РЕШЕНИЕ
гр.София, 15.06.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение,ІV-"А"въззивен състав, в открито заседание на двадесет и
трети април през две хиляди и осемнадесетата
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ : ГАЛИНА ТАШЕВА
мл.с.СВЕТЛАНА АТАНАСОВА
при
секретаря Цв.Добрева, като разгледа докладваното от съдия Ташева гр.дело № 15681
по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 10.04.2017 г. по
гр.д. № 40428/12 г., СРС, ГО, 35 с-в ПРЕКРАТЯВА производството по
гр. д. № 40428/2012г. на СРС, 35 с-в в частта, в която се иска прогласяване
нищожността на договор за покупко- продажба от 24.06.2011 год., оформен с
нотариален акт № 156, том I, рег. № 3937, нот. дело № 136/2011 год., на
нотариусБ.относно посочените в т. 1.2 от нотариалния акт 79 броя надземни
паркоместа, над размера от притежаваните от А.В.Т. 0.264 % ид. ч., като
процесуално недопустимо, поради липса на правен интерес.
ПРОГЛАСЯВА нищожността
на договор за покупко-продажба от 24.06.2011 год., оформен с нотариален акт №
156, том I, рег. № 3937, нот. дело № 136/2011 год., на нотариус Бъчварова, рег.
№ 515 на НК на РБ, в частта, в която „К.Е.С.- 2007" ООД, ЕИК********, със
седалище и адрес на управление *** е продал на „Ф.К." ООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление *** А описаните подробно в т. 1.2 от
нотариалния акт /от т.1.2.1 до т. 1.2.79/ паркоместа от № 1 до № 79, до размера
на притежаваните от А.В.Т., ЕГН **********, 0.264 % ид. ч., поради невъзможен
предмет, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Ф.К."
ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** А да предаде владението върху 0.264 % ид. ч.
от-дворното място на А.В.Т., ЕГН **********.
ОСЪЖДА „Ф.К."
ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** А и „К.Е.С.- 2007" ООД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление *** да заплатят на А.В.Т., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 1231.20 лв., представляваща направените
по делото разноски,измемено в частта за разноските с определение от 09.08.2017
г.
Решението ,в частта с характер на определение, с което се
прекратява производството по делото
в частта,с която се иска прогласяване на нищожност на договора за продажба над притежаваните от ищцата 0.264 % ид.части,е
обжалвано с частна жалба на ищцата от
16.05.2017 г.
Ищцата
е получила препис от решението на 02.05.2017 г.В него е посочено,че може да се
обжалва в 14 дневен срок.Жалбата е подадена извън срока по чл.275 ал.1 ГПК ,но
тъй като обжалваното определение е постановено като част от въззивното решение
и на страната е съобщено,че актът подлежи на обжалване в двуседмичен срок,следва
на основание чл.62 ал.3 ГПК да се приеме,че срокът не е пропуснат/в т.см.опр.№703 от 13.10.2014 г.по ч.т.д.2472/2014
г.на ТК,І ТО на ВКС./
Оплакванията на жалбоподателя са,че решението е неправилно и необосновано.Твърди,че
съдът неправилно приел,че не е налице интерес на ищцатада иска прогласяване на
нищожност на договора над нейните идеални части от дворното място.Това не било
така,защото тя не прядявsвала иск по чл.26 ЗЗД единствено като като
съсобственик на дворното място,но и въз основа на обстоятелството,че дворното
място и в частност обособените в него места за паркиране ,представляват обща
част на собствениците на обекти в изградената там сграда в режим на етажна
собственост,в която и ищцата притежава самостоятелен жилищен обект.
Моли определението да се отмени
като се уважи иска изцяло.Претендира разноски
Постъпили са отговори на частната жалба от двамата ответници,с които
същата се оспорва.Претендират се разноски.
Съдът като прецени събраните
по делото доказателства намира за установено следното :
Жалбата е допустима,подадена в
срок от лице ,имащо право на жалба.Разгледана по същество е неоснователна.
Правилно съдът е съобразил, че липсва правен
интерес на ищцата от предявяването на иск за прогласяване нищожността за цялата
част от договора по т.1.2 от нотариалния акт.
Прекратяването
на производството като недопустимо поради липса на правен интерес над размера
на притежаваните от ищцата идеални части е в съответствие с трайно установената
съдебна практика по този въпрос. Така например, в Решение № 397 от 03.10.2012
г. по гр. дело № 1604 / 2011 г. на ВКС, IV Г. О. се приема, че „Когато, обаче, самият ищец твърди и представя
доказателства, че не е собственик на целия, а само на идеална част от процесния
имот, предмет на договора, предвид принципната процесуална забрана по чл. 26,
ал. 2 от ГПК да не се предявяват пред съда чужди права от свое име (освен в
изрично предвидените от закона случаи на процесуална субституция), този ищец е
процесуално легитимиран и има правен интерес да води иска за нищожност само до
размера на своето право на собственост, чиято защита търси по съдебен ред, т.е.
той може (процесуално допустимо е) да предяви иска за прогласяване нищожността
на договора само досежно идеалната част от процесния имот, която е негова
собственост“. В този смисъл са и други решения по чл.
290 от ГПК. Така например:
РЕШЕНИЕ
№ 205 ОТ 05.11.2013 Г. ПО ГР. Д. № 1415/2012 Г., Г. К„ IIIГ. О. НА ВКС също е
постановено, след допускане на касационно обжалване досежно този въпрос. „..За ищеца, предявил установителен иск за прогласяване
нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот е налице правен интерес и
той е процесуално легитимиран да предяви този иск, когато твърди и
представя доказателства, че е собственик на целия
процесен имот. макар
и да не е страна по договора.Когато обаче самият ищец твърди и представя
доказателства, че не е собственик на целия, а само на идеална част от процесния
имот, предмет на договора, предвид принципната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК да не се предявяват пред съда чужди права от
свое име (освен в изрично предвидените от закона случаи на процесуална
субституция), този ищец е процесуално легитимиран и има правен интерес да води
иска за нищожност само до размера на своето право на собственост, чиято защита
търси по съдебен ред, т.е. той може да предяви иска за прогласяване нищожността
на договора само относно идеалната част от процесния имот, която е негова
собственост.. “
Ищцата е заявила,че не е собственик на предмета на атакуваната сделка,а
е собственик на идеални части от дворното място.
Постановеното определение е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено,а жалбата срещу него следва да се отхвърли като неоснователна.
Постъпили са въззивни жалби от
двамата ответници.
С жалбата на ответника „Ф.К.“ООД се
излагат съображения за неправилно,необосновано и постановено в противоречие с
материалния закон решение в частта за прогласяване нищожност на договора за покупко-продажба
до размера на притежаваните от ищцата 0.264 % идеални части,поради невъзможен
предмет и в частта за осъждане на ответника да предаде владението върху тези
идеални части.
По иска с правно основание чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД твърди,че надземните гаражи не представяват
обща част,а съдът неправилно приел,че са обща част.Неправилно не се кредитира
заключението на вещото лице,че липсва свободна площ,налице е строеж ,при който
един паркинг е разпределен на отделни паркоместа.Този паркинг със 79 броя
паркоместа е самостоятелен обект.Счита,че предметът на процесния договор не е
невъзможен,тъй като същият е определяем и може да се обособи.По иска с правно
основание чл.108 ЗС съдът неправилно приел,че следва да бъдат предани идеални
части 0.264 % от дворното място ,а не от целия УПИ.Правото на въвод е
невъзможно за изпълнение,защото не е допустимо ползване на идеални части като
реални и поради липсата на индивидуализирането им.Моли да се отмени решението и
да се отхвърлят исковете.
Въззивната жалба е допустима. Тя е подадена срещу подлежащ на обжалване
акт по чл. 258, ал. 1 от ГПК, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от лице с
интерес от обжалването и има съдържание и приложения от тези по приложимите
разпоредби на чл.260 и чл. 261 от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК относно
правомощията на въззивния съд, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
В
случая постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо ,както и
правилно.
На
основание чл.272 ГПК СГС препраща към
мотивите на първоинстанционния съд и те става неразделна част от настоящите
мотиви.
За
пълнота следва да се отбележи следното:
Частите от сградата, които нямат характера на
самостоятелен обект, са общо притежание на етажните собственици, независимо от
естеството и предназначението им. В този смисъл е задължителната съдебна
практика - решение № 222/30.03.2010
г. по гр. л. № 4076/2008 г. на ВКС, ГК, IV ГО,
постановено по реда на чл.
290 ГПК. Ето защо без значение за спора са релевираните доводи
относно обстоятелството, че изграждането на надземния паркинг е част от
одобрения технически проект.
Ищцата се легитимира като собственик на апартамент № В-45 в процесната
жилищна сграда въз основа на валидно сключен договор за покупко - продажба с
ответника „К.е.с.“ООД., като е прехвърлена и собствеността на 0.264 % идеални
части от дворното място, цялото с площ 5864 кв.м.. В това си качество същата е
съсобственик заедно с останалите етажни собственици на частите от сградата,
които нямат характера на самостоятелен обект.
Съдебната практика по въпроса дали
паркомястото е самостоятелен обект на правото
на собственост, респ. обект по смисъла на § 5. т. 39 от ДР на ЗУТ или не, е константна. Паркомястото съставлява
необособена и несамостоятелна реална част от самостоятелен обект - парцел,
сграда или отделен обект в нея и поради това не съставлява самостоятелен обект
на правото на собственост и не може да бъде предмет на прехвърлителна сделка. С
оглед на това паркомястото не може да бъде прехвърлено с договор - възмезден
или безвъзмезден, тъй като същият не може да бъде годен, възможен предмет на
договора (решение
№ 171/08.08.2014 г. по гр. д. № 4175/2013 г. на
ВКС, ГК, IV ГО; решение № 53/08.05.2009 г. по гр. д. № 5871/2007 г. на ВКС, ГК,
I ГО; решение
№ 1159/30.12.2008 г. по гр. д. № 3834/2007 г. на ВКС, ГК, III ГО;
Извършената сделка е нищожна,поради
невъзможен предмет ,както правилно е постановил съдът.
По иска с правно основание
чл.108 ЗС.На ищцата е прехвърлена и собствеността на 0.264 %
идеални части от от дворното място,
цялото с площ 5864 кв.м.Няма разминаване в съдебното решение,че веднъж било записано,че
ищцата е собственик на 0.264 % идеални части от дворното място ,върху което са
разположени паркоместата и върху цялото дворно място-УПИ.
Видно от диспозитива ,ответникът се осъжда да предаде идеалните части от дворното
място.Несъмнено е ,че следва да се предадат идеални части от цялото УПИ,така
както е и посочено в акта за придобиване
на имота.Възможно е предаване на идеални части,както правилно се е мотивирал
първоинстанционният съд. Жалбата следва
да се остави без уважение.
С жалбата на ответника „К.е.с.“ООД се твърди недопустимост,нищожност
и неправилност на постановеното решение като се излагат подробни съображения.
Изложените в жалбата доводи
за недопустимост на постановеното по делото решение са несъстоятелни. Като
основен аргумент за твърдяната недопустимост на съдебния акт, ответникът се
позовава на използваната в т. 1.2 на нотариалния акт, по който същият е страна,
двойнствена терминология относно едни и същи обекти на сделката. Така, в
титулната част на т.1.2. на нотариалния акт от 24.06.2011 г. е уточнено, че
продавачът „К.е.с.” ООД продава на купувача „Ф.К.” ООД собствените си недвижими
имоти, „съставляващи съгласно Разрешение за ползване Изх.№ СТ-05-904, издадено
на 29.07.2010г. от МРРБ-ДНСК 79 (седемдесет и
девет) броя надземни гаражи”, но всеки от тези „79 броя надземни
гаражи” е описан с наименование „ПАРКОМЯСТО”, с пореден номер (от 1 до 79),
площ и съседи по архитектурен проект (т. 1.2.1 - т. 1.2.79). От всичко това
личи, че при сключването на процесния договор за покупко-продажба страните
напълно са съзнавали, че обект на сделката са описаните 79 броя „ПАРКОМЕСТА”,
които обаче в разрешението за ползване от 03.07.2009 г., са посочени като
„надземни гаражи”, и точно такава е изявената от тях воля - да се прехвърли
право на собственост върху изброените и подробно описани 79 броя паркоместа. С
оглед на това, прогласената в диспозитива на съдебното решение нищожност на
процесния договор за покупко-продажба от 24.06.2011 г., в частта, в която
ответникът „К.Е.С.- 2007” ООД е продал на „Ф.К." ООД, описаните подробно в
т. 1.2 от нотариалния акт /от т. 1.2.1 до т. 1.2.79/ паркоместа от № 1 до № 79,
отговаря напълно на обективираната в нотариалния акт воля на страните, както и
на предявения иск с правно основание чл.26 от ЗЗД. Също така, от мотивите и
диспозитива на съдебното решение, е несъмнено, че се прогласява нищожност на
тази част от процесния договор (по т.1.2.) за покупко-продажба изцяло, така
както е заявено с исковата молба и уточняващата молба от 12.06.2013 г. Ето
защо, доводите на ответника за недопустимост на съдебното решение, изложени в
т.1.1. на стр.2 от въззивната жалба, следва да бъдат оставени без уважение като
неоснователни.
Доводите за недопустимост на първоинстанционното решение, изложени в
т.1.2. (на стр.2 и 3), не следва да бъдат разглеждани, тъй като се отнасят до
уважения иск по чл.108 от ЗС, насочен срещу другия ответник в производството.
По съображенията за нищожност.
Несъстоятелни
са доводите за нищожност на съдебното решение. Съгласно правната теория и
съдебната практика, съдебното решение е нищожно, ако е постановено извън
границите на правораздавателната компетентност на съда, от
незаконен състав, не е в писмена форма или не е подписано, или ако по никакъв
начин не може да се разбере действителната воля на съда. Постановеното по настоящото
дело решение не страда от подобни пороци.
По съображенията за неправилност.
Неоснователни са оплакванията на
ответника за незаконосъобразност и немотивираност на изводите на съда, че
процесните „надземни гаражи” представляват обща част. В обжалваното решение са
изложени подробни мотиви как и защо съдът е стигнал до този извод. В
съответствие с относимите нормативни разпоредби (§ 5, т.15 и т.16 от ДР на ЗУТ
и др.) и с доказателствата по делото първоинстанционният съд правилно и
обосновано е приел, че процесните паркоместа са ситуирани върху незастроената
площ от УПИ, в който е изградена жилищна сграда в режим на етажна собственост,
поради което е неподеляем; че по смисъла на нормативните разпоредби тази
незастроена част от УПИ (в която са разграфени места за паркиране) представлява
свободна дворна площ; че паркоместата не представляват реални и самостоятелни обекти
на правото на собственост - същите не представляват самостоятелен обект по
смисъла на § 5, т.39 от ДР на ЗУТ и чл.23 от ЗКИР (поземлен имот, самостоятелен
строеж (сграда) или реална обособена част от строеж (самостоятелен обект в
сграда) с определено наименование, местоположение, самостоятелно функционално
предназначение и идентификатор по ЗКИР), тъй като не би могло да представляват
самостоятелни поземлени имоти (а са само реална част от такъв, която не
отговаря на нормативните изисквания за самостоятелен поземлен имот).
Горните изводи на съда кореспондират със
събраните по делото писмени и гласни доказателства. От приетите по делото като
писмени доказателства Таблица за определяне на застроената площ (стр. 19-22,
колона 2 - „Ет.”), Заповед № РД-09-50-1009/5.10.2009 г. на Главния архитект на
СО, Обяснителна записка, Обосновка за необходимия брой места за паркиране
съгласно Наредба 2, таблица 2, приети в осз на 28.09.2015г., се установява , че
процесните паркоместа от 1 до 79 са разположени във „ВЪТРЕШНИЯ ДВОР” към
сградата. От Таблицата за определяне на застроената площ се установява също, че
още при изграждането на жилищната сграда за всеки отделен самостоятелен обект в
нея е предвидена съответна идеална част от урегулирания поземлен имот, в който
е изградена сградата. Това предвиждане определя статута на обща част на незастроената
част от УПИ и последващи сделки с отделни обекти в сградата не могат да
променят този статут, който се определя към момента на възникване на етажната
собственост. В случая незастроената дворна площ на процесния УПИ представлява
обща по естество си част, тъй като по силата на нормативните разпоредби (в т.ч.
Наредба № 2 от 29 юни 2004 г. за планиране и проектиране на
комуникационно-транспортните системи на урбанизираните територии), изградената
в имота многоетажна жилищна сграда е недопустимо да бъде изпълнена без
наличието на необходимия минимален брой места за паркиране, сред които и
процесните 79 паркоместа. От представените по делото строителни книжа, в т.ч.
Обосновка за необходимия брой места за паркиране съгласно Наредба 2, таблица 2
и приложението към нея, се установява, че предвидените по проект общо 221
паркоместа, част от които са и процесните 79 надземни
паркоместа във вътрешния двор към сградата, са
необходими и като такива са предвидени да обслужват изградените в сградата
самостоятелни обекти и наличието им е задължително, съгласно приложимите
нормативни разпоредби. Следователно, те нямат самостоятелно значение нито
поотделно, нито като съвкупност, и са предвидени единствено, за да обслужват
етажните собственици.
Във връзка е изложеното до тук следва се има предвид и възприетото в
задължителната практика становище, съгласно което: ,При етажната
собственост всеки от етажните собственици може да се разпореди с правото си на
собственост върху притежавания от него самостоятелен обект, без да иска
съгласието от останалите етажни собственици, тъй като идеалните части от
дворното място и от другите общи части се прехвърлят заедно е обекта, към който
принадлежат по разпореждане на закона.”
(РЕШЕНИЕ № 177 ОТ 13.07.2010 Е. ПО ГР. Д. № 745/2009 Е., Г. К., II Г. О. НА
ВКС). Следователно, след като още при строителството на сградата за парцела,
върху който е изградена, е определен статут на обща част (тъй като съгласно
Таблица за определяне на застроената площ за всеки от самостоятелните обекти в
сградата е „придадена” точно определена ид. част от правото на собственост
върху урегулирания имот), то представените от ответниците нотариални актове за
сделки, в които не фигурират изрично и идеални части от УПИ нямат значение за
настоящия спор, тъй като идеалните части от общите части на етажната
собственост (в т.ч. от правото на собственост върху незастроената дворна площ)
следват главната вещ, дори и да не са посочени изрично в прехвърлителната
сделка.
Твърденията на ответника, че двамата
ответници - страни по процесния договор за покупко-продажба, можели свободно да
се разпореждат с паркоместата , тъй като притежавали обекти в етажната
собственост се въвеждат за първи път с въззивната жалба и не са част от
предмета на спора по настоящото дело. Въпреки това, следва да се отбележи, че
принадлежност може да се прехвърли само и единствено с главна вещ, а не когато
дадено лице притежава само обекти със статут на принадлежности.
Аргументите на ответника относно прехвърлянето на идеални части от УПИ
заедно с разпределение на ползването върху незастроената част от него също не
следва да бъдат обсъждани като въведени за първи път с жалбата. Същите не се основават на конкретни обстоятелства от
предмета на делото.От съдържанието на процесния договор за покупко-продажба няма основание да се приеме, че е налице воля
и съгласие за прехвърляне на идеални части от дворното място, ведно е
разпределено ползване. Следва да се отбележи също, че в цитираното Решение №
199 от 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5955/2014 г. наВКС, ГО, IV г.о. е прието
еднозначно, че „нито паркдместата в незастроената част на двора,
нито откритият басейн са самостоятелни обекти на правото на собственост и в
този смисъл те не могат да бъдат предмет на прехвърлителна сделка”,
в какъвто смисъл е и утвърдената задължителна практика.
Неоснователни са оплакванията от въззивната жалба, че изводът на съда за
неподеляемост на процесния УПИ е неправилен. Същият съответства на събраните по
делото доказателства, от които се
установява, че в урегулирания имот е изградена сграда в режим на етажна
собственост и на задължителната практика - ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 2 ОТ 04.05.1982 Г.
ПО ГР. Д. № 9/1981 Г., ПЛЕНУМ НА ВС, съгласно която делбата на парцели, в които
е изградена сграда етажна собственост, е недопустима. В продължение на
това, правилен е и изводът на съда, че реална част от процесния УПИ не може да
се обособи, тъй като същият представлява обща част по изложените по-горе
съображения.
Неоснователно
е оплакването, че съдът немотивирано не е кредитирал заключението на
техническата експертиза относно извода на вещото лице, че в процесния УПИ
липсва незастроена дворна площ.Този извод се основава на разбирането му, че
инвестиционният проект е изпълнен изцяло, включително с изцяло подземните секции Г и Д, а процесните
паркоместа били разположени върху покрива на тази подземна част на сградата. В
тази връзка съдът правилно е приел, че този извод не може да бъде кредитиран,
тъй като е в противоречие с относимите нормативни разпоредби, съгласно които
свободна дворна площ е разликата между застроената площ и площта на УПИ.
Законът изрично приравнява за такава площ откритите използваеми тераси върху
подземния етаж, както и озеленените площи” (§ 5, т.16 от ДР на ЗУТ). От друга страна, за "застроена площ” се счита
само площта, ограничена от външните очертания на ограждащите стени на първия
надземен етаж или на полуподземния етаж, без тераси, външни стълби и стълбищни
площадки, рампи, гаражи и други елементи с
височина до 1,2 м от средното ниво на прилежащия терен,
разположени на приземно ниво (§ 5, т. 15 от ДР на ЗУТ). От показанията на св. Ж.(разпитан
в осз на 20.05.2015 г.) също се установява от фактическа страна, че към
сградата има дворна площ, която е абсолютно празна. В нея няма никакви
постройки, включително гаражи. В
средата й е оформена тревна площ, а останалата част е с настилка
от „павета”, върху която са очертани паркоместата и с цифри от боя са посочени
номерата им. С оглед на това, съдът правилно и обосновано е приел, че
надземните паркоместа са част от свободната дворна площ на процесния урегулиран
поземлен имот, застроен със сграда в режим на етажна собственост, поради което
имат статут на обща част.
Жалбата
е неоснователна и следва да се остави без уважение.
Не се доказаха твърдяните
пороци на първоинстанцинното решение ,поради което то следва да бъде
потвърдено.
Постъпили са частни жалби срещу определение от 09.08.2017 г.постановено по реда
на чл.248 ГПК.
Ищцата обжалва определението като
неправилно.Съдът не взел предвид ,че
ответникът „Ф.К.“ ООД не е представил убедителни доказателства,че хонорарът е
изплатен.Отделно от това ,присъдени са разноски за два иска,а единият иск срещу
този ответник е уважен изцяло.Неправилно са намалени и разноските, които ответниците да заплатят на ищцата -1231.20
лв. Съдът ги разделя на две по 616.60 лв.за всеки ответник .Следвало да бъде
съотношение 2/3 към 1/3.
По изложените доводи в частната
жалба съдът намира следното:Съгласно чл.39 ЗАдв.не се съдържа забрана по клиентските
сметки да се превеждат суми с уговорките между адвокат и киент да бъдат удържани
от адвоката като хонорар.Видно от чл.10 от договора за правна защита и
съдействие клиентът внася уговорения хонорар по посочена клиентска сметка.
Съдът е допълнил решението в частта
за разноските като е осъдил ищцата да заплати на „Ф.К.“ ООД сумата 2593.16
лв.Приел е тази сума като е определил по 1 200 лв.хонорар за двата иска
предявени срещу този ответник плюс 200 лв. за хонорар за вещо лице,намалено с
уважената част по иска с правно основание чл.26 ЗЗД.Тук съдът неправилно е присъдил
хонорар на този ответник за уважен срещу него иск по чл.108 ЗС.Следва така определената сума да бъде намалена с
1 200 лв.,или ищцата ще бъде осъдена да заплати на този ответник сумата 1393.16 лв.,вместо сумата 2593.16 лв. Съобразено е с фактическата и правна сложност
като в същото време присъдените суми са близки до минималните размери,
съобразно Наредба №1/2004 г.за МРАВ.
Правилно са намалени разноските в
полза на ищцата като е осъден „К.Е.С.-2007“ООД да й заплати сумата 1.63
лв.Поради идентичността на правния резултат за двамата ответници същите следва
да заплатят по равно разноските на ищцата.Тъй като ответникът „Ф.К.“ООД няма
искане за изменение на решението в тази част, то съдът правилно е оставил сумата
615.60 лв.,присъдена с решението като дължима.
Жалбата е частично основателна и
определението следва да се измени предвид изложените мотиви.
По делото е постъпила и частна жалба
на ответника „Ф.К.“ ООД с искане да се отмени определението в частта ,относно
присъдените разноски за заплащане от него на ищцата като се постанови ново, с
което разноските да бъдат намалени от 615.60 лв.на 1.63 лв.,съразмерно на
прекратената част.
Частната жалба е неоснователна.СРС не
е бил сезиран с искане по чл.248 ГПК от този ответник за намаляване на присъдените в полза на ищцата разноски,поради
което правилно не е преразгледан въпроса за разноските.
Предвид отхвърлените жалби на
страните,направените възражения за прекомерност на платените адвокатски
хонорари,които съдът намира за основателни,разноските на страните се
компенсират.
Воден от
горното съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 10.04.2017
г. по гр.д. № 40428/12 г., СРС, ГО, 35 с-в в обжалваните части.
ОТМЕНЯ определение от 09.08.2017 г.в
частта,с която се осъжда А.В.Т., ЕГН ********** да заплати на „Ф.К."
ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** А сумата 2593.16 лв.разноски и
вместо това постановява:
ОСЪЖДА А.В.Т., ЕГН ********** да заплати на „Ф.К." ООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление *** А сумата 1393.16
лв.разноски пред първата инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 09.08.2017 г.в останалата
обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните..
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.