О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№…………../………..2020г.
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ, в закрито заседание, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА
КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
Като
разгледа докладваното ч.т.дело №149/2020г. за да се произнесе по молбата
съдът прецени следното:
Производството е с правно
основание чл.274 вр.чл.418, ал.4 ГПК.
Производството е
образувано по ЧЖ на РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ЕАД, ЕИК *********, София, чрез
ю.к.Ант.Цветкова срещу разпореждане №1251/13.01.2020г., постановено по ЧГД
№236/2020г. на ВРС, 47 състав, с което е оставено без уважение заявление на
жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, в
частта, в която е поискано издаване на заповед за незабавно изпълнение за
сумата от 21.88 лева /двадесет и един лева и осемдесет и осем стотинки/ – такса
по чл. 37 и чл. 49 от Договора за кредитна карта, начислена за периода от
24.10.2018 г. до 08.12.2018г.С обжалвания акт съдът е отхвърлил в цитираната
част заявление вх. № 2076/10.01.2020 г. по описа на РС-Варна на „Райфайзенбанк
/България/“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул. „Никола Вапцаров“ № 55, срещу длъжника Т.Х.Д., ЕГН **********, от гр.
Варна, ж. к. „Възраждане“, бл. 67, вх. 1, ет. 5, ап. 13.
В жалбата се излага, че
постановеното определение в обжалваната част е неправилно. Съдът необосновано е
приел, че е налице противоречие с разпоредби на ЗПК и по –конкретно чл.10а,
ал.2 от същия. Според съда, претендираните със заявлението такси в общ размер
от 21.88 лева по чл.37 ичл.49 от договора, целят заобикаляне на правилото на
чл.33 ЗПК, съгласно което при забава на потребителя, кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Жалбоподателят
излага, че представения със заявлението документ по чл.417, т.2 ГПК отговаря от
формална страна на изискванията на редовност – подписано е от надлежно
упълномощен представител на банката; съдържа всички необходими сведения за
индивидуализиране на вземането спрямо длъжника. В заявлението и приложения
договор за кредит са посочени точно и ясно основанията за начисляване на
таксата. Твърди се, че по същество таксата за надвишаване на кредитния лимит по
чл.37 от ДКК е неустоечна. Същата е предвидена при неизпълнение от страна на
длъжника задълженията му по договора. Именно в тази връзка е предвидена
възможност за банката да преразгледа кредитоспособността на
длъжника/картодържателя при превишаване на кредитния лимит. Следователно се
поддържа, че тази такса не е свързана с управлението на кредита, а има
санкционен характер за ползване на суми, необхванати от кредитния лимит по
договора. Според жалбоподателя, ако картодържателя не бе усвоил по-голяма сума,
не би възникнало право за събиране на тази такса. Предвиждането на такава такса
е в съгласие с добрите търговски практики за да компенсира тази неравностойност
в правоотношението. Поддържа се, че таксата по чл.37 от договора е идентична на
таксата по чл.31 от същия като касае не управление на кредита, а неговото
предоговаряне. Твърди се, че възнаградителна лихва се дължи върху усвоената
част от кредитния лимит, а последния е определен на 500 лева, поради което и
същата лихва не се дължи върху неговото надвишение. Поддържа се, че клаузите от
договора, на които се основава таксата /чл.37 и чл.49 от ДКК/ не целят
заобикаляне на чл.33, ал.2 от ЗПК и не попадат в приложното поле на чл.10а от ЗПК, съответно не са нищожни. За пълнота се посочва, че банката е претендирала
и такса от 1.88 лева за ползване на АТМ при теглене от сметка, която също не е
свързана с управлението на кредита. Претендира се поради това отмяна на
разпореждането, с което е отхвърлено заявлението за сумата от 21.88 лева такса
за надвишаване на кредитния лимит ведно с присъждане на сторените по ЧЖ
разноски от 15 лева за държавна такса.
Съдът съобрази
редовността на постъпилата ЧЖ вх.№6247/23.01.2020. на Райфайзенбанк България
ЕАД – същата е подадена от надлежно легитимирана страна, чрез пълномощника и по
делото, в преклузивния срок, с платена държавна такса. Препис от жалбата не
подлежи на връчване на насрещната страна съгласно чл.418, ал.4 ГПК.
По основателността на
жалбата: Пред
ВРС е подадено заявление от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД за издаване
на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ
по чл.417 ГПК срещу Т.Х.Д. за следните суми: 500 лева – главница по Договор за
издаване и ползване на безконтактна кредитна карта №1804192340521402 от
27.04.2018г. ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението 10.01.2020 г. до окончателното изплащане на задължението; 28.72
лева – редовна лихва, начислена за периода 16.11.2018г. до 16.01.2019г.; 0.73 лева – обезщетение за забава, начислено за
периода от 16.12.2018г. до 16.01.2019г., и 21.88 лева – такса по чл. 37 и чл.
49 от Договора, начислена за периода от 24.10.2018 г. до 08.12.2018 г.
Претендират се и направените в производството разноски.
За уважаване на
подаденото заявление същото следва да отговаря на изискванията за редовност на
чл. 410, ал. 2, вр. с чл. 127, ал. 1 и 3 и чл.128, т. 1 и 2 ГПК, както и
съгласно чл. 418, ал. 2 ГПК представеният документ – изпълнително основание, да
е редовен от външна страна и да удостоверява подлежащо на изпълнение вземане
срещу длъжника. Предмет на частната жалба е определението на ВРС само в
отхвърлителната част досежно таксата по чл.37 от договора в размер на 21.88
лева. В представеното извлечение е отразено, че предсрочната изискуемост на
кредита е настъпила на 10.12.2019г. поради забава в плащанията на дължими
вноски, като са посочени дванадесет последователни неплатени месечни вноски,
първата от които с падеж 16.12.2018г., а последната – 16.11.2019г. Към
заявлението е представен сключеният договор за кредит, като съгласно чл.59
банката има право да обяви усвоената и непогасена част от кредитния лимит,
непадежиралите вноски по операции, разсрочени на равни месечни вноски съгласно
Раздел VII, ведно с дължимите такси, лихви и комисиони за изцяло и предсрочно
изискуеми, с писмено предизвестие до картодържателя, в случай че последният не
е спазил което и да е условия от договора. Съдът намира, че редовността на
извлечението и настъпилата преди подаването му предсрочна изискуемост са налице
и са обхванати от стабилитета на необжалвания в тази част акт. Предмет на производството по частната жалба
са таксите в размер на 21.88 лева, за които съдът е отхвърлил заявлението.
Първата инстанция е
приела, че претендираната такса по чл.37 от договора за кр.карта, противоречи
пряко на чл.10а, ал.2 от ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Същевременно, чл.37 от договора предвижда задължение за заплащане
на такса в размер на 10 лева при надвишаване на кредитния лимит. Съдът е приел,
че доколкото се касае за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита, чийто лимит е определен от страна на банката, следва да се приеме, че
договарянето на подобна такса е недопустимо и клаузата от договора, в която
същата е предвидена е нищожна поради противоречие със закона. Настоящият състав
споделя този извод. В случая не е налице хипотезата на чл.31 от договора, към
която жалбоподателят препраща. Отделно от това, клаузата от договора,
предвиждаща такса за надвишаване на кредитния лимит, не дефинира предпоставките
и условията за превишаването му. Данни за това не се съдържат и в извлечението
от сметка към заявлението. Съгласно чл.147 ЗЗП, клаузите в потребителския
договор следва да се формулират по ясен
и недвусмислен начин, а при съмнение – да се тълкуват в полза на потребителя. При
така утвърденото правило няма основание да се приеме, че надвишаване на
кредитния лимит визира общия размер на калкулираното задължение с включени
такси и лихви.
В чл.49 от договора изрично е
посочено, че уговорената такса се дължи за покриване административните разходи
на банката за извършване на справки и изпращане на напомнителни съобщения на
кредитополучателя, в случай че последният не заплати изцяло или частично
минималната погасителна вноска /МПВ/. Клаузата предвижда твърда такса при
извършване преценка на кредитоспособността на кредитополучателя. Тази преценка
на банката е изначална и служи също за определяне на кредитния лимит.
Съобразно правилото на чл.33, ал.1 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Уговорката в договора, че при
забава на погасителна вноска заемателят дължи на заемодателя разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просрочените задължения има за цел заобикаляне на
посоченото правило. Доколкото дължимостта на тези такси е обусловена единствено
от настъпила забава в плащанията, с начисляването им на практика се достига до кумулиране
на допълнително обезщетение за забава над допустимия съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК
размер. Наред с изложеното, твърдените разходи по същество представляват такси
за действия, свързани с управлението на кредита, начисляването на каквито е
недопустимо съгласно цитираната по-горе норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Въззивният
съд, преценявайки клаузите на чл.37 и чл.49 от договора, предвиждащи заплащане
на таксите, споделя изводите на първата инстанция. Таксата от 10 лева за
превишаване на кредитния лимит представлява такса за управление на кредита,
поради което и пряко противоречи на чл.10а, ал.2 ЗПК. Таксата в чл.49 от същия
договор, уговорена в глобален размер от 10 лева, е предвидена за преразглеждане
кредитоспособността на длъжника, поради което също противоречи на чл.10а, ал.2 ЗПК както и на чл.16, ал.1 от същия, който предвижда, че преди сключване на
договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя. При
тази си дейност банката ползва достатъчно информация, в т. ч. информация,
получена от потребителя, и ако е необходимо, извършва справка в Централния
кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за
оценка на кредитоспособността на потребителите, а в ал.3 е предвидена
актуализация на тези справки, но при определени условия, различни от визираните
в чл.49 от договора.
По отношение на разликата до
претендираните общо в т.9 от заявлението 21.88 лева, а именно сумата от 1.88
лева, представляващи такса за теглене от АТМ, съдът намира, че същите не са
надлежно индивидуализирани пред заповедния съд. Това е сторено едва с частната
жалба, поради което и в съгласие с разпоредбата на чл.410, ал.2 вр.чл.411,
ал.2, т.1 от ГПК, съдът е отказал издаване на заповед и за тази сума.
Поради горното, съдът намира, че
крайните правни изводи на съдилищата съвпадат и определението следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част.
Поради този изход от спора разноски
не се присъждат.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане
№1251/13.01.2020г., постановено по ЧГД №236/2020г. на 47 състав на ВРС в
обжалваната част, в която съдът е отхвърлил заявление вх. № 2076/10.01.2020 г.
по описа на РС-Варна на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Никола Вапцаров“ № 55, срещу
длъжника Т.Х.Д., ЕГН **********, от гр. Варна, ж. к. „Възраждане“, бл. 67, вх.
1, ет. 5, ап. 13, в частта, с която е поискано издаване на заповед за незабавно
изпълнение за сумата от 21.88 лева /двадесет и един лева и осемдесет и осем
стотинки/ – такса по чл. 37 и чл. 49 от Договора, начислена за периода от
24.10.2018 г. до 08.12.2018 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: