Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 20.08.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесети май през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
МИРОСЛАВ
СТОЯНОВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 12612 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 28.01.2020г. по гр. д. № 78921/2018г. по описа на Софийски районен
съд, ГО, 51 състав, са уважени предявените от П.Х.Л. срещу А.В.К. обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 233, ал. 1 от ЗЗД, като
ответницата е осъдена да заплати сумата от 1 043 лева – обезщетение за
причинени имуществени вреди на наето жилище, намиращо се в приземния етаж на
адрес гр. София, ул. “******, в периода от 01.06.2015г. до 14.06.2018г., както
и сумата от 150 лева – обезщетение за невърнати след прекратяване на наемното
правоотношение вещи – печка “Раховец”, цвят бял, закупена преди около 7-8
години, и хладилник “Кроун”, цвят бял, закупен преди около 7-8 години. Със
същото решение е отхвърлен предявеният иск за разликата над сумата от 1 043
лева до пълния предявен размер от 1 800 лева, както и за разликата над сумата
от 150 лева до пъния предявен размер от 1 000 лева.
Срещу
решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадане в
законоустановения срок въззивна жалба от ответницата А.В.К.. В жалбата са
релевирани оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд
изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се сочи, че от
събраните по делото доказателства не се установява в имота да са извършвани
ремонтни дейности, каквито са описани в исковата молба и са въведени като
предмет на претенцията. Вещото лице по назначената експертиза посочило, че само
на отделни места имало признаци за извършен ремонт. Не били установени твърдяните
грундирания по стени и тавани, както и отстраняването на мухъл от стени и
тавани на обща стойност от 184 лева за стаята и 116 лева за кухнята. Навежда
съображения, че показанията на свид. Л.относно причината за поява на мухъл, не
следва да се кредитират, тъй като ответницата е живяла сама и нищо не налагало
да пере деноношно. В жалбата са развити доводи, че основна причина за появата
на мухъл в помещенията е липсата на изолация по стените и таваните, както и
обстоятелството, че самите наети помещения са разположени на около 10 см. под
нивото на терена и по тази причина помещенията се наводняват. Освен това в
наетите помещения не е имало никаква вентилация в кухнята и банята, а над
наетото помещение е разположен недовършен етаж без покрив и улуци, с четири
отвора, без монтирана дограма, от където е навлизал студен въздух, в резултат
на което се получавал конденз. В обобщение е направен извод, че твърдените повреди
върху наетото помещение произтичат от обективното състояние и характеристика на
самия обект, както и от поведението на самия ищец – кредитор, който не е
проявил грижата на добрия стопанин по аргумент на чл. 83, ал. 2 от ЗЗД.
Жалбоподателката оспорва изводите на съда за основателност на претенцията за
заплащане на стойността а липсващите вещи. По тези съображения е направено
искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с
което предявените искове да се отхвърлят.
Насрещната
страна П.Х.Л. оспорва въззивна жалба по подробно
изложени съображения за неоснователност. Счита първоинстанционното решение в
обжалваната част за правилно и обосновано.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
При
извършената проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи,
че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо съдът дължи произнасяне
по същество на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от
които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-роот ГПК.
Между
страните по делото на етапа на въззивното производство не е спорно
обстоятелството, че са били обвързани от облигационно правоотношение по договор
за наем в периода от 01.06.2015г. до 14.06.2018г., по силата на който ищецът
предоставил на ответницата за временно и възмездно ползване следния недвижим
имот: жилище, намиращо се в приземния етаж на адрес гр. София, ул. “******.
