Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 13. 07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд,
Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на
двадесет и трети
през две хиляди двадесет и
първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ
МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
При секретаря Кристина
Първанова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия МАРКОВА в.гр.д.№ 1830 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв.ГПК.
С решение
№ 20260145 от 24.11.2020 г. по гр.д.№ 27791 по описа за 2020 г. на СРС, ГО, 61
състав са уважени, предявените от Т.С.Т. срещу „Д.Р.“ ЕООД, искове с правно
основание чл.344, ал.1, т.т.1-2 КТ, както и иска по
чл.344, ал.1,т. КТ във връзка с чл.225, ал.1 КТ за сумата в размер на 8571,01 лв.,
представляваща обезщетение за периода 02.06.2020 г. до 10.11.2020 г., през
който ищеца е останал без работа, поради незаконното уволнение извършено със
заповед № 11/29.05.2020 г. Обезщетението е присъдено ведно със законната лихва
от 30.06.2020 г. до окончателното й изплащане. Претенцията по чл.225, ал.1 КТ е
била отхвърлена за разликата до пълния предявен размер от 9780,48 лв. и за
периода 11.11.2020 г.- 02.12.2020 г. като
неоснователна.
Срещу така
постановеното решение е постъпила въззивна жалба подадена
от „Д.Р.“ ЕООД, ответник пред СРС.
В
обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди,
че решението е неправилно и необосновано, постановено при нарушения на
материалния закон и при рефериране към неприложима спрямо конкретния случай
съдебна практика. Счита, че с въведения на 13.03.2020 г. в КТ нов чл.120 в се
установява право на работодателя със заповед да преустанови работата на
предприятието, на част от предприятието или на отделни служители за целия
период или за част от него в случай на извънредното положение или извънредната
епидемична обстановка, обявени на територията на Р България, до тяхната отмяна.
С промените, влезли в сила на 14.05.2020 г. разпоредбата се прилагала и за
случаите на обявена извънредната епидемична обстановка. Затова счита, че
изводът на СРС, че при условията на чл.120 в КТ работодателят нямал правна
възможност да прекрати трудовите договори на служителите, както и да ползва
всички други права, дадени му от приложимия закон, въпреки че е налице „спиране
на дейността“ /престой/ бил незаконосъобразен. Касаело се до изцяло променена
икономическа обстановка. Използването от работодателя на възможностите
предвидени в случаите на престой било изцяло въпрос на работодателска
целесъобразност. Относно това дали е налице престой или не, процесуалните
действия на съда били противоречиви. Решението било и необосновано. Сочи, че
ищецът не доказал, че е налице прекъсване на престоя въпреки разпределената доказателствена тежест.
Служителят твърдял да се е явил на работа на 14.05.2020 г., но служебни
задължения не му били възлагани. Осъществяването на достъп до системата на работодателя
щяло и да бъде в нарушение на заповед № 013/04.05.2020 г. , която към
14.05.2020 г. не била отменена. Дори такъв достъп да бил осъществен, то
служителят твърдял да е прегледал кореспонденцията на отдела, но не бил
осъществил каквато и да е работа в рамките на служебните му задължения по
длъжностна характеристика. Съгласно трайно установената съдебна практика
присъствието на служител на работното място не означавало, че служителят не е в
престой освен ако не бил изпълнявал фактическите си задължения, възложени с
трудовия договор от работодателя. Счита, че са били налице предпоставките на
чл.328, ал.1,т.4 КТ за прекратяване на ТПО с ищеца. В тази хипотеза
работодателят не бил длъжен да извършва подбор.
