Решение по дело №2539/2015 на Софийски градски съд

Номер на акта: 8931
Дата: 29 декември 2015 г. (в сила от 2 март 2016 г.)
Съдия: Георги Иванов Иванов
Дело: 20151100102539
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 24 февруари 2015 г.

Съдържание на акта

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

 

РЕШЕНИЕ

 

………………………….

 

 

Софийски градски съд І -12 състав с:

 

Председател: Георги Иванов

 

Разгледа в съдебно заседание на 22.10.15г. /с участието на секретаря М. Д./ гражданско дело № 2539/15г. и констатира следното:

Предявен е иск от „В.у.п.з.и ф.” АД против „В.“ ЕООД с правно основание чл. 422 от ГПК - за установяване съществуването на вземане в размер на 3 088 348, 08 лева – по споразумение от 14.01.13г. и законна лихва върху същото от 28.01.13г., за които суми са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист от СРС 45 състав по г.д. № 3418/13г.

Съображенията на страните са изложени по делото.

Представените по делото доказателства удостоверяват, че:

В процесното споразумение от 14.01.13г. /което е с нотариално удостоверени подписи на страните/ ответникът е декларирал изрично, че дължи на ищеца процесната сума - 3 088 348, 08 лева. Последното вземане изрично е окачествено от страните като – изискуемо. Размерът на това вземане е удостоверен пряко от самото споразумениесъщо и от приетата по делото експертиза/. Действително – в споразумението /чл. 1 от същото/ е предвидена възможност – за редуциране на процесната сума /в хипотеза на доброволно плащане от страна на длъжника/. Липсват обаче доказателства /съответно и твърдения/ за наличие на такова плащане /а в такава хипотеза – съгласно чл. 2 от споразумението – размерът на дълга се фиксира до размера именно на процесната сума/. Приетата по делото експертиза констатира /такива са и обясненията на вещото лице от съдебното заседание/, че – процесната сума /като общ размер/ действително е била предадена на ответника /под формата на паричен заем/.

На практика:

Процесното споразумение е с най-късна дата /спрямо всички останали писмени доказателства по делото, удостоверяващи предходни правоотношения: по договори за заем и по договори за цесия/. Това споразумение – „финализира“ /обобщава/ посочените предходни правоотношения и внася безспорност в отношенията на съконтрахентите, като „фиксира“ еднозначно /категорично/ всички тези правоотношения до размера на процесната сума от 3 088 348, 08 лева. Отделно от това – в самото споразумение изрично са изброени /индивидуализирани подробно/ описаните предходни правоотношения между страните. Същите предходни правоотношения са констатирани и от приетата по делото експертиза /която е изготвена след проверка на доказателствата по делото и след счетоводна справка по първични счетоводни документи/.

По изложените съображения /доколкото самото процесно споразумение директно, еднозначно фиксира – страните по правоотношението, основанието на задължението и размера на дълга, а съответно и изискуемостта на последния/ председателят на състава намира, че по делото принципно не следва да бъдат обсъждани останалите доказателства /които удостоверяват предходен, междинен етап от правоотношението на страните/. Независимо от това:

Действително – по делото са представени договори за цесия /от 10.05.12г. и от 26.10.12г./, които удостоверяват, че ищецът е цедирал /преди подписване на процесното споразумение от 14.01.13г./ процесното вземане в полза на трето лице. Цесиите обаче са уговорени като – възмездни /чл. 4, ал. 1 от договорите/ и страните са предвидили изрично /чл. 4, ал. 2 от договорите/, че – при неплащане на уговорената цена от цесиорнера – договорите се прекратяват автоматично. С оглед факта, че по делото липсват доказателства – цената по цесиите да е платена /нито в рамките на уговорените срокове, нито и след това/ в процесната хипотеза следва да се приеме, че – договорите за цесия не са породили действие /т.е. действието им е отпаднало автоматично – съгласно именно изричната уговорка на страните в тази връзка/. След отпадането /прекратяването/ на договорите за цесия, процесното вземане отново се е върнало в патримониума на ищеца, т.е. – към момента на подписване на споразумението от 14.01.13г. – ищецът се е явявал титуляр, носител на процесното вземане/. Именно заради това – посочените по-горе цесии не фигурират в съдържанието на споразумението от 14.01.13г. /тъй като не са произвели правен ефект в полза на цесионера/. Председателят на състава намира, че – доказателствената тежест за установяване на факта – дали е било налице плащане на цената по договорите за цесия /което обстоятелство именно се явява релевантно, съобразно изложеното по-горе досежно преценката за действието на тези договори/ е за – ответника /доколкото последният черпи защитни възражения от тези договори; в тази насока е правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК/. Такива доказателства обаче - не са ангажирани от ответника /което именно налага да се направят горните изводи досежно действието на цесиите/. Освен това – тези цесии биха породили действие спрямо ответника едва, ако са му били съобщени от ищеца /предишният кредитор, цедент; в тази насока е правилото на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД/. Доказателства в такава връзка също не са ангажирани по делото /като и в този случай е приложимо правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК – ответникът следва да удостовери, че процесните цесии са му били съобщени, за да обоснове възраженията си, че – процесното вземане е напуснало патримониума на ищеца/. Принципно – документ за такова уведомяване би следвало да се съхранява при ответника /именно като адресат на уведомяването, ако уведомяване действително е било направено/. Такъв документ разбира се следва да се съхранява и от цедента /тезата на процесуалния представител на ищеца обаче, заявена в последното заседание по делото, че дружеството не съхранява такъв документ – не може да се тълкува в полза на ответника – с оглед посоченият принцип за разпределяне на доказателствената тежест в процеса/. От друга странасъщата връзка/:

На практика – самият факт, че ответникът е подписал процесното споразумение от 14.01.13г. свидетелства /макар и косвено/, че – процесните цесии изобщо не са били съобщавани на „В.“ ЕООД /не е логично да се приеме, че ответникът би подписал споразумението, ако преди това е бил уведомен, че ищецът вече не е титуляр на вземането/. Косвен аргумент в подкрепа на същата теза е и фактът, че в процесните договори за цесия /чл. 6, т. 3 от същите/ е предвидено задължение на цедента /ищеца/ да уведоми ответника за цесиите – едва след плащане на съответната цена по договорите /доказателства и твърдение за такова плащане – липсват, от което следва, че за ищеца въобще не е и възникнало задължение да уведомява ответника за цесиите/.

Възражението на ответника за нищожност на споразумението е неоснователно:

От една страна:

Сключването на договор между „свързани лица“ /по смисъла на ТЗ/ е обстоятелство, което – само по себе си не влече нищожност на дадена сделка /такава правна последица не е предвидена в закона/.

От друга страна:

Действително – споразумението принципно би могло да бъде атакувано в хипотезата на чл. 26, ал. 2, предл 5-то от ЗЗД. Доказателствената тежест в тази връзка обаче е за ответника, а по делото не са ангажирани доказателства във връзка с конкретните твърдения на дружеството /изложени в писмения му отговор, с които твърдения на практика се обосновава възражението по цитирания текст от закона/.

При постановяване на настоящия съдебен акт председателят на състава съобразява и обстоятелството, че ответното дружество не заяви други възражения, извън обсъдените по-горе, които се поддържат и в писмената защита на ответника /не е оспорена автентичността на споразумението, не са оспорени страните по него, не е оспорен размерът на процесната сума, не е оспорена изискуемостта на вземането, не са оспорени и представените по делото писмени доказателства – удостоверяващи именно предходният етап от правоотношенията на страните, не е оспорено дори и получаването на процесната сума под формата на заем/.

С оглед изложенотопредвид факта, че липсват доказателства, а и твърдения за плащане на процесната сума/ искът следва да бъде уважен.

Доказателства за платен адвокатски хонорар от страна на ищеца – липсват. С оглед това на последният следва да се присъдят съдебни разноски, включващи само – платената държавна такса и депозит за експертиза.

Съдът,

 

РЕШИ:

 

 

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО п.иска на иска на „В.у.по з.и ф.” АД срещу „В.” ЕООД с правно основание чл. 422 от ГПК съществуването на вземане в размер на 3 088 348, 08 лева – по нотариално заверено споразумение от 14.01.13г. и законна лихва върху същото от 28.01.13г., за които суми са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист от СРС 45 състав п.г.д. № 3418/13г.

ОСЪЖДА „В.” ЕООД да плати на „В.у.по з.и ф.” АД 62 266 лева съдебни разноски /държавна такса и депозит за експертиза/.

 

 

 

Председател: