МОТИВИ КЪМ ПРИСЪДА ПО НОХД 2113/2011г.

От Софийска градска прокуратура е внесен обвинителен акт по обвинението на подс.  Г.И.К. за извършено от него престъпление   по чл.199, ал.1, т.4, вр. чл. 198, ал.1, пр.1, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б."А" и б."Б" от НК, както и срещу  П.Б.С. за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, пр.1, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1 от НК, за това, че на 23.08.2010 г. около 06:15 часа в гр.С., ж.к. "С.", на ул. "Г.Ж." до 24-то ДКЦ, в съучастие помежду си, като извършители, са отнели чужди движими вещи - един брой дамска чанта на стойност 10,00 /десет/ лева, един брой мобилен телефон марка "Сони Ериксон" модел W910I с ИМЕИ 357392027216298 на стойност 128,00/ сто двадесет и осем/ лева, паричната сума от 100 вро в левова равностойност 195,58 /сто деветдесет и пет лева и петдесет и осем стотинки/ лева, паричната сума от 200,00 /двеста/ лева, лична карта, без пазарна стойност, контролен талон и СУМПС, без пазарна стойност и три броя ключове, без пазарна стойност на обща стойност на всички инкриминирани вещи 533,58 /петстотин тридесет и три лева и петдесет и осем стотинки/ лева, от владението на Н.М.В. с намерението противозаконно да ги присвоят, като подсъдимите употребили за това сила/ съборили пострадалата В. на земята и издърпали дамската й чанта с намиращите се в нея вещи / и  деянието е извършено от обвиняемия К. при условията на опасен рецидив, след като деецът е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от С. не по-малко от една година, изпълнението на което не е отложено по чл.66 от НК; и след като деецът е бил осъждан два или повече пъти на лишаване от С. за умишлени престъпления от общ характер, ако поне за едно от тях изпълнението на наказанието не е отложено по чл.66 НК, както следва: 1. Дело №2367-2008/2008г., НОХД,споразумение на СГС в сила от 30.10.2008г. за извършено престъпление по чл.354а, ал.1, пр.4, алт.1 НК с което му определя наказание ЛОС в размер на шест месеца и деветнадесет дни; 2. Дело № 1969/2010г., по което с протоколно определение в сила от 23.03.2010г. е одобрено споразумение на СРС за извършено престъпление по чл.198, ал.1 вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК,  с което му определя наказание ЛОС за срок от една година и два месеца.

В производството пред съда прокурорът поддържа обвиненията срещу подсъдимите, така, както са предявени в обвинителния акт. Изразява се становище, че е доказано по несъмнен и безспорен начин от свидетелските показания на пострадалата Н.В. и извършените действия по разследването по реда на чл. 169-171 от НПК, при което подсъдимите са били разпознати като автори на инкриминираното деяние. Прокурорът се позовава на тази част от показанията на св. В., в която се описват действията на подс. С.. Акцентира се върху идентификацията на подс. С. от пострадалата и при провеждането на съдебно следствие. Предлага се на подсъдимите да се наложи наказание „лишаване от С.” около средния размер, предвиден в закона, в пределите, предвидени в закона за всяко едно от предявените обвинения.

 

Защитата на подс. С., осъществена от адв. П., изразява становище, че подсъдимият С. следва да бъде оправдан.  Аргумент за оправдаването на подсъдимия С. според защитата е липсата на доказателства за негово участие в престъплението, в което е обвинен. Защитата посочва, че според обвинителния акт инкриминираната дата е 23.08.2010 г. В тази връзка се подчертава, че проведеното с участието на св. В. разпознаване е се е състояло след значителен период, изминал от тази дата, а именно на 12 октомври 2010 г. , а персонално подс. С. бил съпоставен след още по-голям период от време във връзка с разпознаване по снимки на 21.02.2011 г. Защитата поставя въпроса как прокуратурата  е стигнала до извода за извършителите на престъплението преди те да бъдат съпоставени с други лица за разпознаване на пострадалата. В подкрепа на  довода за доказателствена непълнота се цитира докладна записка от 02.09.2010 г., в която било посочено, че от проведени оперативно-издирвателни мероприятия не са установени неизвестните извършители. Защитата анализира и естеството на оперативно-издирвателните мероприятия, като се приема, че те във всички случаи включват разпознавания на снимки на лицата от криминалния контингенти и това действие се провежда след първоначалния разпит на пострадалата – в конкретния случай на 23.08.2010 г. В тази връзка защитата навежда довода, че подс. С. очевидно не  е бил посочен от пострадалата при първоначално предприетите оперативно-издирвателни мероприятия, тъй като до  21.02.2011 г. той е все още неизвестен за органите на досъдебното производство. Защитата изразява становище, че следва да се изключи от доказателствения материал докладна записка от 12 октомври 2010 г. на л. 11 от досъдебното производство. Излага се доводът, че в  тази докладна записка не са посочени оперативно-издирвателни мероприятия, които са довели до извод, че автори на престъплението са лицата, по-късно привлечени, като обвиняеми. Защитата пледира и за недостоверност и недобросъвестност на показанията, дадени от пострадалата, с аргумент за допуснати от нея противоречия, доколкото в досъдебното производство твърди, че са я нападнали две момчета, а в съдебното следствие тя твърди, че я е нападнало едно момче. Защитата посочва, че чрез прочитане на показанията на св. В. от ДП в частта относно противоречията, те не са отстранени. От съда се изисква отговор на въпроса, ако пострадалата е била добросъвестна в съдебното производство, посочвайки едно лице, като участник в изпълнителното деяние на престъплението, защо тогава в досъдебното производство е разпознала две лица, а не едно. Оспорва се и идентификацията на подс. С. в съдебното производство, като се навежда доводът, че пострадалата възпроизвежда представата си за лице, което вече й е било показано от разследващите органи, а не възприятията си от момента на извършване на престъплението.

С оглед липсата на добросъвестност на разследващите органи от защитата се изтъква тази част от показанията на пострадалата, в която потвърждава пред съда, че в досъдебното производство е казала неща, различни от вписаните в  съответния протокол, но те не били правилно записани.

Така защитата извежда въз основа на посочените обстоятелства своята оценка за доказателствената стойност на показанията, дадени от пострадалата, като посочва, че те не са категорични и убедителни, поради което не могат да бъдат източник на доказателства относно механизма на извършване на престъплението и  броя на авторите.

 Защитата предлага на съда да констатира и манипулиране на доказателствата в хода на досъдебното производство. Твърди се, че подс. С. по никакъв начин не може да бъде свързан с инкриминираните вещи, освен от разпознаване, което е проведено по снимка и  то след изминал период  от шест месеца. Като допълнителен аргумент за контрол върху крайния резултат от разпознаването от страна на органите на досъдебното производство се изтъква съдържанието на  фотоалбума към протокола за разпознаване на подс. С. и оценката, че този подсъдим е  бил съпоставен за разпознаване с още пет лица, без да е налице сходство между тях по основен признак – цвета на кожата. Относно липсата на сходство защитата предлага да се ползват и показанията на едно от поемните лица. В заключение защитата посочва, че пострадалата не е разпознала подс. С. при оперативно проведеното разпознаване  ( с предявяване на снимки на лица от криминалния контингент). Следователно резултатът, документиран едва шест месеца по-късно  - с разпознаване от 21.02.2011 г., е манипулиран и невъзможен.

Навеждат се и доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила  в процеса на събиране на доказателства. Изтъква се наличието на формален разпит на св. В. от 21.02.2011 г. с цел да бъдат отличени белезите и признаците, по които св. В. би разпознала своя нападател и в този смисъл с цел -формалното изпълнение на изискването в чл. 170 НПК.  Акцентира се върху тази част от показанията на св. В., в която тя посочва светлата кожа и издълженото лице на автора на престъплението и нарушението на разпоредбата на чл. 171, ал. 4 НПК. Защитата пледира за неизпълнение на предписанията на процесуалния закон при разпознаването, когато то се извършва по снимка, снимката на лицето, поставено за съпоставяне, да бъде изложена със снимки на лица, които са сходни по външност. Според защитата липсата на сходство се извежда и от показанията на поемните лица.

 Изтъква се също така неправомерно вмешателство във функцията на поемните лица, за които защитата посочва, че били предварително подготвени от полицаите с информация за едно от съпоставените при разпознаването лица, което според тях било забелязано да обикаля около хотел „П.”.  Изтъква се, че в тази връзка поемните лица не са могли пълноценно да участват в процесуално-следственото действие като незаинтересовани представители на обществеността.

Нарушението на процесуалния закон се аргументира с изявления на едно от поемните лица, че не е видяло пострадалата да посочва конкретно определено лице. Оспорва се и присъствието на поемните лица от самото начало на процесуално-следственото действие до края му.

При така изложените доводи защитата на подс. С. моли за постановяването на оправдателна присъда.

 

Адв. Л. – защитник на подс. К. също изразява становище за цялостното му оправдаване.  Защитата на подс. К. споделя напълно предложения анализ на доказателствения материал. Основният акцент се поставя върху противоречията в показанията на пострадалата от досъдебното и съдебното производство. Поддържа се тезата, че пострадалата е била подложена на натиск от разследващите органи, за да депозира показания с определено обвинително съдържание. В тази връзка защитата на подс. К. предлага на съда да изключи от доказателствения материал показанията на пострадалата и проведеното с нейно участие разпознаване, както и показанията на св. К. от досъдебното производство, които не са приобщени с прочитането им пред съда.

Подсъдимият С. упражнява правото си да даде обяснения, в които твърди, че не е извършил деянието, за което е обвинен. Пред съда подсъдимият разказва, че към момента на деянието е бил на море в с. Китен и това може да бъде потвърдено от лицето В.И.И. от ж.к.“В.“. Подсъдимият С. твърди в обясненията си, че не е знаел за провеждано срещу него наказателно производство, както и че бил задържан случайно при явяването си по друго наказателно производство, приключило с оправдателен съдебен акт. В своя лична защита подс. С. твърди, че поддържа казаното от своя защитник. В последната си дума заявява, че не е извършил престъплението, в което е обвинен. Подсъдимият К. упражнява правото си да даде обяснения, в които заявява, че целият процес е недоразумение и че не той и подс. С. са извършителите на престъплението. В последната си дума моли съдът да прецени обективно събраните доказателства и да постанови оправдателна присъда.

Съдът, след като обсъди становищата на страните, доказателствата по делото поотделно и в съвкупност, намира за установено следното.

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА

Подсъдимият Г.  И.   К.  е   български   гражданин,  роден   на ***г. с основно образование, неженен, безработен, осъждан, с  адрес: гр.С., ж.к. "В.", блок ***, вх.*, ап.*, ЕГН **********.

Подсъдимият П.Б.С. е български гражданин, роден на ***г***, със средно образование, неженен, безработен, осъждан, адрес: гр. С., ж.к. В. бл. *** вх.*ет.* ап. *, ЕГН *********.

Подс. Г.И.К. е осъждан както следва:

1. По НОХД №2367/2008г на СГС, с протоколно определение, в сила от 30.10.2008г. за одобряване на  споразумение за извършено престъпление по чл.354а, ал.1, пр.4, алт.1 НК, с което му е определено наказание лишаване от С. в размер на шест месеца и деветнадесет дни. Подс. К. не  е постъпвал в местата за лишаване от С. за изтърпяване на това наказание, като същото било изпълнено съобразно зачетения на основание чл.59, ал.1 от НК период, в който подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „Задържане под стража” и „Домашен арест”.

2. По НОХД № 1969/2010г. на СРС с протоколно определение, влязло в сила от 23.03.2010г. , с което е одобрено споразумение за извършено на 13.09.2009г. престъпление по чл.198, ал.1 вр чл.55, ал.1, т.1 от НК, с което на подс. К. е определено наказание лишаване от С. за срок от една година и два месеца.

Освен посочените по-горе съдебни актове, които са визирани и във внесения обвинителен акт, подс. К. е бил осъждан и по НОХД 8349/2009г. на СРС, НО, 13 състав ( в сила на 10.11.2009г. за престъпление по чл.354а, ал.3, т.1 от НК, извършено на 12.03.2009г.) на шест месеца лишаване от С. при строг режим, по НОХД 11 827/2009г. на СРС, НО, 102 състав ( в сила на 18.02.2010г., за престъпление по чл.131, ал.1, т.12 вр с чл.130 от НК)  на осем месеца лишаване от С. при строг режим. Престъпленията по тези съдебни актове са извършени в реална съвкупност с престъплението, за което подс. К. е осъден по НОХД № 1969/2010г. на СРС с протоколно определение, влязло в сила от 23.03.2010г. Наказанията „лишаване от С.” по тази съвкупност били изтърпени от подсъдимия К. на 04.08.2010г. ( л.69, том 1 от ДП). Така по правилата за редицивната престъпност по чл.29, ал.1 б.”б” от НК към 23.08.2010г. подсъдимият К. е имал правен статус на осъждано два пъти лице. Към тази дата не са изтекли и сроковете по чл.30 от НК.

            На 23.08.2010 г. в гр. С., в неустановен час преди 09.00 часа св. Н.М.В. излязла от дома си, находящ се в ж.к. "С.", с намерение да отиде на работа – ( готвач в хотел „Дитер“). Св. Н.В. *** до 24-то ДКЦ, за да чака маршрутно такси по линия № 8. Покрай свидетелката в посока 24 поликлиника се движели подсъдимите. Св. В. ги наблюдавала внимателно, тъй като й направило впечатление, че са на приблизителната възраст на нейните синове. В момента, в който отминали,   св. Н.В. внезапно усетила, че някой  хваща дамската й чанта. Помислила си, че някой неин познат се шегува, след което се обърнала назад. В този момент свидетелката  видяла, че подс. П.С. дърпа дамската й чанта, а  подс. К. стои в непосредствена близост  и го наблюдава.  Св. Н.В. реагирала, като придърпала до себе си чантата си, но подс. С. продължил силно да я дърпа, в резултат на което св. В. паднала на земята. В процеса на тези действия св. В. забелязала, че подс. С. е облечен с черна връхна дреха, светлосин съуитчър и анцунг с черно долнище. Междувременно св. В.  викала за помощ и стискала здраво чантата си. При дърпането на чантата подс. С. започнал да влачи тялото на св. В. и така изминали известно разстояние. Влаченето на пострадалата продължило, докато чантата се скъсала чрез отделянето й от дръжките. В този момент  дръжките останали в ръцете на св. В., а чантата – у подс. С.. Така подс. С. успял да установи трайна фактическа власт върху чужда движима вещ – дамската чанта на св. В. на стойност 10,00 /десет/ лева, съдържаща, един брой мобилен телефон марка "Сони Ериксон" модел W910I с ИМЕИ 357392027216298 на стойност 128,00/ сто двадесет и осем/ лева, паричната сума от 100 евро в левова равностойност 195,58 /сто деветдесет и пет лева и петдесет и осем стотинки/ лева и  паричната сума от 200,00 /двеста/ лева -  всички инкриминирани вещи на обща стойност  533,58 /петстотин тридесет и три лева и петдесет и осем стотинки/, както и вещи без стойност - лична карта, без пазарна стойност, контролен талон и СУМПС, без пазарна стойност и три броя ключове. След като по посочения начин чантата била изтръгната от ръцете на св. В., двамата подсъдими побягнали заедно, като първи бягал подс. К., а след него – с чантата в ръце и подс. С.. Св. В. тичала известно време след подсъдимите, но след като осъзнала, че я превъзхождат физически, се върнала  в дома си, за да потърси помощ от синовете си, както и за да вземе пари. Св. В. подала жалба във ІІ РПУ още същия ден, където успяла да стигне около 09. 00 часа сутринта. ( от заявление на л.12 от ДП и л.189, стр.1 посл. абзац).

След деянието подсъдимите се разпоредили със съдържащите се в чантата вещи. По неустановен начин инкриминираният телефон  (чрез подсъдимите или чрез трето лице, свързано с тях) попаднал у св. К., а той от своя страна го дал за ползване за известен период от време на св. В.М.. Видно от справка на мобилен оператор „М." ЕАД с изх. № 7665/2010 г. мобилният телефон, отнет от пострадалата Н.В., е ползван още на  инкриминираната дата след 16.56 часа с номер, регистриран на името на св. В.М., (л.91,  л.92 от ДП). Този свидетел със съгласието на св. К. ползвал телефона до 11.09.2010г. След тази дата по искане на св. К. св. В.М. му върнал инкриминирания телефон, като по неустановен начин вещта попаднала у С.Г.Р., от чиито номер е регистрирано обаждане за първи път на 18.10.2010г. (л.111 от ДП). По – късно по неустановен начин инкриминираният телефон бил предоставян на различни лица и с него са отбелязани обаждания от номера, регистрирани на лицата, изчерпателно посочени в справка, съдържаща се на л.110 от ДП.

            Междувременно органите на досъдебното производство установили по даденото от св. В. описание, като извършители на престъплението подсъдимите. ( от докладна записка –л.11 от ДП). По отношение на  подс. К. било проведено процесуално валидно разпознаване на 12.10.2010г. ( по снимки) – л.19-л.25 от ДП. На 21.02.2011 г. било извършено процесуално-следствено действие „разпознаване на лице", при което св. Н.В. разпознала и втория извършител на деянието от 23.08.2010 г., а именно подс. П.Б.С..

 

 

            ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА

 

            Съдът установи описаната по-горе фактическа обстановка въз основа на гласните доказателства, както следва: изцяло от показанията на св. Н.В. от съдебното производство (л.188, л.189 от СП), частично от прочетените показания на св. В. от досъдебното производство, изцяло от показанията на св. В.  М. (л.262, л.263 от СП), изцяло от показанията на св. В.Б. ( л.295, л.296 от СП), частично от показанията на св. К.З. ( л.405, л.406 от СП). Съдът не дава вяра на  обясненията на подсъдимите.

            Съдът изключва от доказателствения материал показанията на св. Н.К. от ДП, тъй като този свидетел не бе установен за разпит пред съда и при липсата на съгласие на страните, не бе възможно тяхното прочитане. С уведомление № Я 29459/22.06.2012г. ( л.382 от СП) съдът е уведомен, че св. Н.К. се издирва и по неприключило наказателно производство с мярка за неотклонение „ задържане под стража”, а определението на съда за установяването на актуален адрес и принудителното му довеждане не бе изпълнено.

            Съдът намери за добросъвестно заключението на СОЕ (л.49, л.50 от ДП), прието без възражения от страните в съдебното производство ( л.210, л.211 от СП).

С доверие се приемат  и писмените доказателства и писмените доказателствени средства – протоколи за извършени действия по разследването, както следва:  протокол за разпознаване на лица и предмети на л. 19 и фотоалбум, приложен към него от л. 20 до л. 24 от ДП, протокол за разпознаване на лица и предмети на л. 26 и фотоалбум за разпознаване от л. 27 до л. 31, декларация на л. 33 от ДП, декларация на л. 34 от ДП, свидетелство за съдимост на л. 51-56, справка за съдимост от л. 58 до л. 61, справка за съдимост на л. 63-64 от ДП, справка БДС на л. 66, справка от НСлС на л. 68, удостоверение от ГД „ИН” по отношение на подсъдимия Г.К. на л. 69 от ДП, справка от Министерство на правосъдието на л. 90, справка от НСлС на л. 71-72, справка за издирване на лице по отношение на подсъдимия С. на л. 73 до л. 75 от ДП, справка за пътувания на л. 76 от ДП, удостоверение от НОИ на л. 78 от ДП, удостоверение от сектор БДС по отношение на подсъдимия С. на л. 79 от ДП, характеристична справка по отношение на подсъдимия С. на л. 82 от ДП, гаранционна карта в заверен препис на л. 83 от ДП с посочено лице „купувач” Н.В., както и писмените доказателства от съдебното производство, както следва: справка за съдимост и бюлетина към нея от л. 14 до л. 37 от съдебното производство, справка от ГД „ИН” по  отношение на НОХД № 2367/2008 г. на СГС на л. 39, заверени преписи от съдебни актове, както следва от л. 42 до л. 44, от л. 46 до л. 63 от съдебното производство, справка от Министерство на правосъдието на л. 154 от СП, оригинал на гаранционна карта на името на Н.В., приложена от л. 208-209 от съдебното производство, удостоверение от СДВР по отношение на свидетеля Н.К. на л. 241 от съдебното производство, справки по отношение на същия свидетел на л. 242 до л. 245 от СП, изготвени  от Министерство на правосъдието, ГД „ИН”, от НСлС и от СДВР, сектор БДС от съдебното производство, удостоверение от СДВР на л. 282 от СП и справка от л. 283-286 от СП по отношение на свидетеля З., справка от ГДИН рег. № 15658/2012г.

Основните различия между установената от съда фактическа обстановка и тази, която е изложена в обвинителния акт, се свеждат до две основни положения: първото се отнася до начина, по който подс. К. се е разпоредил с една от инкриминираните вещи  (мобилния телефон) на пострадалата след деянието. Второто различие се отнася до механизма на изпълнителното деяние на престъплението досежно степента на участие на подс. К..

Настоящият съдебен състав счете, че от възможните процесуално-следствени действия се събра доказателствен материал,  от който не може да се извлече връзка между момента, в който подсъдимите са прекратили  владението си върху инкриминираната вещ – мобилен телефон и установяването на владение по отношение на същата вещ от други лица, в полза на които са извършени действия на разпореждане. Така в обвинителния акт е посочено, че подс. К. се е разпоредил с една от инкриминираните вещи ( мобилен телефон)  в полза на св. К., който от своя страна предал мобилния телефон за ползване на св. М.. При невъзможността обаче да се приобщят чрез прочитане показанията на св. К. тази верига от факти се прекъсва. Установено е единствено, че на инкриминираната дата  св. М. е получил от К. инкриминирания телефон. Неговите показания от съдебното производство макар и да не съдържат конкретика за точния модел телефон, както  и за точен период от време, са пределно ясни по отношение на факта, че е имало случай на придобит от Н.К. ( негов братовчед) мобилен телефон, съвпадащ по описание на инкриминирания. В тази част обаче непълнотите по фактите са отстранени чрез прочитането на показанията, дадени от св. М. в досъдебното производство (л.16 от ДП, л.263, стр.1 от СП).  Те са отстранени и чрез подробните справки от мобилните оператори, съдържащи се на 91 –л.95 от ДП, л.110 –л.119 от ДП), както и при констатацията на идентичност между номер на IMEI на мобилния телефон в представената от свидетелката гаранционна карта и този фабричен номер, който е отразен в справките за проведените от св. М. разговори на инкриминираната дата  и в периода от време след това (л.83 от ДП, л.208 от СП).  Така става несъмнено ясно, че на инкриминираната дата още в 16:56:37 часа телефонът, предмет на престъплението срещу св. В., е бил активиран с карта, регистрирана на името на св. М.. Парадоксално, но именно този факт изключва М. от кръга на възможните извършители, тъй като активирането на телефона от негова страна очевидно обективира неговите очаквания, че тази вещ се ползва законно и не се издирва във връзка с извършено престъпление против собствеността. Обратно, по делото не е установено активиране на телефона, отнет от пострадалата, нито с карта регистрирана на името на  подсъдимите, нито с карта, регистрирана на името на криминално проявения св. К., който се издирва във връзка с други неприключили срещу него наказателни производства.

На базата на самостоятелната оценка на тази съвкупност от доказателства съдът прие за установено, че св. К. по неустановен начин е започнал да упражнява фактическа власт още на инкриминираната дата върху една от отнетите при престъплението вещи , знаейки, че същата е предмет на престъпление. Този факт се извлича от съпоставката на показанията, дадени от св. М. от СП и прочетените от ДП със справките, изготвени от мобилните оператори. На тази основа са възможни два извода, или придобиването на вещта да е свързано с участието на К. в престъплението, за което е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите, или този свидетел е придобил вещта от самите подсъдими или от трети лица, които да са имали отношения с подсъдимите. Първата възможност е категорично изключена от показанията на св. В.. Така или иначе от прочетените показания на св. М. се установява, че Н. К. е поискал от св. М. да му върне инкриминирания телефон под предлог, че ще го ползва, но няма доказателства в действителност да е ползван с карта, регистрирана на името на К. или свързани с него лица.

 В заключение от тази група доказателства се потвърждава категорично фактът, че св. В. е станала жертва на престъпление против собствеността, както и че предмет на престъпление е една от вещите, които тя подробно описва. Св. В. не посочва да е давала доброволно телефона си или по друг начин да се е разпореждала с него в полза на св. К. или  на други лица. Не се установява и мотив в тази насока. И в този смисъл при липсата на процесуална възможност да се изгради непрекъсната верига от доказателства за начина, по който мобилният й телефон на инкриминираната дата е бил предоставен от подсъдимите, или само от единия подсъдим, пряко от авторите на престъплението, или косвено чрез друго лице във владението на св. К., нейните показания добиват решаващо и ключово значение за изхода на делото. Защото в конкретния случай е важен въпросът дали подсъдимите са участвали в престъплението, а не дали пряко чрез тях или по друг начин една от инкриминираните вещи е попаднала у св. К.. Съставът на престъплението е осъществен още с момента на установяване на трайна фактическа власт от страна на подсъдимите върху инкриминираните вещи. Ето защо евентуалното приобщаване на дадените от К. показания в досъдебното производство би имало значение само и единствено с оглед проверката за достоверност на показанията, дадени от пострадалата. Тези показания обаче  нямат пряко отношение към основния факт по чл.102, т.1 от НПК, тъй като липсват каквито и да е данни св. К. да е очевидец, липсват данни за участието на трето лице в престъплението или за идентификацията на този свидетел с участието на В.. В тази връзка и доколкото съществува категорично установена връзка на св. К. с една от инкриминираните вещи неуспехът в издирването му обективно създава затруднения в разкриването на обективната истина, както от гледна точка на обвинението, така и от гледна точка на защитната теза, която цели да установи, че други лица, различни от подсъдимите са участвали в престъплението, за което са обвинени.

Съдът, след като отчете посочените по-горе обстоятелства, прецени, че показанията на св. К. от ДП, на чието приобщаване към доказателствения материал защитата се противопостави, не са единствената възможност за задължителната проверка на обвинителните доказателства, събрани с участието на св. Н. В.. Такава възможност съществува и чрез  анализ на дадените от нея показания, с изследването на евентуално допуснати от нея логически несъответствия  и вътрешни противоречия, чрез съпоставка с показанията на св. Б. и св З. ( поемни лица), а  също и с проверката на евентуално допуснати от органите на досъдебното производство съществени процесуални нарушения при събирането на доказателства.

 

Съдът счете, че св. В. е изключително добросъвестен свидетел. Същата се яви пред съда само и единствено, за да изпълни задълженията си по чл.120, ал.1 от НПК. Показателна е в тази връзка подадената от св. В. молба по първото по делото съдебно заседание, че не може да участва в производството, тъй като тежко преживява случая. ( л.116 от СП). Показателни са и тази част от изявленията на св. В., в която се посочва, че единственият мотив да сигнализира полицията е необходимостта да й бъдат издадени нови документи за самоличност. В този смисъл съдът цени субективните преживявания на св. В. по повод изпълнението на нейните задължения, като свидетел, обективирани в твърдението: „ Съжалявам, че отидох да подам жалба в полицията, просто това ми е излишно тук, където съм, все едно, че аз съм престъпничката.” ( л.189, стр.2 от СП). Макар и св. В. да упражни правото си да предяви ГИ, както и да поиска да бъде конституирана, като  ЧО, от последващото й процесуално поведение е  видно, че това решение от нейна страна е взето спонтанно по повод разясняването на нейните права в първото по делото съдебно заседание. В действителност след това се констатира пълно неглижиране от страна на св. В. на съществуващата възможност да участва лично в наказателното производство, да упълномощи повереник и изобщо да проявява процесуална активност в отстояването на обвинителната теза.  

Няма никакво съмнение и относно факта на извършено престъпление срещу собствеността на св. В. по мотивите, изложени на л.  10 от мотивите към присъдата.

Вярно е, че при описанието на отнетите вещи свидетелката посочи пред съда по-голям кръг от вещи от изброените в обвинителния акт– „козметика, блузка, ключове, лична карта, шофьорска книжка, ………………четиристотин и няколко лева, карти ……… на Б., С., …………….мобилен телефон”. Установи се обаче, че тя не е била водена от користна цел в разширяването на описанието на предмета на престъплението, тъй като голяма част от вещите не са били заявени още при първоначалния й разпит ( платежни инструменти), липсва конкретно описание на козметика и дрехи. Такива вещи не  се претендират от подсъдимите пред съда. Налице е обаче почти пълна идентичност между тази индивидуализация на вещите, която свидетелката посочи пред съда и тази, която е заявила в досъдебното производство, в частта относно общата стойност на отнетата паричната сума. Допуснатите неточности относно сумата дали е била в евро или в лева, са отстранени напълно с прочитането на нейните показания от досъдебното производство. (л.189, стр.2 от СП, л.13,л.14 от ДП). Установи се, че св. В. е отдавала преимуществено значение на паричната сума, която е съхранявала в чантата си. В показанията си пред съда тя заяви, че е положила всички усилия да издърпа чантата си, тъй като знаела, че има парична сума в нея. (л.189, стр.1, 2 абзац). Това обстоятелство изяснява и различията в степента на възпроизвеждане на вещите и тяхната индивидуализация съобразно личната преценка на свидетелката, коя от тях има най-голямо значение за материалния й статус.

От защитата на подс. С. основно се атакува противоречието между разказания от св. В. пред съда механизъм на извършване на престъплението и този механизъм, който се съдържа в показанията й от досъдебното производство. Навежда се довода, че чрез прочитане на показанията на св. В. от ДП в частта относно противоречията за броя на участвалите лица в изпълнителното деяние, те не са отстранени. От съда се изисква и отговор на въпроса, ако пострадалата е била добросъвестна в съдебното производство, посочвайки едно лице, като участник в изпълнителното деяние на престъплението, защо тогава в досъдебното производство е разпознала две лица, а не едно.

В действителност пострадалата нито в един момент не  е твърдяла, че към момента на изпълнение на престъплението тя  е възприела само едно лице. Напротив, неотклонно св. В. поддържа факта, че непосредствено преди извършване на деянието е видяла две момчета, видимо приличащи на „ нейните деца”, които с поведението си ясно са показвали, че се познават, тъй като са се движели заедно в непосредствена близост  срещу нея и заедно са я подминали. В съдебното производство св. В. мнокократно потвърди, че само едно от лицата е дърпало чантата й, която останала после у него, а другото лице стояло настрани. В прочетените показания св. В. е твърдяла, че и двамата нападатели са дърпали чантата й, а после заедно са я влачили и по тротоара. (л.190, стр.2 от СП, л.13, л.14 от ДП). Така всъщност противоречието, за което пледира защитата, се свежда не до въпроса дали свидетелката е възприела едно или две лица, а каква е степента на участието на всяко едно лице в изпълнителното деяние на престъплението. Св. В. категорично заяви, че не поддържа прочетените показания от ДП в частта относно степента на участие на второто лице в престъплението. Съдът дава вяра на твърдението й, че изявленията й са били неправилно вписани в протокола, но същата не е възразила своевременно, тъй като е отишла веднага след деянието за разпит. Съдът като съобрази факта, че свидетелката все още преживява стреса от преживения случай, намира, че състоянието й следва да е било още по-тежко към момента на извършване на деянието, респективно и към момента на провеждане на първия й разпит, който също се е състоял на инкриминираната дата. В действителност цитираният от защитата разпит от 23.08.2010г.  не е единственият. Св. В. е била разпитвана в досъдебната фаза непосредствено преди провеждането на разпознавания съответно на 12.10.2010г. и на 21.02.2011г. (л.17, л.18 от ДП). В тези разпити свидетелката непротиворечиво е твърдяла, че едното лице е дърпало чантата й, а другото е пазело нападателя. В този смисъл твърденията и в двата й разпита, които са проведени  по повод предстоящите разпознавания, са в пълен синхрон с казаното от свидетелката в производството пред съда. При липсата на противоречия липсва и предпоставката на чл.281, ал. 1, т.1 от НПК за тяхното прочитане. В тази връзка настоящият съдебен състав може единствено да констатира, че по делото се съдържат и протоколи за проведени разпити с участието на св. В., в които тя  е заявила факти, съответстващи напълно на хронологията, изложена в производството пред съда. В тази доказателствена съвкупност показанията на В. от 23.08.2010г. остават изолирани, не се поддържат от свидетелката по аргумент, че са дадени в деня на сезирането на полицията. От нееднократно изразеното притеснение на свидетелката по повод явяването й пред съд, за настоящия съдебен състав няма никакво съмнение, че на 23.08.2010г. св. В. не е била в стабилно емоционално състояние, което да гарантира пълноценното й участие в производството, като свидетел. Ето защо съдът отдаде предпочитание на този механизъм на извършване на престъплението, който свидетелката изложи в съдебното следствие.

Противоречията в показанията на св. В. от съдебното и част от депозираните показания в досъдебното производство са обсъдени от защитата и с оглед обосноваването на тезата за липса на добросъвестност на разследващите органи при протоколирането на нейните показания. Съдът се съгласява със защитата на подс. С., че в разпита от 23.08.2010г. показанията на св. В. са били неточно протоколирани, такова е и твърдението на самата свидетелка. То е подкрепено от наличието на протоколи в ДП, съставени с участието на друг представител на разследващия орган и в които е изложена теза, идентична с разказаната пред съда. От съдържанието на протоколите в ДП е видно, че по делото са работили различни лица, неотложните действия на 23.08.2010г. са били извършени от едно лице, а всички действия по процедурата по чл.169-чл.171 от НПК – от друго лице.  При това положение е некоректно отрицателната оценка на определени действия по разследването по презумпция да се отнася и до останалите действия по разследването, само и единствено поради факта, че тези действия са извършени в една и съща фаза на процеса.  Ето защо в този случай  е без значение отговорът на въпроса коя е причината за непрофесионалното изпълнение на служебните задължения при разпит на св. В. на 23.08.2010г. – недобросъвестност или некомпетентност.                         

Наред с това,  извличането на аргументи  за недобросъвестност на разследващия орган е в обратна пропорция с аргументите за достоверност на основните обвинителни гласни доказателства. С други думи, или св. В. допуска противоречия при възпроизвеждането на случая, или тя не ги допуска, а нейните показания неправилно са били вписани  в протоколите от разследващия орган.

Следва да се посочи, че различната интерпретация на фактите относно степента на участие на двамата подсъдими в изпълнението на престъплението очертава и противоречията в техните интереси. Във всички случаи подс. К. има интерес да се установи по-висока степен на участие на другия подсъдим, което неизбежно води и до смекчаване на неговата персонална отговорност. Това противоречие в интересите на подсъдимите в конкретния случай не излиза на преден план поради общо възприетата от тях позиция да твърдят, че са невинни. То обаче прозира в начина, по който е организирана защитата им и в начина на структуриране на  обясненията им пред съда. От една страна подс. С., идентифициран от пострадалата и в ДП, и в съдебното производство като лицето, участвало в изпълнителното деяние на грабежа, положи усилия да даде подробни обяснения относно местонахождението си на място, различно от мястото на престъплението на инкриминираната дата. От друга страна подс. К., идентифициран от пострадалата като лицето, което „пази” местопрестъплението, упражни  формално защитата си чрез правото да даде обяснения, като не изложи в тях конкретни факти. Така подс. К. подходи най-вече оценъчно към случая, който определи, като „голяма смешна история” (л.408 от СП). С оглед изложеното за съда възникна задължението да преценява наличието на противоречие в гласните доказателства само и единствено по отношение на дадените от подс.С. по-подробни обяснения с оглед тяхната съпоставка с показанията на св. В..

Настоящият съд не се съгласява с твърдението на подс. С., че не е участвал в изпълнителното деяние на престъплението, описано от св. В. и не приема с доверие неговото твърдение, че по същото време е пребивавал на почивка по черноморието. Съдът намира, че за оборването на обвинителните доказателства твърдението на подсъдимия С., че се е намирал на място, различно от мястото на извършване на престъплението, не е достатъчно. И това е така, поради двуякото значение на обясненията, не само като средство за събирането на доказателства, но  и като средство за защита. От друга страна, както съдът посочи, св. В. е изключително дистанцирана от обвинителната функция, поради което съдът  даде вяра на нейните показания. С оглед отношението на В. и подс. С. към крайния изход на делото, съдът счете, че в този случай защитата следваше да ангажира по-убедителни доказателства за пребиваването на С. *** на инкриминираната дата, включително и доказателства за регистрацията му в хотелски комплекс или показания на лица, които са извън неговия обичаен кръг от познати. Безспорно такива лица биха могли да бъдат повлияни при депозирането на свидетелски показания.  Именно доказателства,  при събирането на които въздействието на подсъдимия С. е невъзможно, биха имали значителна стойност  при проверката на дадените от него обяснения, както и при евентуално опровергаване на обвинителната теза. В конкретния случай нито защитата ангажира подобни доказателства, нито съдът  в рамките на своите правомощия по чл.107, ал.2 от НПК установи конкретни възможни процесуално-следствени действия.

Съдът констатира, че основният акцент в пледоарията на защитата  е поставен върху интерпретацията на проведените разпознавания с участието на св. В. и подсъдимите.

Настоящият съдебен състав не се съгласява с твърдението на защитата, че органите на досъдебното производство са манипулирали резултата от проведеното разпознаване срещу подс. С.. Вярно е твърдението на защитата, че считано от датата на извършване на деянието до провеждането на процедурата по чл.169-чл.171 от НПК е изминал период от около шест месеца. Законът обаче не поставя изискване за конкретно определен срок, в който действието следва да се проведе. Изминалият срок създава единствено задължение за съда да извърши преценка доколко това обстоятелство би могло да повлияе върху изхода от разпознаването. Вярна е и оценката на защитата по отношение на  ДЗ от 12.10.2010г., като документ, който няма значение на  доказателство, събрано по реда на НПК. Но също така е вярно, че наличието на докладна записка не отменя факта на проведено разпознаване с участието на св. В.. От пострадалата не се твърди предварително да е била запозната с въпросната докладна записка или да са й били показвани подсъдимите преди да се извърши действието по чл.171 от НПК.

Ето защо на първо място съдът обсъди въпроса дали изминалият срок от време, считано от датата на извършване на деянието до провеждането на разпознаване с участието на подс. С., е бил от естество да повлияе върху точната преценка на св. В. при възпроизвеждането на нейните възприятия, формирани на инкриминираната дата. Настоящият съдебен състав счита, че  отговорът е отрицателен и се обосновава от изключителната яснота на спомените на свидетелката в производството пред съда. Факт, по който не се спори от защитата, е, че св. В. идентифицира подс. С., като автор на изпълнителното деяние на престъплението и в съдебното производство. Към този момент изминалият срок от време, считано от датата на деянието, е още по-голям – вече около 16 месеца. Следователно в конкретния случай изминалият срок от време не може да се преценява, като фактор, който изключва достоверността на свидетелските показания по отношение на пострадалата. Наред с това от хронологията на нейния разказ е видно, че св. В. е разполагала със значителен период от време, за да възприеме външния вид на подсъдимите, непосредствено преди деянието е била в психо-физическо състояние, което не е било повлияно от очакването за опасност. Свидетелката нееднократно повтори пред съда, че е наблюдавала целенасочено подсъдимите в момента, в който се е разминавала с тях, тъй като ги оприличила на своите синове, както по външни индивидуализиращи белези, така и по възраст.  ( т.напр. изявлението: „ на мен отдалече ми заприличаха на моите деца” – л.188, стр.2 от СП, изявлението: „Подсъдимите не съм ги виждала, нали ви казах това момче ми заприлича на моя син и аз още отдалеч съм ги запомнила, момчето с якето ми заприлича на моя син.” Или изявлението: „И двамата ми заприличаха отдалеч аз и за това съм ги загледала иначе нямаше да ги погледна, ако беше станало всичко зад мен нямаше как да ги видя, обаче те ходеха към мен и аз си помислих „как приличат на моите деца”. Те ходеха към мен, разминахме се и след това стана нападението.”

 Според настоящия съдебен състав подобна мотивация при възприемането и оценката на един факт, свързана с едно от най-съкровените чувства – чувствата на една майка към нейното дете, дава логично обяснение за изключителната бистрота в спомена на свидетелката В., неповлияна от изминалия период от време.

Като допълнителен аргумент за контрол върху крайния резултат от разпознаването от страна на органите на досъдебното производство  защитата изтъква съдържанието на  фотоалбума към протокола за разпознаване на подс. С. и оценката, че този подсъдим е  бил съпоставен за разпознаване с още пет лица, без да е налице сходство между тях по основен признак – цвета на кожата. Вярно е твърдението, че част от лицата във фотоалбума към протокола за разпознаване на л.20-л.23 от ДП са с тъмен цвят на кожата, докато кожата на подсъдимия  е с видимо светъл цвят. Защитата обаче пренебрегва обстоятелството, че различията в цвета на кожата между обект № 3 – подс. С. и останалите обекти  ( общо три ) не са големи, като законът изисква за съпоставяне най-малко още три лица. Следователно дори и да се изключи възможността за съпоставяне с обекти № 5 и 6, то пак остават достатъчно на брой обекти съобразно изискванията на процесуалния закон. Пренебрегва се и изключителната прилика в структурата на лицето между обект № 1 и 3, както и факта, че все пак снимките са черно-бели и не дават пълна информация за цвета на кожата. Пренебрегва се и твърдението на свидетелката, че съпоставените лица й заприличали на „българи”, като в албума имало снимки  „ и на българи”. Наред с това свидетелката е посочила, че разпознава подс. С. и по издълженото лице и този признак е многократно възпроизведен от нея не само в ДП в описанието, предшестващо разпознаването, но така и в самия протокол за разпознаване.

Съдът не се съгласява със становището на защитата, че разпознаванията непременно са били предхождани от оперативно събиране на данни, изразяващо се в предявяване на снимки на лица от криминалния контингент. Подобна фактология не намира опора в конкретни доказателства по делото. Как и защо служителите на МВР са стигнали до имената на подсъдимите, за да изготвят докладна записка, съдържаща се на л.11 от делото, не е въпрос от предмета, очертан в обвинителния акт. След като така или иначе посочената ДЗ не може да се ползва като доказателство, е безпредметно съдът да изследва обстоятелствата, при които органите на ДП са стигнали до информацията, отразена в нея. Възможните начини за събиране на оперативна информация не се изчерпват с предявяване на снимки, а включват и други способи, като поддържане на информатори и беседи с тях, оперативна информация от мобилните оператори за картите, с които е бил активиран мобилния телефон на пострадалата. Още повече, че при отрицателен резултат от разпознаването, проведено с участието на св. В., посочената ДЗ не би могла да допринесе по никакъв начин за обосноваването на обвинителната теза. При уточняващи въпроси на защитата св. В. беше категорична, че след инкриминираната дата тя за първи път в съдебното производство вижда подсъдимите на живо, т.е. изключено е те да са й били показвани преди провеждането на разпознаване.

 При така изложените аргументи настоящият състав на съда счита, че въпросът за  липсата на сходство при съпоставените обекти, следва да се преценява по отношение на св. В., а не с оглед личните впечатления на поемните лица. Не следва и изискваното от закона сходство на съпоставените обекти да се приравнява на изискването за пълна прилика.

Съдът не се съгласява с довода на защитата, че разпитът по чл.170 от НПК е бил проведен формално. Свидетелката е посочила достатъчно индивидуализиращи признаци относно лицето, което подлежи на разпознаване, като за много от тях не се съдържа информация в снимковия материал, тъй като касаят облекло и ръст. При това положение вероятността от идентификация на подсъдимия С. при разпознаване по снимки е била значително по-малка отколкото при разпознаване на живо лице.  Защитата е акцентирала върху тази част от показанията на св. В., в която тя посочва светлата кожа и издълженото лице на автора на престъплението и нарушението на разпоредбата на чл. 171, ал. 4 НПК.  Пренебрегва се обаче обстоятелството, че св. В. е възприела за достатъчно продължителен период от време преди деянието чертите на лицето на подсъдимите, като ги е подложила неволно на анализ с мисълта, че приличат на нейните синове. Ето защо съдът приема, че различията във фотоалбума не са решаващи за изхода от разпознаването. В този фотоалбум на св. В. е била съпоставена снимка на подс. С. със  снимки на лица, които  действително са с по-тъмен цвят на кожата. Нарушението обаче не  е съществено, защото общо съпоставените сходни лица наброяват минимума по чл. 171, ал.2 от НПК, както и поради факта, че цветът на кожата не е бил единственият отличителен белег, по който пострадалата е могла да индивидуализира своя нападател

 Настоящият съдебен състав не се съгласява с тезата на защитата за  неправомерно вмешателство на разследващия орган  във функцията на поемните лица.

В показанията на св. Б. ( едното поемно лице) не се твърди именно подсъдимият да е бил обсъждан от полицаите от общо шест съпоставени лица. Затова е без значение дали изобщо е бил коментиран въпросът някой от съпоставените да е  обикалял около хотел „П.”.  Пълноценното участие на св. Б. в процесуално-следственото действие  се установява от факта, че същият е присъствал от самото начало. Съдът цени факта, че този свидетел възпроизвежда с изключителна точност коментара на пострадалата във връзка с какви обстоятелства се разпознава лице (дръпването на дамска чанта), че е разгледал фотоалбума и е прочел протокола преди да го подпише. (л.295, стр.2, чл.296, от СП). Свидетелят потвърди  и авторството на своя подпис върху протокола за разпознаване.

Показанията на св. Б. са от изключително значение, защото чрез тях съдът извърши проверка и за достоверността на показанията, дадени от другото поемно лице – К.З..

Няма съмнение, че и двете поемни лица, вписани в протокола за разпознаване на подс. С. са били  незаинтересовани  от изхода на делото представители на обществеността. Св. Б. се оказа, че е бил случайно в районното управление по личен въпрос, а св. З. е бил извикан да участва от района на гарата в близост до ІІ РУП-СДВР. Емоционалната ангажираност на св. Б. с личния му проблем, по повод на който е бил в РПУ – издирването на съпругата и децата му, изключва неговата подготовка за формирането на конкретни представи за последователността от действия по време на разпознаването. Съдът, като съобрази образователният ценз на двете поемни лица и данните за социалната им среда, отдаде предпочитание на показанията на св. Б. в частта относно дали идентификацията е била извършена от пострадалата или от разследващия орган. В този смисъл съдът отговаря на възраженията на защитата на подс. С. за допуснато нарушение на процесуалния закон, свързано с участието на поемни лица, като свидетели на действия на пострадалата. Още повече, че твърденията на св. З.  дознателите да са посочили лице под № 3 (л.405, последен абзац),  са напълно изолирани и от свидетелските показания на св. В.. Те са във вътрешно противоречие и с други твърдения на св. З., че не знае кой е посочил конкретен номер.

От съвкупната преценка на показанията, дадени от двете поемни лица се установи, че е било изпълнено изискването на чл.137, ал.1 от НПК. Св. З. заяви, че е участвало и друго поемно лице, а показанията на З. не са опровергани от разказа на св. Б., който по отношение на броя на поемните лица заяви, че няма запазен спомен.

Участието на поемни лица при разпознаването на подс. К. не беше оспорено от неговата защита, поради което относно това разпознаване съдът не обсъжда този въпрос. Следва само да се посочи, че протоколът за разпознаване по отношение на подс. К. съдържа всички, предвидени в НПК реквизити. Налице е приблизително сходство между обекти № 2 , 3 , 5 и 6, а различията между снимката на подс. К. и снимки на обекти № 1 и 4 не могат да ингорират резултата от разпознаването по арг. от чл.171, ал.2 от НПК за минимално установен брой съпоставени лица.  От съществено значение е и фактът, че в при това разпознаване се съдържа вписано изявление на св. В. относно обстоятелствата, във връзка с които разпознава К.. Не се събраха доказателства за точния час на извършване на престъплението, поради което съдът прие като отправна точка  категоричното твърдение на св. В., че на инкриминираната дата около 09.00 часа сутринта е отишла в сградата на 02 РУП, за да подаде молба, както и че деянието е било извършено преди това.

 

В заключение съдът намира, че съвкупната преценка на протоколите за разпознаване, показанията на поемните лица Б. и З., показанията на св. М. и най-вече –на св. В. позволява да се стигне до несъмнен извод за участието на подсъдимите в престъплението, в което са обвинени.

 

 

 

 

ОТ ПРАВНА СТРАНА

 

С оглед изложената фактология, различаваща се в частта относно обстоятелствата, при които е извършено изпълнителното деяние на престъплението от изложеното в обвинителния акт, съдът счете, че от обективна и субективна страна подсъдимият С. е осъществил състав на престъпление по чл. 198 ал. 1, пр.1, вр. чл. 20 ал.2, вр. ал.1 от НК, тъй като на 23.08.2010г. в неустановен час преди 09.00 часа сутринта, в гр.С., ж.к. "С.", на ул. "Г.Ж." до 24-то ДКЦ, в съучастие с Г.И.К.,  като извършител, е отнел чужди движими вещи - един брой дамска чанта на стойност 10,00 /десет/ лева, един брой мобилен телефон марка "Сони Ериксон" модел W910I с ИМЕИ 357392027216298 на стойност 128,00/сто двадесет и осем/ лева, паричната сума от 100 евро в левова равностойност 195,58 /сто деветдесет и пет лева и петдесет и осем стотинки/ лева, паричната сума от 200,00 /двеста/ лева - всички инкриминирани вещи  на обща стойност 533,58 /петстотин тридесет и три лева и петдесет и осем стотинки/  от владението на Н.М.В. с намерението противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила/ съборил пострадалата В. на земята и издърпал дамската й чанта с намиращите се в нея вещи /. От обективна и субективна страна подсъдимият Г.К. е осъществил състав на престъпление по чл.199, ал.1, т.4, вр. чл. 198, ал.1, пр.1, вр. чл. 20, ал.4, вр. ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б."А" и  б."Б" от НК, тъй като на 23.08.2010г. в неустановен час преди 09.00 часа сутринта, в гр.С., ж.к. "С.", на ул. "Г.Ж." до 24-то ДКЦ, в съучастие с П.Б.С., като помагач чрез отстраняване на спънки – осигуряването на числено превъзходство над пострадалата към момента на нападението и при укриване на инкриминираните вещи умишлено е улеснил  извършителя на престъплението – П.С. при отнемането на  чужди движими вещи - един брой дамска чанта на стойност 10,00 /десет/ лева, един брой мобилен телефон марка "Сони Ериксон" модел W910I с ИМЕИ 357392027216298 на стойност 128,00/ сто двадесет и осем/ лева, паричната сума от 100 евро в левова равностойност 195,58 /сто деветдесет и пет лева и петдесет и осем стотинки/ лева и  паричната сума от 200,00 /двеста/ лева -  всички инкриминирани вещи на обща стойност  533,58 /петстотин тридесет и три лева и петдесет и осем стотинки/ от владението на Н.М.В., с намерение противозаконно да ги присвои, като деянието е извършено от С. при употреба на  сила /съборил пострадалата В. на земята и издърпал дамската й чанта с намиращите се в нея вещи/, а по отношение на подс. К. - при условията на опасен рецидив, след като деецът е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от С. не по-малко от една година, изпълнението на което не е отложено по чл.66 от НК; и след като деецът е бил осъждан два пъти на лишаване от С. за умишлени престъпления от общ характер, ако поне за едно от тях изпълнението на наказанието не е отложено по чл.66 НК.

От обективна страна не се доказа подс. К. да е участвал в изпълнителното деяние на престъплението и в тази връзка същият не може да бъде третиран като съизвършител на подс. С. по смисъла на чл.20, ал.2 от НК.  Този факт обаче не е основание за цялостното му оправдаване, тъй като несъмнено подс. К. е бил на мястото на престъплението, бил е съпричастен към постигането на един общ общественоопасен резултат съвместно с подс. С.. Тази съпричастност се извежда от факта, че същият е осигурил числено превъзходство на подс. С., бил е в непосредствена близост до него към момента на извършване на деянието. Така и съдът счита, че след като пострадалата обективно е възприела  присъствието на още едно лице към момента на деянието с ясната представа, че то не е там случайно, а именно като придружаващо подс. С. лице, е съществувала по-висока степен на опасност за посегателство срещу нейната личност и собственост. Численото превъзходство на нападателите във всички случаи може да се разглежда като възпиращ фактор за евентуална намеса на случаен минувач. След деянието подсъдимият К. не е останал на мястото на престъплението, напротив, продължил е да се движи заедно с другия подсъдим. Тази съпричастност се проявява в момента, в който подс. С. вече е сломил съпротивата на пострадалата и е упражнявал фактическа власт върху инкриминираните вещи.  Св. В. е възприела бързото  придвижване  на подсъдимите между блоковете. Обективно е съществувала възможност за прехвърляне на вещи от единия подсъдим във владението на другия.  Така подс. К. от обективна страна с действията си е осигурил затруднения при евентуалното залавяне на подс. С. непосредствено след извършване на деянието, като е създал предпоставки установената вече от подс. С. фактическа власт да се превърне в трайна, както и по-късно безпрепятствено с отнетите вещи  да се извършат действия на разпореждане.

От обективна страна няма никакво съмнение за участието на подс. С. в изпълнителното деяние на престъплението „грабеж”. Установи се, че този подсъдим самостоятелно е извършил и принудата, и отнемането на вещите. Няма съмнение, че принудата е била насочена изцяло към сломяването на съпротивата на пострадалата, както и към улесняване на отнемането, тъй като тя  е била прекратена в момента, в който С. успял да откъсне чантата от дръжките й и да прекъсне фактическата власт на пострадалата върху инкриминираните вещи.  

На основание чл.304 от НПК съдът оправда двамата подсъдими по обвинението относно вещите лична карта, без пазарна стойност, контролен талон и СУМПС, без пазарна стойност и три броя ключове, без пазарна стойност да са предмет на престъплението. Съдът намира, че предмет на престъпление против собствеността могат да бъдат само вещи, които инкорпорират имуществена стойност. С оглед съдържанието на гласните доказателства съдът оправда двамата подсъдими по обвинението деянието да е извършено в конкретно установен час на инкриминираната дата.

Отделно от това на основание чл.304 от НПК съдът оправда подс. К.  по обвинението да е бил осъждан повече от два пъти по смисъла на чл.29, ал.1 б.”б” от НК, както и по обвинението да е участвал в изпълнителното деяние на престъплението в качеството си на извършител по смисъла на чл.20, ал.2 от НК. Установи се, че подс. К. е осъждан два пъти с посочените по- горе съдебни актове, като по второто осъждане е налице съвкупност от престъпления по смисъла на чл.25, ал.1 от НК. Влезлите в сила след 23.08.2010г. съдебни актове не оказват влияние върху правната квалификация на деянието.

На основание чл.304 от НПК съдът оправда подс. С. по обвинението да е извършил престъплението в съучастие с друг извършител по смисъла на чл.20, ал.2 от НК. Частичното оправдаване на подс. С. е неизбежна последица от приложението на чл.20, ал.4 от НК по отношение на подс. К..

От субективна страна обв. Г.К. и обв. П.С. са извършили деянието при форма на вина - пряк умисъл, съзнавали са обществено опасния характер на деянието, предвиждали са неговите обществено опасни последици и са искали настъпването им.

 

ПО НАКАЗАНИЕТО

 

За извършеното от подс. К. престъпление по чл.199, ал.1, т.4, вр. чл. 198, ал.1, пр.1, вр. чл. 20, ал.4, вр. ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б."А" и  б."Б" от НК законът предвижда наказание „лишаване от С.” от пет до петнадесет години. Съдът счете, че степента на участието на този подсъдим в престъплението е малка, тъй като подс. С. и самостоятелно е разполагал с физическо превъзходство над пострадалата, както и с възможност бързо да се отдалечи от мястото на престъплението. В този смисъл са налице материално-правните предпоставки на чл.58, б.”б” от НК при индивидуализацията на наказанието на подс. К.. Защитата на подс. С. имаше интерес да се установи, че именно подс. К. е участвал при отчуждаването на мобилния телефон. При това положение несъмнено щеше да се установи по-голям принос на подс.  К. за укриване на инкриминираните вещи.  Но тъй като не е дадено съгласие за прочитане показанията на св. К., съдът от наличните доказателства приема, че е неустановен приносът на отделните подсъдими при укриването на инкриминираните вещи  и на тази плоскост не може на подс. К. да се вменява по-тежка наказателна отговорност. Не могат да се третират като отегчаващи отговорността обстоятелства и предходните осъждания на подс. К., които вече по арг. от чл.56 от НК са били взети предвид от законодателя. По изложените аргументи и на основание чл.58, б.”б” от НК вр. с чл.55, ал.1, т.1  от НК  съдът осъди подс. К.  на ЛИШАВАНЕ ОТ С. за срок от ДВЕ ГОДИНИ.   На основание чл.61, т.2 вр. с чл.60, ал.1 от ЗИНЗС съдът намира, че така определеното  наказание лишаване от С. следва да се изтърпи затвор  при първоначален СТРОГ РЕЖИМ.

На основание чл.25, ал.1 вр. с чл.23, ал.1 от НК съдът групира  наказанията „лишаване от С.” по отношение на подс. Г.И.К.,  наложени по НОХД 2113/11г. на СГС, НО, 10 състав ( за срок от две години), по НОХД  12303/09г. на СРС, НО, 12 състав ( за срок от шест месеца), по НОХД 11336/2009г. на СРС, НО, 96 състав ( за срок от една година), като определя едно общо, най-тежкото от наложените наказания – „ЛИШАВАНЕ ОТ С.” за срок от ДВЕ ГОДИНИ, което на основание чл.61, т.2 вр. с чл.60, ал.1 от ЗИНЗС да се изтърпи в затвор при първоначален строг режим.

Съдът счете, че при тази съвкупност от престъпления не следва да се прилага чл.24 от НК, тъй като, считано от последното деяние в съвкупността е изтекъл период над две години, а участието на подс. К. в престъплението по настоящото производство не се очертава с някакакъв по-висок интензитет.

На основание чл.25, ал.2 от НК съдът приспадна от така наложеното наказание изтърпяната част от наказанието „лишаване от С.” общо за срок от една година, наложено  по НОХД 12303/09г. по описа на СРС, НО,12 състав и по НОХД 11336/2009г. по описа на СРС, НО, 96 състав, считано от 19.04.2011г. до 20.02.2012г.

 

                 За извършеното от подс. С. престъпление по чл.198, ал.1 от НК законът предвижда наказание от три до десет години.

                 Съдът осъди подсъдимия  С. на ЧЕТИРИ ГОДИНИ  „ЛИШАВАНЕ ОТ С..” Налице са отегчаващи отговорността обстоятелства, свързани с интензитета на принудата, която се е изразила дори във влаченето на пострадалата върху паважа. В този смисъл подс. С. е проявил изключителна упоритост за постигането на общественоопасния резултат.  Съгласявал се е дори с унизителното посегателство върху телесната неприкосновеност на пострадалата, неизбежно свързано с причиняването на болки и страдания от неимуществен характер. Последиците от тях са видни дори и след изминалия период от време в производството пред съда. Изключителна тежест, като отегчаващо отговорността обстоятелство имат предходните осъждания на подсъдимия С. за същите по вид престъпления и фактът, че деянието, за което е привлечен към отговорност, е извършено в изпитателния срок по тези осъждания. Изключителна тежест  съдът придава и на обстоятелството, че деянието по настоящото производство е извършено след по-малко от два месеца, считано от влизане в сила на съдебен акт по НОХД 15 334/2009г., по който подс. С. е бил признат за виновен за същото по вид престъпление. Отегчаващо отговорността обстоятелство се свързва и с факта, че причинените съставомерни имуществени вреди не са били възстановени на пострадалата.

                 От друга страна съдът отчете младата възраст на подс. С., фактът, че същият е обгрижван в семейна среда чрез своята майка, работеща в Ш. и счете, че срокът на изпълнение на наказанието „ лишаване от С.” следва да бъде съответен на действително необходимия интензитет на наказателната репресия, достатъчен, за да се постигне  превъзпитанието на подсъдимия, както  и за осъществяване на генералната превенция на наказанието, особено по отношение на подс. К., който непосредствено  е възприел осъществяването на изпълнителното деяние. Очевидно е било нежеланието на подс. К. да се включи в изпълнителното деяние на престъплението, въпреки, че е разполагал с възможността да го направи. Съдът приема, че именно съдебното му минало и изпълнението на ефективни наказания лишаване от С. спрямо него са изиграли в конкретния случай този възпиращ ефект , който го е ограничил от по интензивно участие в престъплението.

                 На основание чл.61, т.2 вр. с чл.60, ал.1 от ЗИНЗС така определеното  наказание лишаване от С., наложено по отношение на подс. С.  следва да се изтърпи затвор  при първоначален СТРОГ РЕЖИМ.

На основание чл.25, ал.1 от НК съдът групира наказанията „лишаване от С.” по влезли в сила съдебни актове преди инкриминираната дата по отношение на подс. П.Б.С. ( със снета самоличност), както следва: за срок  една година и шест месеца и една година, наложени съответно по НОХД И-537/2010г. по описа на СРС и по НОХД 15334/2009г. на СРС, 97 състав, като определи едно общо, най-тежкото от наложените наказания – ЛИШАВАНЕ ОТ С. за срок от ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА. На основание чл.25, ал.2 от НК съдът приспадна  зачетеното на основание чл.59 от НК време на задържане на подс. Пл. С. по НОХД И-537/2010г. на СРС, НО, 112 състав, считано от 03.11.2009г.

На основание чл.68, ал.1 от НК съдът активира, като приведе в изпълнение  така определеното общо, най-тежко наказание „лишаване от С.” за срок от една година и шест месеца, което следва да се изтърпи от подс. С. самостоятелно и отделно от наказанието по НОХД 2113/11г. на СГС, НО, 10 състав. Приложението на чл.68, ал.1 от НК в конкретния случай е императивно предвидено в закона, тъй като деянието, за което е бил привлечен към отговорност подс. С., е било извършено в изпитателния срок, определен със съдебните актове, включени в съвкупността.

На основание чл.61, т.2 вр. с чл.60, ал.1 от ЗИНЗС съдът постанови така приведеното в изпълнение наказание лишаване от С. следва да се изтърпи затвор  при първоначален СТРОГ РЕЖИМ.

ПО ГРАЖДАНСКИЯ ИСК И ПО РАЗНОСКИТЕ

На основание чл.45 от ЗЗД  съдът осъди подсъдимите Г.И.К. и П.Б.С. да заплатят на Н.М.В. обезщетение в размер на 533.58 (петстотин тридесет три лева и 58 стотинки) за причинени от престъплението имуществени вреди ведно със законната лихва, считано от 23.08.2010г. до окончателното изплащане на сумата.  С оглед участието си в престъплението подсъдимите следва да понесат и своята деликтна, гражданска отговорност, като дължат обезщетение за причинените на пострадалата имуществени вреди. Същите са настъпили в пряка причинно-следствена връзка с действията на непозволено увреждане, поради което се дължат от подсъдимите ведно със законната лихва, считано от датата на деянието.

 

На основание чл.189, ал.3 от НПК съдът осъди  подсъдимите П.Б.С. и Г.И.К. да заплатят разноските по делото в размер на 90 (деветдесет лева).

На основание чл.1 от Тарифа за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК, приета с Постановление № 38 /27.02.2008г.,обн. в ДВ 22/28.02.2008г., изм. в ДВ бр. 50/30.05.2008г. съдът осъди подсъдимите П.Б.С. и Г.И.К. ( със снета самоличност) за заплатят държавна такса в размер на 50 лева върху уважения размер на гражданския иск, а на основание чл.190, ал.2 от НПК – сумата от пет лева за всеки служебно издаден 1 бр. изпълнителен лист.

 

Мотивиран от изложеното, съдът постанови присъдата си.

 

 

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: