Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 22.01.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести
декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия
Трендафилов в. гр. дело № 7716 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 53805 от 05.03.2017 г., постановено по гр.д. № 25566/2016 г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 49 състав, поправено с Решение № 54190 от
28.02.2019 г., са отхвърлени, на основание извършено плащане, предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу И.Н.К. искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр, чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 799.42 лв. – главница, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за периода м.08.2012 г. – м.04.2014 г.; 162.92 лв. - обезщетение за забавено плащане на главницата за
топлинна енергия за периода 30.09.2012 г. – 11.09.2015 г.; 27.54 лв. – главница, представляваща сума за услугата дялово
разпределение на топлинна енергия за периода м.08.2012 г. – м.04.2014 г., както
и 5.79 лв. – обезщетение за забавено
плащане на главницата за услугата дялово разпределение за периода 30.09.2012 г.
– 11.09.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 56516/2015
г. по описа на СРС, 49 състав.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.”
ООД.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника И.Н.К., чрез адв. Л.К.. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционното
решение е недопустимо, поради ненадлежно упражнено право на иск от ищеца „Т.С.“
ЕАД. Твърди се, че ответникът не бил клиент на топлинна енергия по смисъла на
чл. 153, ал. 1 ЗЕ, тъй като същият не бил нито собственик, нито титуляр на
вещно право на ползване върху процесния недвижим имот, поради което между ищеца
и ответника не било възникнало облигационно правоотношение, с предмет доставка
на топлинна енергия за битови нужди. Ето защо и доколкото ответникът не бил
надлежна страна, се моли въззивния съд да обезсили обжалваното решение и да
прекрати делото. Претендират се разноски за първоинстанционното и за въззивното
производство.
Ответникът
по жалбата „Т.С.“ ЕАД не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба.
Третото
лице-помагач „Б.Б.” ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран от "Т.С." ЕАД с искова молба, с която срещу И.Н.К.
са били предявени за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с
чл. 150, ал. 1 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За
да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд се е позовал на
разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК и е приел, че следва да отхвърли предявените
искове, поради извършено плащане от ответника, с което били погасени вземанията
на ищеца за главница и лихви.
По отношение на фактическата
обстановка:
Заповедният
съд е бил сезиран от „Т.С.“ ЕАД със заявление от 18.09.2015 г. за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Е.Н.К.и И.Н.К. за следните суми: 1598.84
лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за
периода м.08.2012 г. – м.04.2014 г.; 325.84 лв. - обезщетение за забавено
плащане на главницата за топлинна енергия за периода 30.09.2012 г. – 11.09.2015
г.; 55.08 лв. – главница, представляваща сума за услугата дялово разпределение
на топлинна енергия за периода м.08.2012 г. – м.04.2014 г., както и 11.59 лв. –
обезщетение за забавено плащане на главницата за услугата дялово разпределение
за периода 30.09.2012 г. – 11.09.2015 г.
За
сумите по заявлението в полза на заявителя е била издадена заповед от 09.10.2015
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, включително и за
разноските за държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение.
На
09.02.2016 г., в срока по чл. 414, ал. 1 ГПК, длъжникът И.Н.К. депозирал
възражение, в което посочил, че възразява срещу издадената заповед
за изпълнение, тъй като не бил собственик на посочения имот и не бил абонат на
„Т.С.“ ЕАД по отношение на същия имот.
С
разпореждане от 29.03.2016 г. заповедният съд указал на заявителя, че може в
едномесечен срок от съобщението да предяви иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за
установяване на вземанията му срещу длъжника.
С
молба от 13.05.2016 г., в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, заявителят „Т.С.“ ЕАД,
чрез процесуален представител, приложил копие от искова молба, видно от което
дружеството предявило иск за установяване на вземането си за незаплатена
топлинна енергия срещу И.Н.К. за половината от посочените в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение суми, а именно: 799.42 лв. – главница,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода м.08.2012 г. –
м.04.2014 г.; 162.92 лв. - обезщетение за забавено плащане на главницата за
топлинна енергия за периода 30.09.2012 г. – 11.09.2015 г.; 27.54 лв. –
главница, представляваща сума за услугата дялово разпределение на топлинна
енергия за периода м.08.2012 г. – м.04.2014 г., както и 5.79 лв. – обезщетение
за забавено плащане на главницата за услугата дялово разпределение за периода 30.09.2012
г. – 11.09.2015 г.
