Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 17.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на девети април две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. д. № 7235 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 79 от 18.09.2017 г., постановено по гр. д. № 46030/2013 г. по описа на СРС, I ГО, 30 състав, е признато за установено по предявените от ЕТ „Р.– П.М.“, срещу „Т.“ ООД, искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.372, ал.1 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, че „Т.“ ООД дължи на ЕТ „Р.– П.М.“, сумата от 360 лв. – неизплатена част от възнаграждение за извършен международен автомобилен превоз на стоки в периода 07/08.05.2012 г. – дата на товарене и 11/14.05.2012 г. – дата на разтоварване по маршрут Германия – България, за което е издадена фактура 5067/15.05.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 05.06.2013 г. до окончателното й изплащане; сумата от 60, 15 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 5 760 лв. за периода 16.07.2012 г. – 21.08.2012 г.; сумата от 11, 85 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 3 000 лв. за периода 22.08.2012 г. 04.09.2012 г.; сумата от 6, 21 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 1 000 лв. за периода 05.09.212 г. – 26.09.2012 г.; сумата от 3, 60 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 360 лв. за периода 26.10.2012 г. – 04.06.2013 г., като искът с правно основание чл.45, ал.1 ГПК вр. с чл.86 ЗЗД за сумата над 60, 15 лв. до пълния предявен размер от 100, 75 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 5 760 лв. за периода 21.06.2012 г. – 15.07.2021 г., е отхвърлен. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 965, 54 лв. Ищецът е осъден да заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 52, 28 лв.
С определение № 299789/12.12.2019 г., постановено по горепосоченото дело, по реда на чл.248 ГПК, у отхвърлено искане на ответника за изменение на постановеното решение в частта за разноските, като неоснователно.
Срещу
постановеното съдебно решение в частта, с която е уважен предявеният иск, е
депозирана въззивна жалба от ответника “Т.“ ООД. Излага съображения, че
решението в обжалваната част е необосновано и неправилно, постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че неправилно съдът не е
съобразил възражението му изтекла погасителна давност в съответствие с формираната
съдебна практика относно давността при договорите за международен превоз. На основание
чл.32 от договора за международен автомобилен превоз СМR
давността е едногодишна. В постановеното съдебно решение не е съдът не обсъдил
от къде черпи сведение относно датата на сключване на договора за превоз. От
момента на сключване на договора за превоз започва да тече едногодишния
давностен срок за вземането за превозно възнаграждение. С оглед
неоснователността на иска за главница неоснователен е и иска за мораторна
лихва. Съдът не е обсъдил и направеното възражение за прихващане с дължима от
ищеца неустойка по заявка за превоз от 24.02.2012 г. счита, че по делото е
безспорно установено сключването на договор за международен превоз между
страните, като на 27.04.2012 г. е започнало товарене от клиента „Я.“ АД, завод
Панагюрище. Изпратеният от ищеца камион не е успял да натовари цялата стока,
поради което се наложило ответникът да ангажира друг превозвач – ЕТ „Л.Д.“,
който да превози останалите 64 кашона. На същия е заплатено 180 лв. за превоза
на 64 кашона до склад в София. Счита, че по делото е доказано, че стоката е
доставена от ищеца до крайната точа на 07.05.2012 г., с четири дена закъснение.
На същата дата ответникът е получил рекламационно писмо от „Я.“ АД, като
уговореното навло е било намалено с 1 200 лв. поради закъснението. Ответникът
от своя страна е изпратил веднага рекламационно писмо до ищеца, в което изрично
посочвал, че следва да плати неустойка в размер на 1200 лв., както и транспорта
до техен склад за 180 лв. Във връзка с това задължение на ищеца е била
съставена фактура № 17965 и № 17966 от 24.07.2013 г. От заключението на вещото
лице по изслушаната съдебно – счетоводна експертиза е установено, че е погасил
изцяло задължениЯ. си към ищеца. Поддържа, че решаващият съд не е обсъдил
ангажираните по делото доказателства в цялост, поради което е достигнал до
необосновани и неправилни изводи.
С
постъпилия в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на исковата молба
ответникът ЕТ „Р.– П.М.“, оспорва
въззивната жалба. Излага съображения, че решението в обжалваната част е
правилно и законосъобразно. Счита, че жалбоподателят тълкува превратно
ангажираните по делото доказателства. По делото е установено наличието на
сключен между страните договор, който е точно изпълнен от ищеца – превозвач.
Това е породило задължението на ответника да заплати уговореното навло в размер
на 5 760 лв. с ДДС. Тези фактически твърдения не са били оспорени от ответника,
както и счита, че се установяват от ангажираните по делото доказателства,
ценени при съвкупния им анализ. Спорът между страните е сведен единствено дали
изцяло е платена сумата по фактура № 56067/15.05.2012 г. и налице ли е
задължение за лихва за забава. Вещото лице по изслушаната съдебно – счетоводна
експертиза е установило, че съставената фактура е осчетоводена и от двете
страни, неплатеният остатък, както и дължимата лихва за забава. Излага
съображения, че в конвенциЯ. за международния автомобилен превоз СМR не
регламентира искове на превозвача за дължимото му навло и не въвежда давностен
срок за същите. С оглед на това за тях приложение намира общата 5 – годишна
давност по чл.110 ЗЗД, в който смисъл е и формираната съдебна практика. Дори да
се приеме, че се прилага едногодишна давност, то на основание чл.32, т.1, б.“а“
от горепосочената конвенция давността започва да теме от изтичането на тримесечния
срок от сключване на превозния договор – от деня, следващ изтичането на трите
месеци а и изтича след една година от този ден. С оглед на това дори и при
такъв давностен срок вземаниЯ., които претендира, не са погасени по давност.
Счита, че заявеното от ответника вземане, с което иска извършване на
прихващане, е погасено по давност. С оглед на това законосъобразно решаващият
съд е приел, че не е налице насрещно вземане на ответника, с което да се
извърши прихващане. Поддържа, че по
делото не е доказано наличието на уговорена неустойка по това правоотношение с
ответника. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част.
Постъпила
е частна жалба от ответника срещу определението, постановено по реда на чл.248 ГПК. Излага съображения, че съдът не е съобразил възражениЯ. му, че размерът на
разноските на ищеца не е съобразен със сложността на делото, нито са ангажирани
доказателства относно тяхното реално заплащане. Не е съобразен и материалният
интерес. Счита, че продължителността на съдебния процес не обосновава
фактическа и правна сложност на делото. Моли съда да отмени обжалваното
определение и да уважи молбата му за изменение на първоинстанционното съдебно
решение в частта за разноските.
В срока
по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на частната жалба от ищеца, с
който я оспорва. Счита, че правилно с обжалваното определение е отхвърлена
молбата на ответника за изменение на съдебното решение ва частта за разноските.
Твърди, че адвокатското възнаграждение е в минималния размер, както и че по
делото са проведени множество съдебни заседания, ангажирани са доказателства,
поради което същото се отличава с фактическа и правна сложност. Моли съда да
остави без уважение частната жалба на ищеца.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран
с установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК
вр. с чл.372, ал.1 ТЗ. Ищецът твърди, че на
04.05.2012 г. ответникът е подал до ищеца заявка за извършване на международен
автомобилен превоз на стоки – кашони тапети то Германия за България в срок о
07/08.05.2012 г. – дата на товарене до
11/14.05.2012 г. – датата на разтоварване. Приел заявката и осъществил в срок
възложения превоз с уговорено възнаграждение от 5 760 лв., за което е съставена
фактура № 5067/15.05.2012 г. Съставена била и международна СМR товарителница. На 22.08.2012 г. ответникът е платил
част от дължимото възнаграждение – сумата от 2 760 лв., на 05.09.2012 г. – 2
000 лв., на 27.09.2012 г. – 560 лв., и на 26.10.2012 г. – 80 лв. Така остава
дължима сумата от 360 лв., ведно с лихвата за забава Въз основа на подадено заявление от ищеца е
постановена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу
ответника, срещу която последният е депозирал възражение в срок. Моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника,
че му дължи сумите, за които е постановена заповед за изпълнение на парично
задължение. Претендира сторените по делото разноски.
С депозирания по делото в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявени иск. Счита, че същите са недопустими и неоснователни. Позовава се на изтекла погасителна давност съгласно чл.32 от КонвенциЯ. за международен автомобилен превод исковете, свързани с превоза, подчинени на тази конвенция, се погасяват с изтичането на едногодишен давностен срок. Счита, че последица от погасяването на вземането по давност е недопустимост на предявения иск, поради което производството по делото следва да бъде прекратено. Заявено е в условиЯ. на евентуалност възражение за прихващане с вземане към ищеца. На 23.04.2012 г. е получил заявка от „Я.“ АД, завод Панагюрище, за транспорт на кашони с тегло 12 000 кг. за Германия. Срокът на доставката бил до 330.05.2012 г. На 24.04.2012 г. с възлагателно писмо е възложил на ищеца извършването на транспорта. В заявката изрично е посочена неустойка при забавен транспорт в размер на 300 лв. Ищецът е потвърдил заявката и на 27.04.2012 г. е започнал товарене от клиента „Я.“, завод Панагюрище. Изпратеният от ищеца камион не можел да натовари цялата стока. Наложило се ответникът да ангажира по спешност друг превозвач ЕТ „Л.Д.“, който да превози останалите 64 камиона. На последния е платена сумата от 180 лв. за извършения превоз до склада в гр. София стоката била оформена в 2 броя СМR товарителници съответно за 1 411 кашона и за 64 кашона. Стоката била разтоварена на 07.05.2012 г., с 4 дена закъснение. На 07.05.2012 г. ответникът е получил писмо от клиента му „Я.“ АД, във връзка с проблемите при натоварването и закъснението на доставката до крайния клиент в Германия. В тази връзка била извършена корекция на уговореното навло, което е намалено с 1 200 лв. На същата дата е изпратил рекламационно писмо до ищец за заплащане на сумата от 1 200 лв. – неустойка и 180 лв. – за транспорт до склад. В тази връзка била съставена фактура № 17965 и № 17966 от 24.07.2013 г., по които ищецът не е извършил плащане. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, като му присъди сторените по делото разноски.
Въз основа на заявление от 05.06.2013 г., подадено от ЕТ „Р.– П.М.“, на 12.09.2013 г. е постановена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 24079/2013 г. по описа на СРС, ГО, 30 състав, срещу „Т.“ ООД, за сумата от 360 лв., представляваща неаплатена главница по договор за превоз, сключен на 04.05.2012 г., за възнаграждението е издадена фактура № 5067/15.05.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 05.06.2013 г. до изплащане на вземането, обезщетение за забава в размер на законната лихва, както следва: 100, 75 лв. – върху сумата от 5 760 лв. за периода 21.06.2012 г. – 21.08.2012 г.; 11, 85 лв. – върху сумата от 3 000 лв. за периода 22.08.2012 г. – 04.09.2012 г.; 6, 21 лв.- върху сумата от 1 000 лв. за периода 05.09.2012 г. – 26.09.2012 г.; 3, 60 лв. върху сумата от 440 лв. за периода 26.10.2012 г. – 04.06.2013 г. и 225 лв. – разноски по делото, от които – 25 лв. – държавна такса и 200 лв. – възнаграждение за адвокат.В срока по чл.414, ал.2 от ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу постановената заповед, като е заявил, че не дължи претендираната сума, която е прихваната с насрещни вземания за неустойки.
Ищецът е предявил искове за установяване на вземаниЯ.
си по исков ред в срока по чл.415, ал.1 ГПК, в приложимата към момента на завеждане на делото редакция.
Със заявка за извършване на международен транспорт „Т.“
ООД е възложил на ЕТ „Р.– П.М.“ извършването на международен автомобилен превоз
с дата на товарене 07/08.05.2012 г. и срок на доставката 11/14.05.2012 г. на
кашони тапети, по релациЯ. гр. София, България – гр. Вил, Германия. Договорното
възнаграждение е в размер на 4 800 лв. без ДДС, платимо от ответника в срок от
4 дни след получаването на оригинала на фактура и СМR товарителница. Заявката е изпратена на 04.05.2012
г.
Във връзка с извършения превоз е съставена фактура №
5067/15.05.2012 г. на стойност 4 800 лв. без ДДС и съответно 5 760 лв. с
начислен ДДС.
Със заявка за транспорт от 23.04.2012 г. до „Т.“ ООД
„Я.“ АД е отправила искане за извършване на транспорт на хартиени кашони с
хавлиени изделия – 120 куб. м. – 12 000 кг. Товарният пункт е „Я.“ АД, завод
Панагюрище, с дата и час за товарене – 27.04.2012 г., 8.30 ч., при навло в
размер на 3 800 лв., платимо до 30 дни след представяне на оригинални СМR и фактура. Посочен е
разтоварен пункт в Германия, като срокът на доставката е 01.05.2012 г., като е
направено ръкописно отбелязване на датата 03.05.2012 г. В чл.8 е предвидена, че
при закъснение на автомобила на товарния пункт ще бъде удържана неустойка в
размер на 300 лв. за всяко започнато денонощие. При закъснение на автомобила на
разтоварния пункт до 2 дни от посочената дата – 30 % от посоченото навло.
Посочен е регистрационния номер на автомобила, с който ще се извърши превоза.
„Т.“ ООД е възложил на ЕТ „Ранобудник“ на 24.04.2012
г. извършване на международен транспорт с един автомобил – бордови хенгер – 120
куб. м. Датата на товарене е 27.04.2012 г. – 09.00 ч., при товарен пункт „Я.“
АД, завод Панагюрище. Видът на товара е кашони, при общо тегло 12 000 кг. Разтоварният
път е в Германия. Договореното навло е 3 500 лв. без ДДС, платимо в срок от 45
дни след получаване на оригинална фактура и СМR, като при закъснение на товарене или разтоварване
се дължат 300 лв. на ден.
Представена е фактура № 217/29.04.2012 г., издадена
от ответника в полза на ЕТ „Л.Д.“ на стойност от 180 лв., както и 2 броя СМR товарителници за извършени
доставки на 07.05.2012 г.
Съгласно представената СМR товарителница, изготвена на 27.04.2012 г., от „Я.“
АД, гр. Панагюрище е натоварена стока картонени кутии хавлиени стоки – 3 761
кг., 1 411 кашона, до Унна, Германия. Превозът е извършен от ищеца с камион
рег. № ********. Стоката е доставена на 07.05.2012 г., като е приета от
получателя без възражения.
Представена е и СМR товарителница 639 кг. картонени кутии хавлиени
стоки със същия изпращач, получател и релация. Превозът е извършен с камион
рег. № ********. Стоката е получена в германия на 07.05.2012 г. и е приета от
получателя без въражения.
По делото е представена СМR товарителница, изготвена на 07.05.2012 г.,
удостоверяваща извършване на международен автомобилен превоз от ищеца с
изпращач – АС Криейшън Тапетен, гр. Вийл и получател „Д.“ ООД, гр. София.
Товарът е 1 484 кашона тапети, които са доставени на 11.05.2012 г. и са
получени без възражения.
С писмо от 07.05.2012 г. „Я.“ АД е уведомила
ответника, че във връзка със забавяне на автомобили с рег. № ********/*******и ********/С
4970ЕН на разтоварен адрес в Германия, при дата на доставка 03.05.2012 г. и
липсата на съдействие от тяхна страна за разрешаване на проблема, предявява претенция
за просрочение в размер на 1 200 лв. Също така стоката не се е събрала в един
камион, както е посочено в заявката, а е била разпределена в два автомобила,
което е довело до голямо разочарование в техните партньори от Германия.
Отправено е искане сумата от 1 200 лв. да се приспадне от навло в размер на 5
000 лв. без ДДС, като се издаде фактура в размер на 3 800 лв. без ДДС.
Ответникът е отправил до ищеца рекламационно писмо
от 07.05.2012 г. относно заявка за транспорт от България до Германия с автомобил
********/*******. Товарът е бил разтоварен на 07.05.2012 г. вместо на
04.05.2012 г. по тази причина претендират неустойка в размер на 1 200 лв., за
която ще се издаде фактура. Част от кашоните не са могли да ти съберат в
изпратения от ищеца камион с посочения по – горе регистрационен номер, което
наложило да останат 64 кашона и да бъдат доставени от гр. Панагюрище до гр.
София, като е нает друг превозвач, който извършил тази доставка и ще заплати на
превозвача ЕТ „Л.Д.“ сумата от 180 лв. с ДДС, която също ще бъде начислена на
ищеца. Не са ангажирани доказателства относно връчване на рекламационното писмо
на ищеца.
Представена е фактура № 17966/24.07.2013 г.,
съставена от ответника с получател ЕТ „Р.– П.М.“ на стойност 180 лв. –
неустойка по договор да транспорт; доставка та 64 кашона от гр. Панагюрище до
гр. София, които не са били качени на автомобил с рег. № ********/*******;
както и фактура № 17965/24.07.2013 г. на стойност 1200 лв.
Със заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК от 22.10.2013 г. ЕТ „Р.– П.М.“ е осъден да заплати на „Т.“ ООД,
сумата от 1 380 лв., дължими по фактури № 17065/07.06.2012 г. и №
17966/07.06.2012 г., издадени по договор за международен превоз на товари, ведно
със законната лихва, считано от 26.07.2013 г. до изплащане на вземането, както
и 427, 60 лв. – разноски по делото: 27, 60 лв. – държавна такса и 400 лв. –
възнаграждение за адвокат.
Срещу постановената заповед длъжникът е депозиран
възражение срещу постановената заповед.
От заключението на вещото лице Е.П.И.по изслушаната пред СРС съдебно –
счетоводна експертиза се установява, че фактура № 5067/15.05.2012 г. на
стойност 5 760 лв. е осчетоводена при ищеца по счетоводна сметка 411 – Клиенти.
Начислен е ДДС, като са извършени частични плащания. На 06.06.2012 г. ищецът е
подал справка – декларация за м.05.2012 г., като процесната фактура е включена
в дневниците за продажба през м.05.2012 г. и е записана под № 5. Счетоводството
на ищеца е водено редовно, при спазване изискваниЯ. на ЗСчет. и ЗДДС. С
преводно нареждане от 22.08.2012 г. ответникът е превел по банков път сумата от
2 760 лв. по горепосочената фактура С платежно нареждане от 05.09.2012 г.
ответникът е превел сумата от 2 000 лв., с преводно нареждане от 27.09.2012 г.
е преведена сумата от 1 200 лв., от която: сумата от 640 лв. е по фактура №
5066/15.05.2012 г. и част от процесната фактура в размер на 560 лв. С преводно
нареждане от 26.10.2012 г. е преведена сумата от 80 лв. По счетоводни данни при
ищеца по процесната фактура задължението
на ответника възлиза на 360 лв. В счетоводството на ответника процесната
фактура на стойност 5 760 лв. с ДДС и осчетоводена по счетоводна сметка 401 –
Доставчици за покупки през м.05.2012 г. Начислен е ДДС, както и са извършени
плащания по банков път. Разглежданата фактура е включена в дневниците за
покупки през м.05.2012 г. с право на пълен данъчен кредит по процесната фактура
и е записана под номер 131. С преводно нареждане от 21.08.2012 г. е преведена
сумата от 2 760 лв., с преводно нареждане от 05.09.2012 г. е преведена сумата
от 2 760 лв. по процесната фактура, с преводно нареждане от 27.09.2012 г. е
преведена сумата от 1 200 лв., от която: 1 000 лв. по процесната фактура, а
останалите 200 лв. – по друга фактура. По счетоводни данни на ответника
процесната фактура е изцяло платена. Вещото лице е установило разминаване в
осчетоводяването на извършените плащания при ищеца и при ответника. При ищеца
като неплатена стойност по процесната фактура фигурира сумата от 360 лв., а при
ответника процесната фактура е закрита, а фактура $ 5066/15.05.2012 г. като
неплатена стойност е отразена 360 лв. Вещото лице приема, че счетоводството на
ответника е редовно водено. В счетоводството на ищеца фактура № 17965/24.07.2013
г. на стойност 1 200 лв. и фактура № 17965/24.07.2013 г. на стойност 180 лв.
без ДДС – неустойки по договор за транспорт, не са осчетоводени. По данни на
ищеца тези фактури не са получени. В счетоводството на ответника горепосочените
фактури са осчетоводени по сметка 411-Клиенти. Продажбите са осчетоводени по
сметка на 702-Приходи от продажби на стоки. Начисленият ДДС върху продажбите е
с нулева стойност. Включени са в Справки – декларации и декларациите за
продажби презм.07.213 г. с нулева стойност, като са записани под номера 143 и
144.
При изслушването му вещото лице е уточнило, че по счетоводна справка, предоставена от
ответника, преводното нареждане от 26.10.2012 г. на стойност от 80 лв.,
извършено от ищеца към ответника, не е осчетоводено при последния.
От допълнителното експертно заключение се
установява, че от представената повторна справка от счетоводна къща „Пилар
Студио“, която обслужва ответника, се установява, че извършеният на 26.10.2012
г. превод на сумата от 80 лв. ответникът е погасил част от задължениЯ. си по
фактура № 5066/15.05.2012 г. при извършена повторна проверка в счетоводството на
ищеца и предоставените счетоводни справки и банкови извлечения вещото лице е
установило, че да периода м.05.2012 г. -м.10.2012 г. ищецът е издал 3 броя
фактури към ответника на обща стойност от 11 400 лв. Съгласно представените
банкови извлечения с описани в заключението преводни нареждания ответникът е
превел на ищеца суми на обща стойност от 11 040 лв. Разликата между стойността
на издадените фактури и извършените преводи възлиза на 360 лв. При ищеца
фактура № 5066/15.05.2012 г. е погасена с преводи от ответника, извършени на
13.07.2-12 г. със сумата от 1 560 лв., на 03.08.2012 г. със сумата от 2 000 лв.
и на 27.09.2012 г. – със сумата от 640 лв. При ответника е отразено, че
посочената фактура е погасена с преводи на 12.07.2012 г. със сумата от 3 000 лв.,
на 03.08.2012 г. със сумата от 560 лв., на 27.09.2012 г. със сумата от 200 лв.
и на 26.10.2012 г. със сумата от 80 лв.
От показаниЯ. на разпитаната пред СРС свидетелка Е.Ц.С.се
установява, че работи при ищеца от 10 години, като работата й е свързана с
координиране на товарите. Известно й е дружеството – ответник, което е техен
партньор – получавали са заявки за превод в България или в чужбина. Знае за
случай, в който много спешно трябвало да се натовари стока от гр. Панагюрище за
Германия. По тяхна заявка върнали камиона обратно в България отново с техен
товар. Разтоварили в „Д.“. Това се случило в края на м.04.2012 г. Обадили им се
по телефона, за да попитат дали имат свободен камион за извършване на превод от
Панагюрище за Германия. Свидетелката лично разговаряла с Т.В.. Разполагали със
заявка за обратния товар. Товарили за Метро в Германия. Товарът бил 12 тона
хавлиени кърпи. Стоката се редяла в камиона от фирмата – производител. Шофьорът
на камиона проверявал редовността на превозните документи, но не се ангажирал с
товаренето на стоката. Останала стока, която се извозила с друг техен камион
още същия ден. Ответникът нямал никакви възражения относно извършения превоз до
Германия както във връзка със срока, така и за количеството товари. В деня на
разтоварване на стоката в Германия камионът се натоварил със стока за „Д.“. От счетоводството следели за извършените
плащания и при наличие на забавяне свидетелката се свързвала с фирмите. Превозът
от Панагюрище до Германия бил платен изцяло, но обратният превоз не бил платен.
Плащането на първия превоз ставало на части. От страна на ответника нямало
рекламация за двата превоза. Свидетелката периодично се обаждала за плащането
на остатъка и ответникът обещавал, че ще плати. Обичайно комуникирали по
телефона. Използвали също така електронна поща и факс. През последната седмица
на м.04.2012 г. е нямало други заявки за транспорт от страна на ответника.
Използваните от тях заявки били бланкови. Уговорената неустойка за забава била
300 лв. на ден. Първо отишъл един камион да товари стоката. Трябвало изцяло да
натовари стоката. Другият камион бил наблизо и го изпратили на място, за да
натовари останалия товар. Вторият камион не бил празен, тъй като в него също
имало и друга стока, използвали останалото свободно място във втория камион.
ЗадължениЯ. се погасявали по реда на издаване на фактурите.
Пред СРС е разпитан свидетеля С.Г.К.. От показаниЯ.
му се установява, че работел при ответника от около 7 години, като отговарял за
организиране на международен транспорт. Спомнял си за транспорта до Германия
през 2012 г. С ищеца имали дългогодишно сътрудничество. Осъществяването на
транспорт ставало с изпращане на заявка от тяхна страна до превозвача. В
заявката се упоменавали всички клаузи, които трябва да бъдат изпълнени –
товарен адрес, разтоварен адрес, параметри на товара, възнаграждение и санкции.
Заявките били бланки, които използвали с всички техни партньори. При доставката
от 2012 г. до Германия имало 4 – дневно закъснение. Освен това имало проблем
при товареното на стоката. Установено било, че в товарното помещение няма
достатъчно място, за да бъде натоварено цялото количество стока. По тази
причина ответникът бил принуден да наеме друга фирма, която да превози
останалото количество от стоката в
София, в тяхната товарна база. За тази услуга ответникът платил сумата от 180
лв. От „Я.“ постъпило рекламационно писмо при ответника за неспазения срок на
доставката. Ответникът от своя страна е направил същата рекламация към ищеца.
РекламациЯ. била изпратена до ищеца по електронен път, като свидетелят не е
сигурен дали не е изпратена по пощата.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е частично основателна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси
съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен
от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по
чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок, в
приложимата към момента на завеждане на делото редакция. Целта на ищеца е да се
установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Страните в производството не спорят, а и от
представените по делото заявки – договори се установи, че са обвързани от
договор за международен автомобилен превоз на стоки по смисъла на чл.1 от
Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR),
доколкото мястото на приемане на стоката за превоз и мястото на доставянето й
се намират в две различни държави. Съгласно чл.9, т.1 от КонвенциЯ.
товарителницата удостоверява до доказване на противното условиЯ. на договора и
получаването на стоката от превозвача, а съгласно чл.4 договорът за превоз се
установява със самата товарителница, но нейната липса не засяга самото превозно
правоотношение. Следователно с подаването на заявка за международен превоз от
страна на ответника и нейното приемане от страна на ищеца е сключен договор за
международен автомобилен превоз на стоки. Ищецът – превозвач, е извършил уговореният превоз, като е
доставил в срок стоката, съгласно представените товарителници. Стоките са
приети без възражения за липси и повреди.
Съгласно нормата на чл.268, ал.1 ТЗ превозвачът
е длъжен да извърши превоза в определения срок, да пази товара от приемането до
предаването му, да уведоми получателя за пристигането на товара и да му го
предаде в местоназначението. Това са основните задължения на превозвача,
произтичащи от договора за превоз. По делото се установи, че тези основни
задължения са точно изпълнени от ищеца. Това поражда насрещното задължение на
ответника да плати уговореното навло в пълен размер.
Спори се между страните в
производството дали дължимото от ответника навло е платено изцяло от ответника
или не.
За установяване на това
обстоятелство пред СРС е изслушана основна и допълнителна съдебно – счетоводна
експертизи, които не са оспорени от страните. Съдът възприема експресните
заключения като компетентно дадени, обстойно и задълбочено обосновани. Въз
основа на тях се установи по делото, че съставената фактура относно извършения
от ищеца международен автомобилен превоз № 5067/15.05.2012 г. е осчетоводена
при ищеца и при ответника. Заявените от ищеца частични плащания също са
осчетоводени при страните. Налице е разминаване единствено по отношение извършеното
плащане с преводно нареждане от 27.06.2012 г. на стойност от 1 200 лв. В
счетоводството на ищеца сумата от 640 лв. е отнесена за погасяване на
задължение по фактура № 5066/15.05.2012 г. и останалата част от 560 лв. е
отнесена за погасяване на задължението по процесната фактура № 5067/15.05.2012
г. Същевременно в счетоводството на ответника с извършения превод е отразено
погасяването на задължението по процесната фактура в размер на 1 000 лв.,
а с останалите 200 лв. е погасено задължението по друга фактура.
На основание чл.154, ал.1 ГПК в
доказателствена тежест на ответника е да установи възражението си, че е погасил
изцяло задължението си към ищеца. По делото не е представено платежното
нареждане от 27.06.2012 г., с оглед извършване на обоснована преценка относно изявлението
на длъжника кое задължение погасява. Действително в счетоводството на ответника
е отразено пълното погасяване на задължението към ищеца по процесната фактура с
извършеното на 27.06.2012 г. плащане. Същевременно с последващо платежно
нареждане от 26.10.2012 г. е преведена по банков път сумата от 80 лв. за
погасяване на част от задължението по процесната фактура № 5067/15.05.2012 г. С
оглед на това се налага изводът, че ответникът не е доказал възражението си за
пълно погасяване на задължението за заплащане на превозно възнаграждение, като
е налице непогасен остатък от 360 лв.
Жалбоподателят поддържа
възражението си, че искът, предмет на делото, е погасен по давност.
Съгласно формираната съдебна
практика, обективирана в решение № 81 от 27.05.2010 г. по т. д. № 851/2009 г.,
на ВКС, ТК, І ТО, решение № 62 от 25.01.202 г. по гр. д. № 891/2001 г., на ВКС,
V ГО и др., когато предмет на сделката е международен превоз на стоки по шосе,
срокът на погасителната давност е този, регламентиран в чл.32, ал.1, б. „в“ от
КонвенциЯ. относно договора за международен автомобилен превоз. Началото му се поставя от датата на сключване
на превозния договор, като давността е въпрос по същество на спора.
В чл.32, ал.1, б.“в“ от КонвенциЯ.
исковете, свързани с превози, подчинени на тази конвенция, се погасяват с
изтичането на едногодишен давностен срок. Извън хипотезите на частична липса,
повреда или забава, както и на а цялостна липса, във всички други случаи – от
изтичането на тримесечен срок от датата на сключване на превозния договор. Така
установеният едногодишен срок в разглеждания случай започва да тече от изтичане
на 3-месечния срок от датата на сключване на превозния договор. Последният е
сключен на 04.05.2012 г., когато ответникът е изпратил заявка – договор до
ищеца, на която датата е получена от него, съгласно заявеното в исковата молба.
Тримесечният срок изтича на 04.08.2012 г., а съответно едногодишният срок
изтича на 04.08.2013 г. Същевременно заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, от когато искът за съществуване на вземането се смЯ. предявен, на
основание чл.422, ал.1 ГПК, е депозирано на 05.06.2013 г., т. е. преди изтичане
на давностния срок. Ето защо възражението на ответника за погасяването на
предявения иск по давност се явява неоснователно, а изводите на решаващия съд в
тази насока са правилни и законосъобразни.
Ответникът своевременно е заявил
в условиЯ. на евентуалност възражение за прихващане с насрещно вземане за
неустойка във връзка с друго правоотношение с ищеца, описано по – горе.
По делото се установи, че към
момента на сезиране на съда с това възражение – 14.02.2014 г., когато е
депозиран писменият отговор на исковата молба, същото е съдебно предявено по ч.
гр. д. № 31929/2013 г. по описа на СРС, І ГО, 49 състав, с депозираното
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл4.10 ГПК. По посоченото
дело е постановена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
22.10.2013 г., срещу която длъжникът е депозирал възражение по чл.414 ГПК.
Макар датата на съставяне на фактурите във връзка с претендираната неустойка да
е неточена, правно релевантно е описанието на правоотношението, от което
произтича претендираното от заявителя вземане, което съвпада с правоотношението,
във връзка с което ответникът е направил възражение за прихващане. Ответникът
не е ангажирал доказателства относно развитието на това производство и
съответно относно постановения краен съдебен акт по него. Ето защо следва да се
приеме, че към момента на отправяне на възражението за прихващане, насрещното
вземане е предмет, на по – рано образуван съдебен процес. Това изключва
възможността да се разгледа по същество повторно заявеното вземане на
ответника. Ето защо и доколкото ответникът не е доказал, че производството по
делото относно вземането, за което е постановена заповед за изпълнение на
22.10.2013 г. по ч. гр. д. № 31929/2013 г. по описа на СРС, І ГО, 49 състав, е
приключило с влязло в сила съдебно решение, постановено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, с което е признато съществуването на вземането, с което е отправено искане
за прихващане¸ то не са налице предпоставките за извършване на прихващане
в настоящия съдебен процес.
По изложените съображения въззивният съд счита, че в полза
на ищеца съществува вземане в размер на 360 лв., произтичащо от спорното
правоотношение – остатък от превозно възнаграждение по договор за международен
автомобилен превоз на стоки от 04.05.2012 г., за което е съставена фактура № 5067/15.05.2012 г.
Жалбоподателят не е релевирал оплаквания относно размера и
периода на мораторната лихва, поради което и на основание чл.269 ГПК тези
въпроси стоят извън пределите на въззивния контрол и не следва да се обсъждат
по същество
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат,
обжалваното решение следва да се потвърди.
По депозираната частна жалба:
В предмета на делото е включена и частна жалба от ищеца срещу определение №
299789/12.12.2019 г., постановено по гр. д. № 46030/2013 г. по описа на СРС, І
ГО, 30 състав, с което е оставено без уважение искането му за изменение на
постановеното по делото съдебно решение в частта за разноските.
Ищецът
е сезирал СРС с искане за изменение на постановено по делото съдебно решение в
частта за разноските, инкорпорирано в депозираната въззивна жалба. Счита, че
присъденото в полза на ищеца адвокатско възнаграждение многократно надхвърля минималния
размер, за което е налице изрично оспорване от ответника, както и че липсват
доказателства за реалното им заплащане.
Искането за изменение на съдебното
решение в частта за разноските, с което СРС е сезиран, е направено в срока по
чл.248, ал.1 ГПК, като изхожда от легитимирано лице – страна в процеса, поради
което е процесуално допустимо. В проведеното съдебно заседание, в което е даден
ход на делото по същество, процесуалният представител на ответника своевременно
е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
претендирано от ищеца. С постановеното съдебно решение съдът е разгледал това
възражение, като е достигнал до извода, че адвокатското възнаграждение не е
прекомерно, като е разпределил отговорността за разноските по съразмерност,
съобразно изхода на спора.
Нормата на чл.78,
ал.5 ГПК регламентира, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото,
съдът може по искане на насрещната страна да присъди по - нисък размер на
разноските в тази им част, но не по - малко от минимално определения размер
съобразно чл.36 ЗАдв.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013
г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на
съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност
на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените факти и
доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на
повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен
случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението
и усилиЯ. на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява
договорения адвокатски хонорар.
В случая заплатеното от ищеца адвокатско
възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство в
производството пред СРС възлиза на 450 лв. Същевременно установеният минимален
размер, определен съобразно
чл.9, ал.1 вр. чл.7, ал.1, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 300 лв. Предвид усилиЯ. на
защита при упражняване на процесуалното право на ищеца по делото, свързани с
ангажиране на доказателства в подкрепа на предявения иск и защита срещу
възражението за прихващане, явяване в две открити съдебни заседания,
ангажираните многобройни доказателства, изготвяне на писмена защита, следва да
се приеме, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 450
лв. не е прекомерно и не следва да се намаля.
Жалбоподателят поддържа, че
липсват доказателства за реалното заплащане на адвокатското възнаграждение. В
представения по делото договор за правна защита и съдействие е удостоверено
заплащането на уговореното адвокатско възнаграждениев размер на 450 лв. в брой.
Същевременно решаващият съд е приел, че претендираното и заплатено адвокатско
възнаграждение възлиза на 650 лв., вместо 450 лв., каквато е и претенциЯ. на
ищеца, съгласно представения списък на разноските. Ето защо този довод на
жалбоподателя се явява частично основателен, като отговорността за разноските
следва да се разпредели съобразно реално сторените такива по делото. Ето защо
молбата на ответника за изменение на постановеното съдебно решение в частта за
разноските е основателна, поради което обжалваното определение следва да се
отмени.
С оглед изхода на спора в
тежест на ответника следва да се възложи сумата от 759, 04 лв. Тъй като в
негова тежест е възложена сумата от 965, 54 лв., първоинстанционното решение
следва да се измени в частта за разноските, като се отмени за разликата над
759, 04 лв. до пълния присъден размер от 965, 54 лв.
По разноските по производството:
Ответникът по жалбата не претендира сторените разноски в настоящото
производство, поради което такива не следва да му се присъждат.
В полза на жалбоподателя следва да се присъди сумата от 15 лв. – държавна
такса за частна жалба.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 79 от 18.09.2017 г., постановено по гр. д. № 46030/2013 г. по описа на СРС, I ГО, 30 състав.
ОТМЕНЯ определение № 299789 от 12.12.2019 г., постановено по гр. д. № 46030/2013 г. по описа на СРС, І ГО, 30 състав, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 79 от 18.09.2017 г., постановено по гр. д. № 46030/2013 г. по описа на СРС, I ГО, 30 състав, в частта за разноските КАТО:
ОТМЕНЯ
решение № 79 от 18.09.2017 г., постановено по гр. д. № 46030/2013 г. по описа на СРС, I ГО, 30 състав, В ЧАСТТА, с която „Т.“ ООД, ЕИК ********,
с адрес ***, е осъден да заплати на ЕТ „Р.– П.М.“, ЕИК ********, със съдебен
адрес *** – адв. Р.Ш., сумата над 759, 04 (седемстотин петдесет и девет лева и четири стотинки) лв. до пълния
присъден размер от 965, 54 (деветстотин шестдесет и пет лева и
петдесет и четири стотинки) лв.
ОСЪЖДА ЕТ „Р.– П.М.“, ЕИК ********, със съдебен адрес *** – адв. Р.Ш., да заплати на „Т.“ ООД, ЕИК ********, с адрес ***, сумата от 15 (петнадесет) лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща сторени разноски за частна жалба.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.