№ 1769
гр. Варна, 09.05.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на девети
май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Деница Славова
като разгледа докладваното от Деница Славова Гражданско дело №
20233100100156 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искове с правно основание чл.2в от
ЗОДОВ и чл. 49 от ЗЗД във вр. с чл. 7 от КРБ .
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника.
На основание чл. 140 от ГПК съдът следва да насрочи делото.
Съдът на основание чл.140 от ГПК изготви следния проект за
доклад по делото
Производството делото е образувано по предявени искове от Г. Й. Р. , с
ЕГН:********** и адрес: гр.Варна, *********, ПРОТИВ:
1.НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ на РБ , с административен адрес гр.
София, пл. Народно събрание №2, както следва /в условията на
кумулативност/:
А. сумата от 31166,18 лева, представляваща неполучено от ищеца
основно възнаграждение за периода от 08.07.2019 год. до 19.02.2021 год. вкл.,
в размер на по 1396 лв. месечно и
Б. Сумата от 3807 лева, представляваща неполучено от ищеца ДВПР
/допълнително възнаграждение за постигнати резултати/ за периода от
08.01.2019 г. до 19.02.2021 г. вкл., начислявано на служителите, заемащи
същата длъжност, всеки месец и изплащано всяко тримесечие, ведно със
законната лихва върху главниците, считано от датата за предявяване на
исковете до окончателното изплащане на сумите, представляващи вреди от
неправомерното поведение на ответника, приел параграф 50 от ПЗР на
1
ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ бр.98/2018 г. и влязъл в сила на 01.01.2019 год.,
който представлява достатъчно съществено нарушение на правото на
Европейския съюз, на основание чл.2 в от ЗОДОВ,
и в условията на евентуалност ПРОТИВ:
2.ДЪРЖАВАТА, представлявана от Министъра на финансите на
Република България и адрес гр.София, 1040, ул.“Г.С.Раковски" 102, както
следва /в условията на кумулативност/:
А. сумата от 26 524 лева, представляваща неполучено от ищеца
основно възнаграждение за периода от 08.07.2019 год. до 19.02.2021 год. вкл.,
в размер на по 1396 лв. месечно и
Б. Сумата от 1270 лева, представляваща неполучено от ищеца ДВПР
/допълнително възнаграждение за постигнати резултати/ за периода от
08.01.2019 г. до 19.02.2021 г. вкл., начислявано на служителите, заемащи
същата длъжност, всеки месец и изплащано всяко тримесечие, ведно със
законната лихва върху главниците, считано от датата за предявяване на
исковете до окончателното изплащане на сумите, представляващи вреди от
неправомерното поведение на ответника, приел параграф 50 от ПЗР на
ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ бр.98/2018 г. и влязъл в сила на 01.01.2019 год., с
който е променен чл.10, ал.1 Закона за Митниците, обявен за
противоконституционен с Решение №7/17.07,2019 год. по к.д. №7/2019 год.
(обн. ДВ бр. 75 от 24.09.2019 г,). влязло в законна сила на 28.09.2019 год., на
основание чл. 49 от ЗЗД във вр. с чл. 7 от КРБ.
Претендират се и разноските за производството.
Обстоятелствата, от които се твърди, че произтича претендираното
право са:
В исковата молба ищецът твърди, че е работил в Митница Варна от
08.02.1995 год., първоначално по трудово правоотношение, а впоследствие и
като държавен служител на длъжността „държавен митнически инспектор,
длъжностно ниво - 5, експертно ниво 1Б, в митница Варна, с ранг: V старши",
считано от 08.01.2019 г.
Народното събрание е приело с параграф 50 от ПЗР на ЗИДЗКПО,
обнародван в ДВ бр.98/2018 г. и влязъл в сила на 01.01.2019 год., с който е
променен чл.10, ал.1 Закона за Митниците, с което: «Митническите
служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат
само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за
умишлено престъпление от общ характер.».
2
В резултат на приетата от Народното събрание законова промяна
служебното правоотношение на ищеца било прекратено. С изменение на ЗМ
Директора на АМ е издал Заповед № 3024/07.01.2019 год., с която ищеца бил
уволнен, тъй като бил привлечен като обвиняем за умишлено престъпление
от общ характер по ДП №8/2016 г. по описа на ТСБОП - Варна, пр.пр.
№486/2016 г.по описа на СП.
