Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 27.05.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на осемнадесети март
две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №5269 по описа на СГС за 2021 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника Република България, представлявана чрез министъра на финансите, срещу
решение от 05.01.2021 г. по гр.д. №55/2019 г. на Софийския районен съд, 77
състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на „З.Ж“ ЕООД на
основание чл.49 вр. чл.45 ал.1 ЗЗД вр. чл.7 КРБ сумата от 6938,38 лв.,
представляваща удържана такса по чл.35а ЗЕВИ, ред. ДВ бр.109/2013 г., за
периода 01.01.2014 г. – 01.09.2014 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба - 02.01.2019 г., до окончателното изплащане на
сумата, на основание чл.86 ЗЗД сумата от 2106,92 лв. – мораторна лихва за
периода 01.01.2016 г. – 28.12.2018 г., както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението е недопустимо
и неправилно – постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи,
че задължението за заплащане на таксата по чл.35а ЗЕВИ възниква по публично
правоотношение, а редът за възстановяване на платени публични държавни вземания
е установен в ЗДТ и ДОПК, поради което предявеният иск е недопустим, както и че
първоинстанционният съд като орган на съдебната власт не разполага с правомощие
да упражнява контрол за конституционосъобразност на актовете на законодателната
власт. Счита, че държавата не е правнолегитимирана да отговаря по предявения
иск, доколкото ищецът твърди да е претърпял вреди от поведение на Народното
събрание. Намира, че противоправните последици, породени от обявения за
противоконституционен акт, могат да бъдат решени единствено по целесъобразност
от Народното събрание. Счита, че плащането на процесните такси на основание
процесните разпоредби на ЗВЕИ до момента на обявяване на решението на КРБ за
противоконституционност не е било противоправно, а е било осъществено на
валидно основание. Излага, че твърдените претендирани вреди са за противоправно
бездействие, което е последващо спрямо момента на събиране на процесните такси,
поради което събирането им няма как да е противоправно. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да обезсили решението на СРС и да прекрати
производството по делото, а в условията на евентуалност - да го отмени и да
отхвърли предявения иск изцяло. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „З.Ж“ ЕООД в
срока по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ищеца в
частта, в която са отхвърлени предявените главни осъдителни искове с правно
основание чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за посочените по-горе суми, поради което е влязло
в сила в тази му част.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо. Неоснователни са доводите на
въззивника, че не е надлежна страна, както и че редът за възстановяване
на платени публични държавни вземания е установен в ЗДТ и ДОПК. Процесуалната
легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск,
за наличието на която съдът следи служебно, като тя се обуславя от заявената от
ищеца принадлежност на спорното материално право, т.е. от твърденията му в тази
насока в исковата молба. В случая твърденията са за вреди причинени от
законодателната дейност на Държавата, а отговорността на Държавата може да бъде
реализирана чрез предявяване на иск против самата нея, а в случаите, когато
това е допустимо, и чрез иск, предявен против причинилия увреждането неин
орган, който действа като процесуален субституент, в който смисъл е и трайната
съдебна практика, вкл. и цитираното в обжалвания акт решение на ВКС. С обявяването на
противоконституционността на чл.35а
и сл. ЗЕВИ отпада характера на публично държавно вземане на
платените от ищците такси, поради което претенциите за връщането им от
Държавата обуславя подсъдност на спора на гражданските съдилища / определение №634/12.12.2017 г.
по ч.т.д. №2496/2017 г. на ВКС, І ТО, определение №796/20.12.2017 г.
по ч.т.д. №2206/2017 г. на ВКС, ІІ ТО, определение №86/31.01.2018 г.
по ч.т.д. №3001/2017 г. на ВКС, ІІ ТО, определение №157/02.03.2018 г.
по ч.т.д. №432/2018 г. на ВКС, ІІ ТО и др/. Доводите във връзка с тълкуването
на чл.151 ал.2 КРБ
и чл.22 ал.4 ЗКС
касаят основателността, а не допустимостта на иска.
Решението е и правилно, поради което
настоящият въззивен съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционният съд
и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС:
С Решение № 13 от 31.07.2014 г. по конст. дело №1/2014 г. на
Конституционния съд, влязло в сила на 10.08.2014 г. /обн. ДВ - бр.65/6.08.2014
г./ са обявени за противоконституционни т.2 и т.3 от пар.6 от ЗР на Закона за държавния бюджет на РБългария
за 2014 г. /ДВ - бр.109 от 2013 г./, с които са създадени чл.35а
ал.1, 2 и 3, чл.35б ал.1,
2, 3 и 4, чл.35в ал.1,
2 и 3 и чл.73 ал.1,
2, 3 и 4 от Закона за
енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ, обн. ДВ - бр.35 от 2011
г., посл. изм. и доп., бр.9 от 2013 г./.
Основният спор в настоящото въззивно
производство е съсредоточен върху правните въпроси: пасивно легитимиран ли е
ответникът по иска за настъпили вреди вследствие на приемане на противоконституционен
закон от Народното събрание и неуреждането на възникналите последиците от него;
приемането на процесните разпоредби на ЗЕВИ представлява ли противоправно
действие и съответно дали е елемент от фактическия състав на деликта по чл. 49 ЗЗД.
По първия въпрос относно пасивната
легитимация на ответника по предявения срещу него иск с правно основание чл. 49 ЗЗД следва да се приеме, че отговорността на държавата за вреди, причинени от
противоправни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица, пряко
произтича от разпоредбата на чл.7 КРБ, която има непосредствено приложение,
съгласно чл.5 ал.4 КРБ. Макар в специалния ЗОДОВ да не е уредена отговорност за
вреди от противоправна законодателна дейност на НС, то това не означава, че
държавата не носи такава отговорност, която пряко произтича от чл.7 КРБ, като
за неуредените въпроси се прилага общият граждански закон – ЗЗД. Така е
установено и в решение №249 от 15.01.2021 г. по гр. д. №4069/2019 г., ІV ГО на
ВКС. Съгласно същото Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в
отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло.
Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като
неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име.
Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи,
нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на
това, действията на държавния орган се явяват действия на самата държава.
Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния
орган бъдат причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от
Държавата. Не следва да се отрича процесуалноправната възможност деликтен иск
за обезщетение на вреди, причинени от противоправна законодателна дейност на
НС, да бъде воден срещу самото НС – в качеството му на процесуален субституент
на държавата, произтичащо от общите материалноправни норми на чл.7 КРБ и чл. 49 ЗЗД, както вече бе посочено и по-горе. Този извод следва доколкото в
законодателството не е установена специална норма за ангажиране отговорността на
НС, като например – в ЗОДОВ.
Неправилни са доводите на въззивника
във въззивната жалба, че в случая не е налице противоправност като елемент от
фактическия състав на чл.7 КРБ, респ. – като основание за възникване на
отговорността за Държавата, както и че по тази причина, събраните от въззивника
суми за такси по чл.35а ЗВЕИ не могат да се определят като претърпени вреди,
доколкото същите са събрани въз основа на валидно действащ закон. На първо
място, неправилен е изводът, че по аргумент от действието „ex nunc“ на
решението на КС, уредено в чл.151 ал.2 изр.3 КРБ, действието на закона за предходен
период не може да се счита за неправомерно, което означава, че самият закон,
преди обявяването му за противоконституционен, не може да се счита за
противоправен акт. Съгласно предвиденото в чл.151 ал.2 изр.3 КРБ, неприлагане
на обявения за противоконституционен акт от момента на влизането на решението
на КС, е пряка последица от самото решение – неговото конститутивно действие.
Решението на КС обаче има и правноустановително действие, тъй като установява
несъответствието на закона с КРБ, а това несъответствие съществува от момента
на приемането на противоконституционния закон и затова се счита установено от
този момент, а не възниква от момента на влизането в сила на решението на КС.
Именно поради това, че противоконституционният закон е такъв от момента на
приемането му, то и правните последиците от неговото прилагане също се явяват в
противоречие с КРБ, т.е. – във висша степен противоправни, и запазването им би
противоречало на принципа на правовата държава.
Неправилни са и доводите на
въззивника, че противоправност не следва и от неизпълненото задължение на НС по
чл.22 ал.4 ЗКС – бездействието да уреди правните последици, възникнали от
противоконституционните разпоредби на чл.35а – чл.35в ЗЕВИ. В тази връзка
законът /чл.22 ал.4 ЗКС/ предвижда задължение за НС да уреди тези последици, но
според въззивника не го задължава как точно те да бъдат уредени и по-специално
– не задължава НС да приеме закон за възстановяване на паричните суми, събрани
от правните субекти в периода на действие на чл.35а – чл.35в ЗВЕИ – преди
обявяването на тяхната противоконституционност. Отговорът в случая следва да се
черпи от мотивите към решение №3/28.04.2020 г. по конст. дело №5/2019 г. на КС,
в което изрично е прието, че при контрола за конституционност на законите
предназначението на конституционното правосъдие да гарантира върховенството на
КРБ може да се постигне в пълнота, ако правните последици от прилагането на
обявения за противоконституционен акт до влизане на решението на КС в сила
бъдат уредени от органа, постановил акта, и то съобразно мотивите на КС. В
случая решаващите мотиви на последния към решение №13/31.07.2014 г. по конст.
дело №1/2014 г. за това, че чл.35а ал.1 ЗВЕИ противоречи на чл.60 ал.1 КРБ, са,
че основанието за плащането и събирането на таксата е ползване на предоставяна
услуга или предизвикване на действие или дейност на държавен орган в полза на
платеца на таксата, а с таксата, установена с чл.35а ал.1 ЗВЕИ законодателят е
въвел задължение за производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева
енергия /35а ал.3 ЗВЕИ/ за безвъзмездно плащане, срещу което те не получават
никаква услуга. Решаващите мотиви на КС за това, че чл.35а ал.3 ЗВЕИ
противоречи на чл.19 ал.2 и ал.3 КРБ, са че от всички стопански субекти, които
се занимават с производство на електрическа енергия от възобновяеми източници,
единствено производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева
енергия са задължени с таксата по чл.35а ал.1 ЗВЕИ. Прието е и че разпоредбите
на чл.35а ал.2, чл.35б, чл.35в и чл.73 ЗВЕИ противоречат на чл.4 ал.1 КРБ не
сами по себе си, а тъй като са свързани и обслужват противоконституционните
разпоредби на чл.35а ал.1 и ал.3 ЗВЕИ.
Във въззивната жалба се излагат
неправилни доводи, че събраните от въззивника суми за такси по чл.35а ЗВЕИ не
могат да се определят като претърпени вреди, доколкото същите са събрани въз
основа на валидно действащ закон. По първоинстанционното дело е установено и е
безспорно между страните, че в течение на процесния период 01.01.2014 г. - 01.09.2014
г. от дружеството-въззиваем са удържани процесните такси по чл.35а ЗВЕИ в общ
размер 6938,38 лв., които са били преведени от крайния снабдител по сметка на
КЕВР, откъдето са прехвърлени към централния държавен бюджет. Следователно,
ищецът е претърпял имуществена вреда в размер на процесната сума, която е в
пряка причинно-следствена връзка от противоправната законодателна дейност на
НС, изразяваща се както в приемането на противоконституционните разпоредби на
чл.35а – чл.35в ЗВЕИ, така и в неизпълнение на задължението му по чл.22 ал.4
ЗКС да уреди противоправните последици, настъпили вследствие прилагането на
тези противоконституционни разпоредби от ЗВЕИ.
Предвид изложеното дотук и поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното съдебно
решение следва да бъде потвърдено изцяло, а въззивната жалба срещу него –
оставена без уважение.
С оглед изхода на делото и
направеното искане от въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да
се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 1054,00
лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Неоснователно е възражението на
въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие, сключен между въззиваемата страна и адв. А., според който е
договорено адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на
сумата от 1054,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в §
2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното в настоящето въззивно производство адвокатско
възнаграждение е в рамките на този минимален размер, изчислен съобразно чл.2
ал.5 и чл.7 ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение №20002192 от 05.01.2021 г., постановено по гр.д. №55/2019 г. на
Софийския районен съд, ГО, 77 състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА Д., представлявана от министъра на
финансите, адрес: гр. София, ул. „********, да заплати на „З.Ж“ ЕООД, ЕИК **/*****, седалище и адрес на управление:***, на
основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 1054,00
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.