Наемодателят твърди, че жилището било предадено за ползване в добро състояние,
както били предадени и намиращите се в него мебели и обзавеждане, включително –
печка “Раховец”, цвят бял, закупена преди около 7-8 години, и хладилник
“Кроун”, цвят бял, закупен преди около 7-8 години. Ответницата не оспорва
обстоятелството, че жилището е било в добро състояние, както и печката и
хладилника били предадени за ползване и се намирали в наетото помещение по
време на действие на договора. Не е спорно, че между страните не е подписан
приемо-предавателен протокол при сключване на договора, нито е бил подписан
такъв при връщането на имота след прекратяване на договора. По делото е
установено също /при липса на спор относно това обстоятелство между страните, а
и с оглед непротиворечивите помежду си в тази част гласни доказателствени
средства/, че в периода на действие на договора за наем в ползваните от
ответницата помещения /кухня и стая/ се е появил мухъл по стените и на таваните
на стаята. В отговора на исковата молба това обстоятелство е признато от
ответницата, но са изложени твърдения, че причина за появата на мухъл е
обективното състояние на наетото помещение, което се намирало на едно ниво с
терена, а над жилището имало разположен втори недовършен етаж. Освен това наемателката
твърди, че в банята липсвал вентилатор, стените на помещенията били външни,
нямало дренаж около помещението, липсвали улуци, които да отвеждат водата,
площадката пред прозореца била с обратен наклон и при валежи водата се стичала
към помещението, което способствало за поява на конденз и мухъл. Изрично е
оспорено твърдението в исковата молба, че появата на мухъл в помещението е в
резултат на виновно поведение на ответницата.
При
сключване на договор за наем основното задължение на наемодателя е да предаде
наетата вещ, да я поддържа в течение на наемния период и да обезпечи спокойно
ползване на наемателя. Той от своя страна има задължение да плаща наемната цена
и разходите свързани с ползването на вещта /чл. 232, ал. 2 от ЗЗД/, да пази
наетата вещ и да я върне след прекратяване на наемния договор.
Съгласно
чл. 228 ЗЗД с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на
наемателя една вещ за временно ползуване, а наемателят - да му плати определена
цена. При липса на друга уговорка между страните наемодателят е длъжен да
предаде вещта в състояние, което отговаря на ползуването, за което е наета /чл.
230, ал. 1 ЗЗД/, а наемателят е длъжен да върне вещта, както и да заплати обезщетение
за вредите, причинени през време на ползуването от вещта, освен ако докаже, че
те се дължат на причина, за която той не отговаря /чл. 233, ал. 1, изр. 1 и 2 ЗЗД/. Съгласно разпоредбата на чл. 233, ал. 1, изр. 4 -то /последно/ ЗЗД до
доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро
състояние. Посочената правна норма предвижда оборима презумпция по отношение
доказване на състоянието на вещта при предаването й от наемодателя на наемателя
по договора за наем. Ако страните по наемното правоотношение не са подписали
двустранно приемо-предавателен протокол, установяващ състоянието на отдадената
под наем вещ, приложение намира оборимата презумпция на чл. 233, ал. 1, изр. 4 ЗЗД, съгласно която се счита, че вещта е получена от наемателя в добро
състояние. Ако наемателят твърди, че вещта е предадена в лошо състояние, с
недостатъци или в състояние, което не отговаря на ползуването, за което е
наета, т. е. в ненадлежно състояние, доказателствената тежест за установяване
на съответното състояние е негова.
В
конкретния случай се установи, че страните не са съставили приемо-предавателен
протокол относно състоянието на имота при предаването му за ползване, поради
което и при липсата на ангажирани доказателства от насрещната страна за
оборване на презумпцията по чл. 233, ал. 1, изр. 4-то от ЗЗД, се налага извод,
че вещта е била приета в добро състояние – конкретно без следи от влага и мухъл
по стените и таваните на наетите помещения. Възраженията на ответницата, че още
при наемането на жилището в същото имало мухъл са недоказани.
Както
бе посочено вече, наемателката не оспорва обстоятелството, че при освобождаване
на наетото помещение в същото е имало мухъл по стените и тавата на кухнята и
стаята, дори сочи, че основна причина за прекратяване на договора е именно
появата на мухъл. Същевременно от приетото по делото заключение на
съдебно-техническата експертиза, което следва да се кредитира като пълно и
обективно, се установява състоянието на процесния имот към момента на огледа – 29.08.2019г.,
т.е. огледът е извършен след прекратяване на процесния договор за наем и
връщането на наетото жилище. Вещото лице е посочило, че стените и таваните на
кухнята и стаята са боядисани с нов бял латекс, като на места имало видими
следи /грапавини и неравности/ от прешпакловане, а на други отделни места –
слабо очертани, но видими жълти петна от боядисване при недобре изсъхнала
основа /мазилка и шпакловка/. В заключението е отразено още, че при извършване
на огледа в имота няма видими следи от мухъл. Посочена е стойността на
отделните видове дейности /строителни работи/ - за изкъртване на мазилка,
измазване на изкъртена мазилка, отстраняване на мухъл от стени и таван,
грундиране на мазилка по стени и таван, боядисване с латекс по стени и таван,
като общият размер за двете стаи е определен на сумата от 1 043 лева.
Предвид
констатациите на вещото лице се налага извод за неоснователност на възражението
на ответницата, че по делото не са ангажирани доказателства, че в процесното
помещение след прекратяване на договора за наем са извършвани дейности по
премахване на мухъл по стените и тавана. Както бе посочено тя не оспорва
наличието на мухъл към момента на освобождаване на жилището, какъвто обаче не е
бил установен от вещото лице при извършване на оглед на имота. На следващо
място, експертът не е отрекъл необходимостта от извършване на всички твърдени в
исковата молба ремонтни дейности, включително за изкъртване и измазване на
мазилка и за отстраняване на мухъл. Ето защо се налага извод, че наведените в
жалбата доводи в обратния смисъл са неоснователни.
Съгласно
разпоредбата на чл. 233, ал. 1, изр. 2-ро ЗЗД наемателят дължи обезщетение за
вредите, причинени през време на ползуването на вещта, освен ако докаже, че те
се дължат на причина, за която той не отговаря /т.е. вината на наемателя се
предполага/. Посочената правна норма урежда оборима презумпция за виновно
причиняване на вредите от наемателя през време на ползуването на вещта.
Следователно ако наемателят твърди, че вредите се дължат на причина, за която
той не отговаря, доказателствената тежест е негова. В
този смисъл основателността на предявения иск е обусловена от установяването от
страна на ищеца на следните правопораждащи факти, а именно: 1/ че валидно е
възникнало твърдяното облигационно правоотношение; 2/ че е предоставил на
ответника ползването на процесния имот, като към момента на предаване на
ползването имотът е бил обзаведен с твърдените липсващи вещи; 3/ че през време
на ползването на вещта в причинна връзка с действията на ответника са били
причинени твърдените повреди в имота, изразяващи се в поява на мухъл по стените
и тавана на кухнята и стаята, както и в изкъртване на мазилка в помещенията; 4/
размера на твърдените вреди. При установяване на горните обстоятелства в тежест
на ответника е да установи, че е върнал имота с вещите, с които последният е
бил обзаведен при сключването му и конкретно с процесните готварска печка и
хладилник, както и че повредите в имота се дължат на причина, за която той не
отговаря - случайно събитие, действие на трето лице и др.
В
конкретния случай ответницата изрично е оспорила причинно-следствената връзка
между нейно поведение /действие или бездействие/ във връзка с използването на
наетото помещение и причинените повреди. Както бе посочено вече в
доказателствена тежест на наемателя е да проведе обратно доказване и да обори презумпцията
за вина. Такива доказателства обаче не са ангажирани независимо от указанията
на съда в тази връзка, дадени с доклада по делото. Изрично в доклада по чл. 146
от ГПК първоинстанционният съд е указал на ответницата, че не сочи
доказателства относно възражението, че появата на мухъл в имота се дължи на
обективни фактори, изложени в отговора на исковата молба. С оглед естеството на
твърдяната от ответницата причина за вредите се налага извод, че за установяването
на същата е необходимо изслушване на заключение на техническа експертиза,
каквото доказателствено средство не е било ангажирано. Установяването на
причината за появилият се мухъл изисква специални знания с каквито не разполага
нито съдебният състав, нито ангажираните от ответницата свидетели Ася К. и
Благой Бурдин. В приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест съдът следва да приеме за ненастъпили
тези правни последици, чиито юридически факт е останал недоказан. Отнесено към
разглежданата хипотеза това означава, че съдът приема, че установеният в
наетото помещение мухъл по стените и тавана на стаите е причинен от липсата на
полагане на грижа на добрия стопанин от страна на наемателя. Безспорно
задължение на наемателя е да пази вещта от повреждане и/унищожаване. Наемателят е длъжен да си служи с вещта
съобразно уговореното в договора или съобразно
обикновеното й предназначение,
според нейния вид. Ползването обаче следва да
е съпроводено с полагане на грижата на
добър стопанин към вещта и нейното
връщане следва да бъде в добро
състояние, респективно в състоянието, в което е била предадена, като се вземат
