№ 10387
гр. София, 26.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:А.И. И.А
при участието на секретаря К.Д.Н.
като разгледа докладваното от А.И. И.А Гражданско дело № 20211110164337
по описа за 2021 година
„... АД е предявило срещу А. Л. Ц. иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено дължимостта на
следните суми: 2500 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит
„Екстра“ № 96593 от 23.01.2020 г., ведно със законната лихва от 19.08.2021 г. до
окончателното изплащане на задължението, 324 лева – договорна лихва за периода
23.07.2020 г. – 23.04.2021 г. и 277,75 лева – лихва за забава за периода 24.07.2020 г. –
17.08.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение № 10057 от 31.08.2021 г. по ч.
гр. д. № 48238/2021 г. на СРС, 82 състав.
Ищецът твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит
„Екстра“ № 96593 от 23.01.2020 г. по реда на ЗПФУР за сумата 3000 лева. Ответникът
кандидатствал за получаване на потребителски кредит чрез сайта на ищеца, като
предоставил личните си данни чрез попълване на регистрационната форма за
кандидатстване, одобрена от управителя на финансовата институция и при спазване на
всички изисквания за предоставяне на финансова услуга от разстояние. След обработване на
данните ответникът е потвърдил получения от него договор за кредит от разстояние и след
избиране на изпратения от „... АД линк за потвърждение, заемната сума му била изпратена
чрез системата е-pay, като А. Л. Ц. я получил още същия ден. Ответникът избрал да му бъде
осигурен гарант за ползване на кредита, поради което му била начислена такса „Гарант“ за
услугата. Ищецът твърди, че съгласно сключения договор общият размер на задължението
бил 5592 лева, платимо ведно със законната лихва върху главницата на дванадесет месечни
вноски за периода 23.02.2020 г. - 23.01.2021 г. Сочи, че по кредита с падеж 23.02.2020 г. от
страна на ответника три пъти е осъществено плащане само на дължимите лихви и такса
1
„Гарант“ по месечната вноска, поради което крайният срок на издължаване на кредита бил
удължен с три месеца и новият падеж на вноските бил 23.05.2020 г., а крайният срок за
погасяването на кредита бил удължен до 23.04.2021 г. Допълва, че по кредита с падеж
23.07.2020 г. ответникът извършил частично плащане в размер на 81,48 лева, а към
17.08.2021 г. кредитополучателят не бил погасил нито една от вноските по кредита,
падежите на които били настъпили съответно на 23.07.2020 г., 23.08.2020 г., 23.09.2020 г.,
23.10.2020 г., 23.11.2020 г., 23.12.2020 г., 23.01.2021 г., 23.02.2021 г., 23.03.2021 г.,
23.04.2021 г. Навежда доводи, че многократно са отправяни покани до ответника да заплати
задълженията си, но същият и към настоящия момент не го е сторил. С оглед на изложеното
„... АД обуслява правния си интерес от предявяване на настоящия иск, с който желае да се
признае за установено, че А. Л. Ц. му дължи сума в размер на 2500 лева, представляваща
главница по Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 96593 от 23.01.2020 г., ведно със
законната лихва 19.08.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, сума в размер
на 324 лева – договорна лихва за периода 23.07.2020 г. – 23.04.2021 г. и сума в размер на
277,75 лева – лихва за забава за периода 24.07.2020 г. – 17.08.2021 г.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва
предявените искове. Оспорва наличието на валидно облигационно отношение между него и
ищеца като твърди, че никога не е подписвал твърдения от ищеца договор, както и че
никога не се е регистрирал в сайта му и не е приемал общи условия, изготвени от него.
Оспорва да е получавал електронни или хартиени съобщения от ищеца, представляващи
предложение за сключване на договор за потребителски кредит. Твърди, че е завишен
годишният процент на разходите в размер на 49,70 % и като такъв го определя като
незаконосъобразен. Оспорва разпоредбите на чл. 8.1, чл. 8.2. 8.3 от ОУ като
незаконосъобразни и противоречащи на добрите нрави и морала. Счита, че дори и да са
извършвани от него плащания в полза на ищеца, то не можело да се приеме, че основанието
за тях e процесният договор за кредит. Счита за неоснователен предявения иск за лихви
поради обстоятелството, че не било налице валидно облигационно правоотношение, както и
поради нищожността на лихвата с оглед надвишаването на размера на законната лихва с
повече от три пъти. Ответникът твърди, че процесният договор е недействителен по смисъла
на ЗПК и поради обстоятелството, че не отговаря на законовите изисквания за
действителност на договорите за потребителски кредит и съдържа неравноправни клаузи.
Излага, че противоречи на задължителните изисквания за действителност с материалния
закон /ЗПК/, не отговаря на изискванията за форма и шрифт, не съдържа погасителен план
съгласно изискванията на ЗПК, не съдържа задължителен лихвен процент на ден, което от
своя страна води до пълната му недействителност. Евентуално заявява, че ако се приеме за
действителен от съда, следва да се дължи само чистата стойност на заема без допълнителни
тежести като лихви, неустойки, такси и др. Допълва, че процесният договор за кредит бил
нищожен поради противоречие с добрите нрави и с него се целяло заобикаляне на закона, а
задължаването на ответника да заплаща такса за банкова гаранция представлява скрита
лихва. Оспорва да е бил уведомяван за предсрочната изискуемост на кредита, както и че
ищецът е провеждал телефонни разговори с него. Счита, че ищецът е действал
2
недобросъвестно при сключване на договора и не би го сключил без клаузата, задължаваща
ответника да заплати обезпечението със свързано лице на „... АД - „Бикнел корп“ ООД,
което водело до нищожност на клаузата и недействителност на целия договор. Релевира
възражение за изтекла погасителна давност на процесните вземания. Съдът, като съобрази
събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Ищецът твърди, че е кредитор на длъжника за вземане, произтичащо от сключен
договор за кредит от разстояние. По отношение на тези договори, освен общите нормативни
правила, установени със ЗЗД, намират приложение и тези, съдържащи се в Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за платежните услуги и
платежните системи (ЗПУПС), Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския кредит (ЗПП). Легалната
дефиниция на този вид договори се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗПФУР, съгласно
която договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. В разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР са посочени подлежащите на
доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на
кредит от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на ищеца-доставчик на
услугата. За доказването на преддоговорната информация и на електронните изявления,
отправени съгласно ЗПФУР, се прилага ЗЕДЕП – сега ЗЕДЕУУ, а съгласно, ал. 3
преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство
за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със
съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях. Според разпоредбата на чл. 3 ЗЕДЕП електронният
документ представлява електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг
носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано. Следователно в случаите, в които
законът изисква писмена форма, независимо дали същата е за действителност или за
доказване, тя се счита спазена, след като е съставен електронен документ. В случая в
производството по делото съдът намира за установено, че между страните е възникнало
облигаторно правоотношение по силата на договор за кредит от разстояние.
По делото е представен договора за кредит № 96593/23.01.2020 г. и Общите условия
към него, свалени от системата на кредитодателя, който не носи подписа на потребителя.
Тъй като договорът за кредит е сключен под формата на електронен документ, последният,
ведно с Общите условия към него, е представен по делото на хартиен носител на основание
чл. 184, ал. 1 ГПК. В договора за кредит са посочени личните данни на кредитополучателя –
ответник. Уговорено е, че сумата, предоставена по договора, е в размер от 3000 лева, при
лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите от 49,7 %. Установен е срок за
връщане на предоставения кредитен ресурс с падеж на 23.01.2021 г. Страните са постигнали
съгласие за заплащане на такса „Гарант“ от 2160 лева. В клаузите на Общите условия е
3
установено, че договорът за кредит се сключва по искане на кредитополучателя след
регистрация в системата на www.creditins.bg или при налична регистрация, като последният
се счита сключен и влиза в сила на датата на потвърждаването му от кредитора по
електронна поща и извършване на паричния превод, след като кредитополучателят е приел
договора на началната страница на дружеството, предоставящи финансови услуги от
разстояние.
По делото е представена разписка от 24.01.2020 г., издадена от EasyPay, от която се
установява, че на посочената дата ответникът е получила сумата от 3000 лева, преведена от
„..., с посочване на имената, ЕГН и адреса на ответната страна и номера на договора за
кредит.
Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП (сега ЗЕДЕУЗ) електронен документ е електронно
изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да
бъде възпроизвеждано. Законът придава значение на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 4
ЗЕДЕП), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 5 ЗЕДЕП). Съгласно
чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП електронен подпис е всяка информация в електронна форма, добавена
или логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство.
Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ.
Неговата доказателствена сила е такава, каквото законът признава на подписания писмен
документ.
Съдът намира, че така представеният договор представлява електронен документ,
който не е подписан с квалифициран електронен подпис по смисъла на ЗЕДЕП. Независимо
че електронното съобщение, несъдържащо квалифициран електронен подпис, не се ползва с
формална доказателствена сила, последното не е тъждествено на пълна липса на
волеизявление и не може да бъде игнорирано, в който смисъл е практиката на ВКС,
формирана с решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г., ІV г.о. и определение №
169/06.04.2017 г. по ч. т. д. № 672/2017 г., І т. о. В посочената практика се приема, че
“принципно представянето на документ върху който липсва подпис на издателя му
предпоставя, че фактът на писменото изявление и неговото авторство ще бъдат
установявани с други доказателствени средства при оспорване кой е издателят му”.
В случая съдът намира за установено, че страните са сключили договор за кредит с
посоченото съдържание, доколкото ответната страна през системата на кредитодателя на
сайта www.creditins.bg е подала заявка за сключване на договора и е генерирала сключване
на договор чрез потвърждаване на изпратения линк. Това е така, доколкото заявката с
посочване на параметрите на договора за кредит е направена от профила на потребителя-
ответник, след което от този профил при следване на стъпките на системата, е бил
генериран договор със съответните параметри и който е приет от потребителя с
потвърждаването. Профилът на съответния потребител се създава след въвеждане на
неговите лични данни, които в случая съвпадат с тези на ответната страна, след което се
4
генерира уникален идентификационен код на този потребител. Възможността за ползване на
профила е ограничена, тъй като последното е възможно единствено с въвеждане на
електронния адрес на потребителя и избраната от последния парола. Всички тези
обстоятелства, разгледани в тяхната взаимовръзка обосновават извода, че именно ответната
страна е ползвала системата на финансовата институция, като след избиране на параметрите
на договора и запознаване с него е дала съгласието за сключването му при посочените в
последния клаузи и съдържание с потвърждението.
Сключване на договор, който по така изложените съображения следва да се приеме,
че е с посоченото съдържание, се установява и от представената по делото разписка,
издадена от EasyPay, от която е видно, че на посочената дата ответникът е получил сумата
от 3000 лева, преведена от „..., с посочване на имената, ЕГН и адреса на ответната страна и
номера на договора за кредит. Разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД установява, че договорът за
заем има реален характер и се счита сключен в момента на получаване на сумата от
заемополучателя, поради което в случая следва да се приеме, че договорът е сключен, като
за ответницата е възникнало задължението за връщане на предоставения за временно
ползване финансов ресурс в размер на сумата от 3000 лева при условията и за сроковете,
установени в клаузите на договора и общите условия към него.
Представени са разписка за извършено плащане от 10.04.2020 г. на стойност 50 лева,
разписка за извършено плащане от 30.04.2020 г. на стойност 113 лева, банков превод от
10.06.2020 г. в размер на 225 лева, банков превод от 07.08.2020 г. в размер на 230 лева,
банков превод от 13.10.2020 г. в размер на 50 лева, банков превод от 20.10.2020 г. в размер
на 500 лева, банков превод от 26.11.2020 г. в размер на 500 лева – общо на стойност 1668
лева. В производството по делото ищецът е посочил, че длъжника е извършвал плащания
във връзка с договора.
По делото е изслушано заключение на съдебно-счетоводна експертиза, според което
на 23.01.2020 г. ищецът е превел сума в размер на 3000 лв. чрез платежната система на „....“,
с получател А. Л. Ц., по сметката на получателя КИН0000000501. За превода на сумата е
издадена Разписка № 1000000202159933 от 23.01.2020 г. 16.49 ч. Основанието на получения
превод по разписката е: „паричен превод към easy pay: договор № 96593/23.01.2020 г.“ От
направените констатации следва, че ответникът е получил предоставената му в заем сума в
размер на 3 000 лв. по процесния договор за кредит. От констатациите по счетоводните
записвания на ищеца следва, че по отношение на процесния договор за кредит ищецът е
водил редовно счетоводното отчитане на кредита. На 17.08.2021 г. неплатените остатъци от
задължения по процесния кредит са прехвърлени по сметка 443 - „Вземания по съдебни
спорове“, а именно: по сметка 443 като съдебно вземане е прехвърлен неплатен остатък за
главница в размер на 2 500 лв., по сметка 443 като съдебно вземане е прехвърлен неплатен
остатък за такса гаранта в общ размер на 1769,69 лв., по сметка 443 като съдебно вземане е
прехвърлен неплатен остатък за законна лихва в размер на 277,75 лв. Констатираните
неплатени остатъци от задължения по процесния кредит по отделни компоненти,
установени по счетоводни данни на ищеца, съвпадат с претендираните в исковата молба
5
вземания по вид и размер. По предоставени счетоводни данни от ищеца се констатира, че
постъпилите плащания от ответника по процесния договор за кредит са в общ размер на
1668 лв. С постъпилите вноски са погасени следните задължения: главница - 500 лв.,
договорна лихва - 216 лв., гаранция - 869,08 лв., наказателна лихва - 82,92 лв. От
извършената проверка в счетоводството на ищеца, съобразявайки постъпилите плащания по
кредита и след извършени изчисления, се констатираха неплатени остатъци от задължения
по процесния кредит, както следва: остатък за главница - 2 500 лв., остатък за договорна
лихва - 324 лв. за периода 23.08.2020 г. – 23.04.2021 г., остатък за такса гаранция - 1769,76
лв. за периода 23.07.2020 г. - 23.04.2021 г., остатък за законна лихва за забава - 277,75 лв. за
периода 23.06.2020 г. - 23.04.2021 г.
В договора е посочено, че ГПР е в размер на 49,7%. Ответникът е направил
възражение че размерът му е незаконосъобразен. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на МС. Съгласно чл. 1, ал. 1 от Постановление №
426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения е
определен в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила от 1 януари, съответно от 1
юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Основният лихвен % за 2020 г. и 2021
г. е бил в размер на 0,00%, поради което размерът на годишната лихва следва да се определи
в размер на 10%, т.е. ГПР е в рамките на допустимите размери.
Ищецът претендира договорна лихва за периода 23.07.2020 г. – 23.04.2021 г.
Договорната лихва представлява печалбата на кредитора за ползването на паричната сума,
дадена в заем на длъжника. Същата се дължи през време на действие на договора и
доколкото ползването на отпуснатата в заем на длъжника сума продължава. Съдът намира,
че определеният в договора лихвен процент от 36% е несъразмерно висок при отпуснат
кредит в размер на 3000 лева за срок от 1 година. Такава клауза е неравноправна, тъй като
поставя потребителя в значително неблагоприятно положение. Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК
съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител. Така съдът намира, че уговорената лихва е прекомерна и следва да се намали до
средните нива за лихвени проценти при уговаряне на договорна лихва. След справка в сайта
на БНБ относно лихвената статистика съдът установи, че средният лихвен % за кредити за
потребление в лева за срок до 1 година през 01.2020 г., когато е сключен договорът за
кредит, е 23,87 %, като размерът на претендираната възнаградителна лихва следва да се
намали до този процент.
Ищецът претендира и вземане, представляващо договорна такса „Гарант“ за периода,
включено в главницата. Събраните по делото доказателства водят до извод, че от страна на
„... АД не е доказано твърдението му, че именно то е носител на това вземане, поради което
съдът приема, че същото не се явява активно материалноправно легитимирано като негов
титуляр. В т. 4 от процесния договор за потребителски кредит страните са уговорили, че
заемодателят поема задължение да ангажира дружество – гарант за гарантиране връщане на
6
вноските по кредита срещу заплащането от страна на заемателя на такса гарант в общ
размер от 2160 лева, разсрочена на 12 вноски всяка в размер от по 180 лева, представляващи
част от общата месечна вноска по договора за кредит. Представен е Договор за предоставяне
на гаранция по потребителски кредит от 25.10.2014 г., сключен между ищеца „... АД в
качеството му на кредитодател и трето за процеса лице – „Бикнел Корп“ ООД, в качеството
му на дружество – гарант, съгласно който гарантът се задължавал да гарантира вземанията
на кредитодателя по отпуснати потребителски кредити срещу заплащане от насрещната
страна на възнаграждение, пряко обвързано с вноските за тази такса по индивидуалния
договор за кредит. При тълкуване на клаузите на договорите съдът намира, че носител на
вземането, представляващо такса „Гарант“, е именно дружеството, което е поело
задължение на гарантира изпълнението на задълженията на ответника в качеството му на
заемополучател, а не ищеца, чието задължение е да посредничи в отношенията между тези
страни, като сключи договора за гаранция и събира и изплаща сумите, представляващи
цената на тази услуга. По делото не се твърди и не се установява „... АД да е изплатило тази
цена на дружеството – гарант и по този начин да е встъпило в правата му срещу ответника.
Ето защо на това основание претенцията, представлваща договорна такса „Гарант“,
включена в главницата, следва да бъде призната за недължима. В допълнение съдът намира
за необходимо да отбележи, че дори да се приеме, че титуляр на такова вземане е ищецът в
качеството си на заемодател по договора за кредит, то клаузата на т. 4 от договора, с която е
уговорено заплащането на такса „Гарант“, представлява неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП /намиращ приложение към
процесното правоотношение (арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП), който въвежда разпоредбите на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, тъй като е уговорена във вреда на заемополучателя – ответник
по настоящото дело, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на доставчика и потребителя. Целта на
предоставената по договора гаранция е да обезпечи изпълнението на задълженията на
ответника по договора чрез имуществото на още едно лице и да гарантира на кредитодателя,
че ще получи заемната сума заедно с уговорената възнаградителна лихва. Съгласно
разпоредбата на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит кредиторът е този, който
следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя. Касае се за оценка на
платежоспособността на бъдещия заемател преди страните да се обвържат от договорно
правоотношение. В настоящия случай няма данни, нито твърдения ищцовото дружество да е
направило детайлно проучване на имущественото състояние на заемополучателя.
Следователно за евентуалното настъпване на вредите, чието обезпечение се цели с
включването на клаузата за учредяване на гаранция като част от съдържанието на договора
за заем, принципно допринася и бездействието на заемодателя да оцени
кредитоспособността на заемателя преди отпускане на заема съгласно изискването на чл. 16
ЗПК, с което недопустимо същият се стреми да придобие права в резултат от собственото си
бездействие и по този начин да прехвърли отговорността за това в тежест на потребителя.
При тълкуване на чл. 4 от процесния договор във връзка с чл. 8 от ОУ съдът намира, че
7
клаузата, установяваща дължимост на такса "Гарант", заобикаля закона (чл. 21, ал. 1, вр. чл.
19, ал. 4 ЗПК) и противоречи на добрите нрави, доколкото целта, за която същата е
уговорена, излиза извън естеството на нейните обезпечителни и обезщетителни функции. В
случая таксата "Гарант", посочена като глобална сума 2160 лева, се кумулира към
погасителните вноски, което води до скрито оскъпяване на кредита и дава възможност за
неоснователно обогатяване на на търговеца за сметка на потребителя. Тази такса в размер на
72 % от размера на главницата заобикаля и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК и установените
максимално допустими размери на годишния процент на разходите по потребителски
кредити.
Съгласно чл. 9.1 от ОУ към договора при забава на плащането на погасителните
вноски по кредита кредитодателят начислява върху неиздължените (просрочените) суми за
времето на забава до окончателното изплащане на забавените задължение обезщетение за
забава в размер на законната лихва за забава за периода на забавата върху всяка забавена
погасителна вноска.
С оглед посоченото и съобразявайки извършените от ответника плащания, намаления
размер на възнаградителна лихва и недължимостта на начисляваната такса съдът приема, че
с извършените плащания в общ размер на 1668 лева се е погасила главница в размер на
1452 лева, поради което искът за главница следва да се уважи до размера от 1548 лева, за
договора лихва - до размера от 214,83 лева, а за законна лихва за забава – в пълен размер.
Неоснователно е релевираното възражение за погасяване под давност на
претендираните вземания, доколкото същите произтичат от вземания за кредит, сключен от
разстояние, по отношение на които е приложима общата 5-годишна давност. Първата вноска
по кредита е с падеж 23.02.2020 г., а заявлението по чл. 410 ГПК е подадено на 19.08.2021 г.,
т. е. преди изтичане на предвидената давност.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. В полза на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени разноски съразмерно с уважената
част от предявените искове в размер на 960,41 лева, от следните сторени разноски: 194,86
лева - държавни такси за исковото и заповедното производства, 350 лева – депозит за
експертиза, 915 лева – адвокатски възнаграждения за представителство в исковото и
заповедното производства. Претендира се адвокатско възнаграждение на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗА за оказана безплатна правна помощ на ответника в размер на 450 лева за
исковото производство и 360 лева за заповедното производство, от които следва да бъдат
присъдени 238,20 лева за исковото производство и 190,55 лева за заповедното производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „... АД, ЕИК *********, срещу А.
Л. Ц., ЕГН **********, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове, че А. Л. Ц. дължи на „... АД на
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 1548 лева, представляваща
8
главница по Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 96593 от 23.01.2020 г. и на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 214,83 лева, представляваща договорна лихва за
периода 23.07.2020 г. – 23.04.2021 г. и сумата от 277,75 лева, представляваща лихва за забава
за периода 24.07.2020 г. – 17.08.2021 г., за които суми по ч. гр. д. № 48238/2021 г. на СРС, 82
състав, е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 31.08.2021 г., като ОТХВЪРЛЯ
иска за главница за сумата над 1548 лева до претендираната сума от 2500 лева и иска за
договорна лихва за сумата над 214,83 лева до претендираната сума от 324 лева.
ОСЪЖДА А. Л. Ц., ЕГН **********, да заплати на „... АД, ЕИК *********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 960,41 лева – разноски за исковото и заповедното
производства.
ОСЪЖДА „... АД, ЕИК *********, да заплати на адв. Н. И. И., ЕГН **********, на
основание чл. 38, ал. 1 т. 2 ЗА сумата от 238,20 лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „... АД, ЕИК *********, да заплати на адв. Красимира Игнатова Билева,
ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 1 т. 2 ЗА сумата от 190,55 лева – адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9