РЕШЕНИЕ
№ 174
гр. Пазарджик, 25.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова
като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно гражданско
дело № 20225200500248 по описа за 2022 година
Производството е по чл.258 и следващите от Граждански процесуален
кодекс.
С решение № 220 от 01.03.2022г. на Районен съд Пазарджик по гр.д.№
921 по описа за 2021 година е осъдено дружеството „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК
*****, седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М. 3“, бул. „Ал. М.“ №
51, вх. А, ет. 9, офис 20, представлявано от управителите И. В. Д. и Д. В. Н.,
да заплати на Р. ИВ. Й., ЕГН ********** от гр. П., ул. „Р. А.“ № 11, ет. 5, ап.
50 на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД сумата от 181,50 лв., от която 18,59
лв. договорна (възнаградителна) лихва и 162,91 лв. такса за поръчителство,
представляваща заплатена без основание сума по договор за заем № 878301 от
09.04.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба - 10.03.2021 г., до окончателното плащане.
1
Осъдено е дружеството „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК ******, седалище и адрес
на управление: гр. С., ж.к. „М. 3“, бул. „А. М.“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20,
представлявано от управителите И. В. Д. и Д. В. Н., да заплати на Р. ИВ. Й.,
ЕГН ********** от гр. Пазарджик, ул. „Р. А.“ № 11, ет. 5, ап. 50 на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски за държавна такса в размер на 50 лв. и депозит
за вещо лице в размер на 200 лв.
Осъдено е дружеството да заплати на адвокат Г.Г. Ч., ЕГН **********
от Адвокатска колегия - София със съдебен адрес: гр. С., ул. „И. Д.” № 7, ет.
5, ап. 9 на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.
В срок така постановеното решение е обжалвано от „Ф. Б.“ ЕООД.
Обжалват решението изцяло и молят да бъде отменено като неправилно,
поради допуснати процесуални нарушения, нарушение на материалния закон
и необоснованост и предявените искове отхвърлени.
Претендират разноски.
Съдът правилно приел, че между ищеца и ответното дружество е
сключен договор за потребителски кредит, както и че същият не е нищожен
поради липса на волеизявление от страна на ищеца, поради нарушение на
предписаната от закона форма или поради размер на шрифта, по-малък от
законоустановения.
Неправилно обаче приел, че са налице други основания за нищожност
на договора.
Съдът допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като
не указал по реда на чл. 146, ал. 2 от ГПК, че за част от твърдените от
ответника факти, не са ангажирани доказателства.
Съдът преценил, че не е представен договор за поръчителство, сключен
между „Ф. Б.“ ЕООД и „Ф. Б.“ (М.). Вярно е, че съдът е разпределил
доказателствената тежест съгласно чл. 146 от ГПК, но в доклада по делото не
били индивидуализирани относимите към предмета на делото факти (чл. 146,
ал. 1, т. 5 от ГПК), нито е указано на ответника, че не представя доказателство
за тях (чл. 146, ал. 2 от ГПК).
Поради това и пред въззивната инстанция представят доказателства, че
между „Ф. Б.“ ЕООД и „Ф. Б.“ (М.) действително е сключен договор за
поръчителство - Договор за сътрудничество (на английски език, придружен с
превод на български език и заличени клаузи, представляващи търговска
тайна), сключен между „Ф. Б.“ ЕООД и „Ф. Б.“ (М.). С посочения договор
рамково се урежда задължението на „Ф. Б.“ (М.) да обезпечава връщането на
отпуснатите суми на кредитополучател, сключил договор за гаранция с „Ф. ‘
Б.“ (М.).
2
Неправилен бил и извода на съда, че годишният лихвен процент на
разходите по кредита (ГПР), посочен в договора, не съответства на
действителните разходи.
Законът не поставял условие да бъде включена формулата, определяща
ГПР в договора за кредит, а само изчисленият съгласно правилата, съответно
сумата по договора за кредит, която потребителят се задължава да заплати.
Следователно липсата на детайлно описване на начина, по който е формиран
ГПР не е нарушение на ЗПК, нито води до недействителност на договора за
кредит.
Нещо повече, формулата за изчисление на ГПР включвала като
елементи при изчисляване единствено главница, ливхи, разходи по кредита,
погасителни вноски. Съгласно nap. 1 от ДР на ЗПК, общите разходи по
кредита включват известните на кредитодателя суми по допълнителни
услуги, чието сключване е задължително условие за отпускане на кредита.
Установено било по делото, че потребителят е можел да обезпечи
отпуснатия кредит по различни начини, включително с поръчителство от
избрани от него физически лица. Следователно, сключване на договор за
поръчителство с „Ф. Б.“ (М.), не е задължително условие при отпускане на
кредита.
Поради това кредитодателят не само не е бил длъжен да включи сумата,
уговорена между потребителя и трето лице в договора за поръчителство, в
ГПР по кредита, но съгласно nap. 1 от ДР на ЗПК не е имал право на това.
Тази сума не е била известна на кредитодателя, доколкото се уговаря между
потребителя и трето за кредитното правоотношение лице, т.е. отново не
отговаря на предпоставките за включване в общите разходи по кредита по
смисъла на nap. 1 от ДР на ЗПК, а и с оглед житейската и правна логика.
Обратно на изводите на съда, включването на клаузата за обезпечение
чрез Ф. Б. (М.) в чл. 5 от Договора за кредит е следствие от направения от
ищеца избор в рамките на преддоговорните отношения между страните.
Ищецът е избрал да кандидатства за кредит с опцията задължението му за
връщане на отпуснатия кредит да бъде обезпечена по определен начин, който
избор е отразен в предложения му договор. Това обаче не означава, че
кредитодателят има информация относно условията, при които ищецът и
третото лице (поръчител), ще постигнат споразумение, съответно не е ясно
уговореното между тях възнаграждение.
Не било налице и нарушение на чл. 10, ал. 2 от ЗПК, съответно чл. 10а,
ал. 4 от ЗПК. Съгласно посочените разпоредби, кредиторът не може да
изисква от потребителя такси, които не са уговорени в договора за кредит по
вид и размер. В процесния случай кредиторът не е изисквал подобни такси,
доколкото възнаграждението по договора за поръчителство не се уговаря,
нито се дължи на дружеството, отпуснало кредита. Ответникът не знае и не е
уведомяван за възнаграждението, дължимо от ищеца към поръчителя, поради
което е обективно невъзможно да включи тази сума в ГПР.
3
При това положение ГПР винаги ще бъде по-голям от максимално
допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, т.е. стопанска дейност по отпускане
на кредити от небанкови финансови институции не може да съществува
поначало, тъй като всеки договор за кредит би бил недействителен по волята
на кредитополучателя и поръчителя. В допълнение, в посочения пример
отново не е възможно за кредитодателя да узнае размера на уговореното
възнаграждение между потребителя и поръчителя, още по-малко преди
сключване на договора за кредит с оглед изчисляване на ГПР.
Уговарянето на задължение за обезпечаване на отпуснат кредит, което
доброволно от едната страна, не нарушава закона и не представлява
неравноправна клауза, особено при условията на пазарна икономика.
На първо място, следва да се отбележи, че ищецът е получил
информация за условията на договора и задължението му да обезпечи
отпуснатия кредит. Тази информация се показва още на етап кандидатстване
чрез електронната заявка и се включва в договора за кредит, с чието
съдържание ищецът изрично се е съгласил.
При предоставяне на малки потребителски кредити, какъвто е предмета
на дейност на ответника, в не малка част от случаите същите не биват
изплатени в срок. Последващото водене на заповедно, исково, съответно
изпълнително производство, не само носи нови разходи и удължава срока,
през който кредитора не може да се ползва от паричните средства, но не
гарантира пълното удовлетворяване на вземането.
Именно поради тази причина, в договорените между страните условия
на договора за кредит, е включено задължение за обезпечаване на
отпуснатата сума. Въпросната клауза следвало да бъде преценявана при
съобразяване на баланса между правата и интересите на кредитора и на
кредитополучателя по договор за потребителски кредит, вземайки предвид
рисковете за дружествата, предоставящи малки потребителски кредити. В
противен случай, липсата на механизъм за допълнителна гаранция за връщане
на отпусканите кредитни средства би довела до изчезване на този пазарен
сектор, съответно до липса на такъв тип микрокредитиране въобще.
С това задължение не се целяло заобикаляне на императивните
разпоредби на ЗПК.
Възнаграждението по договора за гаранция било заплатено в полза на
трето по спора лице. „Ф. Б.“ ЕООД не се е обогатило от платените суми,
свързани с договора за гаранция.
На основание чл. 16, ал. 2 от Общите условия към договор за
потребителски кредит „Ф. Б.“ ЕООД има право да получава и трансферира
плащания, които са предназначени за трети лица, стига да може да
идентифицира за кого е предназначено плащането. От изложените твърдения
в исковата молба било видно, че ищецът е платил по сметка на „Ф. Б.“ ЕООД
и част от дължимо възнаграждение по договора за гаранция с „Ф. Б.“ (М.). В
4
исковата молба се признава, че ищецът дължи на „Ф. Б.“ (М.) сума по
договора за гаранция.
Възнаграждението по договора за гаранция, е заплатено в полза на
трето по спора лице. „Ф. Б.“ ЕООД не се е обогатило от платените суми,
свързани с договора за гаранция. Това означава не само, че не е налице
намерение за заобикаляне на закона от страна на ответника, но и че при
потвърждаване на постановеното съдебно решение, ищецът би се обогатил
без правно основание за сметка на ответника.
Молят да се приеме, че твърдението за нищожност на уговореното
възнаграждение по договора за гаранция, сключен между ищеца и „Ф. Б.“
(М.), не влече след себе си недействителност на целия договор, съгласно
чл.26, ал.4 от ЗЗД. Обстоятелството дали предвиденото в договора за кредит
възнаграждение за поръчител представлява скрита възнаградителна лихва и
следва да бъдат включени в лихвения процент или в ГПР не рефлектира
върху действителността на договора като цяло, а единствено би могло да
доведе до разсъждения за недействителност на клаузата за възнаграждението
за поръчител.
Молят решението да бъде отменено, предявените искове – отхвърлени
като неоснователни, като им се присъдят разноски за двете инстанции.
В срок е постъпил писмен отговор от Р.Й., която оспорва жалбата.
Първоинстанционният съд правилно, обосновано и справедливо
постановил своето решение, след обсъждане на целия обем от налични
доказателства в тяхната съвкупност и цялост, като не допуснал нарушение на
процесуалните правила. Правилно била разпределена доказателствената
тежест между страните в производството.
В хода на първоинстанционното производство се доказало по безспорен
начин, че са налице всички необходими предвидени предпоставки за
възникване и ангажиране отговорността на ответното дружество.
Първоинстанционният съд правилно и обосновано приел в мотивите на
решението си, че Р.Й. е погасила изцяло сумата по сключения договор за
потребителски кредит № ***** от 19.03.2019 г., а именно в общ размер на
731.50 лева, както и че последната е изплатена единствено и само на „Ф. Б.”
ЕООД.
Правилно съдът приел, че договорът между страните е нищожен на
основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/ вр. чл. 26, ал. I от
Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като противоречи на
законоустановените императивни правила.
Основателно съдът приел, че нищожността на договора се дължи на
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.
Тази разпоредба изисквала посочване в договора на „лихвения процент
по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
5
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти".В
процесния договор за кредит само формално било посочено единствено
следното: „лихвен процент 3.38 %“, а ГПР - 49.85 %. Липсвали обаче
условията за неговото прилагане, тъй като не е посочен видът на лихвения
процент (годишен, месечен, седмичен или друго), не е записано дали
стойността му е фиксирана и при какви условия и процедури подлежи на
промяна, не е уточнено на каква база се начислява - дали върху целия размер
на главницата или върху остатъчната част от нея след всяка погасена вноска.
Съобразно нормата на чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните
изисквания към договорите за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7
- 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12. ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, сред които е и точното
определяне на възнаградителната лихва /чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК/, договорът
за потребителски кредит се явява изцяло недействителен.
Съдът правилно и законосъобразно приел, че договорът за
потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22
от ЗПК, тъй като не е налице и друг съществен елемент от неговото
съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.
В хода на първоинстанционното производство било установено, че е
налице нарушение на императивните правила, като в договора за
потребителски кредит е налице невярно посочен размер на ГПР, а
действителният такъв е над максимално установения праг на ГПР, пред ‐
виден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в тази връзка
не е посочена и общата сума, дължима от доверителя ми.
В т. 5 от процесния договор е посочено, че заемът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „Ф. Б.“ в полза на „Ф. Б.“ ЕООД, като
Симеонов се е задължил да заплати на „Ф. Б.“ възнаграждение в общ размер
на 162.91 лева, която впоследствие е изплатена заедно с останалите дължими
суми по кредита на „Ф. Б.“ ЕООД.
Първоинстанционният съд, в постановеното решение, мотивирано
обосновал правния си извод, че при изчисляването на ГПР по договора
ответното дружество незаконосъобразно не е включило разходите за
заплащане на гаранция в полза на „Ф. Б.“. Същите са пряко свързани с
договора за кредит и съобразно чл. 19. ал. 1 от ЗПК и § 1 , т. 1 от ДР на ЗПК е
следвало да бъдат включени при изчисляването на ГПР.
