Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 03.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г въззивен състав, в публично заседание на трети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 10355 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 09.05.2019
г. от ответника Р.К.Д. против решението от 22.04.2019 г. по гр. дело № 26044/2018
г. на Софийския районен съд, 77 състав в частта, с която са уважени предявените
срещу него осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за следните суми: 1/ за сумата от 1 252,88 лв., представляваща ½ част
от стойността на доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр.София, ж.к.
„********за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г., ведно със законната лихва
от подаване на заявлението – 27.04.2017 г. до окончателното изплащане; 2/ за
сумата от 115,53 лв., представляваща ½ част от обезщетение за забава
върху вземането за главница за периода от 16.09.2015 г. до 07.02.2017 г. и 3/
за сумата от 6,96 лв. – ½ част от таксата за услугата дялово
разпределение за периода от м.05.2014 до м.04.2016 г. С решението жалбоподателят
е осъден да заплати на ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за възнаграждение
за особен представител по делото в размер на 325,80 лв. съразмерно на уважената
част от исковете, разноски за исковото производство в размер на 374,65 лв.
В жалбата са наведени доводи, че СРС неправилно
е приел, че ответникът има качеството клиент на топлинна енергия. Поддържа се
също така, че по делото не е установено количеството на реално потребена
топлинна енергия в имота. Останалите доводи за неправилност на решението са във
връзка с договора, сключен между ЕС и дружеството, извършващо услугата „дялово
разпределение“ и договора между ищцовото дружество и топлинния счетоводител. С
оглед изложеното моли решението в обжалваните части да бъде отменено и вместо
него да бъде постановено друго, с което исковете срещу него да бъдат отхвърлени
изцяло.
Въззиваемата страна и третото лице – помагач
на ищеца не са подали отговори на въззивната жалба.
Решението на СРС в частта, с която са уважени
частично предявените осъдителни искове срещу ответницата Е.К.Д., не е обжалвано
от нея, поради което е влязло в сила и не е предмет на въззивното производство,
поради което изложените от процесуалния й представител в открито съдебно заседание
доводи за неправилност на решението в частта, с която последната е осъдена да
заплати претендираните суми за доставена топлинна енергия, не следва да бъдат
обсъждани. Ответницата Е.Д. се е присъединила към жалбата на ответника Р.К.Д.
по реда на чл.265, ал.1 ГПК, с когото са съсобственици на процесния
топлоснабден имот, която жалба има за предмет решението на СРС в частта, с
която последният е осъден да заплати половината от стойността на доставената в
имота топлинна енергия, обезщетение за забава и такса за дялово разпределение.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно
и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на
първоинстанционния съд, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към същите.
Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението в обжалваната му
част, следва да се добави и следното:
За
да уважи частично предявените искове СРС е приел, че ответникът Р.Д. като
съсобственик на имота, има качеството клиент на топлинна енергия по смисъла на
чл. 153, ал.1 ЗЕ и § 1, т.2а от ДР на ЗЕ поради което страните по делото са
обвързани от облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия
при публично известни Общи условия. Този извод на съда е правилен, тъй като според
действащия през процесния период чл. 153, ал. 1 ЗЕ /в ред. ДВ, бр.54/2012 г./ всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –етажна собственост,
присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл.36, ал.3. Съгласно
разясненията, дадени в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по т.д.№ 2/2017 г. на ОСГК на
ВКС, страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие е
собственикът, вещния ползвател или облигационният ползвател, на когото е
прехвърлена партидата. В срока за отговор по чл. 131 ГПК, ответникът изобщо не
е оспорил факта, че е съсобственик заедно с Е.Д. на имота, като е навел
единствено възражение, че част от вземанията са погасени по давност, а именно
за периода от м.05.2014 г. до м.05.2015 г. и възражение, че начислените суми са
завишени. Фактът, че ответниците са съсобственици на процесния имот на
основание наследяване, се установява и от приетите по делото нот.акт от
02.03.1994 г. и удостоверение за наследници на Е.Г.Д.. При наличие на безспорни
доказателства, че ответникът е събственик на ½ ид.част от имота за процесния
период, следва изводът, че последният дължи заплащане на половината от
стойността на разходваната за абонатния номер топлинна енергия, т.е. безспорно последният
е материалноправно легитимиран да отговаря по исковете до размера на
наследствената си квота. С оглед изложеното, неотносими към спора са доводите,
изложени в жалбата относно наличието или не на договор между топлинния
счетоводител и ищцовото дружество. По отношение на договора, сключен между
третото лице –помагач на ищеца и ЕС на сградата, в която се намира
топлоснабдения имот, въззивният съд намира за неоснователни доводите на
въззивника, че този договор не го обвърза. От ангажираните от ищеца доказателства
е видно, че е налице решение на ОС на ЕС от 28.09.2002 г., на което е взето
решение за сключване на договор с „МХ-Елвеко“ ООД за извършване дяловото
разпределение на топлинна енергия. Договорът е сключен от изрично упълномощено
от ОС на ЕС лице, поради което е налице пряко представителство и правата и
задълженията по договора са възникнали директно в правната сфера на
представлявания. Доколкото по делото няма данни решението на ОС да е атакувано
по реда на ПУРНЕС /отм./, съдът приема, че същото обвързва етажните собственици
в т.ч. и ответника.
Останалите възражения касаят
количеството на потребената топлинна енергия и нейната стойност, които обаче не
са достатъчни да обусловят извод за недоказаност на исковете по основание.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата
и конкретно в жилището на ответника е от значение единствено към доказването на
размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да
доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК. По отношение размера на
исковете, СРС е кредитирал заключението на комплексната експертиза, от която се
установява стойността на действително потребената топлинна енергия, вкл. и
тази, начислена служебно поради неосигурен достъп до уредите за отчитане, като
по делото от страна на ответника не са представени доказателства, че се е възползвал
от предвиденото рекламационно производство в срока по чл.29, ал.1 от ОУ за
продажба на топлинна енергия за битови нужди, одобрени с решение №
ОУ-2/03.02.2014 г. на ДКЕВР, действали през този период, нито че е поискал
допълнителен отчет и преработване на изравнителната сметка в тримесечен срок от
получаването й по реда на чл.70, ал.5 от Наредба № 16-334 от 2007 г. за
топлоснабдяването.
Неоснователно е и направеното от ответника в
срока за отговор възражение за погасителна давност по отношение на вземанията
за периода от м.05.2014 г. до м.05.2015 г., доколкото исковата молба, с която е
прекъсната давността е депозирана на 27.04.2017 г.
С оглед изложеното, въззивната жалба на
ответника Р.Д. се явява неоснователна, поради което решението на СРС в
обжалваната част, следва да бъде потвърдено.
Въпреки
неоснователността на жалбата, на въззиваемата страна-ищец не се дължат разноски
за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция, тъй като ответното
дружество, нито е депозирало отговор на жалбата, нито е било представлявано от
юрисконсулт в открито съдебно заседание. Въззивникът следва да заплати на
въззиваемата страна разноските за депозит за възнаграждение на назначения му
особен представител, които са в размер на 326,48 лв.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 22.04.2019 г. по гр.
дело № 26044/2018 г. на Софийския районен съд, 77 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА Р.К.Д., ЕГН **********
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*******, на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски –
депозит за възнаграждение на особения представител, в размер на 326,48 лв. за
въззивната инстанция.
Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на ищеца – „МХ – Е.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.