Ищецът оспорил Заповед №3024/07.01.2019 год. на Директора на АМ за
прекратяване на служебното му правоотношение, като незаконосъобразна. В
резултат е постановено Решение №1566/08.02.2021 год. по адм.д.№
10534/2020 год. по описа на Върховния административен съд, с което
заповедта е отменена. В изпълнение на чл.122, ал.1 от ЗДСл и в законния
срок, на 19.02.2021 год. ищеца се явил в АМ-Варна, за изпълнение на
служебните си задължения. В тази връзка е издадена Заповед №
217/22.02.2021 год. на Директора на АМ, с която ищецът е възстановен на
заеманата длъжност.
Ищецът твърди, че параграф 50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ
бр.98/2018 г. и влязъл в сила на 01.01.2019 год., с който е променен чл.10, ал.1
Закона за Митниците, противоречи на чл. 15 пар. 1 и чл. 48 и чл. 52 от
Хартата на основните права на ЕС, чл. 6 ал. 2 и чл. 8 от Конвенцията за
защита на правата на човека и основните свободи и на Директива на ЕС
2016/343 на ЕП и Съвета, както и чл. 5 ал. 1 и 4 от Договора за ЕС.
С Решение №7/17.07,2019 год. по к.д. №7/2019 год. (обн. ДВ бр. 75 от
24.09.2019 г,). влязло в законна сила на 28.09.2019 год. съдът е обявил
нормата на чл.10 ал.1 изр. Второ от ЗМ за противоконституционна. С
постановяване на решението на конституционния съд за Държавата възниква
задължението да възстанови правото и да уреди онези отношения, които са се
осъществили в нарушение на Конституцията. Закона и по специално чл.22,
ал.4 от Закона за Конституционния съд задължава Народното събрание да
уреди възникналите правни последици от противоконституционния закон, за
да бъде възстановен нарушения конституционен ред. Независимо от това НС
бездейства, което представлява и противоправно поведение.
Ищецът твърди, че промяната в закона, постановена в противоречие с
правото на ЕС и с Конституцията, му е причинила имуществени вреди.
По силата на чл.104, ал.1 от ЗДСл Агенция Митници е изплатила на
ищеца основната заплата само за 6 месеца, за периода от 08.01.2019 год. до
08.07.2019 год., но за останалото време през което е бил лишен от
3
възнаграждение, твръди, че са му причинени вреди - неполучено от него
възнаграждение в размер на 1396 лв. Месечно.
Отделно е бил лишен неправомерно и от допълнително възнаграждение
за постигнати резултати /ДВПР/, което би получил, ако не е бил уволнен въз
основа на противоконституционната норма. Допълнително възнаграждение се
начислява ежемесечно и получава наведнъж за всяко тримесечие с основната
заплата за последния месец от тримесечието, като общият размер на
неполученото от ищеца ДВПР възлиза на 1270 лв. /по 200 лв.на тримесечие/
за периода от 08.01.2019 г. до 19.02.2021 год.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от Народното
събрание.
В него се сочи, че така предявените срещу Народното събрание искове
са недопустими, тъй като Народното събрание не е надлежна страна по спора
по следните аргументи:
Общите съдилища не са компетентни да се произнасят по отношение на
законосъобразността или противоконституционността на законите, а
единственият орган, имащ правомощия да се произнася по актове на
Народното събрание, е Конституционният съд. Народното събрание не е
процесуален субституент по реда на ЗОДОВ, тъй като не е нито
административен, нито правозащитен орган.
Производството следва да се развива по реда на ГПК и съгласно
разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ГПК държавата в процеса се представлява от
министъра на финансите.
Освен това разпоредба на чл. 104, ал. 1 ЗДСл, която се прилага за
обезщетяване на вредите на ищеца, е специална по отношение на чл. 1, ал. 1
ЗОДОВ, поради което да се търси обезщетение по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е
недопустимо с оглед разпоредбата на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ /отговорността на
държавата за вреди по реда на ЗОДОВ възниква тогава, когато за нейното
реализиране няма друг установен в специален закон ред/.
Сочи се още, че исковете са неоснователни и недоказани по следните
съображения:
Правното основание на предявените искове е нормата на чл. 4, § 3 ДЕС.
Принципът на „лоялното сътрудничество", регламентиран в текста на чл. 4, §
3 ДЕС, не може да бъде конкретен източник на право, въз основа на което да
се ангажира отговорността на Държавата за незаконни актове, действия или
бездействия на нейни органи или длъжностни лица.
4
За да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на държавата по
чл. 4, § 3 ДЕС следва да е налице нарушение на правна норма на ЕС, която
има за предмет предоставяне на права на частноправни субекти, нарушението
да е достатъчно съществено и наличието на причинно-следствена връзка
между нарушението и вредата.
В конкретния случай нито един от елементите на този фактически
състав не е налице.
В исковата си молба ищецът не сочи конкретни правни норми на ЕС,
които имат за предмет предоставяне на права на частноправни субекти, които
са нарушени от Народното събрание с приемането на процесната разпоредба.
Видно от чл. 6, § 1 от ДЕС въпреки че Съюзът зачита правата,
свободите и принципите, определени в ХОПЕС, разпоредбите на ХОПЕС не
разширяват по никакъв начин определените в Договорите области на
компетентност на Съюза. По силата на член 51, параграф 1 от ХОПЕС,
разпоредбите й се отнасят за държавите членки, когато те прилагат правото на
Съюза.
Хартата няма самостоятелно приложно поле в националния
правопорядък, а се прилага единствено и само във връзка с друга разпоредба
на правото на ЕС, различна от Хартата и уреждаща процесното
правоотношение.
Според постоянната практика на СЕС не може да преценява с оглед на
ХОПЕС национална правна уредба, която не попада в обхвата на правото на
Съюза (решения от 26 февруари 2013 г., Akerberg Fransson, С-617/10,
EU:C:2013:105, т. 19 и цитираната съдебна практика, от 6 март 2014 г.,
Siragusa, С-206/13, EU:C:2014:126, т. 21 и от 8 декември 2016 г.,
Eurosaneamientos и др., С-532/15 и С-538/15, EU:C:2016:932, т. 52).
Неоснователно е позоваването и на Европейската конвенция за защита
правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС).
Твърденията за нарушаване на норми от ЕКЗПЧОС сами по себе си са
извън приложното поле на чл. 2в ЗОДОВ, защото ЕС все още не се е
присъединил към ЕКЗПЧОС, поради което ЕКЗПЧОС не е част от правото на
ЕС.
Освен това, настоящият случай е свързан с т.нар. „чисто вътрешна
ситуация". В него отсъства какъвто и да е презграничен елемент.
Неоснователно е твърдението за противоречие на процесната норма с
Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март
5
2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за
невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в
наказателното производство (Директива (ЕС) 2016/343). Целта на Директива
(ЕС) 2016/343 е да се укрепи правото на справедлив съдебен процес в
наказателното производство посредством установяване на общи минимални
правила във връзка с някои аспекти на презумпцията за невиновност и
правото на лицата да присъстват на съдебния процес. Според съображение 11
от нейния преамбюл, Директива (ЕС) 2016/343 следва да се прилага
единствено спрямо наказателните производства съгласно тълкуването в
съдебната практика на Съда на Европейския съюз (Съда), без това да засяга
съдебната практика на Европейския съд по правата на човека. Директива (ЕС)
2016/343 не следва да се прилага за граждански или административни
производства, включително когато последните могат да доведат до
налагането на санкции, например производства, свързани с конкуренцията,
търговията, финансовите услуги, нарушенията на правилата за движение по
пътищата, данъците или увеличените данъчни ставки, и разследванията,
провеждани от административните органи във връзка с тези производства.
Предвид изложеното, твърденията на ищеца за нарушени норми на
правото на ЕС са неоснователни.
Дори и съдът да приеме че е налице нарушение, то същото не може да
се квалифицира като съществено.
Практиката на СЕС е изработила критерии, по които се преценява дали
е налице достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС - когато е
налице явно и значително неспазване от държава членка, както и от
общностна институция на границите, които са наложени на нейната свобода
на преценка. Елементите, които компетентната юрисдикция може да вземе
предвид, следва да се посочат степента на яснота и прецизност на нарушената
правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която нарушената
норма предоставя на националните или общностните органи, умисълът или
непредпазливостта при неизпълнението на задължението, извинимият или
неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, както и
обстоятелството, че поведението на общностна институция може да е
допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални
мерки или практики, които противоречат на общностното право. Според СЕС
при всички положения едно нарушение на общностното право е явно и
съществено, когато е продължило въпреки постановяването на решение,
установяващо твърдяното неизпълнение на задължение, на решение по
6
преюдициално запитване или на трайно установена практика на Съда в
конкретната област, от които е видно, че въпросното поведение съставлява
нарушение. Следователно, при всички случаи нарушението се явява явно и
съществено, когато действията на държавата не са съобразени с трайната
практика на СЕС в съответната област. Цитира се практика на СЕС /
решението HNL v. Council and Commission, cases 83, 94/76,4,15,40/70, (1978),
ECR 1209/, съгласно която не следва да се носи отговорност, освен ако с
нарушението съответният орган достатъчно явно и сериозно е превишил
пределите на правомощията си при злонамерено отношение и умисъл за
увреждане на адресатите на нормата. В друго решение на СЕС /по делото
Brasserie du Pecheur и Factortame/ се дава тълкуване по отношение на
разбирането за „достатъчно съществен характер" на нарушението.
Решаващият критерий в това отношение е дали националният орган разполага
с по-широко право на преценка или не. Народното събрание, като орган на
законодателната власт, с мандат получен пряко от народа, предполага по-
широко право на преценка, която фактически е проява на държавен
суверенитет.
Не е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението и
твърдяната вреда от ищеца.
Твърди се, че има „директен ефект“ на общностното право и в частност
на Директива (ЕС) 2016/343, поради което компетентният държавен орган по
издаването на индивидуален административен акт за прекратяване на
служебното правоотношение, е следвало да съобрази директния ефект на
общностната норма.
В процесния случай причинната връзка е опосредена и от поведението
на самия ищец. В периода от 08.07.2019 г. до 19.02.2021 г. за ищеца не е
имало законова пречка да работи по трудово или служебно правоотношение
(дори и като митнически служител след 28.09.2019 г., когато е влязло в сила
Решение № 7 от 17.09.2019 г. по к.д. № 7 от 2019 г. на КС за обявяване
противоконституционността на чл. 10, ал. 1, изр. второ от ЗМ).
Сочи, че в тежест на ищеца е да докаже, че след уволнението е останал
без работа и не е получавал трудово възнаграждение, съответно че е
получавал по-ниско възнаграждение.
По силата на чл. 104, ал.1 от Закона за държавния служител, когато
заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от
съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната
си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за
7
незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през
което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. При наличието
на нарочна регламентация - чл. 104, ал. 1 ЗДСл, ищецът не може да разшири
обема на отговорността на органа по назначаването, още повече не може да
търси отговорност от законодателния орган.
По въпроса дали се дължи обезщетение за вреди от незаконно
уволнение над размерите по чл. 225, ал. 1 и 2 КТ и кой е материалноправно
отговорният субект има задължително за всички съдилища в страната
разяснение в ПП на ВС РБ № 4/1975 г., което не е загубило действието си -
длъжностното лице, издало незаконната заповед е това, което отговаря лично
за деликт и на осн. чл. 45 ЗЗД.
Не са налице действия или бездействия от страна на Народното
събрание на Република България, за които се претендират вреди. Ищецът
претендира несъществуващи вреди.
Законодателят е преценил, че шестмесечният срок е един разумен срок
за всеки, който си търси работа, да намери такава. Извън този срок
ненамирането на работа би могло да се третира като бездействие от страна на
съответния индивид, причиняващо пряко вредата.
Абсурдно е да се търси обезщетение за неполучено „допълнително
възнаграждение за постигнати резултати" (ДВПР) за период, през който
ищецът въобще не е изпълнявал служебните си задължения. Този вид
допълнително възнаграждение има пряка връзка с качеството на изпълнение
на длъжностните задължения. Това възнаграждение се определя въз основа на
оценка на вътрешните звена в отделната администрация - дирекции, главни
дирекции, отдели и сектори. Оценяването на резултатите на вътрешните звена
се извършва от ръководителя на административната структура въз основа на
изпълнението на целите на звеното, включително на програмите или
проектите, за които отговаря, използваните ресурси и други обстоятелства,
повлияли върху дейността на звеното през оценявания период. За служители,
които по изискванията на закон не са включени във вътрешни звена, това
допълнително възнаграждение се определя въз основа на тяхната
индивидуална оценка.
Съгласно Наредбата за заплатите на служителите в държавната
администрация, начисляването и изплащането на ДВПР зависи от много
фактори: наличие на съответен бюджет за конкретното учреждение,
постигнати от служителя конкретни резултати, получена от служителя оценка
от оценяващия го ръководител и др., а размерът на всяко ДВПР за всеки
8
отделен служител е строго индивидуален.
По принцип, всички имуществени вреди подлежат на обезщетяване, ако
се докаже, че са в причинна връзка с нарушението, включително бъдещи
вреди и пропуснати ползи, но само доколкото е сигурно, че такива
действително са настъпили, или непременно ще се осъществят. Настъпването
на вредите, съответно - неизбежността от настъпването им, се доказва от
увредения. СЕС изисква вредата да бъде действителна и сигурна. В
настоящият случай не е доказано сигурното настъпване на вредата.
Моли за отхвърляне на исковете.
В срока по чл. 131 от ГПК в първоначалното производство е
постъпил отговор от Държавата, която в производството по парични искове
и на основание чл.31 ал.1 от ГПК от МИЕНИСТЪРА НА ФИНАНСИТЕ на
Република България, с който твърди, че предявеният иск е недопустим и в
евентуалност е неоснователен.
По отношение на допустимост на иска, ответника е изложил твърдения,
че надлежен ответник следва да е Народното събрание, а не Министерство на
финансите, по силата на чл. 2 в ЗОДОВ, ДВ бр. 94/2019 год.
По основателността на предявените срещу държавата искове:
В отговора се твърди, че причинно-следствена връзка като елемент от
състава на чл.49 от ЗЗД липсва, поради което не може да бъде реализирана
отговорността на държавата нито на основание чл. 4, §3 ДЕС, нито на
основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, за вреди. Пряката причинно-следствена
връзка между нарушението и вредата, като елемент на правопораждащия
фактически състав, не се предполага, а трябва да бъде доказана, като тежестта
за това е на ищеца. В периода от 08.07.2019 год. до 19.02.2021 год. вкл. за
ищеца не е имало законова пречка да работи по трудово или служебно
правоотношение, включително и като митнически служител. Неоснователно е
и не би могло да се приеме, че продължилата над две години незаетост на Г.
Р. по служебно или трудово правоотношение е в пряка причинно-следствена
връзка с нарушението на правото на ЕС. Ответника твърди, че това се е
дължало на бездействието и нежеланието на лицето да си намери някаква
работа и да получава доходи под формата на възнаграждение за полаган труд
по служебно или трудово правоотношение, т.е. дължала се е на поведението
на самия ищец, поради което за процесния период не се дължи обезщетение.
Ответника твърди, че по аналогия на чл. 225 КТ, в тежест на ищеца е да
докаже, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово
9
възнаграждение, съответно че е получавал по-ниско възнаграждение.
Алтернативно ответника твърди, че на обезщетяване подлежи само основната
заплата на ищеца и то определена към момента на прекратяването на
служебното му правоотношение, но не и претендираното допълнително
възнаграждение за постигнати резултати (ЦВПР), тъй като между
нарушението на правото на ЕС и неполучаването на ДВПР няма
причинно[1]следствена връзка.
Моли съда да отхвърли предявените искове.
Съдът, на основание чл.146 от ГПК, указва на ищеца, че носи
доказателствената тежест да докаже, че е уволнен на соченото основание, въз
основа на твърдяната правна норма, че е възстановен на длъжността, от която
е уволнен, и е обезщетен за период от 6 месеца за оставане без работа, че е
останал без работа при активно търсене на такава за процесния период, за
който би получил възнаграждение в посочения размер, че за процесния
период е сигурно, че би получил допълнително възнаграждение за постигнати
резултати в посочения размер, че параграф 50 от ПЗР на ЗИДЗКПО,
представлява достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския
съюз, а именно на чл. 15 пар. 1 и чл. 48 и чл. 52 от Хартата на основните
права на ЕС /ХОПЕС/, чл. 6 ал. 2 и чл. 8 от Конвенцията за защита на правата
на човека и основните свободи и на Директива на ЕС 2016/343 на ЕП и
Съвета, както и чл. 5 ал. 1 и 4 от Договора за ЕС.
Съдът, на основание чл.146 от ГПК, указва на ответника, че предвид
характера на възраженията не носи тежест на доказване.
Съдът на основание чл.140 от ГПК следва да се произнесе по
предварителните въпроси и по допускане на доказателствата.
По предварителните въпроси:
По отношение на възраженията за допустимост на производството,
същите са неоснователни:
Съгласно практиката на ВКС, Апелативен съд – Варна е квалифицирал
надлежно исковете, посочил е надлежния ответник за всеки иск и е подредил
същите. Указанията на ВАпС са задължителни за настоящата съдебна
инстанция, поради което съдът не намира основание да излага допълнителни
аргументи за допустимостта на исковете, извън вече посочените в решение №
183/01.12.2022г. по в.г.д.№ 381/2022г. на ВАпС.
Следва да бъде указано на ищеца да посочи банкова сметка, на
основание чл. 127 ал. 4 от ГПК, КАКТО И да уточни въз основа на какъв
10
месечен размер на възнаграждението претендира обезщетението си и на какво
основание, както и въз основа на какъв размер на допълнително
възнаграждение за постигнати резултати претендира обезщетението си и на
какво основание /предвид разминаването в твърденията за размера на
основното си възнаграждение и претендирания размер на обезщетението и
предвид липсата на уточнение по какъв начин определя размера на
допълнителното възнаграждение за постигнати резултати, което му се
дължи/.
Следва да бъде указано на страните, че ИЗВЪРШЕНИТЕ ПРЕД
ПЪРВАТА ИНСТАНЦИЯ ПРОЦЕСУАЛНИ ДЕЙСТВИЯ ПРИ
ПЪРВОНАЧАЛНОТО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛОТО СЕ ЗАПАЗВАТ.
По допускане на доказателствата:
Писмените доказателства, представени с отговора на НС са допустими
и относими, поради което следва да бъдат приети в СЗ.
Следва да бъдат уважени доказателствените искания на НС на РБ.
Съдът намира, че следва да допусне преразпит на вещото лице по
приетата по делото ССЕ.
Водим от горното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НАСРОЧВА производството по делото в открито съдебно заседание
на 22.06.2023г. от 15.00часа , за която дата и час да се призоват страните,
като им се връчи копие от настоящото определение, а на ищеца и препис
от отговора на ответника – НС на РБ.
УКАЗВА на ищеца в едноседмичен срок от съобщението да посочи
банкова сметка, на основание чл. 127 ал. 4 от ГПК, КАКТО И да уточни въз
основа на какъв месечен размер на възнаграждението претендира
обезщетението си и на какво основание, както и въз основа на какъв размер на
допълнително възнаграждение за постигнати резултати претендира
обезщетението си и на какво основание.
ДОПУСКА СЪБИРАНЕТО НА приложените с отговора на НС
писмени доказателства.
ДА СЕ ИЗИСКАT служебни справки от НАП и от НОИ, издадени за
Г. Й. Р., ЕГН **********, от които да се установява дали за периода от
08.07.2019 г. до 19.02.2021 г. има регистрирани трудови и/или служебни
11
правоотношения с това лице, дали същият е бил осигуряван по трудово или
служебно правоотношение и ако е, в какъв размер.
ЗАДЪЛЖАВА ищеца да представи в оригинал служебната/трудовата
си книжка за справка.
ЗАДЪЛЖАВА вещото лице по приетата по делото ССЕ да се яви в
о.с.з. за преразпит.
ДА СЕ ПРИЗОВЕ вещото лице.
ПРИКАНВА СТРАНИТЕ КЪМ СПОГОДБА, КАТО ИМ УКАЗВА,
ЧЕ това е доброволен способ за уреждане на отношенията им и има
преимущество пред спорното производство. При спогодба заплатената
такса се връща наполовина на ищцовата страна, а в случай, че такава не
е внесена от ищеца, а се дължи от ответника при уважаване на иска – при
спогодба се намалява на половина.
ПРИКАНВА СТРАНИТЕ КЪМ МЕДИАЦИЯ
УКАЗВА на страните, че към ВOС е създаден и действащ Център по
медиация, който е разположен на 4 ет. в сградата, в която се помещава СИС
при РС – Варна на адрес: гр. Варна, ул. „Ангел Кънчев“ №12. Медиацията е
лесен и достъпен /безплатен/ алтернативен метод за решаване на правни
спорове и за постигане на взаимно изгодно споразумение, в рамките на
съдебното производство, като процедурата е неформална и поверителна. В
случай, че страните желаят постигане на резултат, който зависи изцяло от
интересите им и пести време и средства, може да се обърнат към служителя
по медиация към ВOС Нора Великова на тел. 052/623362 или на адрес на
ел.поща mediation@vos.bg, който ще им помогне при избора на медиатор от
списъка на медиаторите, както и ще им осигури ползването на Центъра по
медиация в удобно за страните и за медиатора време.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Съдия при Окръжен съд – Варна: _______________________
12