№ 436
гр. София, 08.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20231110104577 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.
Предявени са искове по чл. 26, ал.4, вр. ал. 1 от ЗЗД, и чл. 55, ал.1, пр. I от ЗЗД от А.
Г. А. срещу „В.к.“ АД, като правоприемник на „В.к.“ ООД, за прогласяване нищожност на
клаузата на чл. 1, ал. 3 и на клаузата на чл. 4, ал.2, и двете от Договор за потребителски
кредит №********/28.11.2022 г.; и за заплащане на сумата 108,00 лева, представляваща сбор
от сумата 104,96 лв. -платена по нищожна клауза на чл.1,ал.3 от договора, и сумата 3,04 лв. -
платена по нищожна клауза на чл. 4, ал.2 от договора, ведно със законна лихва от датата на
подаване на искова молба до окончателното й изплащане.
В искова молба, ведно молба-уточнение от 30.05.2023 г., са изложени фактически
твърдения, че страните по спора са сключили договора за заем, по който е усвоена и върната
заемната сума, в т.ч. сумите по осъдителния иск. Излагат се подробни съображения за
нищожност и неравноправност на оспорените клаузи, вкл. на целия договор за кредит, а с
оглед на това, че платеното за такса и неустойка е без правно основание и подлежи на
връщане.
Ответникът оспорва иска по съображения, че клаузите са уговорени при условията
на договорна свобода, същата има обезпечителна и санкционна функция, не е включена в
ГПР, както и че договорът за потребителски кредит съответства на нормативната уредба.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по
свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори, а и от съдебна счетоводна експертиза, в т.ч. и източниците за
изследването на вещото лице, неоспорени от страните, преценено по реда на чл. 202 от ГПК,
съдът приема, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит
№********/28.11.2022 г. с предмет заемна сума 500 лв., която ищецът, като заемополучател,
трябва да върне на ответника, като заемател, на 14 вноски. ССчЕ изяснява, че заемните
средства са усвоени, дължимите суми по договора са главница – 500,00 лв., 31,51 лв. –
договорна /възнаградителна лихва/, и 106,47 лв. – такса за експресно разглеждане, 70,98 лв.
– неустойка; които е уговорено да се заплащат разсрочено, съобразно погасителния план за
1
връщане на кредита. Ищецът е заплатил на ответника сумата общо 608,68 лв. – 200 лв. на
01.12.2022 г. и 408,68 лв. на 02.12.2022 г., от които заемодателят е отнесъл за погасяване на
редовна лихва, главница и 106,47 лв. за такса за експресно разглеждане; не се установява да
са платени суми, вкл. отнесени за погасяване на вземането за неустойка по чл. 4, ал. 2 от
договора.
Съдът приема, че ищецът има качеството „потребител“, съгласно § 13, т. 1 от ЗЗП,
като физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени
за извършване на търговска или професионална дейност. Според оспорената клауза на
договора за заем чл. 1, ал. 3, по чието съдържание, посочено от ищеца насрещната страна не
спори, както и от приетото и неоспорено от страните заключение на съдебна счетоводна
експертиза, заемателят се задължава да заплати такса за допълнителна услуга по експресно
разглеждане на искането за заем, чието плащане се разсрочва заедно с погасителните вноски
по заема. Според чл. 4, заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата на
сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения:
поръчителя или банкова гаранция, всяко от които да отговаря на изисквания, посочени от
кредитора. Установява се, че поради неизпълнение на заемополучателя по уговорката, на
осн. чл. 4, ал. 2 неустоечното вземане е начислено от кредитора и включено в погасителния
план за плащане за срока на договора.
Съдът счита, че по своята правна същност паричното вземане по чл. 1, ал. 3 и чл. 4,
ал. 2 от договора е скрита неустойка. Не се твърди да се формира от конкретни дейности и
разходи, сторени от кредитора, а касае начисляване на фиксирана сума, в размер
необосновано висок, и независимо от стойността на евентуално сторени разноски. В този
смисъл е очевидно заобикалянето на закона – чл. 33 от ЗПК, съгласно който освен законна
лихва за забава върху неплатената в срок сума за времето на забавата, кредиторът няма
право на друго обезщетение, тоест за длъжника да се уговоря квалифицирана форма на
договорна отговорност за неизпълнение в темпорален аспект. Заемодателят при
договарянето е използвал нелоялна и подвеждаща практика. Кредиторът не може да изисква
и заплащане на такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, съгласно
чл.10а, ал.2 от ЗПК. Тези разноски касаят присъщи на кредитора дейности и уговорки и в
този смисъл противоречат на основния принцип на гражданския оборот за добросъвестност
и почтеност. Последователно в съдебната практика се възприема, че противоречащи на
добрите нрави се считат договори или конкретни клаузи, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използвайки се недостига на материални средства
на един субект за облагодетелстването на друг. Ответникът не ангажира доказателства, с
които да обоснове, че е предоставил услуги по оспорените клаузи. Освен това,
възнаграждението – такса за услугата бързо разглеждане на искането не се установява да са
включени към ГПР, с което се заобикаля чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която разпоредба
ГПР на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. В случая ГПР е уговорен на 49,39 %, без да са
включени допълнителните такса и неустойка, а това е незаконосъобразно, доколкото
тяхното начисляване е пряко обусловено от наличието на заемното правоотношение, поради
което се явяват общ разход по кредита по см. на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Видно от
заключението на ССчЕ, при общ размер на разходите, като се съобрази срокът на кредита и
размера на заемните средства се установява, че годишният процент на разходите възлиза на
сумата 179,45 %. Не може да се приеме, че уговорката по чл. 4, ал. 2 от договора касае
доброволен и информиран избор на потребителя за предоставяне на т.нар. обезпечение,
респ. за начисляване на неустойка. От начина на уговаряне на задължението на потребителя
следва да се счита, че т.нар. предоставяне на обезпечение на договора е при условия-
обективно неизпълними за посочения срок от всеки средно информиран потребител на
финансови услуги, които същевременно зависят изключително от преценката на
кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното обезпечение. Клаузата на
чл. 4 от договора е уговорена изцяло в противоречие с чл. 16 от ЗПК, тъй като чрез нея
кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата професионална грижа по чл.16 от
2
ЗПК на потребителя. Неустойката обезпечава не изпълнението на длъжника, а
преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Ето защо
съдът счита, че оспорените клаузи са нищожни, на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК поради
противоречието им с чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В допълнение на изложеното съдът приема, че
двете уговорки са неравноправни, на осн. чл. 143, ал.1, т. 15 от ЗЗП, доколкото автоматично
тяхната стойност се включва в погасителната месечна вноска и налагат на потребителя да
изпълни своите задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите.
Поради това клаузите са нищожни, съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗПК, като не се твърди и не се
доказва от ответника да са уговорени индивидуално. Исковата претенция се явява
основателна за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 1, ал. 3 и на клаузата на чл. 4,
ал.2, и двете от Договор за потребителски кредит №********/28.11.2022 г.
Изложеното дава основание на съда да приеме, че осъдителната претенция по чл. 55,
ал. 1, пр. I от ЗЗД се явява основателна за сумата в предявения размер от 104,96 лв. –платена
такса за експресно разглеждане по нищожната клауза на чл.1,ал.3 от договора, тъй като
ищецът доказа наличието на имуществено разместване между страните, включително, че не
е бил налице годен юридически факт за възникване на правото на парично вземане на
ответника. Тъй като клаузата, по която е престирал ищеца е недействителна, платеното от
него подлежи на реституция. Търсеното парично задължение за главница е дължимо и
изискуемо, и като законна последица от това се дължи поисканата законна мораторна лихва
от датата на подаване на искова молба-27.01.2023 г. до окончателното изплащане на
вземането. Осъдителната претенция за сумата 3,04 лв. за платена без основание неустойка
по чл. 4, ал.2 от договора, с оглед заключението на ССчЕ, е недоказана и неоснователна.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът трябва да
заплати на ищеца сторените деловодни разноски за сумата общо 400,00 лв. за платени
държавна такса и възнаграждение на вещо лице. Претенцията по чл.38, ал.2, във вр. ал.1, т.2
от ЗА на процесуалния представител на ищеца е неоснователна. Ответникът оспорва, че
ищецът е материално затруднено лице и доказва, че разполага с добро имуществено
състояние, доколкото представя справка при кандидатстване за кредита, неоспорена от
ищеца, че последният декларирал месечн доход над 3000 лв. Този извод се потвърждава и
от преценката на съда в производството по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК по Определение
№9236/2023 г., постановено по делото, и влязло в законна сила, съгласно което е оставено
без уважение искането на ищеца за освобождаване от заплащане на такси и разноски в
производството.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от А. Г. А., с ЕГН:**********, с адрес:
***********, срещу „В.к.“ АД, с ЕИК:***********, като правоприемник на „В.к.“ ООД, с
ЕИК:**********, със седалище и адрес на управление: **********, иск по чл. 21, във вр. чл.
16 и чл. 19, ал. 5 от ЗПК, вр. чл. 146, ал.1, вр. чл. 143, ал.1 и ал.2, т. 15 от ЗЗП, вр. чл. 26, ал.
4, вр. ал.1 от ЗЗД, на клаузата на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от Договор за потребителски
кредит №********/28.11.2022 г.
ОСЪЖДА „В.к.“ АД, с ЕИК:***********, като правоприемник на „В.к.“ ООД, с
ЕИК:**********, със седалище и адрес на управление: **********, да заплати на А. Г. А., с
ЕГН:**********, с адрес: ***********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД, сумата
104,96 лева, представляваща такса за експресно разглеждане по 1, ал. 3 от Договор за
потребителски кредит №********/28.11.2022 г., платена при начална липса на основание,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.01.2023 г. до окончателното й
изплащане; като иска за сумата 03,04 лв., представляваща неустойка за недадено
обезпечение по чл. 4, ал. 2 от Договор за потребителски кредит №********/28.11.2022 г.,
3
платена при начална липса на основание, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 27.01.2023 г. до окончателното й изплащане – ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА В.к.“ АД, с ЕИК:***********, като правоприемник на „В.к.“ ООД, с
ЕИК:**********, със седалище и адрес на управление: **********, да заплати на А. Г. А., с
ЕГН:**********, с адрес: ***********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 400,00
лева– съдебни разноски.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4