Р Е Ш Е Н И Е № 260272
22.10.2020г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,VI състав
На 24.09.2020г.
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Валентина Василева
като разгледа докладваното от съдия Георгиева в.гр.дело № 1749 по описа за 2020г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД срещу Решение № 1123/09.04.2020 г. по гр.д.№
11188/2019 г. на ПРС, в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на Б.И.Ю.
сумата от 1247,17 лв. недължимо платена сума при липса на основание по нищожна
клауза за възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № **********.
В
жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност на решението в
обжалваната част. Конкретно жалбоподателят оспорва правните изводи на
първоинстанионния съд , че клаузата на възнаградителна лихва е нищожна като
противоречаща на добрите нрави . Моли за отмяна на първоинстанционното решение
в посочената част и отхвърляне на тази претенция.
В
законоустановения срок по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемия, в който се мотивира становище за правилност и законосъобразност на
решението.
Постъпила
е и частна жалба от адвокат К.Й.К. ***, пълномощник на ищеца, срещу
Разпореждане от 06.07.2020 г. по същото
дело, с което е оставена без разглеждане като недопустима молбата на страната
по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските.
В
отговор на частната жалба насрещната страна застъпва становище за нейната
неоснователност.
В с. з., въззивникът не се представлява.
В с. з., въззиваемата страна , чрез пълномощника си адв.Г.,
поддържа становището си по отговора на въззивната жалба, както и подадената
частна жалба.
Настоящият състав на Пловдивския окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни
предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа
реквизитите на чл.
236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявеното искане и
правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са
допустими.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл.
269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като служебно следи
за нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване /ТР № 1/2013 г. на ОСГТК/.
Предмет на образуваното
първоинстанционно производство са кумулативно съединени осъдителни искове с правна
квалификация чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД за връщане на недължимо платени суми
по договор за потребителски кредит № **********, в размер на сумата от 1247,17
лв. възнаградителна лихва и в размер на
сумата от 1639,13 лв. възнаграждение за пакет допълнителни услуги.
За да обоснове
претенцията си ищецът е твърдял, че между страните е бил подписан потребителски
договор за кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който е недействителен на
специалните основания, предвидени в чл.22 от същия закон. Конкретно е
поддържал, че не са били спазени изискванията на: чл.11, ал.1, т.9 ЗПК- не били
посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент, тъй като не бил посочен
размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с
изплащането на всяка една от месечните вноски; чл.11, ал.1, т.10 ЗПК- липсвало
посочване в договора от какви пера е съставена общо дължимата сума по кредита;
чл.11, ал.1, т.11 ЗПК- в погасителния план не било посочено разпределението на
вноските измежду дължимите по договора суми; чл.11, ал.2 ЗПК- не е подписвала
общи условия. Наред с това е релевирано и възражение за нищожност на отделните
клаузи за възнаградителна лихва и възнаграждението за допълнителни услуги
поради противоречието им с добрите нрави. Поради недействителността както на
договора, така и на отделните клаузи, плащането на лихвата и възнаграждението било
извършено при начална липса на основание и затова подлежало на връщане.
С постановеното
първоинстанционно решение исковете са уважени, като предмет на въззивната
проверка е само частта от него, с което е присъдена сумата от 1247,17 лв. ,
подлежаща на връщане при начална липса на основание- нищожна договорна клауза
за възнаградителна лихва. В останалата част решението не е обжалвано и е влязло
в сила.
Така установено е по делото, в
т.ч. със сила на пресъдено нещо с оглед необжалваната част от решението, че
между страните е бил сключен процесния
договор за потребителски кредит,
по силата на който ответникът се е задължил и предоставил на ищеца
сумата от 2600 лева, при срок на
кредита 30 месеца, размер на месечната вноска - 140,14 лева, брой вноски- 30,
ГЛП 41,17 %, ГПР 49,89 %, дата на погасяване – 15-ти ден от месеца, с посочена
общо дължима сума по кредита от 4204,20 лева. Установено е и закупуването на
пакет от допълнителни услуги, вследствие на което между страните е подписано и
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги срещу
възнаграждение в размер на общо 2588,10 лева, като е постигната договореност за
разсрочване на дължимата сум във времето
за срока на договора на кредит, в размер на по 86,27 лева месечно. Според
погасителния план към договора дължимата месечна погасителна вноска е
определена в размер на 226,41 лева, като същата включва главница, лихва и
вноска по закупения пакет допълнителни услуги.
Не се спори по делото,
че въззиваемият е получил договорения паричен заем, както и че по него е
заплатена възнаградителна лихва в размер на 1247, 17 лв., както и
възнаграждение за допълнителните услуги в размерл от 1639,13 лв.
С необжалваната част от
решението е формирана СПН относно недействителността на уговореното
възнаграждение за допълнителни услуги.
В отговора по въззивната
жалба въззиваемата поддържа наведените пред първоинстаницонния съд възражения
за недействителност както на договор ав веговата цялост, така и самостоятелно
на клаузата за уговорена възнаградителна лихва като противоречаща на добрите
нрави.
Относно
недействителността на договора, въззивният съд намира следното:
По отношение на договорите за
потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото
защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която
държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази
компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО
и Директива
2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно
в Закона за защита на
потребителите и Закона
за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена
защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните
юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на
противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото
последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена
приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това
принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския
съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и
техните граждани.
Анализирано съдържанието на процесния договор за кредит обуславя извода, че е
спазена писмената форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, съгласно чл. 10
от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл. 11, ал.
1, т. 1-9 и т.11 ЗПК, съдържа дата и място на сключването му,
вида на предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, размер на
лихвения процент,
който в случая е фиксиран за целия срок на договора, условия за издължаване на кредита- брой и размер на погасителните
вноски и периодичността и датите на плащането им, платими на изрично посочени
дати , както и останалото
съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 12 до т.
26.
Налице обаче е нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. ПОС
намира, че посочените в договора годишен процент на разходите от 49,89 % и общата
сума за плащане от заемополучателя по кредита – 4204,20 лв. не съответстват на
действителните такива. Съображенията за това са следните:
Предвидено е още при сключването на договора, че възнаграждението за
допълнителните услуги, независимо дали ще бъдат ползвани от потребителя, ще се
заплаща разсрочено заедно с
всяка вноска по договора, като към вноската се добавя сума от 86,27 лева. Включена по този начин към погасителните
вноски, това
възнаграждение / за неясно какви услуги/ се явява добавък към възнаградителната лихва и
представлява сигурна печалба за заемодателя. С оглед на това настоящият състав намира, че
процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал.1 от ЗПК, като липсата на
част от задължителните реквизити по т.10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22
от ЗПК. Тази разпоредба от една страна е насочена към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В
случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по см.
на чл.
11, т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Посочването в договора за кредит на
по-нисък от действителния ГПР, което
представлява невярна и следователно измамна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /
Директива за нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно
да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква
или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия
размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла
на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на
договора в неговата цялост
Изложеното налага едновременно извод за недействителност на договора на осн.чл.22 ЗПК,
както и основателност на осъдителните искове по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на
платените по него над размера на предоставения заем суми, като платени при
начална липса на основание.
Първоинстанционният съд
е достигнал до същия краен извод, поради което решението в обжалваната му част,
като правилно, ще се потвърди.
Частната жалба на адв.К.
ще се остави без уважение. Дължимото адвокатско възнаграждение се определя от
съда съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, а
минимумът на дължимият адвокатски хонорар е определен в чл. 38, ал. 2 ЗАдв - не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв., които законови
изисквания са съобразени от първоинстанционния съд.
За настоящата инстанция
на адв.К. се дължи възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. за изготвения отговор на
въззивната жалба в размер на 300 лв. съгл.чл.9 от НМРАВ.
Воден от горното, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
1123/09.04.2020 г. по гр.д.№ 11188/2019 г. на ПРС, в частта, с която „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с ЕИК ********* е осъден да заплати на Б.И.Ю. сумата от
1247,17 лв. недължимо платена сума при липса на основание по нищожна клауза за
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № **********.
Оставя без уважение частна
жалба на адв.К. срещу Разпореждане № 47697/06.07.2020 г. по гр.д.№ 11188/2019 г. на ПРС.
ОСЪЖДА „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с ЕИК ********* да заплати на адв.К.К. *** сумата от 300
лв. на осн.чл.38, ал.2 ЗАдв. за оказана безплатна правна защита по в.гр.д.№
1749/2020 г. на ПОС.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.
280, ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.