Иска се
от настоящата инстанция да отмени решението на СРС и вместо това да постанови
друго, с което исковете се отхвърлят изцяло. Претендира разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС- Т.С.Т., в който се излага становище, че
жалбата е неоснователна, а решението на СРС-правилно. Счита, че не са допуснати
твърдените във въззивната жалба нарушения на
материалния и процесуален закон. Сочи, че разпоредбата на чл.120 в КТ не
въвеждала ново уволнително основание; не отпадало задължението на работодателя
по чл.328, ал.1,т.4 КТ. Съдебната практика на която СРС се позовал била относима и към настоящия момент. Съгласно тази практика
издаването от страна на работодателя на актове, с които се постановява
персонално служителят да бъде в престой, не било достатъчно, за да се приеме,
че ТПО може да бъде прекратено законосъобразно на основание чл.328, ал.1,т.4 КТ. Счита, че въззивникът тълкува чл.120 в КТ като
възможност за уволнение при заобикаляне на стриктните изисквания и принципи на
КТ. Сочи, че в конкретния случай се установило, че дейността на ответното
дружество продължила без проблеми при извънредното положение и епидемична
обстановка. От около 130 –членен персонал само на четирима служители било
заповядано да бездействат. Обстоятелството, че престоят е обхванал само няколко
служители, а не цялото звено било обявено за безспорно от съда, но и било
установено от събраните по делото доказателства. Не било налице соченото от въззивника
противоречие. Въззивникът цитирал превратно мотивите
на СРС. Счита, че прекратяването на ТПО на основание чл.328, ал.1,т.4 КТ не е в
работодателската целесъобразност. Решението било постановено при правилно
установена фактическа обстановка и съдържало подробни мотиви поради което
доводът за необоснованост бил неоснователен. По отношение прекъсването на
престоя се сочи, че дори това да не било доказано, не означавало, че изхода по
спора би бил друг- установило се, че не е налице фактическия състав на чл.328,
ал.1,т.4 КТ. Прекъсването на престоя, обаче, било доказано с гласни и писмени
доказателства. Престоят не бил продължил изискуемите се 15 дни и затова
уволнението било незаконосъобразно. Още в исковата молба било посочено, че в
случая се касае до злоупотреба с права от страна на работодателя, който по този
начин заобикалял задълженията си по чл.329 КТ за подбор и закрилата по чл.333 КТ.
Иска се от настоящата инстанция
да потвърди в обжалваната му от работодателя, част, постановеното от СРС,
решение, както и настоящата инстанция да присъди обезщетението по чл.225, ал.1 КТ в пълен размер като съобрази, че изискуемостта на вземането е настъпила след
устните състезания на 10.11.2020 г. Претендира
разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен по реда на чл.315, ал.2 КТ на
24.11.2020 г.
Въззивната жалба е подадена на 08.12.2020 г. ; следователно
същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
С
решението, което се предявените срещу ответника /пред СРС/, въззивник
пред настоящата инстанция, искове са били уважени като този по чл.225, ал.1 КТ-
частично.
Следователно за въззивника е налице правен
интерес от обжалване.
Ето защо въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите
въпроси – само доколкото са посочени
в жалбата.
За да
постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че по делото не е доказано,
нито се твърдяло, че звеното, в което ищецът бил работил, работата да е била
спряна по обективни причини и, че периодът на престой е бил поне 15 дни. Безспорно
по делото било, че останалите работници продължили работата си, с изключение на
посочените в заповедите за преустановяване на дейността, от 04.05.2020 г. и
14.05.2020 г. Издаването на такива актове, обаче, според съдебната практика
/решение № 39 от 20.01.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 1805 по описа за 2003 г. на
Трето ГО/ не било достатъчно, за да се приеме, че ТПО може да бъде прекратено
законосъобразно на основание чл.328, ал.1,т.4 КТ. Не било достатъчно работникът
да бездейства. Това бездействие следвало да бъде в резултат от реално спиране
на работата, т.е. престоят следвало да е реален- работникът да не изпълнява трудовите
си функции следствие на спиране на работата. Спирането на работата следвало да
е за повече от 15 дни. В случая след като останалите работници в дирекцията не
били преустановили дейността си, нелогично било дейността на ищеца да бъде
преустановена. Не бил изпълнен фактическия състав на чл.328, ал.1, т.4 КТ,
защото не било доказано, че в конкретното звено в предприятието, в което е
работил ищецът, работата да е била спряна по обективни причини и че периодът на
престой да е бил поне 15 дни. В хипотезата на чл.120 в, ал.1 КТ не били
приложими възможностите, които работодателят има при престой, а именно- по
чл.120, ал.1 и 2, чл.173, ал.4, чл.267, ал.1 и 2, чл.328, ал.1,т.4 КТ. В
хипотезата на чл.120 в КТ законодателят бил предвидил специални правни последици
и това било единственото регламентирано право – да предостави на служителя
платен годишен отпуск на работника и без негово съгласие, дори когато
съответния работник или служител все още не е придобил 8 месеца трудов стаж.
Такова разграничение било въведено с чл.267 а КТ. При тези си мотиви СРС е
достигнал до извода, че с разпоредбата на чл.120 в КТ не се въвежда нито ново
уволнително основание, нито се разширявал фактическия състав на това по чл.328,
ал.1,т.4 КТ, за да бъде прекратено ТПО поради престой. С оглед основателността
на претенцията по чл.344, ал.1,т.1 КТ, основателна била и тази по чл.344,
ал.1,т.2 КТ. По отношение иска по т.3 вр. с чл.225,
ал.1 КТ СРС въз основа на констатацията върху представената от ищеца трудова
книжка е приел, че същата е основателна за периода от 02.06.2020 г. до
приключването на устните състезания на 10.11.2020 г. Въпросът относно
последното БТВ не бил спорен между страните. Обезщетението е било присъдено
ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
Относно искът по чл. 344,
ал.1,т.1 КТ:
Тежестта
за доказване законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение
/ТПО/ се носи от работодателя- въззивник в настоящето производство /ответник в
производството пред СРС/.
Видно от
доклада по делото, обективиран в разпореждане от 09. 09.2020 г., СРС правилно е
разпределил доказателствената тежест между страните.
Спорно по
делото е обстоятелството налице ли е посоченото в заповедта за прекратяване на
ТПО правно основание за това- чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ- спиране на работата повече от 15 работни дни,
както и дава ли право на работодателя разпоредбата на чл.120 в КТ да прекрати
ТПО на основание чл. 328, ал.
1, т. 4 КТ.
За да се
отговори на горепосочените въпроси е необходимо да се извърши съпоставка на
разпоредбите на чл.328, ал.1,т.4 КТ и на чл.120 в КТ, а именно:
В чл. 328, ал. 1 т. 4 от КТ като основание за прекратяване на трудовото правоотношение е посочено „при спиране на работа за
повече от 15 работни дни“. "Спиране на работата" по смисъла на
тази разпоредба означава по разпореждане на работодателя временно да се
преустанови дейността - на цялото предприятие или на отделна негова
част.
С новоприетия чл. 120в, ал. 1 КТ се установява право на работодателя при обявено извънредно
положение със заповед да преустанови
работата на предприятието, на част от предприятието
или на отделни работници и служители за целия
период или за част от
него до отмяната
на извънредното положение. До преустановяване на дейността на предприятието
може да се
стигне и не само по волята
на работодателя, а да бъде резултат
от мярка, постановена със заповед на държавен
орган /ал. 2/. Тогава работодателят е длъжен да не
допуска по време на преустановената
дейност работниците или служителите до работните им
места за периода, определен в заповедта. Според нововъведения чл. 267а
КТ за времето на преустановяване на работата в случаите
по чл. 120в КТ
работникът или служителят има право на брутното
си трудово възнаграждение. Сравнението на тази мярка
със завареното законодателство показва, че се установява
нова форма на престой или
спиране на работата на работодателя,
предвидени в завареното законодателство в чл.
120, чл. 176, ал.
4, чл. 267 и чл.
328, ал. 1, т. 4 КТ. Особеното
в нововъведената мярка, е че може да обхване не само цялото
предприятие или част от него
(цех, звено, отдел, засегнат от мерките, установени
при извънредното положение), но и отделен работник или служител. Освен това може
да настъпи не само по
решение на работодателя, заради обективно съществуващи причини (например извършване на планов
ремонт, ревизии и др.), но и да
е причинено от постановена от държавен орган мярка, която изисква
недопускане на работниците и служителите до работните им
места. Работодателят може да обяви
преустановяване на работата, когато не може да
осигури възможност за работа от
вкъщи, самото естество на работата
им не позволява
или е преценено, че продължаването на работата би
било неефективно, което определя и затварянето им (например в заводи, цехове, сервизи и др.). До този
момент в теорията и в съдебната практика се считаше недопустимо
обявяването на престой или спиране
на работата само за отделен
работник или служител. Само при извънредно положение и по силата на чл.
120в КТ работодателят може
да преустанови дейността и на отделен работник или служител, без
да има пълно
преустановяване на работата на неговото
предприятие или на звеното, където
работи.
В случая
действително е осъществена хипотезата на чл.
120в, ал. 1 от КТ, като спорното правоотношение
се е развило при обявено извънредно положение, а впоследствие и при обявена извънредна епидемична
обстановка, съставляваща основание работодателят да разпореди преустановяване
на работата на отделни работници
или служители.
Разпоредбата на
чл.120 в, ал.1 КТ, обаче, не е основание за прекратяване на трудовото
правоотношение /ТПО/. Основанията за прекратяване на ТПО са изрично и
изчерпателно посочени в Глава шестнадесета „ПРЕКРАТЯВАНЕ НА
ТРУДОВОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ“ Раздел I. Прекратяване на трудовия договор от КТ.
Доколкото по-горе приехме, че разпоредбата на чл.120 в, ал.1 КТ е нова форма на престой
или спиране на работата на
работодателя, то прекратяването
на ТПО се извършва в хипотезата на чл.328, ал.1,т.4 КТ "спиране на работа за повече
от 15 работни дни".
За да бъде законно прекратяване на ТПО на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ императивно е поставено условие в рамките на 15 последователни работни дни работниците
и служителите да не са осъществявали
трудовите си функции. В 15-те дни не се включва
времето, което работниците или служителите са ползвали правото си на платен/неплатен отпуск, както и времето, в което са полагали
труд при упражнено право на работодателя да смени мястото
и характерът на работата им.
Спорно по делото е и обстоятелството дали „престоят“ е продължил изискуемите се
от разпоредбата на чл.328, ал.1,т.4 КТ „повече от 15 работни дни“.
Видно от доказателствата събрани пред СРС на 04.05.2020 г. работодателят
е издал заповед № 013, с която на основание чл.120 в, ал.1 КТ временно е
преустановил дейността на 4-ма служители като в т.3 е посочен ищецът Т.С.Т.
/л.17/ по делото пред СРС. Срокът е посочен до 27.05.2020 г. или до второ
нареждане на работодателя. Това „второ нареждане“ е обективирано
в заповед № 015 от 15.05.2020 г., с която заповед преустановяването на
дейността е продължено до 29.05.2020 г.
По делото, обаче, е представена от ищеца в отговор на отговора по
исковата молба, електронна кореспонденция /л.57 и следв.
по делото пред СРС/. Видно от електронното съобщение от 13.05.2020 г./л.58/
адресирана от работодателя до ищеца, посочено е, че заповед № 13 от 04.05.2020
г. за обявяване на престой по отношение на определените в нея служители се
отменя. Ищецът е уведомен, че следва да се яви на 14.05.2020 г. /употребена е
думата утре/ в 9.00 ч. за последващи разяснения
относно полагане на трудовите му задължения от разстояние и поетапно връщане на
работа в офисна среда. Ищецът изрично е уведомен, че : „заповедта се отменя
по силата на закона и няма правен ефект, всяко неявяване на работа в офиса, ще
се счита за неявяване на работа без уважителни причини“.
Не се спори по делото, а и от събраните доказателства се установява, че
ищецът се е явил на работното си място на 14.05.2020 г. в 9.00 ч.
Видно от отразеното в съдебния протокол за първото по делото о.с.з.
електронната кореспонденция не е била оспорена от пълномощника на работодателя
/ответник/, последният изрично е посочил: „не оспорвам автентичността на
имейлите“. Твърдението на ответника е, че тези имейли не са годно доказателствено средство. Този довод, обаче, е
неоснователен защото:
Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките
му. Съгласно чл. 184, ал. 1 изр.1
ГПК, той се представя по делото
именно върху такъв носител, като препис, заверен
от страната. Ако другата страна
не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. Ето защо възраженията
на ответника срещу доказателствената стойност на представените
на хартиен носител електронни документи не следва
да бъдат уважени.
От страна на ответника не е оспорено, че ищецът се е явил и е преглеждал
пощата си.
Спорно по делото е дали тези действия, които ищецът е извършил представляват
изпълнение на служебните му задължения и прекъсват ли „преустановяването на
дейността“.
Видно от окончателния доклад /л.62/ СРС е указал на ищеца, че носи
тежестта да докаже, че е налице период на прекъсване на престоя между двете
заповеди.
Въззивната инстанция намира,
че този довод на ищеца е доказан: Видно от длъжностната му характеристика /л.12
по делото пред СРС/ ищецът има задължение да осъществява постоянни оперативни и
търговски контакти с клиенти на фирмата. В този смисъл прегледа на електронните
съобщения /л.59 и 60 по делото пред СРС/, изпратени му от потенциални или
настоящи клиенти представлява изпълнение на трудовите функции от страна на
ищеца.
При това положение „преустановяването на дейността“ на ищеца, наложено
със заповед № 013 от 04.05.2020 г. е било прекъснато с явяването на С. на
14.05.2020 г. в 9.00 ч на работното му място и осъществяването на трудовите му
функции.
Неоснователен е довода на пълномощника на ответника, че работодателят е
следвало да му възложи изпълнение на трудовите функции или да получи съответни
нареждания от оторизирано лице. С горекоментираното
електронно съобщение от 13.05.2020 г. ищецът е получил именно такива нареждания
като дори са му указани неблагоприятните последици от това, а именно, че : „всяко
неявяване на работа в офиса, ще се счита за неявяване на работа без уважителни
причини“. Че лицето, което е изпратило електронното съобщение е било
„оторизирано“ не се спори по делото; установява се, че същата изпълнява функции
на „Човешки ресурси“ при работодателя /ответник/.
Ето защо крайният извод на СРС, че не са налице кумулативно дадените
предпоставки на чл.328, ал.1, т.4 КТ за прекратяване на ТПО с ищеца, е
правилен. След издаването на втората заповед- № 014 от 14.05.2020 г. до
прекратяване на ТПО с ищеца са изминали 11 работни дни.
Затова и
съдебното решение на СРС, В ЧАСТТА по иска с правно
основание чл.344, ал.1,т.1 КТ ще следва да бъде потвърдено.
Само за пълнота на изложението ще
посочим, че съдебната проверка се изчерпва с основанията
за незаконност, въведени с исковата молба. Съдът не може
да се произнася
по доводи за незаконност на уволнението, които не са
наведени от ищеца с исковата молба като основания
на иска - предявеният иск не може да
бъде разгледан на основание, което
не е посочено от ищеца; противно на соченото от пълномощника на въззиваемия,
доводи за злоупотреба с право от страна на работодателя с исковата молба не са
били наведени. Затова и настоящата инстанция не излага мотиви в този смисъл,
виж в този смисъл РЕШЕНИЕ
№ 160 ОТ 01.06.2016 Г. ПО ГР. Д. № 222/2016 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС
и определение № 60528 от 22.06.2021 г. по гр.д.№ 1297 по описа за 2021 г.
Относно искът по чл.344,
ал.1,т.2 КТ:
Уважаването на иска с правно основание чл. 344, ал.1,т.1 КТ обуславя
основателност на иска по чл.344, ал.1,т.2 КТ при положение, че не е било спорно
по делото, че ТПО е било безсрочно.
Затова и
съдебното решение на СРС, В ЧАСТТА по иска с правно
основание чл.344, ал.1,т.2 КТ ще следва да бъде потвърдено.
Относно искът по чл.344,
ал.1,т.3 КТ:
Съгласно чл.
344, ал. 1, т. 3 КТ във вр. с чл. 225 КТ при незаконно
уволнение: / 1./ работникът или служителят има право на обезщетение
/2/ от работодателя в размер на брутното
му трудово възнаграждение за времето, през което
е останал без работа /3./поради уволнението, но не повече
от 6 месеца.
Относно тълкуването на израза "останал
без работа " визиран в чл. 225, ал. 1 КТ е
постановено в производство по чл.290 ГПК решение № 643 от 20.11.2009 г. по
гр.д.№ 2071/2008 г. на ТК, ІІ ГО на ВКС в смисъл,
че правото на обезщетение може да бъде
реализирано само ако уволненият работник или служител
в рамките на спорния период от време не е бил ангажиран по трудово правоотношение.
Ищецът в производството пред СРС е
доказал настъпване на вреди от незаконното уволнение, изразяващи се в
оставеното си без работа и съответно без трудово възнаграждение.
Размерът е установен и определен при
спазване на нормата на чл.228 КТ.
Следователно, обжалваното решение в частта, в която е уважен иска по чл.225, ал.1 КТ е правилно и в тази му
част ще следва да бъде потвърдено.
При
съобразяване с чл.235, ал.3 ГПК и с оглед изричното искане в отговора по въззивната жалба, имащо характер на насрещна въззивна жалба в тази си част и извършената от настоящата
инстанция констатация по трудовата книжка на ищеца, претенцията по чл.225, ал.1 КТ се явява основателна в пълен размер поради което следва да бъде уважена за
разликата над присъдения от СРС размер.Или следва да бъде доприсъдена сумата в размер на 1209,47 лв., представляваща обезщетение за периода 11.11.2020 г. до 02.12.2020 г.
При този изход на спора първоинстанционното
решение ще бъде отменено в частта, в
която е бил отхвърлен иска по чл.225, ал.1 КТ и вместо това ще бъде постановено
друго, с което ответникът ще бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на
1209,47 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа за
периода 11.11.2020 г. до 02.12.2020 г.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С оглед
изхода на спора пред СРС разноските на страните се явяват правилно определени.
Пред въззивната
инстанция:
Въззивникът е направил искане за
присъждане на разноски, но такива не му се следват.
Въззиваемият /ищец пред СРС/ претендира
разноски и такива са сторени в размер на 1200 лв. – адв.възнаграждение
за процесуално представителство пред въззивната
инстанция. Затова и му се присъждат.
С оглед изхода на претенцията по
чл.225, ал.1 КТ пред настоящата инстанция, работодателят следва да заплати на
основание чл.78, ал.6 ГПК държавна такса в полза на Софийски градски съд, което
се определя в размер на 50 лв., който е минимално допустимия.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 20260145 от 24.11.2020 г. по гр.д.№ 27791 по описа за 2020 г. на СРС,
ГО, 61 състав в частта, в която са
уважени, предявените от Т.С.Т. срещу „Д.Р.“ ЕООД, искове с правно основание
чл.344, ал.1, т.т.1-2 КТ, както и иска по чл.344,
ал.1,т.3КТ във връзка с чл.225, ал.1 КТ за сумата в размер на 8571,01 лв.,
представляваща обезщетение за периода 02.06.2020 г. до 10.11.2020 г., през
който ищеца е останал без работа, поради незаконното уволнение извършено със
заповед № 11/29.05.2020 г., както и обезщетението по чл.225, ал.1 КТ е
присъдено ведно със законната лихва от 30.06.2020 г. до окончателното й
изплащане и в частта за разноските.
ОТМЕНЯ решение № 20260145 от 24.11.2020 г. по гр.д.№ 27791 по описа
за 2020 г. на СРС, ГО, 61 състав в
частта, в която искът по чл.225, ал.1 КТ, предявен от Т.С.Т. срещу „Д.Р.“
ЕООД, е бил отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 9780,48 лв. и
за периода 11.11.2020 г.- 02.12.2020 г.
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Д.Р.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
съдебен адрес:***- адв.М.Д., ДА
ЗАПЛАТИ на Т.С.Т., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***-адв.С.П., на
основание чл.225, ал.1 КТ, сумата в размер на 1209,47 лв., представляваща
обезщетение за оставане без работа за периода 11.11.2020
г. до 02.12.2020 г., поради незаконното уволнение извършено със заповед №
11/29.05.2020 г., която сума е дължима ведно със законната лихва от 30.06.2020
г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Д.Р.“ ЕООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, съдебен адрес:***- адв.М.Д., да
заплати на Т.С.Т., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***-адв.С.П., сумата в
размер на 1200 лв. – адв.възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Д.Р.“ ЕООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, съдебен адрес:***- адв.М.Д.,
да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК държавна
такса в полза на Софийски градски съд в размер на 50 лв.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на РБ при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: