Р Е Ш
Е Н И Е
№419
01.04.2020г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ХРИСТО ИВАНОВ
при участието на секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов въззивно
гражданско дело №2843/2019г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба, подадена от Банка ДСК против решение № 3860/15.10.2019 г.,
постановено по гр.д. № 9970/2018 г., по
описа на Пловдивски районен съд, с което са отхвърлени предявените от банката
искове против Н.Д. за признаване за установено, че ответника дължи присъдените
по ч.гр.д. № 1136/2017 г. по описа на Районен съд – Димитровград, със заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417
от ГПК от 27.07.2017 г., суми, както следва: сумата от 2 674,93
лева- главница, дължима по договор за издаване и обслужване на кредитна карта
от 07.03.2011 г., сумата в размер на 1 161,88 лева - редовни лихви за периода 10.11.2016 г.- 26.06.2017 г.,
санкционна лихва за периода 23.06.2017 г.- 26.06.2017 г. в размер на 1,48 лева,
такси в размер на 432,15 лева, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 27.06.2017 г., до изплащане на вземането. Със
същото решение е осъдена банката да заплати направените разноски и адв. хонорар
на основание чл. 38, ал.2 от ЗА.
Във въззивната жалба са изложени
подробни съображения за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното
решение. Иска се неговата отмяна и постановяване на ново с уважаване на
исковите претенции. Няма доказателствени искания. Претендират се разноски.
Не е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК,
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно
чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от странa,
която има право
да обжалва и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима.
Първоинстанционният съд е
бил сезиран с иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК,
вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът
„Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: *********, е
предявил против Н.Т.Д., ЕГН: **********, иск за признаване на установено, че
ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 1136/ 2017 г. на РС-
Димитровград, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК
№ 754/ 27.07.2017 г., суми, както следва: сумата от 2 674, 93 лева-
главница, дължима по договор за издаване и обслужване на кредитна карта от
07.03.2011 г., сумата в размер на 1 161, 88 лева- редовни лихви за периода
10.11.2016 г.- 26.06.2017 г., санкционна лихва за периода 23.06.2017 г.-
26.06.2017 г. в размер на 1, 48 лева, такси в размер на 432, 15 лева, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 27.06.2017 г., до изплащане на
вземането, както и разноските по заповедното производство. Ищецът твърди, че
между страните бил сключен договор за
издаване и обслужване на кредитна карта от 07.03.2011 г., по
силата на който на кредитополучателя била предоставена в заем сумата от
5 000 лева, при съответна възнаградителна лихва и такси, според ОУ, където
били посочени санкционна лихва, лихвен проценти и уредени условията за
настъпване на предсрочна изискуемост. На длъжника била издадена кредитна карта,
която била активирана, като усвояването на кредитния лимит било осъществено
чрез тегления от банкомат на различни дати на суми от по 400 лева, като се
излагат обстоятелствата относно дати, вноски, суми, такси, плащания и т.н.,
свързани с извършваните операции с картата и начислени от банката разноски. Към
дата 20.05.2017 г. имало четири изискуеми вноски, поради което договорът бил
обявен за предсрочно изискуем от 07.06.2017 г., за което длъжникът бил писмено
уведомен на адреса си. Освен цялата главница, изискуеми станали и лихвите, а
започнала да се начислява и неустойка (санкционна надбавка). За събиране на
сумите се образувало заповедно производство, по което била издадена заповед за
изпълнение, но длъжникът възразил и в тази връзка се предявявал настоящият
установителен иск. В този смисъл се моли за постановяване на решение, с което
да се признае за установено вземането по издадената заповед за изпълнение.
Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът
чрез пълномощника си е подал писмен отговор, в който оспорва исковете по основание
и размер. Твърди се че, договорът бил недействителен, тъй като липсвало
посочване как в формирана общата дължима сума и какво се включвало в нея. Също
така липсвал погасителен план и информация за вноските- брой, сума,
периодичност, падежи и т.н., като не се съдържала и информацията по чл. 22, вр.
чл. 11 ал. 1 т. 12 от ЗПК. Клаузата за заплащане на възнаградителна лихва била
нищожна, защото банката имала право едностранно да я повишава, без да са ясни
критериите за това. Така платената от клиента лихва се явявала недължима,
защото плащането било извършено при начална липса на основание. Ответникът бил
платил лихва в общ размер на 3 000 лева, с която дори следвало да му се
прихванат надвзети суми. Моли за отхвърляне на исковете.
РС-Пловдив е приел , че тъй като договорът не отговаря на чл. 11 ал. 1 т. 10
т.11 и т.12 от ЗПК , то на основание чл. 22 от ЗПК е недействителен, защото
тази разпоредба предвижда, че липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност, което е довело и до
отхвърляне иска на банката.
РС-Пловдив е посочил, че договора за
кредит не отговаря на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума , тъй като в ГПР не са
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника и които го
формират, а не потребителят да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи и как са получени те. РС-Пловдив
излага аргументи, че договорът нарушава
и императивната норма на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, защото в
погасителния план няма разбивка, от която да става ясно всяка вноска от
какви пера е съставена и разпределение на съответната погасителна вноска между
различните дължими суми, както и последователността, в която същите ще се
погасяват. Първоинстанционният съд е приел и че не са спазени изискванията
въведени с чл. 11 ал. 1 т. 12 от ЗПК, а
именно, че договорът за потребителски
кредит трябва да съдържа „информация за правото на потребителя при погасяване
на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания;
погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за
извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на
лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато
лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да
бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва
ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща
промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за
кредит“. РС-Пловдив отбелязва, че в
общите условия към договора е възпроизведена горецитираната разпоредбата , но
не намира това за достатъчно като се мотивира, че индивидуалният договор
определя правата и задълженията на страните.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо. Предвид горното
и съгласно разпоредбата
на чл.269, изр.2 от
ГПК следва да
бъде проверена правилността му по
изложените във въззивната жалба
доводи, като въззивната
инстанция се произнесе
правния спор между страните.
По отношение на възприетата от
районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е
обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора
към нея липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за
установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл
от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
По същество въззивната жалба е
основателна.
В
случая по делото
няма спор, че
между страните е бил сключен договор за издаване и обслужване на кредитна карта MasterCard Galaxy от
07.03.2011 г., сключен между страните, като на ответника е предоставена
сумата от 5 000 лева, при ГПР- 19, 50 %.
Основателни са
релевираните оплаквания на
жалбоподателя, че процесният
договор не противоречи на разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Посочената разпоредба изисква
посочване на годишния процент на
разходите по кредита,
както и на общата сума,
дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване
на договора, което
изискване в случая, видно
от съдържанието на приложения
договор, е спазено като са
посочени , че ГПР е 19, 50 %, а възнаградителната лихва, която е част от ГПР, е
17, 95 %. Изискването за посочване поотделно на
конкретните разходи,
произтичащи от договора за
кредит, се съдържа
в чл.11, ал.1, т.14 от
ЗПК, като съгласно
чл.22 от ЗПК неспазването
му не води до недействителност на
договора за кредит. Предвид горното
настоящият състав на съда
намира, че непосочването
поотделно на отделните
елементи, включени в
годишния процент на
разходите и общата
дължима от потребителя сума, не
съставлява основание за
недействителност на договора
по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК.
Не
е допуснато и нарушение
на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК,
тъй като съгласно посочената
разпоредба договорът за потребителски кредит
следва да съдържа
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В конкретиката на настоящия случай няма как
да има предварително изготвтеон погасителен план и погасителни вноски, тъй като
получателя на кредитен лимит/кредитна карта/ решава кога да тегли и внася суми
по кредита, като съответно има задължение да заплаща сума за редволвуране в размер на 3 процентни
пункта от дължимата сума, включваща усвоена главница и лихва върху усвоената
главница. Доколкото в договора
е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент/който не е
променян/ и ГПР, като не
е предвидено заплащане
на суми, дължими при
различни лихвени проценти, то не е било
необходимо/ а и в слуачая невъзможно/
да се посочва последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Съгласно практиката на
Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно договорите
за потребителски кредити /Решение по
дело С-42/15 от 09.11.16г., Решение от 05.09.19г. по дело С-331/18/ в договора
за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски, не трябва да се
уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяване на главницата,
като не се допуска национална
правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска, която показва погасяването на главницата, лихвите и
другите разходи.
Основателно се явява възражението на жалбоподателя, че разпоредбата по т.12, на
чл.11, ал.1 от ЗПК, е спазена. В приетите от въззиваемта страна ОУ посочената
разпоредба е възпроиведена буквално в общите условия. Безспорно по делото е,
че в чл.1 от Договора страните израично
са постигнали съгласие , че ОУ са част от договора.
За пълнота, следва да се отбележи, че
предпоставка за обвързаността на общите условия към договора да кредит е
постановеното в чл.11, ал.2 ЗПК изискване всяка страница от общите условия да
бъде подписана от страните по договора, което в настоящия случай е изпълнено.
Установява се по безспорен начин от данните по делото, че всяка страница от
договора за кредит и от общите условия са подписани от страните по договора,
съобразно изискването на закона. При положение, че Общите условия са предадени
на ответника при сключването на договора и той е заявил писмено, че ги приема,
то предвидените клаузите на общите условия обвързват длъжника.
Предвид горното процесният договор
за потребителски кредит
не противоречи на разпоредбите
на чл.11, ал.1, т.10,11 и 12
от ЗПК, и не страда от пороци,
които да водят до неговата недействителност.
От приетите пред РС-Пловдив основна и
допълнителна съдебно- счетоводни експертизи се установява, че общият размер на непогасените задължения
попроцесния кредита, са 4 206, 28 лева, като от тях: главница
в размер на 2 674, 93 лева, възнаградителна лихва за периода 10.11.2016
г.- до 26.06.2017 г. възлиза на сумата от 1 161, 88 лева и такси общо 432,
15 лева. Според експертното заключение на допълнителната експертиза лихвеният
процент за целия период на договора е непроменен- 17, 95 %, като е обяснен и
начина на начисляването на такси за
нереволвиране по кредита. Тези експертизи са приети без възражения от страните
и съдът ги намира обективни и компетентно изготени. От полученото уведомление
за настъпване на предсрочна изискуемост от въззиваемта страна на
20.06.2017г, се установява, че длъжникът
е редовно уведомен за настъпването й.
Гореизложеното е в съответствие с останалите приети писмени доказателства по
делото/ договора за кредит, общите
условия по кредита и тарифата на банката, погасителен план, извлечения от
сметката по картата /, които в
съвкупността си водят до категоричното заключение, че претенцията на
жалбоподателя е доказана по основание и по размер.
Тъй като
първоинстанционният съд е
стигнал до различни фактически
и правни изводи, то
обжалваното решение следва
да се отмени изцяло и да се постанови друго, с
което да бъде уважена въззвината жалба.
При този изход на спора право на разноски
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК има въззивния жалбоподател, който претендира
такива. Следователно с оглед липсата на правна и фактическа сложност на делото,
в полза на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: ********* следва
да бъде присъдена сумата от 200 лева за юрисконсултско възнаграждение за двете
инстсанции, определено по реда чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ. Освен това въззиваемата страна следва да бъде осъдена да
заплати и внесената държавна такса от жалбоподателя за двете инстанции в размер
на 310 лева както и разнсоките,
направени за счетоводна експертиза, в размер на 200 лева.
Тъй като цената на всеки от предявените
искове е под 5 000 лева, настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
Мотивиран от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 3860/15.10.2019 г.,
постановено по гр.д. № 9970/2018 г., по
описа на Пловдивски районен съд, с което са отхвърлени предявените от „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Московска” № 19, представлявана от В. М. С., ЕГН: **********-
главен изпълнителен директор и Д. Н. Н., ЕГН: **********- изпълнителен директор, искове
по отношение на Н.Т.Д., ЕГН: **********,
че същият дължи присъдените по частно гр. дело № 1136/
2017 г. на РС- Димитровград, със заповед за незабавно изпълнение на парично
задължение по чл. 417 от ГПК № 754/ 27.07.2017 г., суми, както следва: сумата
от 2 674, 93 лева- главница, дължима по договор за издаване и обслужване
на кредитна карта от 07.03.2011 г., сумата в размер на 1 161, 88 лева-
редовни лихви за периода 10.11.2016 г.- 26.06.2017 г., санкционна лихва за
периода 23.06.2017 г.- 26.06.2017 г. в размер на 1, 48 лева, такси в размер на
432, 15 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.06.2017
г., до изплащане на вземането,
както и в частта, в която се осъжда Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: ********* да
заплати на адвокат Д.Г.Б., в качеството му на пълномощник на ответника Н.Т.Д.,
ЕГН: **********, разноските по делото за адвокатско възнаграждение в размер на
528, 93 (петстотин двадесет и осем лева и деветдесет и три стотинки) лева,
определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА,
както и в частта, в която се осъжда „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: ********* да заплати на да
заплати на Н.Т.Д., ЕГН: **********, направените по делото разноски, възлизащи в
размер на 100 (сто) лева- депозит за допълнителна съдебно- счетоводна
експертиза КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Московска” № 19, представлявана от В. М. С., ЕГН: **********-
главен изпълнителен директор и Д. Н. Н., ЕГН: **********- изпълнителен директор, искове
по отношение на Н.Т.Д., ЕГН: **********,
че същият дължи присъдените по частно
гр. дело № 1136/ 2017 г. на РС- Димитровград, със заповед за незабавно
изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 754/ 27.07.2017 г., суми,
както следва: сумата от 2 674, 93 лева- главница, дължима по договор за
издаване и обслужване на кредитна карта от 07.03.2011 г., сумата в размер на
1 161, 88 лева- редовни лихви за периода 10.11.2016 г.- 26.06.2017 г.,
санкционна лихва за периода 23.06.2017 г.- 26.06.2017 г. в размер на 1, 48
лева, такси в размер на 432, 15 лева, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 27.06.2017 г., до изплащане на вземането, както и
разноските по заповедното производство в размер на 85, 41 лева.
ОСЪЖДА Н.Т.Д., ЕГН: ********** да заплати на, „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Московска” № 19, представлявана от В. М. С., ЕГН: **********-
главен изпълнителен директор и Д. Н. Н., ЕГН: **********- изпълнителен директор
направените по делото разноски- 200 лева за юрисконсултско възнаграждение за
двете инстсанции, определено по реда чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането
на правната помощ, внесената държавна такса в размер на 310 лева както и разнсоките, направени за счетоводна
експертиза, в размер на 200 лева.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.