Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 04.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на осми декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Ива
Иванова, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 11009
по
описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 136558
от
30.06.2020 г. по гр. д. № 12389/2019 г. на Софийски
районен съд (СРС), I ГО, 159 състав, е
признато за установено по отношение на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, че С.П.Б., ЕГН **********, с адрес: ***,
не му дължи присъдените с изпълнителен лист от 01.06.2001 г., издаден по гр. д.
№ 01504/2001 г. на СРС, 73 състав, суми, както следва: сумата от 1524,56 лв. –
непогасено задължение за периода от м. 01.1998 г. до м. 11.2000 г., ведно със
законната лихва, считано от 05.03.2001 г. до окончателното плащане и сумата от
359,02 лв., представляваща лихва за забава върху главницата до 30.01.2001 г.,
поради изтекла погасителна давност. Със същото решение е оставено без
разглеждане искането за обезсилване на изпълнителния лист от 01.06.2001 г. по
гр. д. № 01504/2001 г. на СРС и е прекратено производството по делото в тази
част. Осъдено е „Т.С.“ ЕАД да плати на С.П.Б. сумата от 694,40 лв. – направени
по делото разноски.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила
въззивна жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Албена Костадинова, срещу
решението в частта, с която е уважен предявеният иск и ответникът е осъден да
заплати разноски на ищцата. Излагат се оплаквания за неправилност на решението
в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и процесуалните
правила. Сочи се, че неправилно и в противоречие с действителното фактическо и
правно положение СРС е приел, че ищецът не е титуляр на вещни права върху имота
по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ. Представени са доказателства, които по
безспорен начин доказват собствеността върху имота. Изводите за настъпила
погасителна давност са необосновани и не кореспондират с фактическата и правна
обствановка по делото, като не са обсъдени доказателствата в тяхната цялост и
взаимовръзка. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната
част и за присъждане на разноски.
Въззиваемата
страна – С.П.Б., чрез адвокат В.В., с отговор
по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да
потвърди решението в обжалваната част като правилно. Правилен
е изводът на съда, че към датата на подаване на исковата молба всички
претендирани с изпълнителен лист от 01.06.2001 г. вземания са погасени по
давност, като в производството по делото не са представени доказателства за
прекъсване или спиране на давността, поради което жалбата е неоснователна и
следва да се остави без уважение. Претендират се разноски съгласно
списък по чл. 80 ГПК.
Първоинстанционното
решение в частта, с която е оставено без разглеждане искането за
обезсилване на изпълнителния лист от 01.06.2001 г. по гр. д. № 01504/2001 г. на
СРС и е прекратено производството по делото в тази част, не е обжалвано
от ищцата, поради което е влязло в сила.
За да се произнесе по
основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди
събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК,
във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:
Предявен за
разглеждане е отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК, с който ищцата и длъжник
по изп. дело № 20011110403022 по описа на ДСИ Н. М., 3
отделение, участък 18 при Районен съд – гр. София, оспорва изпълнението,
позовавайки се на изтекла след производството по издаване на изпълнителния
титул погасителна давност за вземанията.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана
по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му - в обжалваната част. По останалите въпроси въззивният съд е
ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. При постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, както и на процесуалните правила. Решението
в обжалваната от страната част е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите на съдебния акт, обосноваващи окончателен извод за
основателност на предявената искова претенция с правно
основание чл. 439 ГПК за сумите за главница и лихви, за
които е издаден процесният изпълнителен лист, въз основа на който е образувано
изпълнителното производство по описа на ДСИ Н. М., 3 отделение, участък 18. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 ГПК и
изпълнение на задлженията, разписани в нормата на чл. 146 ГПК, районният съд е обсъдил всички
събрани
по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. По
оплакванията на въззивника следва да се посочи и следното:
По делото е
приет изпълнителен лист от 01.06.2001 г., издаден по гр. д. № 01504/2001 г. на
СРС, 73 състав, на основание чл. 237 и 242 – 249 ГПК /отм./, въз основа на
влязло в сила определение по същото дело, с който е осъдена С.П.Б. да заплати
на „Т.С.“ ЕАД сумите 1524,56 лв. – представляваща непогасено задължение за
периода от м. 01.1998 г. до м. 11.2000 г., ведно със законната лихва, считано
от 05.03.2001 г. до окончателното плащане, и сумата от 359,02 лв. – лихва за
забава върху главницата до 30.01.2001 г. на основание чл. 237, б. „З“ ГПК
/отм./, вр. с чл. 109, ал. 3 от Закона за енергетиката и енергийната
ефективност.
По делото не
е спорно, че въз основа на изпълнителния лист по гр. д. № 01504/2001 г. на СРС,
73 състав по реда на чл. 237 ГПК /отм./ по молба на „Т.С.“ ЕАД от 2001 г. е
образувано изп. дело № 20011110403022 по описа на ДСИ Н. М., 3 отделение,
участък 18.
Като писмено
доказателство по делото е прието запорно съобщение до „Банка ДСК“ ЕАД изх. №
32846/16.05.2008 г. (вх. №
02-00-4366/21.05.2008 г. по описа на банката), с което и на
основание чл. 507 ГПК е наложен запор върху сметките на длъжника С.П.Б. до
размера на следните суми: олихвяема сума – 1524,56 лв. от 05.03.2001 г., ведно
със законната лихва към момента на запора в размер на 1 474,40 лв., неолихвяема
сума – 401,69 лв., въз основа на изпълнителен лист, издаден по гр. д. №
01504/2001 г. на СРС, 73 състав, за събиране на които суми по молба на „Т.С.“
ЕАД е образувано изп. дело № 20011110403022 по описа на ДСИ Н. М., 3 отделение,
участък 18.
С
определението си по чл. 140 ГПК от 27.08.2019 г., в което е
обективиран проект за доклад по делото, обявен впоследствие за
окончателен, районният съдия е разпределил доказателствената тежест между
страните, като е указал на ответника, че в негова тежест е да докаже
наличие на обстоятелства, водещи до прекъсване или спиране на
давността, или до отказ от изтекла давност, както и че не сочи
доказателства за спиране или прекъсване на давността, тъй като не е изискал
прилагане на копие от изпълнителното дело. Независимо от
разпределената доказателствена тежест и дадените указания, други доказателства
по делото не са ангажирани, нито са направени съответни доказателствени
искания.
По исковата претенция с
правно основание чл. 439 ГПК както е приел районният съд, в тежест на ищцата е да установи правен интерес от предявяването на
иска, а в тежест на ответника, съобразно правилата за разпределение
на доказателствената тежест, е да установи, че е предприемал своевременно действия за събиране на вземанията си, както и че погасителната давност спрямо тях е спирана
или прекъсвана. Ищцата се позовава на настъпила погасителна давност за вземанията
след издаването на изпълнителното основание, в което са обективирани, поради
което предявеният иск е допустим. Спорен пред
въззивната инстанция е въпросът погасени ли са процесните вземания по давност.
В тази връзка въззивният съд
приема, че искът правилно е уважен от СРС. В случая процесните
вземания не са установени със сила на пресъдено нещо, с каквато не се ползва
определението за издаване на изпълнителен лист въз основа на
несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). С
определението на съда по чл. 242 ГПК (отм.) се разпорежда издаване на
изпълнителен лист на заявеното от молителя основание, поради което характерът
на задължението не се променя. Вземането на кредитора произтича от несъдебното
изпълнително основание. Съществуването на вземането би могло да се оспорва,
както досежно действителността на основанието, така и относно погасяването му
/чл. 250, чл. 252, чл. 254 ГПК - отм./. Правните последици на акта по чл. 242 ГПК (отм.) не се
приравняват на съдебно решение, постановено в исковия процес, поради което
срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с
давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение –
така решение № 45/30.03.2017 г. по гр. д. № 61273/2016 г. по описа на ВКС,
IV г. о. и цитираната в същото съдебна практика. Ето защо
приложима в случая е кратката тригодишна погасителна давност с оглед
характера на задълженията, доколкото изпълнителният лист е издаден на основание
чл. 237, чл. 242 – 249 ГПК (отм.) за вземания на незаплатена топлинна енергия и
лихва за забава при плащането, които
са периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. „в“ ЗЗД - ТР № 3/18.05.2012
г. по тълк. д. № 3/2011 г. по описа на ОСГТК на ВКС и се погасяват с кратката погасителна давност.
С даденото по т. 14 от
ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС разрешение се прие, че подаването на молба за
издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК (отм.) не представлява предприемане на действие за принудително изпълнение
по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД и не
прекъсва давността за вземането. Разяснено е, че производството за издаване на
изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по ГПК от 1952
г. не е част от исковия процес, а негова алтернатива. С него не се започва
принудително изпълнение, а негов предмет е съществуването на правото на
принудително изпълнение, като с крайния акт се признава или отрича това право.
Едва след като правото на принудително изпълнение бъде признато с издаването на
изпълнителен лист, кредиторът може да започне принудителното изпълнение.
Съгласно чл. 323, ал. 1 ГПК (отм.)
принудителното изпълнение започва по молба на кредитора въз основа на
представен изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на изпълнение. При така дадените разяснения и данните по делото
въззивният съд приема, че най – ранният момент, в който е била прекъсната
давността за вземанията е датата на молбата за образуване на изпълнителното
делото от 2001 г. От страна на „Т.С.“ ЕАД не са ангажирани никакви доказателства съобразно
указаната тежест на доказване за прекъсване или спиране на давността - единствено се
установява, че дружеството е инициирало гр. д. № 01504/2001 г. на СРС, 73
състав, като за процесните суми е издаден изпълнителен лист от 01.06.2001 г.,
както и че въз основа на визирания изпълнителен лист е
образувано изп. дело № 20011110403022 по описа на ДСИ Н. М., 3 отделение,
участък 18, и за събирането на сумите по изпълнителния лист е наложен запор върху
банкови сметки на длъжника на 16.05.2008 г. в „Банка ДСК“ ЕАД. От подаването
на молбата през 2001 г. до налагането на запора обаче вече е била изтекла
погасителната давност за вземанията (през 2004 г.). Това е така, тъй като липсват доказателства в
производството, в това число и копие от посоченото
изпълнително дело, въз основа на които да се
направи преценка дали след подаване на молбата за образуване на
изпълнителното дело до налагането на запора
на 16.05.2008 г. от страна на ответника са предприемани каквито и да
било действия за принудително събиране на вземанията по изпълнителния лист,
които да прекъсват давността съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Поради това, при липсата на ангажирани в процеса
доказателства за спирането или прекъсването на
последната, настоящата съдебна инстанция намира, че процесните вземания са
покрити с давност. Оплакванията на въззивника, че съдът неправилно е приел, че
ищцата не е титуляр на вещни права върху имота, са напълно несъстоятелни – тези
обстоятелства не са били предмет на разглеждане по иска с правно основание чл.
439 ГПК, от първата инстанция, тъй като качеството на ищцата на
потребител на топлинна енергия е извън предмета на доказване по предявения иск,
а
изводите си за настъпила погасителна давност
първоинстанционният съд е направил след обсъждане и преценка на всички
представени по делото доказателства.
Единствено за пълнота следва да се посочи, че съдебната
практика на ВКС по конкретни дела, свързани със спирането на погасителната
давност в изпълнителни производства, образувани преди постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по
тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС е противоречива. Според едни
състави новото тълкуване има обратно действие, тоест погасителната давност не
се спира от факта на самото образуване на изпълнителното дело (така решение № 451/29.03.2016
г. по гр. д. № 2306/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 45/30.03.2017
г. по гр. д. № 61273/2016 г. по описа на ВКС, IV г. о. и др.). Според други състави
новото тълкуване има действие занапред, тоест погасителната давност е спряла
да тече по образуваните изпълнителни производства до влизането в сила на ТР № 2/26.06.2015
г. по тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС (така решение № 170/17.09.2018
г. по гр. д. № 2382/2017 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 51/21.02.2019
г. по гр. д. № 2917/2018 г. по описа на ВКС, IV г. о. и др.). Във връзка с тази
противоречива съдебна е образувано тълкувателно дело № 3 по описа на ОСГТК на
ВКС за 2020 г., по което към настоящия момент няма постановено тълкувателно
решение. В разглеждания случай обаче, дори да се приеме, че с оглед ППВС № 3/1980 г., считано от образуването на
изпълнителното дело през 2001 г. давността е била спряна до 26.06.2015 г., след което
отново е започнала да тече, до датата на подаване на исковата молба на 28.02.2019 г. тригодишната давност за
вземанията е била изтекла, при липса на данни за последващото ѝ спиране
или прекъсване, съответно
искът е основателен.
Съобразно изложеното,
доводите на въззивника – ответник в депозираната от същия въззивна жалба са
изцяло неоснователни, а атакуваният съдебен акт в съответната обжалвана част е
правилен и като такъв следва да бъде потвърден.
По
разноските:
При този изход на спора първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено и в частта, с която „Т.С.“ ЕАД е осъдено да
заплати на ищцата разноски в размер на 694,40 лв. За въззивното производство
разноски се дължат единствено на въззиваемата страна – ищца, в размер на 150
лв. – адвокатско възнаграждение, платено на адвоката в брой съгласно приложена
по делото разписка от 07.10.2021 г. Съдът намира, че своевременно
направеното от въззивника „Т.С.“ ЕАД възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно,
тъй като сумата от 150 лв. е под минималния размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед размера на исковете настоящото решение е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 136558
от
30.06.2020 г. по гр. д. № 12389/2019 г. на
Софийски районен съд, I ГО, 159 състав, в обжалваната
част, с която е признато за установено по отношение на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, че С.П.Б., ЕГН
**********, с адрес: ***, не му дължи присъдените с изпълнителен лист от
01.06.2001 г. по гр. д. № 01504/2001 г. на СРС, 73 състав, суми, както следва:
сумата от 1524,56 лв. – непогасено задължение за периода от м. 01.1998 г. до м.
11.2000 г., ведно със законната лихва, считано от 05.03.2001 г. до
окончателното плащане и сумата от 359,02 лв., представляваща лихва за забава
върху главницата до 30.01.2001 г., поради изтекла погасителна давност, както и
в частта, с която е осъдено „Т.С.“ ЕАД да заплати на С.П.Б. сумата от 694,40
лв. – направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК на С.П.Б., ЕГН **********, с
адрес: ***, сумата от 150 лв. (сто и петдесет лева) – разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.