№ 9411
гр. София, 22.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ХРИСТО КР. КРАЧУНОВ
при участието на секретаря ЛЮБОМИРА Г. СЕРАФИМОВА
като разгледа докладваното от ХРИСТО КР. КРАЧУНОВ Гражданско дело
№ 20211110142586 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на М. П. СТ. срещу „*************.
М. П. СТ. е предявила срещу „************** иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.
1 ЗЗД, вр. с чл. 22 и чл. 23 от ЗПК за сумата от 142,36 лв., представляваща недължимо
платено по нищожен договор за потребителски кредит № ******* от 25.11.2016 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 20.07.2021 г., до окончателното
плащане.В исковата молба ищецът твърди, че на 25.11.2016г. е сключил с „**************
договор за потребителски кредит № *******, по силата на който ответникът е предоставил
на ищеца кредит в размер на 500 лв. при общ размер на всички плащания 517,08 лв., със
срок на договора от 30 дни, при уговорен фиксиран годишен лихвен процент 41,000 % и
годишен процент на разходите 49,640 %, както и че му е начислена неустойка в размер на
125,28 лева, тъй като не е представила пред ответника в срок банкова гаранция, друг вид
обезпечение или надлежни поръчители, които да отговарят на посочени в договора условия,
като в този случай размерът на общата сума, която следва да върне ищецът, е 642,36 лева.
Сочи, че е заплатила предсрочно по договора общо сумата от 454,19 лв. за погасяване на
задълженията. Излага съображения, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10,
ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма – не е спазено
изискването да е написан по ясен и разбираем начин, както и всички елементи на договора
да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, но не по - малък от 12, в два
екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Сочи, че договорът е нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от
неговото съдържание - не е посочен годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита, а е
посочен като процент, без да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
1
изчисляване, а липсата на посочване на методика за формиране на ГПР по договора
противоречи на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4
от ЗПК. Заявява, че грешно е посочен размерът на ГПР, а действителният е в размер на
341,66 %, който е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Поддържа, че поради наличие на изначална
невъзможност ищецът в срок до следващия ден да предостави банкова гаранция или да
осигури двама поръчители, отговарящи на всички изисквания, посочени в договора,
процесният договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД. Навежда доводи, че
договорът е с еднотипно съдържание, по отношение на което потребителят не може да
влияе. Излага, че договорът е в противоречие със съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, както и че уговорката за
неустойка е в противоречие с преследваната от директивата цел. Поддържа, че е уговорката
за неустойка накърнява преследваната от закона цел и е извън присъщите за неустойката
функции, като не е свързана с претърпени от кредитора вреди. Счита за недопустимо
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва, поради което е налице заобикаляне на
закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Поддържа, че уговорката за неустойка е
неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на
потребителите, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка, като в нарушение на императивните
разпоредби на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК ответникът не е включил в ГПР
разходите за заплащане на неустойка, която по своята същност представлява печалба за
кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично. Ищецът сочи, че дължи
връщане само на чистата стойност по кредита, а именно 500 лв., като разликата до
платените от него 642,36 лв. или в размер на процесната сума от 142,36 лв. подлежат на
връщане от страна на ответника. Претендира разноски.
В отговор на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът оспорва
предявените искове като неоснователни. Не оспорва, че на 25.11.2016 г. между страните е
сключен договор за потребителски кредит и че ищецът е заплатила на ответника сума в
размер на 642,36 лв. Оспорва иска по основание. Счита, че възражението за нищожност на
клаузата за неустойка е неоснователно, тъй като същата представлявала обезщетение за
неизпълнение на акцесорно задължение, като предоставянето на обезпечение е
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Оспорва
наличието на неравноправни клаузи в договора, както и че същият е сключен в
противоречие със закона. Моли съда да отхвърли иска и да му присъди разноски.
С доклада по делото са приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че на 25.11.2016 г. между страните е бил сключен договор за
потребителски кредит № *******, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца
кредит в размер на 500 лв., при общ размер на всички плащания 517,08 лв., със срок на
договора от 30 дни, при уговорен фиксиран годишен лихвен процент 41,000 % и годишен
процент на разходите 49,640 %, както и че ищецът е погасил задълженията по кредита чрез
плащане на сумата от 642,36 лв.
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните съобразно разпоредбата на чл.235, ал.2 от
ГПК, установи следното от правна и фактическа страна:
2
Между *************** С. и „********** е сключен Договор за кредит от № *******
от 25.11.2016 в размер на 500 лева. В договорът за кредит в т.1.7 е предвидено в срок най-
късно на следващия работен ден кредитополучателя да предостави банкова гаранция или
поръчителство на поне две физически лица.
По отношение на процесния договор, като такъв за потребителски кредит, сключен
при условията на ЗПК, са приложими нормите на ЗЗП и по-специално чл. 143- чл. 148 ЗЗП –
чл. 24 ЗПК. В чл. 143 ЗЗП е посочено общо правилно, въз основа на което да бъде преценено
дали дадена клауза от потребителски договор е неравноправна, като е предвидено, че такава
е клауза в договор, сключен с потребител, която е в негова вреда, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно т. 1.7 от Договора
заемателят се е задължил да представи в еднодневен срок обезпечение на заема, чрез
поръчител или банкова гаранция. В т. 3.3 е предвидена неустойка за неизпълнение на това
задължение в размер на 4,32 лева на ден. Доколкото в случая се касае за потребителски
спор, съдът следи и служебно за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит,
дори когато потребителя не ги е оспорил изрично. Със задължителна практика в ТРОСТК
№1/09г., с т.3, е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен
случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от
следните примерно изброени критерии- естеството им на парични или непарични и
размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в
производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в
хода на процеса като настъпили юридически факти, като едва тогава да извърши преценка за
основателност на възражението, т.е.следва да съобрази всички събрани по делото
доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към разглеждания и разяснен със
задължителна тълкувателна практика на ВКС, предмет по направеното възражение на
ответника. Доколкото в случая размерът на неустойката от 125,28 лева представлява
значителна част /над 25%/ от заетата сума от 500 лева, тя се явява прекомерна и противоречи
на обезщетителната и функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това
неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението.
Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият в размер на разходите
по кредита за потребителя като ГПР от 49,64 %, нараства допълнително с размера на
неустойката по т.3.3 от договора. Включена по този начин в погасителните вноски, тази
3
неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и
го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по
предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Следва
да се отбележи, че изискване на обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на
поръчителство от физическо лице/или банкова гаранция в същия размер/, което да отговаря
на изисквания създаващи значителни затруднения за изпълнението им, противоречи на
принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойката от договора. По този начин заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 ЗПКр ГПР да
е в размер не повече от пет пъти законната лихва за забава. В 1.7 от Договора за заем е
предвидено да се предостави обезпечение в тридневен срок от сключването му, като са
посочени две възможности за заемополучателя. Едната възможност за предоставяне на две
физически лице поръчители, за които има многобройни ограничителни изисквания за доход
и липса на задължения и поръчителства е на практика неизпълнимо за потребител, който
ползва подобен тип кредитиране от дружество за „бързи кредити“. Възможността за
осигуряването на подобен тип обезпечение би дало възможност на заемополучателя да
ползва банково кредитиране при многократно по-ниски лихви и би обезсмислило
ползването на подобен тип кредитен продукт. Другата възможност за предоставяне на
банкова гаранция навлиза в областта на абсурда. Банкова гаранция се издава по принцип на
търговци, клиенти на банката с много добра репутация във връзка с търговска сделка и то
при наличие на парични средства в тази банка, които да покриват размера на гаранцията. За
потребител физическо лице е почти невъзможно да получи банкова гаранция, още по малко
за физическо лице желаещо да ползва кредитен продукт тип „бърз кредит“. Това не само е
неизпълнимо, но би било и безсмислено за заемателя, който дори в случай че отговаря на
изискванията на банка за издаване на банкова гаранция би могъл да ползва многократно по-
изгодно банково финансиране. Тези предвидени две възможности за кредитополучателя са
посочени в договора „pro forma“, за да замаскират принудата на потребителя да заплати
неустойка, която по същността си е възнаградителната лихва. Нормално, както разходите на
търговеца, така и печалбата му, бе следвало да са включени в посочения в договора ФГЛП.
Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая
съдът намира, че клаузата на 3.3 от договора въвежда още един сигурен източник на доход
на икономически по-силната страна. Тази разпоредба противоречи и на заложените в
договора проценти на ГПР и посоченият общ размер на плащанията от 517,08 лева /главница
и договорна лихва –т. 1.3.3 от Договора/. Съгласно чл.19 от ЗПКр, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват
разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна,
неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга –
същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като
е над 25% от предоставената сума по кредита, който кредит е 30 дневен. По този начин
4
заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 ЗПКр при определяне ГПР – неустойката
представлява около 50 % от заетата сума. Съгласно &1 от ДР на ЗПКр „общ разход по
кредита за потребителя „ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като неустойка в договора при
неизпълнение, сумата по 3.3 представлява предварително отчетена в падежните вноски,
сума, която не е била известна на потребителя и не е установено да е разяснена нему.
Напротив, същата е в противоречие с обявеното в т.1.3.3 от договора .Там изрично е
предвидено, че общият размер на всички плащания възлиза на сумата от 517,08 лева като
разпоредбата очевидно не включва оскъпяването по т.3.3 от договора за кредит. Съгласно
т.2 от ДР на ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя, а "общ размер на кредита" е
максималният размер (лимит) или общата сума, предоставяна по договора за кредит. В този
смисъл, съдът намира, че посочената в договора в т.3.3 обща сума за плащане е подвеждаща
за потребителя и същия не е могъл да прецени действителният размер на задължението си и
последиците от забавата си. Клаузите на т. 1.7, 1.8, 1.9 и 3.3 от договора противоречат на
добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда
на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в
пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1
ЗЗД. За да достигне до този извод съдът прави преценка за естеството на договора за
заем/потребителски с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на заема и неустойката,
съотношение на законните лихви и неустойката както и съпоставка с вредите от
неизпълнението; съдът преценява и наличието на плащане по договора.
При наличие на нищожни разпоредби въз основа на които е извършено плащане в
размер на 125,28 лева, това плащане се явява без основание и подлежи на връщане.
По отношение на клаузата т.1.3.3 съдът намира, че договореният лихвен процент в
размер на 41 % и ГПР в размер на 49,64% отговаря на изискванията на закона и добрите
нрави, не е прекомерен и не цели неоснователно обогатяване на кредитора, а отчита
рисковия профил на кредитополучателя и риска при конкретния тип кредити и отговаря на
изискванията на изричната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която допуска уговаряне на
ГПР до пет пъти размера на законната лихва за забава, определена с Постановление на МС.
Максималния допустим размер към момента на сключване на договора е бил 50 %, а
5
договорения ГПР от 48,42 % е под максимално определения законов размер.
Следва да се отбележи, че дори договорения лихвен процент да нарушава добрите
нрави и/или законовата разпоредба, то клаузата за лихва би била нищожна само в частта, в
която лихвения процент надвишава законовото изискване или добрите нрави, а не би била
нищожна изцяло клаузата предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва, поради което
и не би се поставил въпроса за недължимост на цялата договорена възнаградителна
лихва/чл. 19, ал 6 ЗПК/.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ********** да заплати на М. П. СТ. ЕГН ********** сумата от 125,28
лева, представляваща недължимо платена сума за неустойка по т.3.3 от Договор за
потребителски кредит от № ******* от 25.11.2016 г., като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния
предявен размер от 142,36 лева.
ОСЪЖДА ********** да заплати на М. П. СТ. ЕГН ********** сумата от 44 лева
разноски по делото, съобразно уважената част от иска.
ОСЪЖДА ********** да заплати на адв. ************ от АК- София сумата от
264 лева адвокатски хонорар.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6