От една страна одобряването на кредита като бърз кредит неминуемо
води до одобряване и на обезпечението, а от друга страна кредитът е уговорен
и се предоставя само и единствено при поръчителство на точно определено
трето свързано лице. Нещо повече, тази клауза е уговорена още при
сключването на договора с „Ф. Б.“ ЕООД, без да бъде предоставена
възможност на потребителя да посочи избран от него поръчител и е
абсолютна предпоставка последният да бъде одобрен за получаване на заема.
6
В хода на първоинстанционното производство по безспорен начин се
доказало, че от начина, по който е формулирана процесната клауза и особено
от изречение трето. Одобряването на обезпечението се извършва чрез
одобряването на кредита“, че в случая се касае за едно общо „тристранно“
споразумение между Р.Й., „Ф. Б.“ ЕООД и „Ф. Б.“. Целта на включване в
правоотношението на третото свързано с ответника лице „Ф. Б.“ е
заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а. ал. 2 от ЗПК
под предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето лице
„поръчител“. Впоследствие обаче тези такси се заплащат на заемодателя „Ф.
Б.“ ЕООД.
Същевременно кандидатстването, одобрението и усвояването на
потребителския кредит се извършва изцяло чрез сайта/платформата на „Ф. Б.”
ЕООД. Впоследствие всички суми /в това число главница, лихви и такси за
предоставяне на гаранция/ са изплатени от ищцата единствено на „Ф. Б.“
ЕООД.
В нарушение на закона ответникът не включил в ГПР разходите за
заплащане на възнаграждението по сключения с „Ф. Б.“ договор за възлагане
на поръчителство от доверителката ми, което по своята същност представлява
печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща перио‐
дично. поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР. Получаването на сумата
по кредита е било обусловено от сключването на договор за поръчителство,
от страна на кредитополучателя. за което той дължи възнаграждение в общ
размер на 162.91 лева. Това обстоятелство безспорно е било известно на “Ф.
Б.“ ЕООД, предвид това, че сключването на договора за поръчителство е
предвидено в самия договор за потребителски кредит.
Също така сумата в размер на 162.91 лева е част от общо дължимата
сума по кредита и макар в договора да е посочено, че същата представлява
възнаграждение за поръчителство, предоставено от „Ф. Б.“, същата е
заплатена от ищцата на „Ф. Б.“ ЕООД /като прехвърлянето й впоследствие па
„Ф. Б.“ е правно ирелевантно към предмета на спора по делото /като част от
дължимите суми по самия кредит.
Първоинстанционният съд правилно и законосъобразно приел, че „Ф.
Б.“ ЕООД е нарушило императивното правило на чл. 19, ал.1 ЗПК и
незаконосъобразно не е включило таксата за поръчител в размера на ГПР.
Ако това е било сторено, то е щял да се формира ГПР, несъответен на
законовите разпоредби.
С тези действия „Ф. Б.“ ЕООД заобиколило изискванията на ЗПК за
точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като
съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.
Приложимото национално законодателство следвало да бъде тълкувано
и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на
действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от
7
23 Април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити.
Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се
установявало на база изискванията на единната формула, залегнала в самата
Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и
нормативно значение. Гореописаните такси /в това число и възнаграждение за
поръчител/ безспорно попадат в изискванията на Директивата - те са
предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при
тези условия и са предварително заложени. По тези съображения тези
клаузи изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от
там в ГПР. Неправилното изчисляване и посочване на ГПР е самостоятелно
основание за недействителност на договора.
Законосъобразно е приел, че грешното посочване на размера на ГПР
следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Позовава се на съдебна практика
/Решение № 154/30.09.2021 г. по в. гр. д. № 359/2021 г. по описа на ОС
Сливен/.
Грешно посоченият размер на ГПР водел и до неправилно посочване на
общата сума, дължима от потребителя по кредита. Съгласно процесния
договор общата сума е в размер на 568.59 лева, но ищцата реално е следвало
да изплати на „Ф. Б.“ ЕООД сумата в общ размер на 731.50 лева. По този
начин е нарушена и втората част от задължителното съдържание на договора,
уредена в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д. ал. I и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по
смисъла на правото на ЕС.
В този смисъл било и Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС
„Търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-
нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005
година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО
на Съвета. Директиви 97/7/ЕО. 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и па Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета (,Директива за нелоялните търговски практики”),
доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да
вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Неоснователни били твърденият на ответното дружество в депозираната
въззивна жалба, че разходите за гаранция се дължат на друго лице, различно
от кредитодателя.
8
След извършена справка в Търговски регистър, както и Регистъра
„Булстат“ към Агенция по Вписванията се установявало, че не съществува
търговско дружество с наименование „Ф. Б.“. От това следва, че е налице
едно единствено правоотношение между ищцата и „Ф. Б.“ ЕООД, в което
обаче формално е включено и трето свързано лице - „Ф. Б.“, което най-
вероятно се явява друга търговска марка на ответника. Целта на това
включване в правоотношението на „Ф. Б.“ е заобикаляне на изискванията на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК под предлог, че незаконните такси
се дължат не на кредитора, а на трето лице „поръчител“.
Недоказани останали в хода на първоинстанционното производство
твърденията, че кредитополучателят е имал право на избор дали да получи
обезпечение чрез поръчителство от „Фератум Банк“ или да предостави друго
обезпечение.
Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а
именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посоченият в договора ГПР от 49.85 %, било в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4
от ЗПК. В договора единствено е посочен фиксиран лихвен процент по заема
от 3.38 %, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по
договора. Освен посочената възнаградителна лихва, в съдържанието на
договора не са включени всички останали такси и разходи (в това число
възнаграждение по сключения договор за поръчителство),
индивидуализирани по вид и размер, и водещи до различен размер на ГПР от
посочения.
Сключеният договор за поръчителство излизал от присъщата функция
за обезпечаване на заема, а има за цел единствено начисляване на
допълнителни разходи по кредита.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/EQ на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи: ,.В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл, клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е
уговорено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от точно
определено лице - „Ф. Б.”, в полза на „Ф. Б.“ ЕООД, се намира в пряко
противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК.
Счита, че замисълът на изискването за проверка на
9
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 от
ЗПК е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно към
този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредитът,
както и при какви условия /вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/.
Въпреки това па длъжника се вменява задължение да сключи договор за
поръчителство с точно определено лице, за което да заплаща и
възнаграждение, вследствие на което дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава.
Счита тази клауза за неравноправна и нищожна, тъй като същата е във
вреда на потребителя по смисъла на, чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/ - не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до неравновесие в правата на страните. Клаузата не е формулирана по ясен и
недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП и
разглеждана както самостоятелно, така и в съвкупност с договора за гаранция
/поръчителство/ не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.
„Фератум България“ ЕООД е отпуснало на ищцата заем в размер на
550.00 лева, като впоследствие Р.Й. е погасила и превела единствено на
ответното дружество изцяло сумата по процесния договор, а именно в общ
размер на 731.50 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи но
кредита“.
Поради това ответницата по жалбата счита, че предявените от нея
искове са основателни и законосъобразно уважени от първоинстанционния
съд.
Моли решението да бъде потвърдено, претендира присъждане на
разноски и прави възражение за прекомерност принципно на сторените от
другата страна разноски.
Съдът, като прецени валидността и допустимостта на постановеното
решение, както и изложените в жалбата доводи в съответствие с чл.269 от
ГПК, взе предвид следното:
Производството е по чл.422 от Граждански процесуален кодекс.
В исковата молба против Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК ********, седалище и
адрес на управление: гр. С., ж.к. „М. 3“, бул. „А. М.“ № 51, вх. А, ет. 9, офис
20, представлявано от управителите И. В. Д. и Д. В. Н. ищецът Р. ИВ. Й., ЕГН
********** от гр. П., ул. „Р. А.“ № 11, ет. 5, ап. 50 твърди, че на 19.03.2019 г.
е сключила с ответника по реда на ЗПФУР договор за потребителски кредит
от разстояние, по силата на който е получила паричен заем в размер 550 лв.
при уговорен фиксиран лихвен процент от 3.38 % (възнаградителна лихва в
размер на 18,59лв.) и ГПР в размер на 49.85 %. Общата сума, която ищецът
10
следвало да заплати на ответника, била в размер на 568,59 лв. Ищецът се
задължил да върне кредита за срок от 30 дни. В договора било уговорено, че
изпълнението на задължението на ищеца ще бъде обезпечено от „Ф. Б.“, в
изпълнение на което на същия ден ищецът се задължил да изплати на „Ф. Б.“
възнаграждение в общ размер на 162,91лв. Ищецът твърди, че по сключения
договор за кредит е изплатил на ответното дружество „Ф. Б.“ ЕООД сумата в
общ размер на 731,50 лв.
Излага твърдения, че при сключване на договора за кредит и договора
за гаранция не е спазена процедурата, уредена в ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, тъй като
ищецът в качеството си на потребител не е дал валидно съгласие за
сключване на договорите и не му е била предоставена изискуемата
преддоговорна информация и условията, при които може да се откаже от
договорите. Твърди, че не са спазени изискванията на ЗЕДЕУУ, защото
документите не са подписани с квалифициран електронен подпис, което
опорочава процедурата за удостоверяване на техния действителен автор.
Договорите не били написани по ясен и разбираем начин на шрифт - не
по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по
договорите.
Договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 22
във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 10, 11 и 20 от ЗПК, поради липса на
съществени елементи от тяхното съдържание: не бил посочен общият размер
на кредита; не бил посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 към ЗПК начин;
размерът на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави; не са
посочени условията за издължаване на кредита от потребителя, в т.ч. липсва
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването; липсва клауза
относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора,
срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за
неговото упражняване, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6
от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден.
Освен посочената възнаградителна лихва, в съдържанието на договора
не били включени всички останали такси и разходи (включително разходите
по заплащане на възнаграждението по договора за възлагане на
поръчителство), индивидуализирани по вид и размер и водещи до различен
размер на ГПР от посочения. Ищецът твърди, че е нарушена разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като действителният размер на ГПР е 396 %, а не този
посочен в договора за потребителски кредит.
Клаузата, с която в договора за кредит е уговорено, че заемът се
11
обезпечава с поръчителство, предоставено от точно определено лице „Ф. Б.“ в
полза на „Ф. Б.“ ЕООД била неравноправна и нищожна съгласно чл. 143 от
ЗЗП, тъй като не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
неравновесие в правата на страните. Сумата в размер на 162,91 лв. била част
от общо дължимата сума по кредита и макар в договора за кредит да е
посочено, че същата представлява възнаграждение за поръчителство,
предоставено от „Ф. Б.“, тя била заплатена от ищеца на „Фл Бл“ ЕООД, което
не я е прехвърлило впоследствие на „Ф. Б.“ като част от дължимите суми по
самия кредит.
Нищожността на процесния договор за кредит води до нищожност и на
свързания с него договор за гаранция.
Ищецът сочи и основания за унищожаемост на договорите по чл. 29, ал.
1 от ЗЗД, чл. 28, ал. 1 от ЗЗД и чл. 33, ал.1 от ЗЗД като сключени, поради
измама, евентуално поради грешка или поради крайна нужда при явно
неизгодни условия. Претенция за унищожаването на договорите не е
предявена, тоест не се касае за предявяване на искове при условия на
евентуалност.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по
иска „Ф. Б.“ ЕООД.
Изложени са доводи за нередовност на исковата молба , които съдът
напълно правилно е счел за неоснователни.
Оспорва исковете и по основание.
Излага доводи ,които са доразвити и във въззивната жалба ,че
процедурата по сключване на договора за кредит е била изпълнена в
съответствие със ЗПФУР и ЗЕДЕУ. Ищецът е кандидатствал за потребителски
кредит в размер на 550 лв. за срок от 30 дни през интернет страницата на „Ф.“
на 09.04.2020 г. След извършване на оценка на кредитоспособността на
кредитоискателя същият е одобрен за кредит в поискания размер. При
кандидатстването ищецът е посочил телефонен номер и електронна поща, на
която му е било изпратено съобщение, съдържащо параметрите на искания
кредит. Ищецът сам избрал да се възползва от допълнителна услуга по
предоставяне на гаранция от юридическо лице „Ф. Б.“, каквато ответникът не
изисквал. За предоставената услуга кредитополучателят следвало да заплати
възнаграждение на „Ф. Б.“. След като бил одобрен ищецът получил на
електронната си поща договор за потребителски кредит и преддоговорна
информация. Същият изпратил SМS, с което дал съгласие за сключване на
договора за кредит при приложимите общи условия. Твърди, че
потвърждаването със SMS представлява обикновен електронен подпис, а
съгласно чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУ правната сила на обикновения електронен
подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено
между страните, а такава уговорка имало в чл. 8 от договора .
Договора за кредит бил написан по ясен и разбираем начин и са спазени
12
изискванията за формат и размер на шрифта.
Оспорва твърденията на ищеца, че в договора за кредит не е посочен
общият размер на кредита, начина по който да бъде изплатен и в какъв срок,
че ответникът не е предоставил цялата законово необходима информация
относно размера на ГПР и начина на неговото формиране, както и че е
нарушена разпоредбата на чл. 19 от ЗПК, като излага подробни съображения
в тази насока. Твърди, че размерът на възнаградителната лихва е
законосъобразен, не противоречи на добрите нрави и че в него не е включено
възнаграждението за услугите за предоставяне на гаранция от „Ф. Б.“.
Условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
информацията за размера, броя и конкретната дата, на която плащането е
дължимо са посочени изрично в договора за кредит, както и в
преддоговорната информация (част 2, т, 4, 5 и 6). Сочи, че в чл. 2 от договора
за кредит е отразено, че заемателят се задължава да върне заема в срок от 30
дни, считано от датата на превеждане на заемната сума съобразно чл. 3.2. от
Общите условия и е посочена падежната дата, като заемателят се задължил да
върне заема с еднократно плащане, извършено на падежната дата. Посочва, че
правото на отказ от сключения договор за потребителски кредит е уредено в
чл. 12 от Общите условия към него. Оспорва твърдението на ищеца, че в деня
на сключване на договора за кредит ищецът се е задължил да заплати на
дружеството-гарант възнаграждение, което впоследствие е платил на „Ф. Б.“
ЕООД. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
Позовавайки се на липса на указания представя пред въззивната
инстанция доказателства, от които е видно само че между него и „Ф. Б. има
рамков договор за предоставяне на гаранция.
От доказателствата по делото не става ясно между жалбоподателя и
поръчителя да е сключен договор, нито пък как точно е уговорено
задължението за плащане възнаграждение за поръчителство.
Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните,
приема следната фактическа обстановка, която не се различава от таи , приета
от първоинстанционния съд:
Установено е от приложените по делото писмени доказателства -
договор № **** от 19.03.2019 г. за предоставяне на финансови услуги (заеми)
от разстояние, преддоговорна информация и Общи условия, че между
страните е сключен договор, по силата на който ответникът „Ф. Б.“ ЕООД в
качеството на заемодател се е задължил да предостави на ищеца Р. ИВ. Й. в
качеството на заемател заем в размер на 550 лв., а заемателят се е задължил да
върне на заемодателя в срок от 30 дни, считано от датата на превеждане на
сумата на заема, а именно на падежна дата 18.04.2019 г. с еднократно плащане
сума в размер на 568,59лв., включваща сумата на отпуснатия заем в размер на
550 лв. и лихва в размер на 18,59 лв., при лихвен процент в размер на 3.38 %
и ГПР в размер на 49.85 %.
13
Заемът е обезпечен с поръчителство, предоставено от „Ф. Б.“ в полза на
заемодателя, като договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края
на работния ден, в който е сключен заемът. Съгласно чл. 7 от договора
ищецът е дал изричното си съгласие кодът за потвърждение, предоставен от
дружеството заемодател, който е електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал.
1 от ЗЕДЕП във взаимоотношенията с дружеството да има силата на негов
собственоръчен подпис.
Между ищеца Р. ИВ. Й. в качеството на клиент и третото неучастващо
по делото лице „Ф. Б.“, регистрирано в Малта, в качеството на гарант е
сключен договор за гаранция (поръчителство), по силата на който гарантът се
е задължил солидарно с клиента да отговоря спрямо заемодателя по договор
за заем № ***** от 19.03.2019 г. съгласно разпоредбите на ЗЗД за изпълнение
на всички задължения, произтичащи от договора за заема, сключен между
заемодателя и клиента, а клиентът се е задължил да заплати на гаранта такса
за предоставяне на гаранцията в размер на 162,91 лв., която да преведе по
банковата сметка на гаранта. Съгласно чл. 6.1. от договора за гаранция
(поръчителство) клиентът във взаимоотношенията с гаранта изявленията,
направени до него от идентификационния номер на клиента, подписани с
неговия код за потвърждение, се считат за негови изявления, а съгласно чл.
6.2. от договора изходящите от идентификационния номер на клиента
съобщения със съдържание, посочено в Общите условия, имат силата на
електронни изявления, удостоверение с електронен подпис по смисъла на чл.
13, ал. 3 от ЗЕДЕП.
По делото е прието неоспорено заключение на съдебно – техническа
експертиза, чрез което е изяснен начина на сключване на договора.
Съгласно приетото по делото заключение на съдебно-икономическата
експертиза ищецът е платил на ответника по договора за заем е в размер на
731,59лв., с която са погасени следните задължения: главница в размер на 550
лв., договорна лихва в размер на 18,59лв. и гаранция в размер на 162,91лв.
Съгласно договора за заем договорената възнаградителна годишна
лихва за ползване на кредита е в размер на 3.38 %, като от ОУ става ясно, че
това е лихвата за периода от 19.03.2019 г. до 18.04.2020 г. В преддоговорната
информация е посочено ,че лихвата се изчислява на база годишен лихвен
процент 41,12%, но според експерта ГЛП е в размер на 40,56 а ГПР е равен на
49.02 %.
Ако стойността на гаранцията в размер на 162,91лв. бъде включена в
общите разходи по кредита като друга първоначална такса, то размерът на
ГПР би бил равен на 748.60 %. Сумата от 162,91лв. е платена от „Ф. Б.“
ЕООД на „Ф. б.“.
При тази фактическа обстановка, съдът намира исковете за основателни,
респективно решението на първоинстанционния съд за правилно. За
обосноваването му районният съд е изложил изчерпателни и аналитични
14
мотиви, поради което настоящият състав препраща към тях на основание
чл.272 ГПК.
По оплакванията във въззивната жалба:
За да бъде даден отговор на въпроса дали договорът е нищожен, поради
противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава
шеста от ЗПК – „Недействителност на договора за потребителски кредит.
Неравноправни клаузи“, сред които е и чл. 22, съгласно който когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е 2 недействителен. Според т. 9 и
т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
ГПР по определения в приложение № 1 начин.
Няма нарушение на чл.10 ал.1 от ЗПК, видно от заключението на
съдебно-икономическата експертиза.
Според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В §
1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за "Обща сума, дължима от
потребителя" и това е сборът от общия размер на кредита и общите разходи 3
по кредита на потребителя. В договора като обща сума, която следва да бъде
върната е посочена сумата 568,59 лв., която включва отпуснатия кредит 550
лв., и 18,59 лв.-лихва, при лихвен процент-3,38%, като макар и трудно се
разбира, че това е лихвения процент за конкретния период на договора, което
е в известен смисъл заблуждаващ начин на поднасяне на информация.
Посочено е, че ГПР е 49.02%, но не е ясно същия от какво се формира.
В общата сума не е включено допълнителното плащане по договор за
гаранция в размер на 162,91лв. Според чл.5 от договора заемът се обезпечава
с поръчителство, предоставено от F. B. банк на кредитора, за което
кредитополучателя заплаща сума, която сума не е включена в ГПР. С
включването й, ГПР се променя на 748,60 % /виж заключението на съдебно-
икономическата експертиза/. Тази сума несъмнено следва да бъде включена в
ГПР, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на
чл.19, ал.1 ЗПК.
Предвид това, оплакването в жалбата за неправилност на този извод на
първостепенния съд се явява неоснователно.
15
С оглед това, настоящият състав на съда намира, че при сключването на
процесния договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на вноски за
гаранция по договор за поръчителство, което е свързано с допълнителни
разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита.
Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент
на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на
действително уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР,
което води до недействителност на договора /чл.22 ЗПК/.
Поради това съдът намира, че при условията на чл.22 от ЗПК договорът
е недействителен и кредитополучателят дължи връщане само на полученото.
Неоснователно е и възражението, изложено във въззивната жалба, че
районният съд неправилно е разпределил доказателствената тежест, като не е
указал, че за част от твърдените от ответника факти, не са ангажирани
доказателства. Допуснатото процесуално нарушение от съда по даването на
указанията и соченето на относими доказателства не е довежда като краен
резултат до промяна на крайните изводи на районния съд. Представеният
пред въззивната инстанция договор за поръчителство /сътрудничество/ между
кредитора по „Ф. Б.“ ЕООД и поръчителя /гаранта/ „Ф. Б.“ М. не променя
изводите на въззивния съд. В случая, кредита е обезпечен с поръчителството
на лице, предварително одобрено от кредитора, което навежда на извод, че на
длъжника не е предоставено право на избор и възможност за индивидуално
договаряне, респективно че сключването въпросният договор не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата
между потребителя и търговеца, като допълнително оскъпява ползвания
кредит, респ. утежнява финансовото състояние на длъжника. На следващо
място обвързването на отпускане на кредит с възмезден договор за
поръчителство с лице, посочено от кредитора, на практика прехвърля върху
кредитополучателя финансовата тежест за изпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
кандидатстващите за кредит, за което на кредитора не се дължат такси по
силата на чл.10а, ал.1 и ал.2 ЗПК.
По тези съображения, настоящия състав намира, че въззивната жалба е
неоснователна, а обжалваното решение - правилно, поради което то следва да
бъде потвърдено.
При този изход на делото в тежест на въззивника е дължимото на
16
основание чл.38, ал.2 ЗАдв. на адвокат Г.Ч. от САК, възнаграждение в размер
на 300 лв. за тази инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед разпоредбата
на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Мотивиран така, Пазарджишки окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 220 от 01.03.2022г. на Районен съд
Пазарджик по гр.д.№ 921 по описа за 2021 година.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК ********, представлявано от
управителите И. В. Д. и Д. В. Н. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Г.Ч. от САК,
сумата 300 лв. /триста лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Решението е окончателно .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17