№ 1549
гр. София, 23.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20211100509842 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 20141289 от 17.06.2021 г., постановено по гр. д. № 59721/2020 г. по
описа на Софийски районен съд, І Гражданско отделение, 157 състав, Агенция „П.и.“ е
осъдена, на основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, вр. с чл. 49 ЗЗД, да заплати на ЗАД „А.“ АД
сумата в размер на 1 772,41 лева, представляваща изплатено по застраховка „Автокаско“
обезщетение за вреди, настъпили на 01.06.2015 г. от виновно поведение на служители на
ответника, изразяващо се в необезопасяване и необозначаване на дупки на пътното платно
на републикански път в посока от гр. Велико Търново към гр. Трявна, на около 5-6 км от с.
Вонеща вода, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата
молба – 01.12.2020 г., до окончателното изплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД –
сумата в размер на 540,09 лева, представляваща лихва за забава за периода 01.12.2017 г. –
01.12.2020 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника са възложени сторените
от ЗАД „А.“ АД разноски по делото в размер на 770,90 лева.
Срещу първоинстанционното решение, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана
въззивна жалба от ответника Агенция „П.и.“. Жалбоподателят излага оплаквания за
неправилност на обжалваното решение по съображения, че същото е постановено в
противоречие с материалния закон и е необосновано. Счита, че неправилно СРС е определил
началния момент на погасителната давност, като не е съобразил приложимата в процесния
случай материалноправна разпоредба на чл. 114, ал. 3 ЗЗД. Съгласно цитираната норма
давностният срок за вземания от непозволено увреждане започва да тече от датата на
откриване на дееца, който момент в случая съвпада с момента на настъпване на
застрахователното събитие, удостоверен от водача на увредения автомобил. Поради това
счита, че към датата на депозиране на ИМ давностният срок е изтекъл. В този смисъл се
позовава на Тълкувателно решение № 5/2006 г. по т. д. № 5/2005 г. на ОСГТК, ВКС.
Поддържа, че решаващият съд не е обсъдил своевременно релевираното възражение за
съпричиняване на щетите, като не е взел предвид представения по делото констативен
протокол от 20.03.2015 г. При тези съображения моли съда да отмени обжалваното решение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца ЗАД
„А.“ АД, чрез юрисконсулт Д.З., с който я оспорва като неоснователна. Излагат се
1
съображения за правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Поддържа се, че
при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства безспорно се установява
фактическият състав на съдебно предявеното вземане. Сочи се, че при правилно
разпределение на доказателствената тежест по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК, ответникът не е
доказал възражението си за съпричиняване. Оспорват се като неоснователни наведените
оплаквания за неправилно приложение на института на погасителната давност.
Законосъобразно районният съд е приел, че давностният срок спира да тече по време на
извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. При изложените
съображения се моли съда да потвърди първоинстанционното решение. Претендират се
разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, след като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 29.10.2014 г. е сключил договор за застраховка „Каско“ и
„Злополука на МПС“ за лек автомобил марка „Ленд ровер“, модел „Рейндж ровер спорт“, с
рег. № ****, със срок на действие 30.10.2014 г. – 29.10.2015 г., при уговорено покритие „П“
– пълно каско на рисковете. На 01.06.2015 г. при движение по републикански път, в посока
от гр. Велико Търново към гр. Трявна, на 5-6 км от с. Вонеща вода, застрахованият лек
автомобил, управляван от А.С.К., реализирал ПТП, като попаднал на препятствие – дупки,
находящи се на пътното платно, в резултат на което претърпял повреди. Във връзка с
напъпилото ПТП на 03.06.2015 г. е депозирано уведомление – декларация за щета, с искане
за заплащане на обезщетение на нанесените вреди. При застрахователя била образувана
щета № 14015030100564 и изплатено застрахователно обезщетение в размер на сумата от
1 772,41 лева. След изплащане на застрахователното обезщетение, на основание чл. 213, ал.
1 КЗ /отм./, ищецът е встъпил в правата на увредения срещу причинителя на вредата. По
силата на императивната разпоредба на чл. 8, ал. 2 от Закона за пътищата (ЗП)
републиканските пътища са изключителна държавна собственост. На основание чл. 30, ал. 1,
вр чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗП тяхното изграждане, ремонт и поддържане се осъществява от
Агенция „П.и.“. С писмо от 27.11.2015 г. ищецът е поканил ответника да му възстанови, на
основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, заплатената сума в размер на 1 772,41 лева. С писмо от
29.12.2015 г. ответникът е отказал да възстанови стойността на заплатеното застрахователно
обезщетение. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати
сумата от 1 772,41 лева – изплатено застрахователно обезщетение, както и сумата от 540,09
лева – мораторна лихва за периода 01.12.2017 г. – 01.12.2020 г., ведно със законната лихва
върху главницата от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане.
Претендират се сторените по делото разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответника Агенция "Пътна Инфраструктура", чрез Областно пътно управление –
гр. Габрово, с който предявените искове се оспорват като неоснователни. Твърди се, че
процесният пътен участък е бил сигнализиран с предупредителни знаци за наличие на
опасност, вкл. с пътен знак за наличие на неравност на пътя и знак, указващ дължината на
участъка с неравности. Поради това ответникът счита, че водачът на застрахования
автомобил е допуснал нарушение на правилата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, като не е съобразил
поведението си с пътните условия и въведената пътна сигнализация. Водачът на увреденото
МПС е следвало да съобрази поведението си при възникналата опасност на пътя, като
намали скоростта и в случай на необходимост спре превозното средство. Прави се
възражение за съпричиняване на вредите при същите съображения. Оспорва се размера на
исковите претенции като завишен. Прави се възражение за неподсъдност на спора на
сезирания Софийски районен съд на основание чл. 119, ал. 3, вр. чл. 108, ал. 2 ГПК. Прави
се възражение за давност на предявената претенция с оглед изтичане на 5 години от датата
на настъпване на събитието – 01.06.2015 г. Моли се за отхвърляне на предявените искове.
С определение от 01.03.2020 г. е оставено без уважение направеното с ОИМ
възражение за местна неподсъдност на спора на сезирания Софийски районен съд. Същото
не е обжалвано от страните по делото.
С уточнителна молба от 09.03.2021 г. ищецът е конкретизирал датата на изплащане
2
на застрахователно обезщетение – 28.09.2015 г., ведно с която е представил и доклад по
щета № 14015030100564 от 24.09.2019 г., удостоверяващ посочената дата на плащане.
По делото не е спорно, а и се установява от представената комбинирана
застрахователна полица № 0306Х0069662, че между ищеца ЗАД „А.“ АД и „Х.А.“ ЕООД е
бил сключен договор за застраховка „Каско“ и „Злополука“ за МПС – лек автомобил марка
„Ленд ровер“, модел „Рейндж ровер спорт“, с рег. № ****, със срок на действие 30.10.2014 г.
– 29.10.2015 г., при уговорено покритие „П“ – пълно каско на рисковете.
По делото е приета декларация на водач за настъпване на застрахователно събитие,
подадена на 03.06.2015 г. от А.С.К., в която е посочено, че на 01.06.2015 г. при управление
на застрахования автомобил в посока от гр. Велико Търново към гр. Трявна, на около 5-6 км
от с. Вонеща вода, на лек ляв завой, при разминаване с друг лек автомобил, същият е
преминал през няколко дупки на пътното платно. По повод декларираното застрахователно
събитие при ищеца е образувана преписка по щета № 14015030100564/03.06.2015 г., по
която е изготвен опис на претенция на 03.06.2015 г., в която са посочени увредените детайли
– предна лява гума – за подмяна, предна лява джанта и предна дясна джанта – с леки
деформации и необходимост от боядиване.
Представена е експертиза по щета № 14015030100564/03.06.2015 г., от която е видно,
че определеното обезщетение е в размер на 1 772,41 лева.
Представени са 3 броя фактури – от 15.06.2015 г. за сумата от 700 лева за автогума
AdvanV802 295/30R22 103 Y TL XL”, от 23.06.2015 г. за сумата от 1 066,67 лева без ДДС и
1 280 лева с ДДС за 1 бр. джанта, и от 18.09.2015 г. за сумата от 136 лева без ДДС за
„китване и прахово боядисване на авт. джанти 22 цола“.
С РКО от 28.09.2015 г. сумата от 1 772,41 лева е изплатена от застрахователя в полза
на собственика на увредения лек автомобил – Х.А..
С регресна покана с изх. № Л – 11776 от 27.11.2015 г. ищецът е поканил ответника да
му заплати сумата от 1 782,41 лева – изплатено застрахователно обезщетение и
ликвидационни разноски по щета № 14015030100564 за лек автомобил марка „Ленд ровер“,
модел „Рейндж ровер спорт“, с рег. № ****, във връзка с настъпило на 01.06.2015 г. ПТП по
пътя в посока гр. Велико Търново – гр. Трявна, в резултат на необезопА.и дупки на пътното
платно.
