лице.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от С.Н.В. чрез адв. К., в която се правят оплаквания, че неправилно
първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни претенциите на ищеца за
неимуществени и имуществени вреди. Излага,
че решението в обжалваната част е постановено в нарушение на чл. 52 от ЗЗД, тъй
като съдът не е оценил в пълна степен причинените на ищеца неимуществени вреди.
Сочи, че неправилно не е взета предвид продължителността на времето, през което
ищецът е останал без работа. Освен това, излага, че продължителността на
наказателното производство не е отчетена в достатъчна степен. Не били отчетени
и събраните писмени и гласни доказателства. Моли решението да бъде отменено в обжалваната
част и вместо него постановено друго, с което претенциите за имуществени и неимуществени
вреди ведно със законната лихва върху тях да бъдат уважени изцяло. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба такъв не е
постъпил от П.на Р.Б..
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за
установено следното:
Страните не спорят и по делото се установява, че на 07.08.2014
г. с Постановление за образуване на досъдебно производство срещу конкретно
лице срещу С.Н.В. е образувано досъдебно производство за престъпление по чл.
323, ал. 1 от НК, за това, че на 06.06.2014 г., в гр. София, в ж.к. „********подменил
патрона на бравата на входната врата на жилището и отнел възможността на Л.Г.О.-В.
да обитава имота, с което деяние осъществил едно оспорвано от нея свое
действително право – да получи владението на 1/3 идеална част от апартамент №
83, намиращ се в гр. София, в ж.к. „*********
По делото не е спорно, а и се установява, че с
постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение връчено
лично на 11.06.2015 г. на С.Н.В. в присъствието на упълномощения му
защитник адв. К., ищецът в настоящото производство е привлечен в качеството му
на обвиняем за престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК, като с него е проведен
разпит и по отношение на него е взета мярка за неотклонение „подписка“. Материалите
по разследването са му предявени с протокол за предявяване на разследване от 11.06.2015
г. и на 07.07.2015 г. е внесен обвинителен акт, по който е образувано н.о.х.д.
№ 11438/2015 г. по описа на СРС, НО, 105-ти състав.
С разпореждане от 31.07.2015 г. на
съдията-докладчик, постановено по н.о.х.д. № 11438/2015 г. по описа на СРС, НО,
105-ти състав, ищецът е предаден на съд и е насрочено предварително изслушване
на страните по реда на глава двадесет и седма от НПК (съкратено съдебно
следствие) и взетата на досъдебното производство спрямо него мярка за
неотклонение „подписка“ е потвърдена.
По делото на първа инстанция са проведени седем съдебни
заседания – на 08.12.2015 г., 10.02.2016 г., 16.03.2016 г., 04.05.2016 г., 28.06.2016
г., 14.09.2016 г. и 16.09.2016 г., в първите шест от които са събирани
доказателства, а в последното съдът е обявил публично присъдата си и се е
занимал с мярката за неотклонение на подсъдимия, която на основание чл. 309,
ал. 4 от НПК е била отменена. С присъдата от 16.09.2016 г., постановена по
н.о.х.д. № 11438/2015 г. по описа на СРС, НО, 105-ти състав е оправдал
подсъдимия по повдигнатото му обвинение. Срещу така постановената присъда са
подадени протест и въззивна жалба от частния обвинител Л.Г.О.-В., като по
образуваното в.н.о.х.д. № 2415/2017 по описа на СГС, НО, VI въззивен състав, на 13.06.2017 г., е проведено едно
съдебно заседание, след което с решение № 818 от 11.07.2017 г., постановено по
в.н.о.х.д. № 2415/2017 по описа на СГС, НО, VI въззивен състав, оправдателната присъда е
потвърдена, поради което е и влязла в сила на 11.07.2017 г.
От представеното по делото справка за съдимост,
издадена на 25.03.2016 г., се установява, че ищецът е неосъждан. По делото се
установява, че ищецът не е бил привлечен в качеството си на обвиняем по други
досъдебни производства, по които производствата не са приключили.
От приложения в досъдебното производство Договор за
правна защита и съдействие серия № 05631 от 27.08.2014 г. се установява, че в
хода на досъдебното производство срещу ищеца, същият е ангажирал защитник,
който е осъществил процесуално представителство по досъдебното производство
срещу възнаграждение в размер на 500 лв., което е заплатено изцяло в брой.
От приложения в първоинстанционното наказателно
производство и представен по настоящото дело Договор за правна защита и
съдействие серия № 0532020 от 19.10.2015 г. се установява, че в хода на
наказателното производство срещу ищеца, същият е ангажирал защитник, който е
осъществил процесуално представителство по делото срещу възнаграждение в размер
на 1000 лв., което е заплатено изцяло в брой.
От приложения във въззивното наказателно
производство и представен по настоящото дело Договор за правна защита и
съдействие серия С № ********** от 12.06.2017 г. се установява, че в хода на
наказателното производство срещу ищеца, същият е ангажирал защитник, който е
осъществил процесуално представителство по делото във въззивната инстанция срещу
възнаграждение в размер на 300 лв., което е заплатено изцяло в брой.
От заключението на вещото лице по приета по делото и
неоспорена от страните съдебно-психиатрична експертиза, изготвена след извършен
личен преглед, се установява, че ищецът е преживял събитие с негативни
психически травми в късна зряла възраст като преживяното събитие му е причинило
субективен дискомфорт, затваряне в себе си, емоционална потиснатост, повишена
ситуативна и личностова тревожност и е затруднило ежедневната му адаптация, но
не е довело до патологично състояние у ищеца.
Сочените факти се установяват и от показанията на разпитания
свидетел Д.Х.П.преценени съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК, на които съдът
дава вяра в тази част като последователни, логични и кореспондиращи на
останалите събрани по делото доказателства. От разказа на свидетеля се
установява, че последният непосредствено е възприел при общуване с ищеца, че
той е притеснен и емоционално разстроен вследствие на проблемите с бившата му
съпруга, продължение на които се явява и образуваното и водено срещу него наказателно
производство, като последица от които проблеми здравословното му състояние се
влошило и започнал да вдига кръвно. Съдът не дава вяра на показанията на
свидетеля в частта относно обстоятелството, че ищецът е бил уволнен от работа
заради воденото срещу него наказателно производство, тъй като това негово
твърдение не почива на обективните данни по делото предвид липсата на каквито е
и да било писмени доказателства в тази връзка. Освен това съдът не кредитира и
показанията на свидетеля в частта, в която същият твърди, че към момента ищецът
е сринат емоционално и страда от депресия, страхова невроза и изпитва
дискомфорт от приближаването си до Съдебната палата, тъй като тези негови
изводи не кореспондират със заключението на вещото лице по съдебно-психологическата
експертиза.
Чрез събраните по делото писмени доказателства -
медицински документи, както и от заключението на вещото лице по приета по
делото и неоспорена от страните съдебно-медицинската експертиза, изготвена след
извършен личен преглед на 16.10.2018 г., се установява, че стресът, изпитан
следствие на воденото срещу него наказателно производство е оказал
незначително влияние на общото здравословно състояние на ищеца, като
здравословните му проблеми според експерта, на който при липса на специални
знания съдът дава вяра, се дължат на възрастови изменения.
От представената по делото справка-данни за
осигуряване на лице за периода от 01.01.2014 г. до 31.12.2014 г. от ТД на НАП,
справка за подадени уведомления по чл. 62, ал. 5 от КТ за периода от 01.04.2015
г. до 01.04.2015 г. се установява, че ищецът е полагал труд при „БОДУ“ ООД като
охранител. Трудовото правоотношение на ищеца с дружеството е прекратено считано
от 01.04.2015 г. като основното трудово възнаграждение на ищеца е било 360 лв.
По делото не се установява без съмнение на какво основание трудовото правоотношение
е било прекратено и от кого, както и че ищецът е получавал месечно
възнаграждение над посоченото в справката.
Други релевантни за спора доказателства не са
представени.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Настоящият въззивен състав счита, че
същото е правилно по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ,
държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, П.или
съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или
ако образуваното наказателно производство бъде прекратено, поради това, че
деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление,
или, поради това че наказателното производство е образувано, след като
наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.
За да е налице основание за ангажиране отговорността
на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, следва да се установи наличието на
следните предпоставки: 1) повдигнато срещу ищеца обвинение в извършване на престъпление,
по което производството е прекратено с влязло в сила постановление на прокурора
поради недоказаност на обвинението; и 2) претърпени неимуществени вреди в
претендирания размер в причинна връзка с проведеното наказателно преследване и
изпълняваната в рамките на същото мярка за неотклонение. Отговорността по ЗОДОВ
има обективен характер – възниква при наличие на изрично предвидените в
специалния закон предпоставки и не е обусловена от наличието на виновно
поведение от страна на конкретното длъжностно лице, причинило с поведението си
вредата – чл. 4 от ЗОДОВ, докато деликтната отговорност по чл. 45 и сл. от ЗЗД
е виновна отговорност – обусловена е от виновно поведение на причинителя на
вредата, вкл. в хипотезата на обезпечителната отговорност по чл. 49 от ЗЗД,
като вината се предполага до доказване на противното, съгл. чл. 45, ал. 2 от ЗЗД.
При така очертаната правна рамка и с оглед
установената по делото фактическа обстановка, настоящият състав намира, че правилно
първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на
отговорността на П.на Р.Б., както и че правилно първоинстанционният съд е
определил размер на дължимото парично обезщетение за причинените на ищеца
неимуществени вреди като е оценил същите на 4000 лв., до който размер решението не е и обжалвано
от П.на Р.Б., поради което е влязло в сила.
Според установената задължителна съдебна практика на
Върховния касационен съд по приложението на чл. 2 ЗОДОВ и на чл. 52 ЗЗД, държавата
отговоря за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,
като обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна
връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените
вреди. При установена причинна връзка обезщетението по чл. 52 от ЗЗД следва да
бъде определено съобразно принципа на справедливостта. Съгласно задължителните
за съдилищата указания, дадени в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на
ВС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, понятието
„справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни
обективно съществуващи в действителността обстоятелства. Въпреки липсата на
възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и паричната
престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично
обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във
всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение.
Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо
обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за
аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай. Присъденото обезщетение
за неимуществени вреди е адекватно и отговаря на критерия за справедливост с
оглед данните по делото и с оглед конкретните обществено-икономически условия в
страната. В мотивите си съдилищата трябва да посочват конкретните обстоятелства
и значението им за размера на неимуществените вреди-конкретни факти, относими
към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. При
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по ЗОДОВ съдът
следва да съобрази най - напред каква е тежестта на повдигнатото обвинение,
неговата продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение
на неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност е била, какви други мерки
за процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с
какъв интензитет са извършените действията по разследването с участието на
обвиняемия, ефектът на всички тези действия върху ищеца и средата му. От
значение са продължителността на наказателното преследване, личността на
увредения и притежаваният от него авторитет в обществото, настъпилите промени в
отношенията в семейството, допълнително настъпилите обстоятелства, които са се
отразили на репутацията на лицето, негативното отражение в резултат на воденото
наказателно производство върху душевното му състояние, дали незаконно обвинение
за умишлено престъпление е в област, която е професионалната реализация на
обвиняемия. Съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения,
начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот,
положението му в обществото, работата му, публичното разгласяване на
обвинението и др. под. В този смисъл, в доказателствена тежест на ищеца е да
установи претърпените болки и страдания от незаконното му обвинение в
извършване на престъпление от общ характер чрез пълно и главно доказване.
Преценката на съда не може да се основава на предположението, за това, че
обвинението, макар и за престъпление от общ характер, за което се предвижда
наказание „лишаване от свобода“ обичайно води до стрес, промяна в начин на
живот и влошаване на здравословното състояние.
Съгласно т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от
22.04.2005 г. по т.д.№ 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, обезщетението за неимуществени
вреди се определя глобално. Този принцип се прилага както в случаите, когато
обезщетение се претендира във връзка с повдигнато обвинение за няколко отделни
деяния, така и при съобразяването на отделните конкретни обстоятелства, характеризиращи
разглеждания случай.
В конкретния случай, от събраните по делото гласни
доказателства, както и от приетото заключение на вещото лице по психологичната
експертиза, безспорно се установява, че ищецът е претърпял негативни емоции вследствие
на воденото срещу него наказателно преследване, но по делото не се установи
стресът да е бил причинен единствено от процесното наказателно производство,
както и да е довел до патологично болестно състояние. По делото безспорно се
установява, че същото е приключило в разумен срок от общо 3 години за досъдебна
и съдебна фаза, макар и ищецът да е бил ангажиран в немалък брой
процесуално-следствени действия с негово участие – освен действията по
досъдебното производство, в съдебна фаза са проведени осем съдебни заседания на
двете инстанции, които обаче са отлагани изключително и само за събиране на
доказателства, в преобладаващата си част по искане на ищеца и в подкрепа на
защитната му теза. Следва да се отчете, че наистина на ищеца е била взета мярка
за неотклонение „подписка“, поради което правната му сфера е била необосновано
засегната за период от привличането му в процесуално качество на обвиняем (11.06.2015
г.) до постановяване на първоинстанционната оправдателна присъда (16.09.2016
г.), която мярката за неотклонение е била отменена, но въпреки това тази мярка
се явява най-леката, предвидена в НПК и по същността си се изразява във вменяване
задължение на подсъдимия да не напуска адреса, на който живее без да уведоми
съответните органи. Същевременно по делото безспорно се установи, че повдигнатото
обвинение е оказало негативно влияние върху психиката на ищеца и се е отразило
на социалното му общуване, както и че обвинението е станало известно и в
неговия професионален и приятелски кръг, което е довело до накърняване на
неговото достойнството и добро име, но не се установи имено то да е причинило
на ищеца опасните от него здравословни проблеми. Съдът в настоящия случай съобразява
също, че случаят се е явил продължение на дългогодишен спор с бившата съпруга на
ищеца за имот, в който спор впоследствие е бил намесен и неговият син, поради
което ищецът е бил допълнително уязвен, защото семейните му проблеми са станали
достояние на по-широк кръг лица, в това число и на неговите колеги, но това
обстоятелство не се дължи единствено на воденото срещу него наказателно
производство, за образуването на което законен повод е била жалба на бившата
съпруга на ищеца, а е предпоставено и от предходните граждански дела между
страните, които всъщност, както се установява от заключенията на приетите
експертизи са стресирали ищеца. По делото не се установява с категоричност, че
кардиологичните проблеми на ищеца, са в пряка причинно-следствена връзка с наказателното
дело и отражението му върху психиката на ищеца в твърдения интензитет, както и
че са се задълбочили в хода на наказателното дело. Тук следва да се отбележи,
че целта на паричното обезщетение е не да се поправят вредите, което е
невъзможно, а да се възстанови психическото равновесие на пострадалото лице, да
се компенсират отрицателните, неприятните емоции, в това число и чрез самия
факт на осъждане на виновния, който реабилитиращ ефект спрямо личността на
ищеца в неговата лична и професионална среда има и самото му публично
оправдаване от наказателния съд, което с оглед конкретиката на случая настоящия
състав също отчита. Поради тази причина настоящият състав счита, че
справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, определен по
правилото на чл. 52 ЗЗД е 4000 лв., както правилно е приел и
първоинстанционният съд, като не са налице основания за неговото увеличаване предвид
паричната оценката, която самият ищец дава на изпитаните емоционални страдания,
отнесена към наведените твърдения и съпоставена с проведеното доказване само на
част от сочените вреди. За определяне на размера на паричната сума съдът отчита
и конкретната икономическа обстановка в страната като цяло към момента на
приключване на наказателното преследване - като отправна точка при определянето
на обществено приемливите като справедливи размери на обезщетения от обсъждания
вид. Ето защо искът за сумата над сумата от 4000 лв. до пълния предявен размер
от 6290 лв. се явява неоснователен и като такъв правилно е бил отхвърлен, а решението
в тази част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
По отношение на претенциите за имуществените вреди
според настоящата инстанция обжалваното решение също се явява правилно. Съгласно
разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от
това дали са причинени виновно от длъжностното лице. Обезщетението за
имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и
при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи
/Тълкувателно решение № 1/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС/.
Следователно предпоставка за присъждане на обезщетение за имуществени вреди по
реда на чл. 2 ЗОДОВ е по делото да е установена причинна връзка между вредата и
незаконното обвинение в извършване на престъпление.
Както правилно е приел и първоинстанционният съд при
претендирано обезщетение в размер на неполучено възнаграждение за периода, през
който е било висящо наказателното производство, следва да е налице пряка
причинна връзка между наказателното преследване и освобождаването от работа на
лицето, или между положението на обвиняем и невъзможността да се заема
определена работа, за която ищецът има квалификация. В настоящия случай по
делото не се установява без съмнение каква е била причината за прекратяване на
трудовото правоотношение на ищеца, като при липса на категорични доказателства
в тази връзка и с оглед факта, че трудовият договор е бил прекратен още преди
привличането на ищеца в процесуално качество на обвиняем по делото, не може да
се предполага, че е била налице твърдяната от ищеца несъвместимост, респективно
че трудовото правоотношение е прекратено от него с предизвестие или по взаимно съгласие
между страните поради започнатото срещу него наказателно преследване, наличието
на което създава предпоставка да бъде отнето разрешението му за осъществяван на
охранителна дейност, в който случай между незаконното обвинение и оставането му
без работа безспорно би била налице причинно-следствена връзка. По тази причина
претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от загубен трудов
доход в размер на 14910 лв. за периода от 01.04.2015 г. до 19.09.2017 г. както
правилно е приел и първоинстанционният съд е неоснователна. За пълнота следва
да се отбележи, че дори да се приеме, че след анализ на показанията на
разпитания по делото свидетел се установява непълно връзка между обвинението и
прекратяването на трудовото правоотношение, то получаваното от ищеца трудово
възнаграждение не се установява категорично да е в претендирания ежемесечен
размер.
Недоказан по делото е и искът за заплащане на сумата
от 2000 лв., представляваща разходи за лекарства. По делото не се установява
такъв разход да е правен въобще, както и да е бил необходим и закономерно
причинен от влошено здравословно състояние вследствие на повдигнатото и
поддържано обвинение, за което ищецът е оправдан.
Що се отнася до претенциите за заплащане на
имуществени вреди за платено адвокатско възнаграждение, от представените
документи, както правилно е приел и първоинстанционният съд се установява, че в
хода на наказателното производство ищецът е бил защитаван от адвокат срещу
договорено възнаграждение в общ размер на 1300 лв. по договор за правна защита
и съдействие серия № 0532020 от 19.10.2015 г. за 1000 лв. и договор за правна
защита и съдействие серия С № ********** от 12.06.2017 г. за 300 лв., които
служат за разписки за получаване на платените в брой суми посочени в тях. Разпоредбата
на чл. 301, т. 12 НПК регламентира отговорността за разноски в наказателното
производство, но не предвижда възможност лицето, което е признато за невиновно
или срещу което наказателното производство е прекратено, да претендира
направените от него разноски в хода на наказателното преследване. Липсата на
процесуална възможност да се упражни претенция за разноски в наказателния
процес от лицето, подложено на неоправдана наказателна репресия, обуславя
извод, че направените от него в хода на наказателното преследване разходи
представляват имуществена вреда, за която държавата му дължи обезщетение по чл.
4 от ЗОДОВ. За останалите 500 лв., които ищецът претендира по Договор за правна
защита и съдействие серия С № ********** от 04.10.2016 г. и за които обжалва
решението, претенцията е неоснователна, защото няма доказателства, че тези
разноски са претендирани в рамките на и сторени във връзка с наказателното
производство. От приложения в досъдебното производство Договор за правна защита
и съдействие серия № 05631 от 27.08.2014 г. действително се установява, че в
хода на досъдебното производство срещу ищеца, същият е ангажирал защитник,
който е осъществил процесуално представителство в тази фаза срещу
възнаграждение, но претенция на това основание не е заявена, поради което
решението на първоинстанционния съд, с което претенцията е отхвърлена на
соченото основание, е правилно.
С оглед изложеното при съвпадение на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението в обжалваните части е правилно
и като такова следва да бъде потвърдено.
Решението не е обжалвано в частта, с която са
уважени претенциите за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер
на 4000 лв. както и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в заплатен адвокатски хонорар по договори за правна защита и
съдействие от 19.10.2015 г. и 12.06.2017 г., в размер на 1300 лв., ведно със
законната лихва върху сумите от 03.10.2017 г. до окончателното им изплащане,
поради което същото е влязло в законна сила.
По разноските:
По аргумент от чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ, разноски по
делото не следва да се присъждат.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № I-31-39202 от 13.02.2019 г., постановено по гр. дело № 81595/2017 г. на Софийския районен съд, I ГО, 31-ви състав в обжалваните
части.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на
чл. 280, ал. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.