С
отговора на исковата молба по образуваното гр. д. № 25566/2016 г. по описа на
СРС, ГО, 49 – ти състав, ответникът заявил, че не е клиент на топлинна енергия
по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, тъй като не е собственик или титуляр на вещно
право на ползване по отношение на процесния имот. Посочил е, че собственик на
имота е неговата сестра – Е.Н.К., за което обстоятелство представил копие от
нотариален акт от 1985 г. Отделно от това посочил, че титулярът на партидата и
собственик на имота Е.Н.К.е заплатила цялата дължима сума в размер на 1645.55
лв. – главница, ведно със законната лихва, за което приложил споразумение от
10.11.2015 г. между „Т.С.“ ЕАД и Е.Н.К., както и шест броя квитанции за внесени
суми по сметка на „Т.С.“ ЕАД.
От
представеното по делото писмено доказателство – нотариален акт № 2, том ХХVII, дело № 4574/1985 г. се установява,
че на 14.10.1985 г. Н.К.К. и съпругата му В.И.К.са дарили на дъщеря си Е.Н.К.процесния
имот, а именно апартамент № 1, находящ се в гр. София, ж.к. ”*****
При така
установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя за недопустимост на първоинстанционното
решение, като съображенията за това са следните:
Процесуалната
легитимация, като имплицитна част от правото на иск, е предпоставка от кръга на
абсолютните за валидно провеждане на гражданския процес, респективно за
валидност на постановения в този процес съдебен акт. От този институт се
извежда и съответстващото задължение на съда да следи служебно за наличието й -
по арг. от чл. 7 ГПК. Ако тя не е налице, независимо спрямо коя от страните -
ищец или ответник, спора не може да бъде разгледан - липсата й съставлява липса
на надлежна страна в процеса.
Процесуалната
легитимация се определя от твърденията на ищеца в исковата молба, който заявява,
че именно той е носителят на накърненото от ответника чрез възникналия между
тях правен спор материално право /Решение № 5/06.06.2011 г., по гр. д. № 47/ 2010
г. по описа на ВКС, III г.о./, за разлика от материалната легитимация, която се
определя от доказването на иска и обуславя неговата основателност и по която
съдът се произнася със съдебното решение.
Предвид
гореизложеното, в конкретния случай процесуалноправната легитимация на
ответника се определя от твърденията на ищеца в исковата молба, който заявява,
че между него и И.Н.К. е възникнало валидно облигационно правоотношение, по
силата на което И.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД претендираните суми за доставена, но
незаплатена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот, за услугата дялово
разпределение на топлинната енергия и за обезщетения за забавено плащане на
главниците за топлинна енергия и услугата дялово разпределение. Дали в
действителност тези факти са се осъществили, е въпрос на материалноправна
легитимация на страните, която се установява от събраните по делото
доказателства. Ето защо, когато се установи, че ответникът не пасивно
материалноправно легитимиран да отговаря по предявените срещу него искове,
същите следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Настоящият
съдебен състав намира, че решението на СРС е частично неправилно. Съображенията за това са следните:
За
уважаването на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно
основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
вр, чл. 150, ал. 1 ЗЕ, ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно
доказване следните кумулативни предпоставки: възникването, съществуването,
изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за
продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника
на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия
и изискуемостта на вземането.
В
конкретния случай от събраните по делото доказателство не се установява
наличието на първата материалноправна предпоставка за уважаване на предявения
иск. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени
към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители
на топлинна енергия. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва
при публично оповестени общи условия, като писмена форма се предвижда само за
допълнителни споразумения, установяващи конкретните уговорки с абоната,
различни от тези в общите условия /чл. 150, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕ/. С оглед на
така установената законова уредба на договора за доставка на топлинна енергия
за битови нужди се налага заключението, че страните по неформалното
правоотношение са императивно уредени – собственикът или титулярът на вещното
право на ползване. Поради тази причина, за да се установи наличието на
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия,
достатъчно е ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване
обстоятелството, че ответницата е собственик или вещен ползвател на процесния
топлоснабден имот.
В
разглеждания случай за установяване на това обстоятелство ищецът не е провел
пълно и главно доказване. От представените от ищеца доказателства не се
установява ответникът да е собственик или титуляр на вещно право на ползване по
отношение на процесния недвижим имот. Още с определението
по чл. 140, ал. 3 вр. ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е указал на ищеца, че с
оглед правилата за разпределения на доказателствената тежест /чл. 154, ал. 1 ГПК/ следва да установи при условията на пълно и главно доказване
съществуването на договорни отношения между страните за доставка на топлнна енергия.
Видно от данните по делото ищецът не е изпълнил дадените от СРС указания,
поради което при приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест предявените искове са неоснователни и
следва да бъдат отхвърлени, но поради липса на облигационно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника, а не поради извършено плащане,
както неправилно е приел първоинстанционният съд. Още с отговора на исковата
молба ответникът изрично е възразил, че не е клиент на топлинна енергия по
смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, но първоинстанционният съд въобще не е обсъдил
възражението му. Действително, от доказателствата по делото се установява, че
претендираните от ищеца суми са били заплатени от сестрата на ответника, но в
конкретния случай не това е основанието за отхвърляне на предявените искове, а
липсата на облигационно правоотношение между страните.
Както
е посочил и Софийският апелативен съд в образуваното по частна жалба на
ответника ч.гр.д. № 4554 по описа за 2018 г. против определението от 22.05.2018
г. по гр. д. № 8706/2017 г. на СГС, с което е била връната подадената от И.К.
въззивна жалба, „…ответникът има правен
интерес от обжалване на решението в частта относно основанието за отхвърляне на
иска – като неоснователен, поради изначално несъществуване на вземането по
отношение на него, обективирано в заповедта за изпълнение, в какъвто смисъл е и
оспорването на пасивната му легитимация /по същество материалноправна, а не
процесуална такава/, а не като погасен чрез плащане в течение на процеса, с
оглед избягване на отговорността за разноски.“
Ето
защо, първоинстанционното решение следва да бъде отменено, в частта относно
основанието за отхвърляне на иска, като вместо „на основание извършено плащане“
искът следва да се отхвърли на основание липса на облигационно правоотношение
между страните. Първоинстанционното решение следва да бъде
отменено и в частта за разноските на ищеца в размер на 175 лв., като с оглед
основанието за отхвърляне на иска разноските следва да бъдат възложени в тежест
на ищеца „Т.С.“ ЕАД. В частта, с която предявените искове са отхвърлени,
първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски има единствено жалбоподателят. Въпреки
направеното искане за присъждане на разноски за исковото производство, такива
не следва да бъдат присъждани на ответника, поради следното:
Разноските
са направените от страните разходи по водене на делото, които съгласно
разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ГПК са държавни такси и разходи за
производството. Разноските за правна защита са разходи за производството и
включват възнаграждението за един адвокат - чл. 78, ал. 1 ГПК. Договорът за
адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за
доказване. С него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че
само са договорени.
Само,
когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се
присъдят по правилата на чл. 78 от ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ
следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт
е задължително заплащането да се осъществи по определен начин - например по
банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова
заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови
документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в
брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият
договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с
която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила
адвокатското възнаграждение /т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 по тълк.
дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. В настоящия слчуай по делото пред първоинстанционния
съд е представен договор за правна защита и съдействие за производството пред СРС,
в който е посочено, че договореното адвокатско възнаграждение в размер на 400
лв., но не е посочено дали същото е било заплатено и по какъв начин е станало
това. Не са представени и други доказателства, удостоверяващи извършено плащане
на посочената сума. При това положение в
случая не се установява, че договореното адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство е действително заплатено.
За
въззивното производство жалбоподателят е строил разноски за държавна такса в
размер на 50 лв., като е претендирал и адвокатско възнаграждение в размер на
400 лв. В представения договор за правна защита и съдействие от 30.03.2017 г. е
отразено, че начинът на плащане на посочената сума е на две вноски по 200 лв.,
платими както следва: на 30.03.2017 г. – при подпсиването на договора – 200
лв., платени в брой и на 20.02.2018 г. останалите 200 лв. Пред въззивния съд не
са представени доказателства за това, че на 20.02.2018 г. са били заплатени
оставащите 200 лв., поради което за въззивното производство на жалбоподателя
следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 250 лв., от които 50 лв. –
държавна такса и 200 лв. – адвокатско възнаграждение. Неоснователно е
релевираното в молба от 05.12.2019 г. на въззиваемата страна възражение за прекомерност
по чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното адвокатско възнаграждение, тъй като
същото е в минимален размер, установен в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С
оглед на цената на предявените искове въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК, във вр. с чл. 69,
ал. 1, т. 1 ГПК.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № 53805 от 05.03.2017 г., постановено по гр.д. № 25566/2016 г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 49 състав, поправено с Решение
№ 54190 от 28.02.2019 г., в частта му относно основанието за отхвърляне
на иска, като вместо „на основание извършено плащане“ ПОСТАНОВЯВА „на основание
липса на облигационно правоотношение между страните“.
ОТМЕНЯ
Решение № 53805 от 05.03.2017 г., постановено по гр.д. № 25566/2016 г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 49 състав, в частта му, с която И.Н.К. е
осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД разноски за исковото производство в размер на 175
лв.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 53805 от 05.03.2017 г., постановено по гр.д. № 25566/2016 г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 49 състав, поправено с Решение
№ 54190 от 28.02.2019 г., в останалата част.
ОСЪЖДА
„Т.С.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на И.Н.К., с ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, направените
разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение и държавна
такса в общ размер на 250 лв.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.”
ООД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/