гр.София,
12.08.2019 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети юни
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Силвана
Гълъбова
ЧЛЕНОВЕ: Красимир
Мазгалов
Боряна Воденичарова
при секретаря Илияна
Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №15906 по описа
за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №450460 от 13.07.2018год.,
постановено по гр.дело №11456/2017г. по описа на СРС, ГО, 49 с-в е отхвърлен
предявения от О. Г.Н. срещу Т.С.“ЕАД иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за
сумата от 740,18 лева- имуществени вреди, изразяващи се в платени такси и
разноски по изпълнително дело №20118630400660 по описа на ЧСИ С.Х., образувано
по молба на ответника за вземания по изпълнителен лист от 09.01.2004г. по
гр.д.№09100/2003г. на СРС, 56 състав, които са признати за недължими с решение
от 01.08.2016г. по гр.д.№68283/2015г. на СРС, 47 състав, като ищцата е осъдена да заплати на ответника
сторените по делото разноски в размер на 100 лева.
Срещу така
постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК
въззивна жалба от ищцата О. Г.Н.. Жалбоподателката поддържа, че макара да е
упражнил правомерно правото си да образува изпълнително дело и да не е налице
злоупотреба с право, кредиторът носи отговорност за възстановяване на
разноските, които ЧСИ е събрал от длъжника в хода на изпълнителното
производство, когато с влязло в сила решение е установено, че вземането е
погасено по давност. Претендира отмяна на решението на СРС и уважаване на иска,
както и присъждане на разноски за двете инстанции.
Въззиваемият ответник
оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли решението на СРС да бъде
потвърдено. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира
за установено следното:
Предявен
е иск с правно основание чл.49 от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
подробните мотиви, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите
във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря
за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. За
да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл.49 от ЗЗД е необходимо
наличието на следните предпоставки: 1)възлагане на работа; 2) осъществен фактически състав по чл. 45 от ЗЗД от физическото лице - пряк изпълнител на работата; 3) вредите да са
причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му
работа- чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената
работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от
закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез
действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко
свързани с него (в този смисъл
Постановление № 9 от 28.12.1966 г. на Пленум на ВС). Фактическият състав на
непозволеното увреждане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД включва противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка между
деянието и вредоносния резултат и вина, която по аргумент от чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се предполага. В случая, както правилно е преценил СРС, от събраните по
делото доказателства не се установява наличието на противоправно поведение.
Кредиторът е разполагал с надлежно издаден изпълнителен лист за вземане, което
не е било погасено към момента на образуване на изпълнителното производство.
Погасителната давност не се прилага служебно и ако длъжникът плати след
изтичането на давността той не може да иска обратно платеното, дори да не е
знаел, че давността е изтекла. Следователно напълно законосъобразно и
правомерно кредиторът е пристъпил към принусително изпълнение. Отрицателният
установителен иск, по който вземането е признато за недължимо като погасено по
давност, е предявен след образуване на процесното изпълнително производство,
което изключва недобросъвестността на кредитора. При това положение обсъждането на останалите
елементи от фактическите състави на чл.49 и 45 от ЗЗД е безпредметно.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
първоинстанционното решение- потвърдено като правилно и законосъобразно.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът по жалбата
претендира възнаграждение за защита от юрисконсулт, но предвид обстоятелствата
че същият не е подал отговор на въззивната жалба, не е изпратил процесуален
представител в проведеното открито съдебно заседание и е възприел изцяло
пасивно процесуално поведение, настоящият състав намира че не следва да му се
присъжда такова възнаграждение.
Предвид
изложените съображения, съдът
ПОТВЪРЖДАВА решение №450460 от
13.07.2018год., постановено по гр.дело №11456/2017г. по описа на СРС, ГО, 49
с-в.
Решението е окончателно на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/