предвид онези похабявания свързани с нормалното й ползване. Следователно наемателят е длъжен да положи
усилия да опазва и поддържа доброто състояние на вещта като
носи отговорност ако не стори
това. В унисон със задължението за полагане на
грижа на добър стопанин, законът предвижда, че върху наемателя
тежат и т.н. дребни поправки или това са
поправките, които се налагат от
обикновеното употребление на вещта и примерно
и неизчерпателно ги изброява - разходи за отстраняване замърсяването на стени, поправяне на кранове, брави
и т.н. В случая не се
установява констатираните
повреди в имота да се дължат на обикновеното ползване на имота, поради което
следва да бъдат репарирани. Наемателят дължи обезщетение за вредите, причинени
на наетия имот до връщането му, на основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД, като по делото
не са установени факти и обстоятелства, обуславящи отпадане на неговата
отговорност.
По отношение на размера на дължимото
обезщетение следва да се отбележи, че законът се интересува от стойността на вредите по средната им пазарна стойност към
момента на настъпването им /в частност към момента на връщането на наетия
имот/. Обемът на отговорността при неизпълнение на договорно задължение се
определя от закона - той е в размер на действително причинените вреди /чл. 82 ЗЗД/,
а обезщетението трябва да съответства на това, което увреденият следва да
разходва, за да възстанови предхождащото увреждането състояние. Следователно
меродавни са средните пазарни цени, по които това възстановяване може да се
извърши. От заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза се
установява, че стойността на ремонтните работи за отстраняване на вредите
възлиза на 1 043 лeва, до който размер претенцията е
уважена от първоинстанционния съд.
По отношение на претенцията за заплащане на
обезщетение за липсващи в имота електроуреди – готварска печка и хладилник:
Както беше изложено по-горе
доказано по делото е сключването на договор за
наем между страните, по силата
на който процесният имот е бил предоставен за ползване на
ответника. Установява се, че апартаментът
е отдаден под наем обзаведен, в това число с готварска печка и хладилник, индивидуализирани в исковата молба. При проведено
доказване на посочените факти от ищеца в тежест
на ответника е да установи, че
е върнал на ищцата апартамента, заедно с всички вещи конкретно – с процесните електроуреди. Такова доказване ответникът
не е провел по делото, поради
което при приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение
на доказателствената тежест, въззивният съд приема за
установена липсата на 1 брой
печка “Раховец” и 1 бр. Хладилник “Кроун”, чиято средна
пазарна стойност е определена от заключението
на вещото лице по съдебно-оценителната
експертиза – 96 лева за готварската печка и 54 лева за хладилника. Неоснователни са твърденията на жалбоподателката,
че от ангажираните по делото гласни доказателствени средства чрез разпит на
свид. А. К. и Б.Б.се установява, че при напускането
на жилището тя е върнала и получените от нея за временно ползване електроуреди
– готварска печка и хладилник. Показанията на двамата свидетели в тази част не
кореспондират на показанията на свид. В.Л.. Съдът счита, че следва да кредитира
показанията на свид. Лещова, която е съпруга на ищеца и в този смисъл има
детайлни възприятия относно предоставените на наемателката за ползване
електроуреди. Свидетелите А. К. и Б.Б.сочат, че са
помагали на ответницата при изнасянето на багажа, но при липсата на
опровергаване на твърдението на ищеца, че ответницата не е върнала ключа от
имота и към датата на подаване на исковата молба, не може да се изключи
вероятността наемателката да се е връщала в имота и след изнасянето на личния й
багаж. В тази връзка следва да се има предвид, че по делото не е установено при
изнасянето на вещите й да е присъствал наемодателят или негов представител. Ето
защо съдът кредитира показанията на свид. Л.и приема, че ответницата не е
върнала процесните електроуреди, поради което дължи заплащане на тяхната
равностойност, определена въз основа на заключението на вещото лице по
съдебно-оценителната експертиза.
Като е достигнал до
същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което
следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
По отношение на
разноските:
При
този изход на спора право на присъждане на направените по делото разноски има въззиваемата
страна, които възлизат на сумата от 350 лева съгласно представения договор за
правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
По частната въззивна жалба срещу определение на СРС
от 19.06.2020г., с което е оставено без уважение искането на ответницата за
изменение на решението в частта му за разноските:
С
обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил без уважение искане
на ответницата за изменение на решението в частта му за разноските, като в
нейна полза се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 900
лева.
Настоящият
съдебен състав счита подадената частна въззивна жалба за неоснователна. По
делото е представен договор за правна защита и съдействие от 09.05.2019г., от
който се установява, че ответницата е заплатила в полза на процесуалния си
представител адвокатско възнаграждение за представителство и защита по делото в
размер на 1 000 лева. Посочената сума е претендирана в приложен по делото
списък на разноските.
В
обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че в полза на ответника
следва да се присъдят сторените по делото разноски съразмерно на отхвърлената
част от исковете и при приложение на нормата на чл. 78, ал. 3 от ГПК е приел,
че тази част възлиза на сумата от 573 лева.
Въззивният
съдебен състав споделя изцяло съображенията на първоинстанциония съд. В случая
ответницата има право на съдебни разноски, но не в пълния размер, а съразмерно
на отхвърлената част от исковата претенция. Цената на предявените искове е общо
2 800 лева, като цената на отхвърлените искове възлиза на сумата от 1 607 лева.
При това положение и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответницата има право на
съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 573, 93 лева, както
правилно е определил първоинстанционния съд. Ето защо подадената частна
въззивна жалба следва да се остави без уважение.
По частната въззивна жалба срещу определение на СРС
от 11.09.2020г., с което е оставено без уважение искането на ответницата за
изменение на решението в частта му за разноските, присъдени в полза на ищеца:
В
частната жалба се излагат твърдения, че постановеният съдебен акт е неправилен,
тъй като ищецът не е представил списък на разноските до приключване на
последното съдебно заседание по делото, поради което счита, че няма право да
претендира, съответно – да се присъждат в негова полза съдебни разноски.
Настоящият
съдебен състав счита частната въззивна жалба за неоснователна по следните
съображения:
Условията,
от които зависи надлежното упражняване на правото за присъждане на разноски в
съдебното производство, се извеждат от закона, уреждащ съществуването на
правото. Кои лица и при какви условия могат да претендират присъждане на
направените по делото разноски е предвидено в чл.78 ГПК, като предявяването на
тази претенция не е обвързано с изискването за представяне на списък на
направените разноски. Разпоредбата на чл. 80, изречение първо ГПК предвижда
задължение за представяне на списък на разноските, както и срок за
представянето му без да обвързва изпълнението на това задължение с правото да
се иска присъждане на направените разноски. Изрично в чл. 80, изречение второ ГПК е предвидено, че неизпълнението на това задължение лишава страната само от
правото да иска изменение на решението в частта му за разноските. Липсата на
списък следователно не е пречка за разглеждане на заявеното от страната искане
за присъждане на направените разноски съобразно с доказателствата по делото, а
само процесуална предпоставка за иницииране на производство по пререшаване на
въпроса за размера им. Следователно представянето на списък по чл. 80 ГПК е
процесуална предпоставка от кръга на абсолютните за развитие на производството
по изменение на решението в частта му за разноските /когато искането по чл. 248
от ГПК изхожда от страната, която не е представила списък на разноските/, но не
и предпоставка за присъждане на разноски, тъй като същите се дължат на
основание чл. 78 ГПК в зависимост от изхода на спора. Правната последица, установена
с чл. 80, изр. 2 ГПК, настъпва само по отношение на изменението на решението в
частта му за разноските, а не по отношение на тяхното присъждане по чл. 78 ГПК
или допълване на решението. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС,
обективирана в Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. на ВКС по тълк. д. №
6/2012г., ОСГТК.
С
оглед изложеното се налага извод, че непредставянето на списък по чл. 80 от ГПК
от страна на ищеца не представлява основание за оставяне без уважение на
своевременно заявеното още в исковата молба искане за присъждане на разноски,
по което първоинстанционният съд се е произнесъл в решението си.
Като
е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно
определение, което следва да бъде потвърдена, а подадената срещу наго частна
въззивна жалба следва да се остави без уважение.
Насрещната
страна по частната жалба – П.Х.Л. е направил искане за присъждане на сторените
разноски в производството по чл. 248, ал. 3 от ГПК, което е неоснователно.
В конкретния случай предмет на инстанционнен контрол е
първоинстанционен съдебен акт, постановен в производство по чл. 248 от ГПК. Последователно
се приема в практиката на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя, че в
производството по чл. 248 ГПК не се дължат разноски /в този смисъл определение
№ 60/31.01.2020г. по ч.гр.д. № 11/2020г. по описа на ВКС, ІІІ ГО, определение №
387/14.08.2019г. по ч.т.д. № 1669/2019г., на ВКС, I ТО; определение №
216/17.07.2017г. по гр.д. №3648/2016г. на ВКС, III ГО; определение №
97/25.03.2015г. по т.д. № 987/2014г. на ВКС, I ТО; определение №
256/01.08.2017г. по гр.д. № 1355/2017г. на ВКС, IV ГО, определение №
18/12.01.2017г. по ч.гр.д. №5183/2016г. на ВКС, IV ГО, определение №
683/21.12.2015г. по ч.гр.д. № 5089/2015г. на ВКС, ІІІ ГО/. Разпоредбата на чл.
81 ГПК е неприложима в това производство, тъй като определението по чл. 248 ГПК
няма характер на акт по чл. 81 ГПК - с него не се решава материалноправен или
процесуалноправен въпрос по гражданско дело или свързано с него частно
производство. Производството по чл. 248, ал. 1 ГПК не представлява образувано
ново съдебно производство, с различен предмет от исковото производство. Същото
има несамостоятелен характер, тъй като негов предмет са заявени и осъществени
разноски, които са били или е следвало да бъдат предмет на присъждане по вече
приключилото в съответната инстанция дело. Касае се за определение, с което не
се слага край на съдебното производство, а се изменя или допълва вече
постановен съдебен акт в частта за разноските при направено от страната искане.
Интересът в това производство е материален, но не и самостоятелен като предмет
на адвокатска защита и не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за
разноски в процеса относно разноските за страната, инициирала производство по
чл. 248 от ГПК. Противното ще противоречи на целта закона, както и на уредбата
на института на разноските, уреден в чл. 78 и следв. от ГПК. С оглед на което
изходът от производството по чл. 248 ГПК не обосновава отговорност за нови разноски
като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. След като не се дължат
разноски в производството по чл. 248 от ГПК, няма основания за присъждане на
разноски и по делата, образувани при обжалване на постановения в това
производство акт.
С
оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове и
предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на
обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 25103 от 28.01.2020г., постановено по гр.д. № 78921/2018г., по описа на
СРС, ГО, 51 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА А.В.К., ЕГН **********, съдебен адрес ***, кантора 152 да заплати на П.Х.Л., ЕГН **********,***,
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 350 /триста и петдесет/
лева – съдебни разноски във въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна въззивна жалба на А.В.К.,
ЕГН ********** срещу определение № 126421 от 19.06.2020г., постановено по гр.д. №
78921/2018г., по описа на СРС, 51 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна въззивна жалба на А.В.К.,
ЕГН ********** срещу определение № 20196197 от 11.09.2020г., постановено по гр.д. №
78921/2018г., по описа на СРС, 51 състав.
Решението, включително и в частта му с характер на
определение по чл. 248, ал. 3
от ГПК,
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.