РЕШЕНИЕ
№ 42
гр. Б , 02.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – Б в публично заседание на трети юни, през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно гражданско дело
№ 20212000500119 по описа за 2021 година
Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение № 380 от 25.11.2020 г., постановено по т.д. 562/ 2019 г.,
Окръжен съд Б е осъдил ВЛ. Д. Д., ЕГН **********, и М. СТ. Д. , ЕГН
**********, двамата с постоянен адрес: гр. Б, ж.к. „З.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*,
да заплатят солидарно на „А.Б.А. АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. С. 1202, район В., бул. „М.З.а” № 79, представлявано от Г.К.З
*** и Й.К - заедно от всеки двама от изпълнителните директори, както и
заедно от всеки един от изпълнителните директори и прокуриста, с адрес за
връчване: гр. С., бул. „Т.А“ № *, ет.*, адв. Д.М., сумата от 83 289,02 евро,
представляваща главница по предсрочно изискуем договор за универсален
ипотечен кредит № 31583/15.07.2008 г., ведно със законната лихва върху
главницата, от датата на завеждане на исковата молба – 30.10.2019 г., до
окончателното изплащане.
С Решение за поправка на очевидна фактическа грешка № 260025 от
1
29.01.2021 г. е постановена поправка на допуснатата в горното решение
грешка, като е добавено, че претенцията над уважения до претендирания
размер се отхвърля.
Присъдени са разноски.
Постъпила е въззивна жалба от ВЛ. Д. Д., ЕГН **********, и М.
СТ. Д., с адрес за връчване: гр. Б, ул. „С. № *, ет.* – адв. И.С., срещу
постановеното решение, в частта, с която предявеният иск е уважен, като се
иска постановяване на ново решение за отхвърляне на иска изцяло, като
неоснователен и недоказан.
Решението се квалифицира като неправилно, постановено в
противоречие с материалния закон и необосновано.
Акцентира се на обстоятелството, че неправилно съдът не е взел
предвид погасяването по давност на падежиралите вноски по договора за
кредит, с падежи 15.07.2011 г., 15.08.2011 г. и 15.09.2011 г.
На следващо място се изтъква, че съдът от първа инстанция не е
съобразил, че погасителните вноски по кредита са по правната си природа
периодични плащания и в случая е приложима специалната тригодишна
погасителна давност. Въззивниците - ответници сочат, че в хипотезата на
сключен договор за банков кредит и при наличието на погасителен план,
задължаващ кредитополучателя да изпълнява задължението си разсрочено
във времето, са налице частични плащания, имащи всички белези на
периодични плащания, съгласно определението, дадено в Тълкувателно
решение № 3 от 18 05 2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Възразява се, че всички плащания, извършени от въззивниците на
основание приетите за нищожни анекси към договора за кредит, се явяват
неоснователно направени и платеното по тях подлежи на връщане, поради
което следва да се съобрази при преценяване основателността на
претенцията. На тази база се претендира, че исковата претенция е
неоснователна за сумата от 27 006,93 евро, представляваща сбора на
извършените плащания по анексите след 3.09.2010 г.
Претендират се сторените пред двете инстанции разноски.
2
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
„А.Б.А. АД, чрез адв. Д.М., в който същата се оспорва, като неоснователна и
се прави искане за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт, в
обжалваната част.
Въззивникът - ищец релевира доводи, че оспорва изобщо наличието
на изтекла погасителна давност за вноски по кредита, поради наличие на
уговорки между страните за гратисни срокове за плащането на главницата, в
който период давност не е текла.
На следващо място се уточнява, че първоинстанционният съд е
приел за погасени по давност всички вноски срещу главницата, чиито падеж е
настъпил преди 15.10.2014 г. Дружеството - ищец се позовава на подписан и
неоспорен от длъжниците частен документ, в който те признават и са
съгласни, че в периода от 2011 г. до 2016 г. не са дължали и не са правили
вноски за погасяване на главницата по кредита, поради договорени между тях
и банката гратисни срокове. Ето защо, по мнение на въззивника - ищец, за
този период няма уговорени периодични вноски за погасяване на главницата,
които да се дължат и евентуално да се приемат за погасени по давност.
По отношение на въведеното в жалбата искане за приспадане
размера на всички плащания, направени от длъжниците след 3.09.2010 г., се
сочи, че по този начин се иска признаване за приспадане за втори път на вече
признати и приспаднати суми.
Постъпила е въззивна жалба от „А.Б.А. АД, чрез адв. Д.М., срещу
постановеното решение, в частта, с която предявеният иск за главница е
отхвърлен, до размера на 42 349,48 евро, като се иска постановяване на ново
решение за уважаване на иска в този допълнителен размер.
Поддържа се, че решението е в тази част неправилно, постановено в
противоречие с материалния закон и необосновано.
Навеждат се аргументи, че от ангажираните в производството
доказателства става ясно, че длъжниците не са правили вноски за погасяване
на дължимата главница за периода от сключване на Допълнително
споразумение № 1 на 3.09.2010 г. до юни 2016 г., когато изтича последният
уговорен със Споразумение № 8 гратисен период. Изразява се становище, че
3
тъй като вноски срещу главницата не са били дължими за този период и
банката не е могла да изисква плащането им, не е налице течене на давностен
срок и изводът за изтекла погасителна давност е необоснован.
Оспорва се заключението на съда за нищожност на допълнителните
споразумения, поради липсата на възможност да се извърши преценка за
икономическата им полза. Оспорва се приспадането към размера на счетената
за дължима престация на сумата от 1451,44 евро, надплатена лихва в по-
голям размер от първоначално уговорения, като се сочи, че чрез това плащане
е следвало да бъдат приети за погасени следващите дължими лихви. Според
въззивника – ищец, признаването на възражението за прихващане е довело до
повторно спадане на лихва, която е вече призната.
Изразява се несъгласие с решението и в частта, с която са приети за
недължимо платени неустойки по кредитният договор и е извършено
прихващане със сумата от 3973,98 евро, тъй като, по мнение на ищеца,
възражение за прихващане с това вземане е направено в по-малък размер,
който не е увеличаван до края на делото. Въззивникът – ищец изтъква, че
платената неустойка следва да бъде зачетена, съгласно таблица 3 към
заключението, в размер на 1717,34 евро. Подчертава се, че посочените в
решението стойности на неустойката са начислени от банката, но липсват
доказателства същите да са били платени от въззивниците - ответници.
Претендира се в жалбата, че за меродавни и относими към спора
следва да се зачетат направените от вещото лице изчисления за начина на
плащане по кредита, отразени в таблица 2 към заключението, като за погасена
част от главницата следва да се възприеме сумата от 13 109,29 евро, а не
приетата от първоинстанционния съд.
Претендират се сторените пред двете инстанции разноски.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ВЛ. Д. Д. и М. СТ. Д., чрез адв. И.С., в който жалбата се оспорва и се прави
искане за оставянето ѝ без уважение.
Преповтарят се съжденията за нищожност на допълнителните
споразумения, поради липса на съгласие, неравноправност и като
представляващи спогодба върху непозволен договор, тъй като размерът на
4
задълженията на кредитополучателите по същите е формиран при
съобразяване на нищожни, като неравноправни договорни клаузи.
Подчертава се, че като нищожни, анексите не са произвели действие,
поради което и уговорените с тях гратисни периоди също не се прилагат.
Като неоснователно се квалифицира оплакването на банката, че поради
наличието на уговорени гратисни периоди до октомври 2014 г. не е настъпил
падежа на нито една вноска по главницата, поради което и не е текла
погасителна давност. По мнение на въззивниците - ответници гратисните
периоди не са произвели действие, поради нищожност на допълнителните
споразумения, която не може да бъде санирана, макар и ответниците да са се
ползвали от тях, погасявайки само дължимата лихва, но не и главница.
Застъпва се позиция, че правилно първоинстанционният съд е
приспаднал от задължението на ответниците недължимо платените лихви, на
базата на установеното от съдебно - счетоводната експертиза обстоятелство,
че по договора е прилагана договорна лихва, в размер по-голям от
първоначално уговорения. По отношение на недължимо платените неустойки,
също се сочи че те правилно са били приспаднати от дълга от първата
инстанция.
Като неоснователен се квалифицира аргументът във въззивната
жалба, че отношенията между страните следва да се уредят при съобразяване
на погасителния план към Анекс № 1, доколкото същият е бил признат за
нищожен от съда. Сочи се, че в отношенията между страните приложение
следва да намери първоначалния погасителен план, при извода за нищожност
на последващите допълнителни споразумения.
Въззивните жалби са подадени в преклузивния срок, от
легитимирани да обжалват страни, срещу акт, подлежащ на обжалване и
отговарят на изискванията на правната норма за редовност. Следователно,
същите са допустими за разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по
чл.269 ГПК, Апелативен съд Б констатира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Бкият апелативен съд, като взе предвид изложените в жалбата
5
съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото
доказателства и съобрази закона, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предявени са субективно съединени искове, с правно основание 79,
ал.1 ЗЗД, вр.чл.430, ал.1 ТЗ, за осъждане на въззивниците - ответници да
заплатят солидарно на дружеството въззивник - ищец неиздължена главница
по договор за банков кредит, в общ размер на 133 453,38 евро, от които
61 478,68 евро – просрочена главница и 71 974,70 евро – предсрочно
изискуема главнница.
Не е налице разногласие между страните относно обстоятелствата по
сключване на процесния договор за кредит от 15.07.2008 г. и предоставянето
на заемната сума в размер на 135 240 евро (договорената сума от 138 000
евро, изключая банковата такса) на кредитополучателите. Фиксирани в
договора са уговорки относно приложимата възнаградителна лихва, начинът
на нейната промяна, дължимите от кредитополучателите такси, периодът на
издължаване – до 15.07.2023 г., гратисен период в издължаването на
главницата от дванадесет месеца след сключването на договора.
В чл.5.1 от договора е регламентиран начинът на определяне на
дължимата от кредитополучателите възнаградителна лихва, която към
момента на сключване на договора е в размер на 9,15 %.
В чл.5.3 фигурира договорка за дължимост на наказателна надбавка
в размер на 15 процентни пункта годишно към лихвата върху просрочената
сума от главницата.
В чл.5.4 е прието, че при неиздължаване на възнаградителната лихва
в срок върху същата се дължи неустойка в размер на 15 % месечно до
издължаването й.
Предвидена е в чл.8 от съглашението възможност за банката да
променя едностранно лихвения процент, със задължителна за
кредитополучателите сила, ако преобладаващите пазарни условия налагат
това.
Кредитополучателите са поели задълженията по договора при
условията на солидарност – чл.1.1.
6
Видно от заключението на изпълнената пред първата инстанция
съдебно-икономическа експертиза, волята на страните е била за погасяване на
кредита с равни месечни вноски, срещу главницата, в размер на по 821,43
евро, към които се е дължала възнаградителната лихва от 9,15 %, при
сключването на договора.
По смисъла на чл.19.1 от кредитния договор, банката има право да
обяви за изискуемо преди срока цялото кредитно задължение, в няколко,
изброени в нормата, хипотези, измежду които просрочие над 30 дни в
плащането на погасителна вноска или лихва.
Подписани са били между страните осем броя допълнителни
споразумения към договора за кредит, както следва Допълнително
споразумение № 1 от 3.09. 2010 г., Допълнително споразумение № 2 от
27.06.2011 г., Допълнително споразумение № 3 от 10.02.2012 г.,
Допълнително споразумение № 4 от 8.08.2012 г., Допълнително споразумение
№ 5 от 22.02.2013 г., Допълнително споразумение № 6 от 1.10.2013 г.,
Допълнително споразумение № 7 от 18.03.2014 г. и Допълнително
споразумение № 8 от 12.06.2015 г. Към всяко от споразуменията е бил
изготвян нов погасителен план, като по делото се представя този към
последното споразумение, датиращ към 26.10.2015 г.
От данните по делото може да се заключи, че банката е изпълнила
задължението си да предостави на кредитополучателите заемната сума, като
се е породило тяхно насрещно задължение да върнат сумата, ведно с
уговорената договорна лихва, при условията на съглашението.
Установено е от заключението на вещото лице по изпълнената в
производството пред съда от първа инстанция съдебно – икономическа
експертиза, че последното плащане на длъжниците по кредита датира към
15.03.2015 г. и с него са погасени забавени вноски от 2011 г. – Таблица 1,
графа 22, ред 15.03.2016 г. и графа 9, ред 15.06.2011 г.
Ето защо, може да се приеме, че в полза на банката – кредитор се е
породило вторичното преобразуващо право по чл.19.1 от контракта да обяви
кредита за предсрочно изискуем, което е следвало да бъде упражнено с
волеизявление, адресирано до насрещната по правоотношението страна. В
момента на достигане до длъжника на волеизявлението на банката, че счита
7
кредита за предсрочно изискуем, ако са налице обективните предпоставки за
изгубване преимуществото на срока, настъпва предсрочната изискуемост на
кредита – Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.
В конкретния случай достигането на волеизявлението на кредитора
за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е настъпило с връчването на
ответниците на исковата молба, доколкото към този момент е била налична
обективната предпоставка просрочие в изпълнението на договорните
задължения във фиксирания между страните срок – Решение № 198 от
18.01.2019 г. на ВКС по т.д. № 193/ 2018 г.
Следователно, налага се изводът, че предсрочната изискуемост е
настъпила на 27.11.2019 г., с връчване на преписи от исковата молба на
процесуалния представител на ответниците.
По повод поддържаните във въззивната жалба на
кредитополучателите възражения за погасяване по давност на падежиралите
вноски, прилагането на тригодишна давност и въведените от банката в
жалбата и отговора възражения за отсъствие на давностно изсрочване, поради
признание на вземането от длъжниците и спиране теченето на давностния
срок, настоящата инстанция отбелязва следното:
В хипотезата, когато е уговорено връщане на предоставения по
договор за кредит паричен ресурс на отделни вноски, погасителната давност
за всяка вноска започва да тече от падежа й, по правилото на чл.114, ал.1 ЗЗД,
като приложение намира петгодишният давностен срок, тъй като вземанията
за главница по договора за кредит не са периодични, а по отношение на
вземанията за лихви давността е тригодишна. В този смисъл, възражението за
прилагане на тригодишна давност е неоснователно.
В разпоредбата на чл.115, ал.1 от ЗЗД са изброени лимитираните
хипотези, при които позитивното ни право регламентира, че е налице спиране
на давността. В правната доктрина и съдебната практика последователно се
възприема разбирането, че основанията за спиране на давностния срок са
изчерпателно изброени (numerus clausus), нормите уреждащи давността са
императивни и е недопустимо разширяването им по волята на страните или
правоприлагане по аналогия на закона или аналогия на правото. Ето защо,
8
следва да се приеме, че в конкретния случай уговорката за дължимост за
определен период между страните единствено на договорната лихва, не е
породила правен ефект по спиране теченето на давностния срок по отношение
на главницата по кредитния договор, тъй като подобно основание за спиране
няма уредено в закона.
Съгласно разпоредбата на чл.116, б.„а“ от ЗЗД, давността се
прекъсва с признаване на вземането от длъжника. Настоящият състав приема,
че правният ефект на признанието следва да се породи и когато длъжникът
признава вземания, относно които е изтекъл срокът на погасителната давност,
по съображения, изводими от правилото, че давността не се прилага
служебно (до позоваването на длъжника на нея) и по аргумент за по-силното
основание от чл.118 ЗЗД – щом длъжникът може да изпълни погасеното по
давност вземане, той може да стори и по-малкото – да признае вземането.
Подобно признание следва да се квалифицира като отказ от позоваване на
вече изтекла давност, валиден по аргумент за обратното от чл.113 ЗЗД.
Изявлението на длъжника е неоттегляемо, произвежда действие с факта на
достигането му до кредитора и прави невъзможно последващо позоваване на
вече настъпилата давност. От прекъсването на давността, започва да тече нова
давност – чл.117, ал.1 ЗЗД.
Приетият като доказателство по делото погасителен план от
26.10.2015 г., по допълнително споразумение № 8 от 12.06.2015 г., носи
подписите на длъжниците. В същия са обективирани неиздължените суми по
процесния договор за кредит, при достатъчна индивидуализация на дълга. В
този аспект новираният погасителен план може да се определи като
признание на задължението за погасяване на договорната главница,
доколкото инкорпорира изявления на задължените лица.
Въпросът за ефекта на допълнителните споразумения върху
прекъсването на срока на погасителната давност е разгледан в Решение № 132
от 11.11.2011 г. на ВКС по т.д. № 648/ 2010 г., в което се приема, че всяко
споразумение между кредитора и длъжника с което се разсрочва или отсрочва
изискуемостта на вземането, има за последица прекъсване на изтеклата
дотогава погасителна давност и преместване на началния й момент към деня,
в който според споразумението вземането става изискуемо.
9
Дори и да се приеме, че към датата на изготвяне на този план за част
от вноските срещу главницата е бил изтекъл срокът на приложимата
петгодишна погасителна давност, с признанието на вземането този ефект е
заличен и задължението е подновено, при новите договорени условия, с нов
срок на погасителната давност по всяка от анюитетните вноски. Като
признание на вземането следва да се третира и факта, че срещу дълга са
извършвани плащания от длъжниците до 15.03.2016 г., установени от вещото
лице.
Гореизложеното е база за формиране на извода, че за периода от
подновяване теченето на давностния срок за вземанията по кредита на
26.10.2015 г. – с падеж на първата подновена вноска 15.03.2016 г., до
предявяване на исковата молба на 30.10.2019 г. срокът на погасителната
давност не е бил изтекъл и въведените в този смисъл възражения на
длъжниците са лишени от състоятелност.
При изграждане на заключението си за размера на дължимото от
въззивниците – ответници, апелативният състав съобразява наличието на
неравноправни клаузи в процесното кредитно съглашение.
По смисъла на разпоредбите на чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, нищожна е
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представляваща
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена
индивидуално.
Видно от текста на договора, в частта, закрепяща правото на банката
да променя едностранно лихвения процент на договорната лихва – чл.5.5, е
залегнала уговорка, че това едностранно правомощие на банката може да се
приложи, с обвързваща за насрещната страна сила, ако преобладаващите
пазарни условия налагат това, без по-нататъшна детайлизация на възможни
обективни и стоящи вън от поведението на контрагентите по договора
фактори и въздействия.
Макар принципно условията на пазара, като обективно състояние,
да могат да оправдаят изменението на цената на финансовата услуга –
възнаградителната лихва по кредита, тяхното отражение следва да е ясно и
10
недвусмислено дефинирано, така че потребителят да може отнапред да
получи информация за потенциалната промяна в собствените му задължения
по договора. Следва в съглашението да е разписан разбираем алгоритъм,
математически механизъм относно това как точно - в каква пропорция,
изменението в обективната обстановка ще рефлектира върху договорната
обвързаност. Това изискване е многократно подчертавано във формираната
съдебна практика по въпроса – напр. Решение № 379 от 3.05.2016 г. на ВКС
по т.д. № 2088/2015 г.; Решение № 424 от 2.12.2015 г. на ВКС по гр.д. №
1899/2015 г.
В настоящия случай, при конкретното договаряне, липсва
формулиране на ясен механизъм и параметри на промяната на цената на
финансовата услуга, поради което следва да се заключи, че посредством
клаузата, банката си е осигурила безпрепятствената възможност с
неограничена дискреция едностранно да променя лихвата, във вреда на
потребителя. Следователно, клаузата за едностранна промяна на лихвения
процент следва да се квалифицира като неравноправна по смисъла на чл.143
ЗЗП, без да може да се приложи изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП.
В този смисъл възражението за нищожност на клаузата, въведено в
жалбата на въззивниците - ищци, е основателно.
Като неравноправна и оттам нищожна следва да се квалифицира и
клаузата на чл.5.4 от договора, предвиждаща начислените, но неплатени в
срок, лихви да бъдат обременявани с неустойка, в размер на 15 % месечно, до
окончателното им издължаване.
Консолидирана е съдебната практика по въпроса, че клаузи към
кредитни договори, даващи възможност върху просрочени задължения за
лихва да бъдат начислявани лихви са нищожни, по съображения, че
представляват анатоцизъм, недопустим, освен между търговци.
Ето защо, горепосочената клауза не следва да се зачита в
отношенията между страните.
При преценката за дължимост на сумите по главницата следва да се
отчете състоянието на дълга съгласно първоначалното съдържание на
договора за кредит, в аспект размер на предоставената сума и уговорена
11
възнаградителна лихва, като се игнорират промените, породени от
прилагането на признатите за нищожни, като неравноправни, клаузи, довели
до промяна на размера на лихвения процент и прилагането на лихва върху
лихва, в ущърб на потребителите – кредитополучатели, като всички
плащания, направени на основание нищожните уговорки следва да се
приспаднат от дължимото.
Видно от заключението на експерта по икономическата експертиза,
въззивниците – ищци са направили погасителни плащания по кредита в общ
размер на 60 334,22 евро – Таблица 3, графа 17.
В Таблица 3 към експертизата вещото лице е взело за база на
задълженията на кредитополучателите първоначално уговореното между
страните – равни месечни вноски за главницата от 821,43 евро, постепенно
намаляващи вноски по възнаградителната лихва, при първоначално
уговорения лихвен процент 9,15 %, и останалите уговорени плащания по
договора – такси и наказателни лихви върху главницата, последните,
дължими до настъпване на предсрочната изискуемост (изключая неустойката
върху просрочената лихва)– Таблица 3, графи 4-10. След преизчисляване на
платените суми спрямо дължимото, вещото лице е заключило, че
неиздължената главница възлиза на 119 107,11 евро . Настоящият състав
приема, че претенцията е основателна в горепосочения размер, което налага
присъждането на допълнителна сума от 35 818,09 евро, към присъдената от
съда от първа инстанция. Следва да се постанови солидарно осъждане на
длъжниците, тъй като задължението е поето от тях солидарно.
Сумата, разпределена от вещото лице като платена за неустойка за
просрочена договорна лихва в размер на 1578,05 евро – Таблица 3, графа 14,
следва да се приеме, че не се дължи, като произходяща от нищожна клауза, но
това не променя горния извод, тъй като е ясно, че същата, при прилагане
правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД, е погасила неиздължената договорна
възнаградителна лихва, възлизаща, според вещото лице, на 65 793,35 евро –
Таблица 3, графа 21.
Изводите на настоящия състав частично не съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, което налага частична отмяна на постановения
съдебен акт, с уважаване на предявения иск, съобразно изложеното по-горе.
12
Решението следва да се отмени и в частта за разноските.
При този изход от делото, въведените искания и представените
писмени доказателства за сторените разходи пред двете инстанции, на
страните следват да се присъдят разноски, които да се понесат от насрещната
страна, както следва:
На банката – въззивник, от направените пред първата инстанция
разноски от 10 440,48 лв. – заплатена държавна такса, 6732 лв. – заплатено
възнаграждение за един адвокат и 400 лв. – заплатено възнаграждение за
вещо лице, пропорционално на уважената част от иска се дължат 17 572,48
лв. От направените пред въззивната инстанция разноски от 1656,57 лв. –
заплатена държавна такса за въззивно обжалване, 6444 лв. – заплатено
възнаграждение за един адвокат, пропорционално на уважената част от иска
се дължат 8100,57 лв. Възражението на въззивниците - ответници за
прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, предвид
фактическата и правна сложност на делото.
На въззивниците - ответници, от направените пред първата
инстанция разноски от 6750 лв. – заплатено възнаграждение за един адвокат и
750 лв. – заплатени възнаграждения за вещи лица, пропорционално на
отхвърлената част от иска се дължат 806,25 лв. От направените пред
въззивната инстанция разноски от 3257,98 лв. – заплатена държавна такса за
въззивно обжалване, 1500 лв. – заплатено възнаграждение за един адвокат,
пропорционално на отхвърлената част от иска се дължат 511,48 лв.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Б
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 380 от 25.11.2020 г., постановено по т.д. №
562/ 2019 г. по описа на Окръжен съд Б, в частта, с която е отхвърлен
13
предявеният от „А.Б.А. АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. С. 1202, район В., бул. „М.З.а” № 79, представлявано от Г.К.З *** и Й.К -
заедно от всеки двама от изпълнителните директори, както и заедно от всеки
един от изпълнителните директори и прокуриста, с адрес за връчване: гр. С.,
бул. „Т.А“ № *, ет.*, адв. Д.М., против ВЛ. Д. Д., ЕГН **********, и М. СТ.
Д., ЕГН **********, двамата с постоянен адрес: гр. Б, ж.к. „З.“, бл.8, вх.*,
ет.*, ап.*, с адрес за връчване: гр. Б, ул. „С. № *, ет.* – адв. И.С., иск за
осъждането им да заплатят солидарно на „А.Б.А. АД сума над 83 289,02 евро
до 119 107,11 евро, представляваща главница по предсрочно изискуем
договор за универсален ипотечен кредит № 31583/15.07.2008 г., ведно със
законната лихва върху главницата, от датата на завеждане на исковата молба
– 30.10.2019 г., до окончателното изплащане, както и в частта за разноските,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ВЛ. Д. Д., ЕГН **********, и М. СТ. Д. , ЕГН
**********, двамата с постоянен адрес: гр. Б, ж.к. „З.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, с
адрес за връчване: гр. Б, ул. „С. № 5, ет.3 – адв. И.С., да заплатят солидарно
на „А.Б.А. АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С. 1202,
район В., бул. „М.З.а” № *, представлявано от Г.К.З *** и Й.К - заедно от
всеки двама от изпълнителните директори, както и заедно от всеки един от
изпълнителните директори и прокуриста, с адрес за връчване: гр. С., бул.
„Т.А“ № *, ет.*, адв. Д.М., сумата от още 35 818,09 евро, представляваща
главница по предсрочно изискуем договор за универсален ипотечен кредит №
31583/15.07.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, от датата на
завеждане на исковата молба – 30.10.2019 г., до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА ВЛ. Д. Д., ЕГН **********, и М. СТ. Д. , ЕГН
**********, двамата с постоянен адрес: гр. Б, ж.к. „З.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, с
адрес за връчване: гр. Б, ул. „С. № *, ет.* – адв. И.С., да заплатят на „А.Б.А.
АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С. 1202, район В., бул.
„М.З.а” № *, представлявано от Г.К.З *** и Й.К - заедно от всеки двама от
изпълнителните директори, както и заедно от всеки един от изпълнителните
директори и прокуриста, с адрес за връчване: гр. С., бул. „Т.А“ № *, ет.*, адв.
Д.М., сумата от 25 673,05 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски
14
пред първата и въззивната инстанция.
ОСЪЖДА„А.Б.А. АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. С. 1202, район В., бул. „М.З.а” № 79, представлявано от Г.К.З
*** и Й.К - заедно от всеки двама от изпълнителните директори, както и
заедно от всеки един от изпълнителните директори и прокуриста, с адрес за
връчване: гр. С., бул. „Т.А“ № 13, ет.3, адв. Д.М., да заплати на ВЛ. Д. Д.,
ЕГН **********, и М. СТ. Д. , ЕГН **********, двамата с постоянен адрес:
гр. Б, ж.к. „З.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, с адрес за връчване: гр. Б, ул. „С. № *, ет.*
– адв. И.С., сумата от 1317,73 лв., представляваща съдебно-деловодни
разноски пред първата и въззивната инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15