№ 2977
гр. София, 31.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО II ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Галя Митова
Членове:Валентина Ангелова
Милен Евтимов
при участието на секретаря Мариана Д. Ружина
като разгледа докладваното от Галя Митова Въззивно гражданско дело №
20211100510584 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно - по реда на чл. 17 от Закона за защита от домашното
насилие (ЗЗДН), вр. § 1 от Заключителни разпоредби на ЗЗДН, вр. чл. 258 - 273 от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 20283719 от 23.12.2020 г., постановено по гр. дело № 21739 по описа
-ви
за 2020 г., Софийският районен съд, III ГО, 91 състав, е оставил без уважение молба,
вх. № 8000286 от 03.06.2020 г. за защита от домашно насилие, извършено на 03.05.2020 г.,
подадена от С. К. И., ЕГН **********, срещу К. В. Н., ЕГН **********, като
неоснователна. Осъдил е, на основание чл. 11, ал. 2 ЗЗДН, С. И. да заплати по сметка на
Софийския районен съд държавна такса в размер на 25.00 лева.
С Определение № 20153947 от 08.07.2021 г., (имащо характер на Решение –
неправилно наименовано “определение") постановено по същото гражданско дело,
Софийският районен съд е оставил без уважение искане на С. К. И. от 08.02.2021 г. за
допълване на постановеното по делото Решение № 20283719 от 23.12.2020 г.
Молителката С. К. И. (въззивница в настоящото производство) е останала
недоволна от така постановените съдебни актове и е обжалвала Решението от 23.12.2020 г.,
с въззивна жалба, вх. № 25008162 от 18.01.2021 г. по описа на СРС, и Определението от
08.07.2021 г. (с характер на Решение) - с въззивна жалба, вх. № 25123568 от 27.07.2021 г. по
описа на СРС.
С първата въззивна жалба се поддържа, че решението е неправилно, необосновано
1
и постановено при нарушение на съдопроизводствените правила. Излагат се оплаквания, че
първата инстанция не е обсъдила представени от молителката писмени доказателства –
амбулаторни листове от 05.05.2020 г., 07.05.2020 г. и 15.05.2020 г., от които било видно, че
след нанесения й побой от страна на ответника е била със световъртеж, болки в лицевата
част и тила на главата, както и кръвонасядания по крайниците. Според изтъкнатите във
въззивната жалба доводи, описаните писмени доказателства са изброени от Софийския
районен съд, но не са анализирани и съпоставени с останалия приет по делото
доказателствен материал. Това е довело до нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК. Сочат се и
оплаквания за процесуални нарушения при преценката на гласните доказателства и в
частност – показанията на св. К., които неправилно първата инстанция не е кредитирала. На
следващо място, излагат се доводи за необоснованост на изводите на решаващия състав на
съда, че има разминаване между декларираното и между показанията на свидетеля, като се
сочи, че установените неточности не са от естество да обосноват отхвърляне на молбата за
защита. Съобразно изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло обжалвания съдебен
акт и вместо него да постанови друг, с който да уважи молбата за издаване на заповед за
съдебна защита, ведно с мерки по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН. Не претендира присъждане на разноски
за настоящото производство.
С втората въззивна жалба, молителката С. И. обжалва Определението от 08.07.2021
г., с което е оставена без уважение молбата й за допълване на първоинстанционното
решение. Излага съображения, че по допълнителната й молба за съдебна защита от
10.11.2020 г. съдът не се е произнесъл – нито е върнал същата като недопустима по смисъла
на чл. 130 ГПК, нито е постановил нарочен диспозитив по основателността, респективно
неоснователността й. На следващо място сочи, че неправилно от първата инстанция
искането за допълване на съдебния акт е квалифицирано като искане, заявено по реда на чл.
253 ГПК, тъй като същото е ясно формулирано като такова за допълване на решението от
23.12.2020 г. Съобразно изложеното моли въззивния съд да отмени обжалваното
определение и вместо него да постанови Решение, с което да уважи допълнителната молба
за защита за осъществен спрямо молителката акт на домашно насилие на 10.10.2020 г., като
издаде заповед за защита с мерки по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН. Въззивницата представи и писмена
защита.
Ответникът по молбата К. В. Н. (въззиваем в настоящото производство) не е взел
становище по така подадените въззивни жалби в срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН.
Въззивните жалби са допустими. Подадени са в срок, от легитимирана страна
при наличие на правен интерес от обжалването, като оспорените съдебни актове са
валидни и допустими, и подлежат на въззивно обжалване.
Софийският градски съд, с оглед обхвата на въззивното обжалване, като прецени
доказателствата по делото в двете съдебни инстанции и обсъди доводите на страните,
приема следното:
При постановяване на обжалвания съдебен акт Софийският районен съд е приел за
установено, че от представени четири амбулаторни листове - от 04.05.2020 г., 05.05.2020 г.,
07.05.2020 г. и 15.05.2020 г. е видно задоволително общо състояние на молителката, а в
2
първия амбулаторен лист е отразено наличието на няколко подкожни хематома по
крайниците. От ЕР на ТЕЛК при II МБАЛ, влязло в сила на 23.08.2017 г.,БАЛ, на С. И. е
определен процент за трайно намалена работоспособност за срок от 3 години – до 01.07.2020
г., поради общо заболяване „епилепсия“.
Между страните не е спорно, а и се установи от приетите като писмени доказателства
удостоверения за родствени връзки, че молителката С. И. и ответникът по молбата – К. Н.,
са роднини – племенница и вуйчо.
Обсъдени са събраните гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите на страните
– св. С. К. (баба на молителката) и св. Л.Г. (бивша съпруга на ответника Н.). От показанията
на св. К. – очевидец на твърдения акт, се установявало, че на процесната дата – 03.05.2020
3000
г., около 19 – 20 часа, ответникът отишъл при нея и разговаряли, а молителката била
отвън. Ответникът искал от свидетелката да му прехвърли къщата. Първоначално не се
карали, но после ответникът се ядосал, тъй като свидетелката (която е негова майка) му
казала, че иска да я прехвърли на сина на К. и на молителката, тъй като С. се грижела за нея.
Тогава дошла и молителката, като първоначално страните си говорели добре, но след това
се скарали заради св. К.. К. нападнал физически молителката, като започнал да я удря в
главата, в лицето, скубел я, ритал я по тялото. Св. К. разказала, че е викала и пищяла и
въпреки, че сестра й живеела в същия двор никой не дошъл. Ответникът избутал
молителката към стената и започнал да я души, но тъй като когато се притесни много
свидетелката силно изпускала миризма, това накарало К. да се дръпне и това спасило
внучката й – молителката С. И.. Постепенно обстановката се нормализирала, но С. била
много зле – със силни болки, комоцио и синини. Св. К. е заявила, че повече от месец
ответникът не живеел в Кубратово, ползвал една стая като склад. Проблемът станал заради
неговата приятелка и нейните родители.
Свидетелят Г. е установила, че е бивша съпруга на ответника Н., с когото имат син.
Бившият й съпруг, заедно със сина им живеели в Англия, откъдето се върнали на 12.04.2020
г. Поставени били под карантина до 26.04.2020 г. и тъй като имали много багаж, на
02.05.2020 г. и на 03.05.2020 г. го оправяли. Ответникът Н. не живеел в къщата на майка му
и молителката, тъй като къщата не била годна за обитаване. Св. Г. е заявила при разпита й,
че в периода 28.04.2020 г. - 08.05.2020 г. ответникът е живял при нея в с. Чепинци, като
всяка вечер бил с тях, включително и в събота и неделя. Според св. Г. бабата на молителката
подавала жалби за всичко и това се е прехвърлило на внучката. К. имал приятелка, която
майка му не харесвала.
Първата инстанция не е кредитирала показанията на св. С. К., тъй като е намерила
същите за объркани, непоследователни и вътрешно противоречиви. От друга страна е
установил при преценката им, че противоречат и на декларираните по реда на чл. 9, ал. 3
ЗЗДН час на твърдения акт и обстоятелства, при които е осъществен. Същевременно
показанията на другия свидетел са ясни, последователни и непротиворечиви, като
опровергавали твърденията на св. К..
Съобразно посочената доказателствена съвкупност първостепенният съд е намерил,
3
че твърденият с молбата за защита акт на домашно насилие от 03.05.2020 г. е недоказан по
делото пълно и главно от молителката. Не е установено по безспорен начин, че на
03.05.2020 г. ответникът К. Н. е упражнил психическо, вербално и физическо насилие по
отношение на молителката, така както е описано в молбата за защита.
В хода на висящия процес молителката С. И. е подала молба, вх. № 25163756 от
10.11.2020 г., в която е заявила новонастъпили според нея обстоятелства, основани на
твърдения за нов акт на домашно насилие, осъществен от ответника К. Н. на 10.10.2020 г.
Местопроизшествието било посетено от полицейски екип, образувано било и ДП № 226
ЗМК 1875/2020 г. по описа на 02 РУ – СДВР за извършено престъпление по чл. 296, ал. 1 НК
(нарушаване на издадената 04.06.2020 г. Заповед за незабавна защита по ЗЗДН), като е била
сезирана и Софийска районна прокуратура.
С протоколно определение от 16.11.2020 г. съдът е приложил допълнителната молба
към делото, излагайки във връзка с направени за доказването й искания от молителката, че
действията на ответника на 10.10.2020 г. са предмет на друго производство – наказателно
такова по описа на СРП.
Във въззивната инстанция е прието като писмено доказателство Решение № 20010080
от 03.02.2022 г., постановено по НАХД № 2578 по описа за 2021 г. на Софийски районен
-ти
съд, НО, 135състав, с което К. Н. е признат за невиновен в това, че на 10.10.2020 г.
00
около 12 часа в с. Кубратово, ул.******* не изпълнил Заповед за незабавна защита,
-ви
издадена по гр. дело № 21739/2020 г. на СРС, ГО, 91 състав, влязла в сила на 04.06.2020
г., с която на основание чл. 5 ЗЗДН К. Н. е бил задължен да се въздържа от извършване на
домашно насилие по отношение на С. К. И. и му е било забранено да доближава на по –
малко от 100 метра нейното жилище – К. Н. отишъл на адреса, на който живеела С. И.,
бутнал я с ръце в областта на гърдите, нанесъл й удари с ръце в областта на главата и удари
с крака в областта на тялото – престъпление по чл. 296, ал. 1 НК, поради което го
оправдава по така повдигнатото обвинение.
Въззивният съд споделя установената фактическа обстановка от
първоинстанционния съд и направените въз основа на нея обосновани изводи, като не
намира основания за изграждане на различни изводи въз основа на така приетата
доказателствена съвкупност. Освен това, първоинстанционният съд е събрал всички
поискани от страните относими и допустими доказателства и е изяснил изцяло делото
от фактическа страна. Въззивният съд препраща към тези доказателства и изводи, на
основание чл. 272 ГПК, правейки ги по този начин част от своя съдебен акт. Предвид
изложените с въззивната жалба оплаквания, и на основание чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал.
2 ГПК, настоящият съд излага и свои мотиви.
Въззивният съд преценява като неоснователни оплакванията на въззивницата,
релевирани с подадената въззивна жалба срещу Решението от 23.12.2020 г.
Не са допуснати процесуални нарушения от първата инстанция при преценката на
събрания в хода на съдебното дирене доказателствен материал. Когато правнорелевантни
факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който
4
свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат
впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантните, узнали са
правнорелевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и
способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да
ги възпроизведат в показанията си. Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази
както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и
на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за
всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се
довери на тези показания и в каква степен. В процесния случай показанията на свидетеля С.
К. (баба на въззивницата), правилно са преценени от първата инстанция и са приети за
объркани, противоречиви и несъответстващи на декларираното по реда на чл. 9, ал. 3 ЗЗДН.
В молбата за защита и придружаващата я декларация са изложени твърдения, че на
30
03.05.2020 г. ответникът отишъл в дома на молителката около 18 часа, тропайки по
външната врата на къщата. Той искал С. И. да го пусне вътре. Св. К. при разпита й е
3000
заявила, че ответникът К. Н. дошъл към 19 – 20 часа. Разговаряли дали ще “садят
местото“, както и дали св. К. ще прехвърли на ответника (който е нейн син) дял от къщата.
Впоследствие св. К. е заявила, че целият проблем станал заради приятелката на К. и нейните
родители. Предвид това непоследователно изложение на обстоятелствата около действията
на страните на 03.05.2020 г. и часа на осъществяването им, правилно първата инстанция не е
кредитирала показанията на св. К.. Отделно от това същите явно се опровергават от
показанията на другия свидетел Л.Г., за чиито показания не се намират данни по делото
сочещи на недостоверност, вкл. и при съвкупната им преценка със становището на
ответника. Допълнително следва да се обоснове и това, че самата молителка с въззивната й
жалба признава, че има разминаване между твърденията в молбата, тяхното
възпроизвеждане в декларацията и показанията на св. К., определяйки това несъответствие
като “известни неточности“.
От друга страна, опора на извода за доказаност на молбата за защита не би могла да
бъде и декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Същата при събрани гласни доказателствени
средства не може да се цени изолирано и да съставлява сама по себе си годно
доказателствено средство, предвид конкретиката на случая. Доказателственият материал по
делото следва да допълва, подкрепя или конкретизира декларираното от лицето, търсещо
съдебна защита – т.е. да кореспондира изцяло с представената декларация, но при наличие
на свидетелски показания, които оборват заявеното в декларацията, не би могло да се
приложи правилото на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН.
Не могат да се споделят като основателни оплакванията на въззивницата, че първата
инстанция не е анализирала представените амбулаторни листове, което да е довело до
необоснованост на изводите на съда за недоказаност на молбата за защита. Издаването на
заповед за съдебна защита се предпоставя от пълно и главно доказване в процеса от страна
на молителя на твърдения акт на домашно насилие като дата, час, място, времето, начин на
извършване на деянието и авторството на същото. Последното (авторството) не може да се
установи посредством представените от молителката И. амбулаторни листове.
По тези съображения, като намира първоинстанционното решение за правилно и
законосъобразно, Софийският градски съд следва да остави въззивната жалба без
уважение, и да потвърди Решението от 23.12.2020 г., включително и в частта за
присъдената в полза на бюджета на съда държавна такса.
По жалбата срещу Определението от 08.07.2021 г. (имащо характер на Решение –
неправилно наименовано “определение").
5
Тази жалба също е неоснователна. За да отхвърли искането на молителката от
08.02.2021 г. да допълни Решението от 23.12.2020 г., като се произнесе и по допълнителната
й молба от 10.11.2021 г., първостепенният съд е изложил мотиви, че по гр. дело №
21739/2020 г. по описа на Софийски районен съд е била издадена Заповед за незабавна
защита, която е проявявала своето защитно действие към онзи момент. От друга страна, за
твърдените с допълнителната молба действия на ответника Н. е била сезирана Софийска
районна прокуратура. При това положение, ако молителката действително е пострадала от
действията на ответника, описани в молбата, то същата ще получи защита с по – висок
интензитет в рамките на наказателното производство. Въззивният съд намира, че
обжалваният съдебен акт от 08.07.2021 г. е правилен. Настоящият състав споделя тези
доводи на първостепенния съд и допълнително към тях излага и още съображения, че от
приетото като ново доказателство в хода на въззивното производство Решение № 20010080
от 03.02.2022 г., постановено по НАХД № 2578 по описа за 2021 г. на Софийски районен
-ти
съд, НО, 135състав, влязло в сила на 19.02.2022 г. К. Н. е признат за невиновен за това,
че на 10.10.2020 г. около 12.00 часа в с. Кубратово, ул.******* не е изпълнил Заповед за
-ви
незабавна защита, издадена по гр. дело № 21739/2020 г. на СРС, ГО, 91 състав – според
която ответникът е бил задължен да се въздържа от домашно насилие спрямо молителката и
му е било забранено да доближава на по-малко от 100 метра С. И., нейното жилище –
временно или постоянно, месторабота и местата за социален и културен отдих, които тя
посещава (сочените действия на К. Н. са, че отишъл на адреса, на който живеела С. И.,
бутнал я с ръце в областта на гърдите, нанесъл й удари с ръце в областта на главата и удари
с крака в областта на тялото – престъпление по чл. 296, ал. 1 НК). Този съдебен акт на
наказателния съд е относим по настоящото дело, независимо, че в предмета на
наказателното производство е било престъпление по чл. 296, ал. 1 ГПК – неизпълнение на
заповедта за незабавна защита. Това е така, тъй като с оглед действието тогава на заповедта
за незабавна защита и постановените с нея мерки за защита по чл. 5 ЗЗДН, в наказателното
производство е било изследвано точно поведението на ответника на твърдяната в
допълнителната молба втора дата – 10.10.2020 г., и дали К. Н. е имал поведение на тази дата
спрямо С. И. (по сочения начин) и поради това да не е изпълнил заповедта за незабавна
защита. Наказателният съд е признал Н. за невиновен за неизпълнение на заповедта за
незабавна защита относно сочените негови действия на 10.10.2020 г. спрямо въззивницата –
молител. Т.е. с поведението си К. Н. не е извършил акт на домашно насилие спрямо С.
И., поради което и същото не изпълва със съдържание изпълнителното деяние на
престъплението по чл. 296, ал. 1 НК. Ето защо, и по арг. чл. 300 ГПК, следва да бъде
зачетено по настоящото дело това решение на наказателния съд. Това от своя страна
обосновава извода на въззивния съд, че обжалваният съдебен акт от 08.07.2021 г. следва
да бъде оставен в сила.
По разноските.
Въззивният съд постанови, на основание чл. 17, ал. 2 ЗЗДН, вр. чл. 11, ал. 2 ЗЗДН и
чл. 18, ал. 1, вр. чл. 16 ТДТКССГПК, въззивницата С. К. И. да заплати, по сметка на
Софийския градски съд, сумата от общо 25.00 лева - държавна такса от по 12.50 лева за
6
всяка от въззивните й жалби.
Така мотивиран, Софийският градски съд, на основание чл. 17, ал. 5, изр. 1,
предл. 1 ЗЗДН
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 20283719 от 23.12.2020 г., постановено по гр. дело
-ви
№ 21739 по описа за 2020 г. на Софийския районен съд, III ГО, 91 състав.
ОСТАВЯ В СИЛА Определение № 20153947 от 08.07.2021 г. (имащо характер на
Решение), постановено по гр. дело № 21739 по описа за 2020 г. на Софийския районен съд,
-ви
III ГО, 91 състав.
ОСЪЖДА С. К. И., ЕГН **********, да заплати, по сметка на Софийския градски
съд, държавна такса в размер на 25.00 лева (двадесет и пет лева).
РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 17, ал. 6 ЗЗДН, е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7