№ 2781
гр. София, 10.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Димитър Ковачев
Биляна Симчева
при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20231100513020 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 31.07.2023г., постановено по гр. д. № 11963/2023г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 127 състав, е уважен предявеният от М.
И. В. срещу М. П. иск с правно основание чл. 233, ал. 1 от ЗЗД и ответникът е
осъден да опразни и предаде на ищеца държането върху нает по силата на
прекратен договор за наем № 23/19.03.2019г. недвижим имот, представляващ
апартамент № 5 с идентификатор 44063.1447.3428.1.16, находящ се в гр.
София, бул. “******* *******.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба
от ответника М. П., с оплакване, че е неправилно поради допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила относно срока за
призоваване по чл. 56, ал. 3 от ГПК. Конкретно се твърди, че призовката до
ответника за първото по делото съдебно заседание, проведено на 11.07.2023г.,
е била изпратена на посочения от него в отговора на исковата молба съдебен
адрес – гр. София, ул. *******. Същата е била връчена чрез залепване на
уведомление по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК на 26.06.2023г. с указание, че в
двуседмичен срок, считано от тази дата, следва да се яви в деловодството на
1
СРС за получаване на призовка/съобщение по делото, заедно с приложените
книжа. Двуседмичният срок съгласно чл. 60 от ГПК изтичал на 10.07.2023г.
На тази дата неговият упълномощен процесуален представител се е явил в
деловодството на съда и се е уведомил за насроченото на 11.07.2023г. открито
съдебно заседание. Адвокатът на ответника се е явил в съдебното заседание и
е направил искане да не са дава ход на делото с оглед неспазения срок по чл.
56, ал. 3 от ГПК във връзка с призоваването на страната. Въпреки това
първоинстанционният съд е дал ход на делото, с което е допуснал нарушение
на императивната разпоредба на чл. 56, ал. 3 от ГПК. Счита, че поради тези
нарушения е бил лишен от възможност да организира защитата си и неговият
упълномощен представител да се запознае с материалите по делото.
Поддържа доводи, че едноседмичният срок по чл. 56, ал. 3 от ГПК е гаранция,
че страната ще има реалната възможност да организира защитата си и
неспазването на този срок е основание за отмяна на постановеното съдебно
решение. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли.
Насрещната страна М. И. В. оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Счита, че съдът не е допуснал нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка с призоваването на ответника.
Освен това поддържа доводи, че развитието на производството е резултат от
недобросъвестното поведение на ответника. Излага, че посоченият в отговора
на исковата молба адрес за призоваване не е съдебен адрес по смисъла на чл.
39, ал. 1 от ГПК, тъй като посочената разпоредба урежда посочването на
съдебен адресат, т.е. на лице, което да получава призовки и съобщения по
делото, а не съдебен адрес. Счита, че по този начин ответникът е създал
пречки за призоваването му, доколкото липсва яснота кой е съдебният
адресат на посочения адрес. Изложени са и съображения по същество на
спора, като въззиваемият е направил искане за потвърждаване на
първоинстанционното решение като правилно, обосновано и постановено в
съотвествие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение
на относимите материално-правни норми.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
2
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 233, ал. 1 от ЗЗД за връщане
държането на вещ след прекратяване на договора за наем.
По релевираните доводи за допуснати от първоинстанционния съд
процесуални нарушения във връзка с призоваването на ответника:
Настоящият съдебен състав счита за основателни релевираните от
въззивника доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка с призоваването му за насроченото
съдебно заседание. За да стигне до този извод съобрази следното:
Ответникът е получил лично препис от исковата молба на посочения в
същата адрес – гр. София, бул. “******* *******, ап. 5. Подал е отговор в
срока по чл. 131 от ГПК, в който е посочил “съдебен адрес за призоваване и
получаване на книжа и документи – гр. София, ул. *******”. За насроченото
на 20.06.2023г. съдебно заседение е била изпратена призовка на адреса,
посочен в отговора на исковата молба, която не е била връчена поради
обстоятелството, че на “адреса няма и не живее такова лице”. Съдът е приел,
че призоваване на ответника не е редовно, не е дал ход на делото и е отложил
същото за 11.07.2023г. Изпратена е нова призовка на адрес гр. София, ул.
*******, която не е била връчена на адресата, а е залепено на 20.06.2023г.
уведомление по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК. Длъжностното лице е
удостоверило обстоятелството, че след посещение на адреса е установило, че
лицето на живее адреса, а на същия има административен център.
На 10.07.2023г. в деловодството на съда се е явила адв. И., която е
удостоверила качеството си на процесуален представител на ответника с
представеното по делото пълномощно и се е уведомила за насроченото на
11.07.2023г. заседание. В съдебното заседание на 11.07.2023г. адв. И. е
направила изрично възражение да не дава ход на делото, тъй като не е спазен
минималният едноседмичен срок по чл. 56, ал. 3 от ГПК за призоваване на
ответника, отброяващ се от датата на уведомяването й за заседанието –
10.07.2023г. Първоинстанционният съд е приел възражението за
неоснователно и е дал е ход на делото. В мотивите си е посочил, че
съобщението до ответника, връчено чрез залепване на уведомление на
посочения от него съдебен адрес, е редовно. Освен това по делото не е имало
данни, че същият се представлява от адвокат, поради което за длъжностното
3
лице по призоваване не е възникнало задължение да уведомява адвоката по
телефон или по друг начин. Обстоятелството, че адвокат И. се е уведомила за
делото и за насроченото съдебно заседание едва преди един е счетено за
ирелевантно по отношение на процедурата по призоваване на страната.
Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционният съд е
допуснал процесуални нарушения, като е приел, че ответникът е бил редовно
призован за насроченото на 11.07.2023г. открито съдебно заседание по
следните съображения:
На първо място следва да се посочи, че в случая разпоредбата на чл. 39,
ал. 1 от ГПК е неприложима. Същата урежда правило за връчване на
съобщения на страна по делото, която е посочила съдебен адресат, т.е.
хипотези, в които страната е посочила в седалището на съда лице, на което да
се връчат съобщенията - съдебен адресат, или има пълномощник по делото,
като връчването се извършва на това лице или на пълномощника. Макар, че в
отговора на исковата молба ответникът е посочил “съдебен адрес” за
призоваване и връчване на съобщения и книжа по делото, то след като не е
посочено лице, на което да се връчват съобщенията на този адрес, в случая не
е налице съдебен адресат по смисъла на чл. 39, ал. 1, пр. 1 и чл. 40 от ГПК.
Не са налице и предпоставките за приложение на правилото по чл. 41,
ал. 1 от ГПК, съгласно което страната, която отсъства повече от един месец
от адреса, който е съобщила по делото или на който веднъж е връчено
съобщение, е длъжна да уведоми съда за новия си адрес. Ответникът изрично
е посочил в отговора на исковата молба адрес, на който да бъде призоваван, а
имено – гр. София, ул. *******. Призовките за съдебните заседения на 20.06.
2023г. и на 11.07.2023г. са били изпратени на този адрес, но не са били
връчени, тъй като призовкарят е събрал сведения, че лицето не живее на
адреса, а там се намира административен център. Преценката на съда за
приложение на чл. 41, ал. 2 ГПК се основава на удостоверено от връчителя
обстоятелство, че страната отсъства повече от месец на адреса, който е
съобщила по делото или на който веднъж й е връчено съобщение. За целта
следва да има категорични данни, че връчителят е посещавал адреса, в
рамките на повече от месец, поне три пъти, по различно време, включително
в обичайно за пребиваване време /празнични и почивни дни/.
Удостоверяването на факта на напускане на адреса, посочен като адрес за
4
връчване на книжа, се извършва от призовкаря, въз основа на събраните от
него сведения от новия собственик или обитател на имота, от съседи, от
домоуправител и др.
В случая връчителят е посещавал посочения от ответника адрес за
призоваване два пъти – на 15.06.2023г. /за връчване на призовка за съдебното
заседание на 20.06.2023г./ и на 26.06.2023г., на която дата е залепил
уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК, като продължителността на посещенията
е в период по-малко от един месец. В първата призовка не е посочил от кое
лице е събрал сведения, че адресатът не живее на адреса, а във втората е
удостоверено единствено, че на адреса има административен център. С оглед
изложеното се налага извод, че не са били налице предпоставките и за
приложение на нормата на чл. 41, ал. 2 от ГПК, съответно – за формирането
на извод за фингирано връчване на призовката за съдебното заседание,
насрочено за 11.07.2023г. при условията на чл. 47, ал. 1 от ГПК, както
неправилно е приел първоинстанционният съд /последната разпоредба е
изцяло неприложима в разглеждания случай с оглед редовното лично
връчване на препис от исковата молба и посочването на адрес за призоваване
в отговора на исковата молба/.
Изложените обстоятелства налагат извод, че жалбоподателят не е бил
редовно призован за проведеното единствено съдебно заседание в
първоинстанционното производство, което безспорно съставлява съществено
нарушение на процесуалните правила. В този смисъл възражението на
процесуалния му представител за неспазен минимален едноседмичен срок за
призоваване по чл. 56, ал. 3 от ГПК и изричното възражение за даване ход на
делото в съдебното заседание на 11.07.2023г. са основателни. Визираните
пороци на процесуалната дейност на СРС обаче не са основание за отмяна на
постановеното от него решение и връщане на делото за ново разглеждане по
причина, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното
разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на
въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите
твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и
субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна
норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно
собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или
5
да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на
второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно
обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред
втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не
променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната
дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на
материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта
на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност /т. 2 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълкувателно дело №
1/2013 г., ОСГТК/.
По тези съображения допуснатите процесуални нарушения относно
призоваването на страните в първоинстанционното производство могат да
бъдат отстранени вследствие дейността на самата въззивна инстанция, чрез
осигуряване на страните на равна възможност за разгръщане на
състезателното начало. Това следва пряко и от позитивната уредба на закона,
в която липсва възможност за връщане на делото за ново разглеждане на
първа инстанция, подобно на указаната в чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК.
В настоящата хипотеза на жалбоподателя е била предоставена
възможност да участва активно във въззивното производство, чрез редовното
му призоваване за съдебно заседание на 11.04.2024г., в което е могъл да
извърши всички действия по защита на правата и интересите си, които не е
могъл да реализира при първоинстанционното разглеждане на делото. А
необходимостта от такива, както и конкретните си доказателствени искания,
същият е могъл да заяви още с жалбата си, позовавайки се на хипотезата на
чл. 266, ал. 1 или ал. 3 от ГПК, каквито в случая обаче не са заявени.
По същество на правния спор:
При извършената проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.
269, предл. 2-ро от ГПК.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно
и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
6
Съобразно правилата за разпределяне на доказателствената тежест /чл.
154, ал. 1 от ГПК/, за уважаване на иска по чл. 233, ал. 1, изр. 1-во от ЗЗД за
връщане на държането на имота след прекратяване на договор за наем, в
тежест на ищеца е да докаже: съществуването на валидно правоотношение по
договор за наем, по което наетата вещ е предадена на наемателя и
волеизявление от страна на ищеца за прекратяване на договора за наем, което
е достигнало до ответника. Съгласно чл. 238 от ЗЗД ако договорът за наем е
без определен срок, всяка от страните може да се откаже от него, като
предизвести другата един месец по-рано. Но ако наемът е уговорен на ден -
достатъчно е предупреждение от един ден.
С прекратяване на договора за наем възниква задължение на наемателя
по смисъла на чл. 233, ал. 1 ЗЗД да върне наетия имот. Ответникът следва да
докаже правопогасяващите и правоизключващите си възражения.
Правата на наемателя в хипотеза на прехвърляне на собствеността на
имота след сключването на договора за наем са уредени в нормата на чл. 237
от ГПК. Съгласно чл. 237, ал. 1 от ГПК договорът за наем, сключен преди
прехвърлянето на имота, ако има достоверна дата, е задължителен за
приобретателя до предвидения в него срок, но не за повече от една година от
прехвърлянето. А според чл. 237, ал. 2 от ГПК ако договорът няма достоверна
дата и наемателят е във владение на имота, договорът е задължителен за
приобретателя като договор за наем без определен срок.
Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу
правилността на първоинстанционното решение. По бланкетна въззивна
жалба въззивният съд следва да се произнесе само по валидността и
допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или
неправилно приложение на императивни материалноправни норми, който
извод следва от разпоредбата на чл. 269 ГПК и дадените разяснения в т. 1 и т.
2 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, според които въззивният съд проверява служебно решението само по
отношение на приложението на императивните материалноправни норми,
защото прилагането на тези норми е в обществен, а не личен интерес, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. Извън
хипотезите на нищожност, недопустимост или неправилност на решението
поради неправилно приложение на императивни материалноправни норми,
7
при разглеждане на делото и постановяване на решението си въззивният съд е
ограничен от посочените във въззивната жалба конкретни пороци на
първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на
жалбоподателя. Поради това се налага изводът, че и при бланкетна въззивна
жалба, в която жалбоподателят е направил довод за неправилност на
решението, без да конкретизира отделни оплаквания за неправилността на
акта, въззивният съд дължи произнасяне по съществото на делото, като
формира собствени изводи по съществото на материалноправния спор въз
основа на установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства,
независимо дали потвърждава или отменя решението /арг. от чл. 271, ал. 1
ГПК/. Предвид характеристиките на въззивното производство като ограничен
въззив, въззивната инстанция следва да постанови решението си при
съобразяване на фактите, установени по делото. При бланкетна въззивна
жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната
според него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и
доказателствен материал под приложимата според въззивния съд
материалноправна норма, т.е. гарантиране на съответстващи на установените
факти правни изводи /ограниченията в обсега на въззивната дейност се
отнасят само до установяване на фактическата страна по спора/. Това
означава, че ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд не може, без
съответно оплакване, да проверява обосноваността на която да било
фактическа констатация на първоинстанционния съд, нито да проверява дали
тя е направена при допуснато съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Въззивният съд може да приеме за доказани
различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при
съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във
въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили
факти. По подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени
конкретни и изрични пороци на обжалваното решение или на част от
фактическите и правни изводи, приети от първоинстанционния съд, и при
липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна
материалноправна норма, е недопустимо извършване на цялостна проверка на
правилността на обжалваното първоинстанционно решение от въззивния съд.
/в този смисъл е решение № 172 от 10.04.2017г. на ВКС по т.д. № 2312/2015г.,
8
I ТО, ТК/.
В аспекта на изложеното в настоящия случай в решаващата си дейност
въззивният съд изхожда от фактическите положения, установени от
първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното
решение относно приетото за установено от фактическа страна, че между
”ВРАНА” АД и ответника е възникнало валидно облигационно
правоотношение по договор за наем № 23 от 19.03.2019г. с предмет
апартамент № 5 с идентификатор 44063.1447.3428.1.16, находящ се в гр.
София, бул. “******* *******, правото на собственост върху които недвижим
имот е прехвърлено от наемодателя на ищеца М. В. по силата на договор за
покупко-продажба от 29.01.2021г., обективиран в нотариален акт № 25, том I,
нот. дело № 24/2021г.; че ищецът в качеството си на нов собственик на имота
е встъпил и заместил наемодателя като страна по договора; че договорът за
наем няма достоверна дата и не е бил вписан в имотния регистър, поради
което същият е задължителен за приобритателя /ищецът/ като договор за наем
без определен срок; че приобритателят е прекратил същия с едностранно
едномесечно писмено предизвестие, получено от наемателя на 09.07.2021г.,
на ответникът не е освободил и върнал държането на наетата вещ след
прекратяването на облигационното правоотношение. С оглед липсата на
конкретни доводи срещу правилността на фактическите изводи и липсата на
нарушение на императивни норми на материалния закон въззивният съд не
може да проверява обосноваността на решението и да приеме за доказани
различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд.
По изложените съображения обжалваното първоинстанционно решение
следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски. В
тази връзка и след като взе предвид своевременно направеното от въззивника
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд приема следното:
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди
по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно
9
задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело
№6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5
ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004
г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в
същата наредба минимален размер.
По делото е ангажиран договор за правна защита и съдействие от
03.11.2023г., в който е уговорен адвокатски хонорар от 3 051, 10 лева с ДДС
/2 542, 58 лева без ДДС/, която сума е заплатена изцяло от възложителя.
Производството по делото е образувано по иск с правно основание чл.
233 ЗЗД за връщане на отдаден под наем имот след прекратяване на договор
за наем. Съобразно разясненията, дадени с т. 20 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, когато ищецът черпи права само от качеството си на наемодател по
прекратено наемно правоотношение, то цената на иска по чл. 233, ал. 1, изр. 1
ЗЗД се определя от наема за една година по договора съгласно чл. 69, ал. 1, т.
5 ГПК. Видно от представения договор за наем от 10.03.2019г. уговорената
между страните месечна наемна цена е в размер на 120 лева. Следователно
цената на иска, определена съобразно гореизложеното, е 1 440 лева. Съгласно
чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, при интерес от 1 000 до 10 000 лева
минималното възнаграждение е 400 лева плюс 10 % за горницата над 1 000
лева. То в частност е равно на 444 лева без ДДС или 532, 80 лева с ДДС.
Въззивният съд намира, че заплатеният адвокатски хонорар от въззиваемия,
съотнесен към действителната фактическа и правна сложност на делото
/въззивното производство се е развило в две съдебни заседания, в едното от
които ход на делото не е даден поради нередовна процедура по призоваване
на въззивника, като не са събирани нови доказателства, а конкретният правен
спор с оглед релевираните във въззивното производство доводи и възражения
не е с висока правна сложност/, се явява прекомерен и следва да бъде намален
до 535 лева с ДДС. Ето защо в полза на въззиваемата страна следва да се
присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 535 лева с ДДС.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на иска /1 440 лева/
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
10
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 13373 от 31.07.2023г., постановено по
гр.д. № 11963/2023г., по описа на СРС, ГО, 127 състав.
ОСЪЖДА М. П., ЕГН **********, гр. София, бул. “******* *******,
ап. 5 да заплати на М. И. В., ЕГН **********, гр. София, бул. “******* на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 535 /петстотин тридесет
и пет/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11