Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 18.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести март през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
ПЛАМЕН
ГЕНЕВ
при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия
Генев гр. дело № 14277 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 433063 от 18.06.2018 г., постановено по гр. д. № 16321/2016 г., по описа на СРС, 37 състав, са осъдени ответниците П.на Република България, гр. София, бул. „Витоша“ № 2 и Столична дирекция на вътрешните работи с адрес: гр. София, ул. „********да заплатят солидарно на Г.Ц.Й., ЕГН ********** ***, сумата от 1500 /хиляда и петстотин / лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъпление по чл. 343в, ал. 2 във вр. с, ал. 1 НК, по което е оправдан с Присъда № 2019 от 17.03.2016 г. на СРС по н.о.х.д. № 7153/2012 г., влязла в сила на 02.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда - 24.03.2016 г. до окончателното издължаване, като е отхвърлен иска над сумата от 1500 лева до пълния предявен размер от 5000.00 лева, ведно със законната лихва, считано от 24.03.2016 г. С решението са осъдени ответниците П.на Република България, гр. София, бул. „Витоша“ № 2 и Столична дирекция на вътрешните работи с адрес: гр. София, ул. „********да заплатят солидарно на Г.Ц.Й. сумата от 500.00 / петстотин / лева, представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди от незаконното обвинение за престъпление по чл. 343в, ал. 2 във вр. с, ал. 1 НК, по което е оправдан с Присъда № 2019 от 17.03.2016 г. на СРС по н.о.х.д. № 7153/2012 г., влязла в сила на 02.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда - 24.03.2016 г. до окончателното издължаване. С решението са осъдени ответниците да заплатят солидарно на Г.Ц.Й. разноски по делото в общ размер от 191.81 лева - 10 лева за платена държавна такса и 181.81 лева - адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от иска.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца Г.Ц.Й., чрез адв. П.В., с която обжалва постановеното от СРС решение, в частта, в която е отхвърлен предявения иск за неимуществени вреди, като са изложени твърдения за неправилност на решението в тази му част. Посочва се, че съдът неправилно бил приложил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, което било довело до неправилно определяне на дължимото обезщетение, като е следвало да бъде изследвано по-задълбочено изтъкнатите от ищеца доводи за претърпени неимуществени вреди. Пред въззивния съд процесуалният представител на въззивникът поддържа въззивната жалба и претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемата страна П.на Република България изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като счита същата за неоснователна. Посочва се, че съдът правилно бил определил размера на присъденото обезщетение, като ищецът не бил представил никакви доказателства, които да установят психичният и психологичния си статус през исковия период. Пред въззивния съд процесуалният представител на въззиваемата страна поддържа въззивната жалба, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК Столична дирекция на вътрешните работи не изразява становище по жалбата.
Постъпила е въззивна жалба от ответника Столична дирекция на вътрешните работи, чрез юрк Д.И., с която обжалва постановеното от СРС решение, в частта, в която СДВР е призната за пасивно легитимирана страна и е осъдена солидарно с П.за сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди и за сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди. Посочва се, че СДВР не била легитимирана страна по предявените искове, тъй като административният орган е действал в изпълнение на указанията на П.и именно П.е поддържала неоснователно обвинението. Не били представени доказателства, от които да се установявало участието на полицейски органи, който да осъществявали реална репресия или друго неправомерно действие спряно ищеца без участието на прокурор. От представените доказателства по делото не се установявало наличието на причинно-следствена връзка между действия на органите на СДВР и претърпените имуществени и неимуществени вреди. СДВР не било пасивно легитимирано да отговаря и по иска за имуществени вреди, като неправилно била присъдена законна лихва върху предявения иск за заплащане на имуществени вреди, тъй като по съществото си представлявала претенция за разноски. Пред въззивния съд процесуалният представител на въззивника-ответник поддържа въззивната жалба и претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК Г.Ц.Й., чрез адв. П.В. изразява становище по жалбата, като считат същата за неоснователна. Посочва се, че само изричните писмени указания били задължителни и разследващите полицай, представлявали правозащитни органи по смисъла на чл. 2 от ЗОДОВ за вреди от чиито действия във връзка с незаконно обвинение отговаряло МВР. Твърде се, че за имуществени вреди, представляващи направените по наказателното дело разноски се присъждала лихва.
П.на Република България не взема становище по въззивната жалба подадена от СДВР.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, приема следното:
Жалбата подадена от Г.Ц.Й., с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Жалбата подадена от СДВР, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 37 състав, решение за валидно, допустимо, а по отношение на правилността във връзка с доводите в жалбите следва да се добави и следното:
Предявен е иск с правно основание
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Претенцията на ищеца се основава на
твърдение за водено срещу него наказателно производство, като същият бил
предаден на съд за извършено престъпление по чл. 343в, ал. 2, във вр. с ал. 1
от НК, приключило с оправдателна присъда № 2019 от 17.03.2016 г., постановена
по н.о.х.д. № 7153/2012, по описа на СРС 16 състав. Поради това претендира
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лева и такова за
имуществени вреди в размер на 500 лева, представляващо разноски по делото.
От събраните по делото
доказателства се установява, че на 03.05.2010 г. срещу Г.Ц.Й. е образувано
досъдебно производство ЗМ № 1029/10 г.,
по описа на 01-РУ-СДВР, пр. пр. № 20435/2010 г. по описа на СРП, за престъпление
по чл. 343в, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК. На 07.03.2012 г. с постановление за
привличане на обвиняем по досъдебно производство ЗМ № 11029/2010 г., по описа на 01 РУП-СДВР,
пр. пр. № 20435/2010 по описа на СРП, е привлечен ищецът, за престъпление по
чл. 343в, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК. На същата дата с постановлението за
привличане на обвиняем на ищеца е взема мярка за неотклонение „подписка“. На 12.04.2014
г. в съда е бил внесен обвинителен акт, въз основа на който е било образувано н.о.х.д.
№ 7153/2012, по описа на СРС 16 състав. Производството по
делото е приключило с постановена на 17.03.2016 г. присъда, с която ищецът е
бил признат за невиновен и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по
повдигнатото му обвинение по чл. 343в, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК. Присъдата
не е била протестирана от П.на Република България.
От представената по делото справка за
съдимост се установява, че ищецът е бил осъден с влязла в сила присъда на
25.07.2011 г. по н.о.х.д. № 35/2006 г. по описа на РС Елин Пелин за
престъпление по чл. 159а, ал. 2, т. 1, т. 6, във вр. с ал. 1, пред. 1 и пр. 2
във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК във вр. с. ч;. 2, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т.
1 от НК на лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, като на
основание чл. 66, ал. 1 от НК изтърпяването на наказанието е отложено за срок
от четири години. По делото е представена справка с рег № И-2443 от 19.01.2017
г.от НСлС, в която е посочено, че след извършена проверка в ЦИССС по отношение
на ищеца имало неприключило наказателно производство по прокурорска преписка №
50322 от 2000 г. по описа на СРП, по която на ищеца на 05.02.2010 г. било
повдигната обвинение за престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК. Съгласно
представената справка се установява още, че по отношение на ищеца има
приключило наказателно производство по прокурорска преписка № 45682 от 2011 г.
по описа на СРП; пр. пр. № 6735 от 2011 по описа на СГП, ДП – дознателско дело
ДЗ № 121 от 2011 г. по описа на ГДБОП; следствено дело СлД № 256 от 2013 г. по
описа на НСлС, образувано производство на 03.10.2011 г., повдигнато обвинение
на 21.06.2013 г. за престъпление по чл. 159б, ал. 1 от НК /трансграничен трафик
на лица с цел експлоатация по чл. 159а, ал. 1 от НК/, като делото било
прекратено на 17.06.2016 г. – деянието не съставлявало престъпление, като
ищецът е бил задържан на 03.10.2011 г., като мярката му била изменена на
05.11.2011 г. в „парична гаранция“. По делото е представено и писмо с рег. №
513000-2735 от 18.01.2017 г., съгласно което в автоматизираните информационни
фондове на МВР разполагали със информация по отношение на ищеца съгласно която
за същия е посочено, че имало заявителски материал за извършването на четири
деяния, имало четири полицейски регистрации и две образувани предварителни
производства.
В хода на производството пред
първоинстанционния съд като свидетел по делото е разпитана М.С., чийто
показания съдът цени по чл. 172 от ГПК, с оглед на обстоятелството, че същата
живеела на семейни начала с ищеца Г.Ц.Й.. От показанията на свидетеля се
установява, че ищецът бил задържан в 01
РУ, тъй като карал без книжка и започнали да се изпращат постоянно призовки и
да го викат в районното, впоследствие било образувано дело и ищецът пак бил
задържан районното. Посочва, че ищецът
се бил променил, когато идвали призовки и да го викат в районното започнал да
крещи по свидетелката и децата им и състоянието му се влошило, като не можел и
да спи. Твърде, че както ищецът, така и децата им се били притеснявали да не
бъде осъден.
При
така установеното от фактическа страна въззивният съд намира от правна страна
следното:
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното
наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е
извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради
това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното
преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Отговорността
възниква не по повод на извършени от ответната страна в производството
незаконосъобразни действия и възникнали по повод на тях между страните в
производството отношения, а по силата за законова разпоредба. Същата урежда
отговорност на държавата за причинени от нейни органи вреди, поради което има
гаранционно обезщетителен характер. Затова предпоставките за възникването ѝ
се уредени в закона като същите не може да се допълват с други такива, за да
бъде обосновано наличието или липсата ѝ. Всички предпоставки за
възникването на задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на
чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ имат обективен характер, като не е
предвидено като предпоставка наличието на виновно поведение на длъжностните
лица. Това сочи на извода, че това е обективна отговорност, която се носи
винаги, когато са налице посочените в разпоредбата предпоставки. Това е така
тъй като с окончателен акт е установено, че предприетите срещу лицето действия
са били неоснователни. Без значение за тази отговорност е това дали на
определен етап от производството действията на П.или разследващите органи са
били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент
доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени
процесуални правила. Дължимото обезщетение обхваща
всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно
от съответното длъжностно лице.
Обезщетението за неимуществени вреди в
хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или
правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални,
психически, психологически терзания на личността; накърнената чест,
достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи
вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие
на пострадалото лице. При това е посочено, че е нормално да се приеме, че по
време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на
престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства
се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и
нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване като в тази
именно връзка е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при
установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от
формалните, външни доказателства. Също така следва да бъде посочено, че когато
се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или
конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед
конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или
обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата
молба, за да могат да станат част от предмета на иска.
Неоснователни се явяват оплакванията във
въззивната жалба на въззивника – ответник СДВР, че не бил пасивно легитимиран
да отговаря по предявените искове. Отговорността на процесното основание носят
правозащитните органи - разследващите органи, следствие, прокуратурата. От
приложеното наказателно дело се установява, че досъдебното производство е
образувано като досъдебно производство
ЗМ № 1029/10 г., по описа на 01 РУ-СДВР. Разследващи органи са служители
в МВР, а Областните дирекции на вътрешните работи са териториални служби на МВР
и са самостоятелни юридически лица към момента на извършване на разследването.
Пасивно легитимиран по иска за обезщетяване на вредите е държавният орган, с
който длъжностното лице, причинител на вредата, е в трудови или служебни
правоотношения, а в случая това е СДВР. Несъстоятелни са доводите в жалбата на
СДВР, свързани с това, че не следва да бъде ангажирана отговорността на СДВР,
тъй като извършените от разследващите органи действия са под надзора на
прокурора и по негово нареждане и единствено последният повдига и поддържа
обвинението. Действително прокурорът ръководи разследването, но това не
обезсмисля самостоятелния характер на действията, извършени от подчинените му
разследващи органи. Тези органи, макар и действащи под надзора и ръководството
на П.са независими и вземат решенията си по вътрешно убеждение, съобразявайки
се със закона, извършват действия по разследването, необходими за разкриване на
обективната истина, както и всички действия по предявяване на обвинението, като
при условията на чл. 219, ал. 1 НПК разследващият орган може да привлече лицето
като обвиняем. Осъществяването на наказателната
репресия спрямо ищеца в хода на досъдебното производство съставлява съчетание
на действия и актовете както на органите на прокуратурата, така и на органите
на досъдебното производство - макар тези органи да имат различна компетентност,
актовете им са взаимосвързани и в своята съвкупност са довели до причиняването
на вреди на ищеца. С оглед на изложеното, ответникът СДВР се явява
пасивно процесуалноправно легитимиран по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Действително пасивно легитимирана да отговаря по иск за обезщетение за вреди от
незаконно от неоснователно обвинение е Прокуратурата, тъй като тя упражнява
надзор върху разследващите органи и тя е компетентният орган да повдигне и
поддържа обвинение в извършването на престъпление от общ характер, в същото
време няма пречка по иска за вреди, като ответник по делото да бъдат
конституирани също разследващите органи, от чиито действия или бездействия са
настъпили вреди, стига да се установят елементите от състава на приложимата
правна норма.
В настоящия случай е налице
хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ – ищецът е бил обвинен в
извършване на умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване
от свобода от една до три години и с глоба от петстотин до хиляда и двеста лева,
като съдебното производство е приключило с оправдателна присъда, поради
обстоятелството, че по делото било установено, че ищецът не е осъществил от
обективна страна състава на престъплението по чл. 343в, ал. 2, във вр. с 1 от НК.
Постановяване на оправдателна присъда спрямо ищеца поради това, че деянието не
е извършено от него обосновава извод за незаконност по смисъла на чл. 2 от ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а оттук - и на действията на длъжностните лица
на П.на Република България и Столична дирекция на вътрешните работи по повод
образуваното предварително производство, привличането на ищеца като обвиняем и
налагането на мярка за неотклонение, внасяне на обвинителен акт в съда,
поддържане на обвинението. Незаконността на обвинението съставлява основание за
носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни
органи по чл. 2, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетяване на претърпените от ищеца вреди,
доколкото такива са настъпили като пряка и непосредствена последица от
незаконното обвинение. Анализът на събраните доказателства обосновава несъмнен
извод, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от
ответниците Прокуратура на Република България и Столична дирекция на вътрешните
работи, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 вр. чл. 4 от ЗОДОВ, поради което
неоснователни се явяват оплакванията във въззивната жалба на
въззивника – ответник СДВР за липсата на елементи от фактическия състав за
претърпените неимуществени вреди.
Същевременно при определяне
на справедливото обезщетение за неимуществени вреди следва да се вземат под
внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. При установена
връзка обезщетението по чл. 52 от ЗЗД следва да бъде определено съобразно
принципа на справедливостта. Съгласно задължителните за съдилищата указания,
дадени в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и множество решения
на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, понятието „справедливост“ не е
абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи
в действителността обстоятелства. На обезщетяване подлежат неимуществените
вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се
определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от
тежестта на уврежданията. Задължително се отчита тежестта на повдигнатото
обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното
преследване, вида и продължителността на наложените мярка за неотклонение и
мярка за процесуална принуда, данните за личността на подсъдимия с оглед на
това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, и
наложената мярка за неотклонение, се е отразило негативно на физическото
здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в
обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и
развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение
към претърпените морални страдания. Ищецът не е ангажирал доказателства да е
преживял психически и емоционални страдания, надвишаващи по интензитет
обичайните при наличие на обвиняване в престъпление.
В разглеждания случай от
фактическа страна по делото е установено, че на ищеца е повдигнато обвинение в
извършено умишлено престъпление, което не е „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, тъй като за него се предвижда наказание от една до три години и с глоба от
петстотин до хиляда и двеста лева, като спрямо ищеца е приложена и мярка за
процесуална принуда – „подписка“. Наказателното
преследване срещу ищеца е осъществено от 09.03.2012 г., когато му е повдигнато
обвинението до 17.03.2016 г., когото е постановена оправдателната присъда. С оглед критериите за разумност на срока по чл. 6 ЕКЗПЧОС,
установени в практиката на Европейския съд по правата на човека, а именно
сложност на делото, поведение на подсъдимия /от проведените единадесет съдебни
заседания шест са били отложени по вина на подсъдимия и неговия защитник/ и
поведение на компетентните органи, въззивният съд приема, че в
конкретния случай наказателното производство е приключило в разумен срок.
На следващо място от показанията на свидетеля
М.С. не установяват по категоричен начин твърдените вреди, доколкото
свидетелката посочва, че ищецът бил задържан в 01 РУ, тъй като карал без книжка
и започнали да се изпращат постоянно призовки и да го викат в районното,
впоследствие ищецът се бил променил, когато идвали призовки и го викали в
районното, като започнал да крещи по свидетелката и децата им и състоянието му
се влошило, като не можел и да спи. От доказателства по делото в т. ч. и от
приложеното по делото образувано н.о.х.д. № 7153/2012, по описа на СРС 16
състав ведно с досъдебното производство няма данни ищецът да е бил задържан
както за 24 часа по ЗМВР, така да му е вземана мярка за неотклонение „задържане
под стража“. На следващо място ищецът е бил призован веднъж в рамките на
процесното досъдебно производство на 07.03.2012 г., поради което не се установява
да е получавал непрекъснато призовки по настоящото дело. Ищецът не е ангажирал
доказателства да е преживял психически и емоционални страдания, надвишаващи по
интензитет обичайните при наличие на обвиняване в престъпление. На следващо
място при определяне на размера на обезщетението настоящият въззивен състав взе
предвид, че ищецът не е бил задържал, като на същият му е взета най-леката
мярка за процесуална принуда, а именно „подписка“, така и неговите
характеристични данни. Ищецът вече е бил осъждан за „тежко“ умишлено
престъпление с влязла в сила присъда на „лишаване от свобода“, което изпълнение
е било отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК което е видно от
свидетелството за съдимост, както и към момента на образуваното на процесното
производство срещу него е било образувано и досъдебно производство за
престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК. Също така следва да бъде посочено, че ищецът
е бил задържан по друго дело с мярка за неотклонение „задържане под стража“ по
обвинение за престъпление по чл. 159б, ал. 1 от НК, което впоследствие е било
прекратено, които обстоятелства се установяват от справка с рег № И-2443 от
19.01.2017 г.от НСлС. Също така по делото е налична справка от СДВР, от която
се установяват множество криминални регистрации и представен заявителски
материал във връзка с ищеца. С оглед на гореизложеното не се установява
претърпените от ищеца вреди да се единствено във връзка с процесното
производство. Осъществяването на това престъпление, както и „задържането му под
стража“ в друго наказателно производство също е повлияло на доброто име, честта
и достойнството на ищеца, поради което обезщетението за накърняването на тези
неимуществени блага от процесното незаконно повдигнатото обвинение в
престъпление трябва да бъде намалено.
Съобразявайки всички изложени по-горе
обстоятелства свързани с тежестта на повдигнатото
обвинение, продължителността на наказателното производство, интензивността на
упражнената репресия, съпътстващи мерки за процесуална принуда, степента на
засягане на емоционални, личния и професионалния живот на увредения, данните за
личността му – предходно осъждане и задържане по друго дело, въззивният съд
намира, че в разглеждания случай за
претърпените болки и страдания от психическо естество, на ищеца следва
да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1500 лева
общо, отговарящо на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД и който
размер е съобразен с предназначението на обезщетението да поправи претърпяната
лична болка и страдания от незаконното преследване, които са установени по
делото. С оглед на гореизложеното оплакванията във въззивната жалба на
въззивника – ищец и на въззивника ответник в тази връзка се явяват
неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.
Неоснователни са твърденията
във въззивната жалба на въззивника ответник по отношение на дължимостта на
имуществените вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ държавата дължи
обезщетение за всички имуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от
длъжностното лице. Обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед
особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с
незаконните актове на правозащитните органи. Следователно предпоставка за
присъждане на обезщетение за имуществени вреди по реда на чл. 2 ЗОДОВ е по
делото да е установена причинна връзка между вредата и незаконното обвинение в
извършване на престъпление. Разноските, извършени в наказателното производство,
представляват имуществена вреда по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като
са пряка и непосредствена последица от увреждането/незаконното наказателно
преследване/. Адвокатското възнаграждение за защита по наказателното дело се
включва в тези разноски, поради което при предявен иск по чл. 2 от ЗОДОВ се дължи
обезщетение за заплатения адвокатски хонорар, но само до разумния и обичайния
размер, в който смисъл е и Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. на ВКС по
т. д. № 1/2017 г., ОСГК. По делото не се спори, а и от представените
доказателства се установява, че ищецът е направил разноски за защита по
процесното наказателно дело в 500 лв., която сума била заплатена в брой, то
искът се явява основателен в посочения размер. Неоснователно е оплакването във
въззивната жалба, че не следвало да се присъжда законна лихва върху предявения
иск за заплащане на имуществени вреди, тъй като присъждането на законна лихва
от датата на исковата молба до окончателното изплащане на присъдената сума е
правоувеличаваща последица от уважаването на иск, приет за основателен. Тя
съставлява законна последица от уважаването на иска, която се присъжда само в
случай, че е поискана, и в рамките на процеса относно главното присъдено
вземане, като в случая същата е поискана с исковата молба и поради
основателността на иска правилно е била присъдена от страна на районния съд.
Предвид изложеното поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените искове, и двете въззивни жалби следва да бъдат
оставени без уважение като неоснователни, а решението на СРС – потвърдено като
правилно и законосъобразно.
При този изход на спора на
въззивниците с оглед на неоснователността на подадените въззивни жалби и
доколкото въззивникът – ищец е представил доказателства, че е сторил разноски
единствено във връзка с подаването на въззивна жалба, не се дължат разноски,
поради което исканията за присъждането на такива следва да бъдат оставени без
уважение.
С оглед цената на исковете и
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не
подлежи на касационно обжалване.
Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 433063 от 18.06.2018 г., постановено по гр. д. №
16321/2016 г., по описа на СРС, 37 състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.