С писмо с вх. № Л-23904 от 29.12.2015 г. ответникът е уведомил ищеца, че към датата
на твърдяното застрахователно събитие визираният в регресната покана пътен участък е бил
сигнализиран с предупредителни знаци за опасност за пътуващите в двете направления,
както следва: знак А12 – „Неравности по платното за движение“, знак Т2 – дължина на
участъка с неравности 1000 м, знак В24 – забранено изпреварването на автомобили. С оглед
така констатираното счита претенцията за неоснователна.
По делото е представен Констативен протокол от 20.03.2015 г., съгласно който на
републикански път III – 552 гр. Велико Търново – Белица – Трявна – Жълтеш – Габрово са
поставени следните пътни знаци: 1./ при км 5+150 – А3, А-12 и Т-2 /1000 м/ - дясно, 2./ при
км 8+630 – А-12 и Т-2 /1000 м/ – ляво.
По делото е изслушана съдебно – автотехническа експертиза (САТЕ), чието
заключение е прието като неоспорено от страните и настоящият състав намира за
компетентно, обективно и професионално изготвено, поради което го кредитира с доверие.
При изследване на приложените по делото писмени документи вещото лице е достигнало до
извод, че е налице причинно-следствена връзка между механизма на ПТП – то, описан в
представената по делото декларация на водач, и щетите върху застрахования при ищеца лек
автомобила, както и че размерът на щетите върху процесния автомобил, изчислен на база
средни пазарни цени към датата на ПТП, е 1 836,31 лева. В открито съдебно заседание на
29.03.2021 г. вещото лице уточнява експертното заключение, като посочва, че от писмените
доказателства по делото се установява, че дупките се намират в крива на ляв завой; има
безопасна скорост, при която водачът може да спре в рамките на опасната зона при внезапно
възникване на опасност, но зависи от видимостта; в процесната хипотеза няма данни за
видимостта на увреденото МПС към неравностите на пътя; в случай, че дупката се намира
на прав участък, видимостта би била около 48-50 метра, при каквато видимост безопасната
скорост на движение би била от порядъка на 60-64 км/ч.
Пред първоинстанционния съд е разпитан свидетелят А.С.К. – водач на увредения
лек автомобил, който посочва, че има спомен от процесното ПТП; същото било настъпило
3
непосредствено след ляв завой в посока гр. Трявна; целият път бил в дупки, той предприел
маневра, за да ги избегне, но били няколко и макар, че намалил скоростта, не успял да ги
избегне; не си спомня да е имало поставен пътен знак, указващ за неравности; не си спомня
да е имало насрещно движение; ПТП – то било настъпило в светлата част на деня при сухо
време. Съдът кредитира показанията на свидетеля К., тъй като същите са логични и
последователни. Свидетелят е водач на увреденото МПС и има преки и непосредствени
впечатления относно обстоятелствата, за които е разпитан. Показанията му изцяло
кореспондират с останалите събрани по делото доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирана страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустимо.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена служебна проверка настоящият въззивен състав установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материалноправни норми.
По отношение правилността на обжалваното решение въззивният съд намира
следното:
Предявените са за разглеждане обективно, кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, вр. чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1
ЗЗД.
Застрахователното събитие е настъпило на 01.06.2015 г. и застрахователният договор
е сключен през 2014 г., поради което приложимият материален закон е отмененият Кодекс
за застраховането /КЗ/ от 2005 г.
По предявения иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, вр. чл. 49, вр. чл. 45
ЗЗД:
Ангажирането на отговорността по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, вр. чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД е
обусловено от установяването на следните кумулативни предпоставки: 1/. наличие на
валиден договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното
дружество /ищец/; 2/. заплащане на застрахователното обезщетение от страна на
дружеството – ищец; 3/. предпоставките по чл. 49 ЗЗД – вреди; тези вреди да са причинени
от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работа; вредите да са причинени
вследствие на противоправно деяние /действие или бездействие/ при или по повод на
възложената работа; не е необходимо да се установяват конкретните лица, осъществили
деянието /ППВС № 7/1959 г., т. 7/, а само качеството им на изпълнители на възложена
работа; причинителят да е действал виновно. Съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се
предполага, като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки
по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК
ищецът носи доказателствената тежест за установяване на посочените релевантни
обстоятелства при условията на пълно и главно доказване, в тежест на ответника е да
докаже правоизключващите и правопогасяващите си възражения.
В процесния случай искът е насочен срещу Агенция „П.и.“. Според изложеното в ИМ
реализирането на отговорността на ответника се претендира във връзка с твърдяно
противоправно бездействие, свързано с поддържането на републикански път и
неотстраняване на препятствия по него. Между страните липсва спор относно
обстоятелството, че процесният пътен участък е част от републиканската пътна мрежа, като
с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 от Закона за пътищата именно
ответникът Агенция „П.и.“ е задължен да осъществява дейностите по поддържането и
ремонта на процесния участък от републиканската пътна мрежа.
По делото не е спорно, че между ЗАД „А.“ АД и „Х.А.“ ЕООД е бил сключен договор
за застраховка „Каско“ и „Злополука“ за МПС, със срок на действие 30.10.2014 г. –
4
29.10.2015 г., при уговорено покритие „П“ – пълно каско на рисковете. Обект на
застрахователно събитие е лек автомобил марка „Ленд ровер“, модел „Рейндж ровер спорт“,
с рег. № ****. През време на действието на застрахователния договор – на 01.06.2015 г., и в
рамките на покритите рискове, застрахованият лек автомобил е бил увреден вследствие на
ПТП – попадане на необезопА.а дупка на пътното платно, в резултат на което на автомобила
са били нанесени щети. Механизмът на ПТП и причинно – следствената връзка между
щетите и настъпилото ПТП се установяват от събраните по делото доказателства –
свидетелски показания на свидетеля А. К., представената декларация на водача от
03.06.2015 г. и изслушаната пред районната инстанция съдебно – автотехническа експертиза
(САТЕ). Видно от приетата и неоспорена от страните САТЕ, която съдът кредитира като
компетентна и обективно дадена, вещото лице дава заключение, че описаните щети на
процесния автомобил могат да бъдат получени при ПТП – то, отразено в заявлението за
изплащане на застрахователно обезщетение и се намират в причинно-следствена връзка с
него. От експертизата се установява, че общият размер на причинените щети към датата на
настъпване на ПТП по средни пазарни цени възлиза на 1 836,31 лева. Представени са и
неоспорени по делото доказателства за извършено застрахователно плащане, предпоставящо
суброгиране на застрахователя в правата на увреденото лице.
Спорни на етапа на въззивното производство между страните са единствено
въпросите относно началния момент на погасителната давност и наличието на
съпричиняване на вредите от страна на водача на застрахования лек автомобил.
По възражението за изтекла погасителна давност:
Въззивният съд намира за неоснователни възраженията на жалбоподателя за
настъпила погасителна давност. Разпоредбата на чл. 197 КЗ /отм./ урежда специални
давностни срокове по отношение вземанията по застрахователните договори. При
застраховките „Живот“, „Злополука“ и „Гражданска отговорност“ давностният срок е 5
години, а при имуществените застраховки и другите лични застраховки, за които не се
прилага 5 – годишната давност, давностният срок е 3 години, считано от датата на
настъпване на застрахователното събитие. Тези специални давностни срокове се прилагат
по отношение на вземания, произтичащи пряко от застрахователното правоотношение,
включително за преките искове на увредените лица към застрахователите на преките
причинители на вредите по застраховка „Гражданска отговорност“, но не и за регресните
искове. По въпроса за срока на погасителната давност за регресните искове на
застрахователя, както и относно момента, от който започва да тече тази давност, е
постановена задължителна съдебна практика – Постановление № 7/1978 г. на Пленума на
Върховния съд. В т. 14 от цитираното постановление е разяснено, че за регресните искове
важи общата 5 – годишна давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, а течението започва от момента на
изплащане на застрахователните обезщетения на правоимащите лица. Тези разяснения са
възприети и в актуалната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – в този
смисъл Решение № 144 от 26.01.2010 г. по т. д. № 532/2008 г. на ВКС, II ТО, Решение № 48
от 30.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 677/2008 г., на ВКС, I ТО, Решение № 31 от 7.10.2011 г.
на ВКС по т. д. № 806/2010 г. на ВКС, I ТО и др.
В разглеждания случай, както вече бе посочено, по делото е установено, че ищецът е
изплатил обезщетение на застрахованото лице на 28.09.2015 г., а исковата молба е подадена
на 01.12.2020 г. Правилно районният съд е съобразил, че съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 2
от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение (ЗМДВИП) в
първоначалната редакция (ДВ, бр. 28/28.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г.), считано от
13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните и други
срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват или
прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти, с изключение на
сроковете по НК и ЗАНН. Съгласно § 13 от Преходните и заключителни разпоредби на
Закона за здравето (обн. в ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г.) „сроковете, спрели да текат по време
на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на
последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон
в „Държавен вестник“. При съблюдаване на цитираните разпоредби следва извод, че
давностният срок за предявяване регресния иск на застрахователя е започнал да тече на
28.09.2015 г., като за периода 13.03.2020 г. – 14.05.2020 г. (отмяна на извънредното
положение), този срок е спрял да тече на основание чл. 3, т. 2 ЗМДВИП, като на основание §
13 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за здравето (обн. в ДВ, бр. 44 от
13.05.2020 г.) същият е продължил да тече, считано от 20.05.2020 г. – следователно
5
давностният срок е бил спрян за период от 68 дни. Тъй като поначало приложимият 5 –
годишен срок е следвало да изтече на 28.09.2020 г., но течението на същия е спряно за
период от 68 дни, то при съобразяване обстоятелствата на процесния казус давностният срок
е следвало да изтече на 07.12.2020 г. Доколкото исковата молба е депозирана преди тази
дата, своевременно релевираното възражение за изтекла погасителна давност се явява
неоснователно.
По възражението за съпричиняване на щетите:
За да е налице съпричиняване пострадалият следва обективно да е допринесъл за
вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото
настъпване. Съпричиняването на вредата изисква наличието на пряка причинна връзка
между поведението на увредения и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът
на увредения по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД – обективен елемент от съпричиняването, може
да се изрази в действие или бездействие, но поведението му трябва да е противоправно и да
води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. На
основание чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ответника по делото е да установи
възраженията за съпричиняване на вредоносния резултат.
За установяване на твърденията си за съпричиняване на вредите от страна на водача
на увредения лек автомобил ответникът е представил пред СРС Констативен протокол от
20.03.2015 г., съгласно който на републикански път III – 552 гр. Велико Търново – Белица –
Трявна – Жълтеш – Габрово са поставени следните пътни знаци: 1./ при км 5+150 – А3, А-12
и Т-2 /1000 м/ - дясно, 2./ при км 8+630 – А-12 и Т-2 /1000 м/ – ляво.
Между страните не спорно обстоятелството, че процесното ПТП е настъпило
вследствие попадането на застрахования при ищеца лек автомобил в дупки на пътен участък
от републиканската пътна мрежа в посока от гр. Велико Търново към гр. Трявна, на 5-6 км
след с. Вонеща вода. На основание чл. 30, ал. 1, вр. т. 14 ПЗР от Закона за пътищата
ответникът е имал задължение да поддържа пътя, като осигурява необходимите условия за
непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година, като съществуването на
необезопА.а дупка на пътното платно на републикански път, представлява неизпълнение на
същото законово задължение. На основание чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 ЗП ответникът е
задължен да осъществява дейностите по поддържането на републиканския път,
включително да означи съответната дупка с необходимите пътни знаци с оглед
предупреждаване на участниците в движението съобразно чл. 13 ЗДвП. Според § 1, т. 19 от
ППЗДвП, "Препятствие на пътя" е нарушаване целостта на пътното покритие, както и
предмети, вещества или други подобни, които се намират на пътя и създават опасност за
движението. В случая, установените в процесния участък дупки представляват препятствие
по смисъла на посочената разпоредба, които са създавали опасност за движението.
При съвкупен анализ на показанията на свидетеля А. К. и експертното заключение по
приетата и неоспорена от страните автотехническа експертиза се установява, че процесното
ПТП е настъпило в участък, разположен непосредствено след ляв завой на около 5-6 км от с.
Вонеща вода в посока от гр. Велико Търново към гр. Трявна. От показанията на свидетеля
К., които съдът цени като обективни и непосредствени, се установява, че по пътното платно
в посочения участък е имало множество дупки, като макар водачът да е намалил скоростта и
да е опитал да направи маневра, за да ги избегне, това не е било възможно предвид тяхната
многобройност.
При така установеното въззивният съд намира за неоснователно възражението на
жалбоподателя, поддържано и в хода на първоинстанционното производство, че процесното
ПТП е настъпило поради действията на ищеца, изразяващи се в несъобразяване поведението
му с пътните условия и с въведената в процесния участък пътна сигнализация. От събраните
по делото доказателства не се установява, че водачът на застрахования лек автомобил с
поведението си е допринесъл по някакъв начин за реализирането на произшествието и/или
за настъпването на вредоносния резултат, поради което не са налице предпоставките за
приложението на материалноправната разпоредба на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Ответникът, чиято е
доказателствената тежест за установяване на действия или бездействия, с които увреденият е
допринесъл за вредоносния резултат и които да са в причинна връзка с него, не е ангажирал
каквито и да било доказателства, че водачът на увредения лек автомобил е допуснал
нарушение на правилата за движение по пътищата, като се е движел с несъобразена скорост
или не е съобразил поведението си с конкретната пътна обстановка. Представеният пред
районния съд Констативен протокол от 20.03.2015 г. не установява по безспорен начин
актуалната пътна обстановка към релевантния момент – датата на настъпилото ПТП, която е
6
почти 3 месеца след датата на изготвяне на посочения протокол. Още повече, че по делото са
събрани гласни доказателства в обратния смисъл – свидетелят А. К. посочва, че няма спомен
в този участък да е имало пътен знак за неравности. Следва и да се отбележи, че с
поставянето на нарочна сигнализация поначало не се изчерпва задължението на ответника за
поддържане на пътя при въвеждане на твърдения за несвоевременно предприемане на
ремонт на пътния участък и отстраняването на дупките. От друга страна, дори и към
процесната дата пътният участък да е бил сигнализиран с пътен знак А12, указващ за
наличие на неравности, съдът намира, че при съвкупен анализ на събраните доказателства
не се установява противоправно поведение на водача на увреденото МПС, изразяващо се в
несъобразяване на поведението му с пътната обстановка. В тази насока съдът съобразява
заключението на вещото лице по приетата съдебно – автотехническа експертиза, според
което с оглед разположението на дупките непосредствено след завой, не би могла да се
определи опасната зона, тъй като не може да се установи видимостта на водача към дупката
и скоростта му на движение. По отношение за скоростта на автомобила са събрани
доказателства единствено от показанията на водача К., който е посочил, че се е движел с
нормална, разрешена скорост. В този смисъл съдът намира за недоказано твърдението на
ответната страна по делото, че автомобилът се е движил със скорост, която не е позволявала
на водачът да забележи своевременно дупката върху пътното платно. Същевременно по
делото са събрани гласни доказателства, че водачът е направил опит да избегне
препятствията по пътя, като е извършил маневра да ги избегне, но предвид тяхната
многобройност това не било възможно. Предвид всичко изложено и при приложението на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест,
въззивният съд е длъжен да приеме, че няма съпричиняване на вредоносния резултат.
При горните мотиви следва да се приеме, че е осъществен фактическият състав на
непозволеното увреждане, като вредоносният резултат е причинен от виновното и
противоправно поведение на служители на ответника.
Застрахователят е изплатил на застрахования обезщетение в претендирания размер,
като пред въззивната инстанция не са заявени оплаквания по този размер, с оглед което и по
отношение на размера, за който претенцията е уважена, решението следва да бъде
потвърдено.
Задължението на ответника е парично и за периода на своята забава същият дължи
заплащане на мораторна лихва, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Жалбоподателят не е
изложил възражения относно периода на забавата и размера на мораторната лихва, поради
което и на основание чл. 269 ГПК тези въпроси стоят извън пределите на въззивния
контрол. Ето защо не следва да се обсъждат по същество.
Тъй като изводите на двете инстанции съвпадат, решението следва да бъде
потвърдено.
По въпроса за разноските пред въззивната инстанция:
При този изход на делото и доколкото ответникът по въззивната жалба е защитаван
по делото от юрисконсулт, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. ал. 3 ГПК следва да му се
присъди сумата от 100 лева – юрисконсултско възнаграждение.
По обжалваемостта на въззивното решение
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20141289 от 17.06.2021 г., постановено по гр. д. №
59721/2020 г. по описа на Софийски районен съд, І Гражданско отделение, 157 състав.
ОСЪЖДА Агенция „П.и.“, ЕИК ****, да заплати на Застрахователно акционерно
дружество „А.“ АД, ЕИК ****, на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 3 ГПК, сумата от 100 лева –
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
7
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8